Кръвта на богомолката

23.

— Това е работа на Равнините — изсъска император Алвдан. Стоеше по нощна риза, заобиколен от дузина стражи. Притискаше нервно брадичката си с юмрук. — Не може да е съвпадение.

— Така изглежда, ваше императорско величество — угоди му Максин. Не смяташе да споменава пред императора, че собствените му агенти не са доловили и един знак за предстоящите неприятности, нито са заловили агенти на Равнините. „Да се надяваме, че императорът няма да се сети да попита.“ Днешният ден не беше от най-добрите за Рекеф и без значение чия грешка бе довела до това, Максин беше човекът, който стоеше пред императора в предутринния мрак.

Защото получената вест беше наистина тревожна — майор Бердик бил изричен в нарежданията си, а куриерът му настоял да бъде приет по спешност. Представата за мухородния, който влиза решително в двореца, за да събуди императора и шефа на Рекеф, дълго щеше да тормози дните и нощите на Максин. Когато се изправи пред тях, пратеникът буквално се тресеше от страх. Но беше видял с очите си бунтовете в Сзар и знаеше какво повелява дългът му. Максин, волю-неволю, го похвали за усърдието.

— Ако Сзар… ако изгубим Сзар, как ще се отрази това на кампанията ни? — попита Алвдан.

— Никак, ваше величество — увери го Максин. — Може да засегне в малка степен снабдяването, но не би представлявало сериозна заплаха за мощта на армията ви. А и бъдете сигурен, че Сзар няма да ни се изплъзне. Явно са разбрали някак, че царицата им е мъртва, това е всичко. — Поколеба се за миг, преди да го изрече на глас пред охраната, но тайната незнайно как и въпреки предпазните мерки беше изтекла. Още един провал, за който щеше да отговаря Рекеф, ако императорът се сетеше да попита. Най-добре бе да насочи вниманието му към самия проблем, вместо към причините за възникването му. — Производството в западните територии ще пострада заради бунтовете, разбира се, но Хелерон лесно ще компенсира недостига на промишлени стоки. Има само един въпрос, който си струва да поставя на вниманието ви, ваше величество, и той е колко далеч да стигнем в наказанието на пчелородните за тяхната наглост.

— Наказание? — повтори Алвдан и думата явно го върна в реалността. — Не ни мислете за глупак, генерале. Бунтът е като болест и дори един заболял град може бързо да разпространи заразата. Ние четем внимателно докладите, и не само твоите. Знаем, че миналата година Мина е била близо до взрив и че още къкри под повърхността. А и въстанието в Мейнис не беше толкова отдавна. От Дванайсетгодишната война насам цялата западна част на Империята се тресе. Причината за това развитие на нещата ни убягва, генерале. Развитие, което не можем да отхвърлим с лека ръка. Нещо трябва да се направи. — Свали най-после юмрук от брадичката си и плъзна поглед по стражата. — Нещо решително и окончателно, генерале, защото по всичко личи, че твърде дълго сме разчитали на Сзар. Пчелородните са упорит народ — подлагат гръб на бича и не им пука.

— Ваше величество?

Сега погледът на Алвдан беше съвсем ясен, гласът му — напълно спокоен.

— Ние ви изпреварихме, генерале, досетихме се накъде отиват нещата още преди да пристигне последната вест. Когато за пръв път получихме сведения за напрежение в Сзар, разбрахме, че мълвата е стигнала до пчелородните. И че ще въстанат, защото тя… тя беше единственото, което ги държеше в подчинение. И когато тази котва се скъса, за нас беше ясно, че пчелите рано или късно ще направят опит да отвоюват свободата си. А сега, след като полковник Ган е изгубил принцесата, която е следващата царица на Сзар, пчелите ще се надигнат масово. Подкрепленията, които сте изпратили, няма да удържат на напора. Не, трябва ни някаква по-голяма тояга от армията, която да им набие ума в главите.

Максин хвърли поглед към телохранителите. Лицата им си оставаха грижливо безизразни. Не беше очаквал Алвдан да поеме инициативата в свои ръце и това развитие на нещата беше крайно неблагоприятно. Алвдан не беше глупав и преценката му току-виж свърнала в неочаквана за Максин посока. Преценка, която генералът захранваше с грижливо подбрана информация, която не винаги включваше цялата истина.

— Ако мога да попитам… — започна бавно той.

— О, генерале, виж се само! — каза Алвдан с широка усмивка. — Нали не си мислиш, че вече нямаме нужда от теб? Глупости! Ти все още си най-довереният ни съветник. Наш… е, щяхме да кажем брат, но хайде да не е точно това.

„Отлично помня какво направих с братята ти по твоя заповед“ — помисли си Максин.

Алвдан явно си мислеше за същото.

— Бихме те нарекли приятел, само дето императорът няма приятели. Ти си най-главният сред слугите ни и ще трябва да се задоволиш с това.

— За мен е чест, ваше величество.

— Ние, разбира се, възнамеряваме да превърнем Сзар в нагледен урок за всички — обясни Алвдан. — Пратихме да ни доведат един специален човек, един екзекутор. Той ще научи провинциите, че Империята изисква покорство, пълно и незабавно подчинение. Няма да допуснем бунтовете да се разпространят. Всеки град в Империята ще научи името на Сзар. Ще превърнем Сзар в нарицателно, което да държи под ключ всички бъдещи бунтове, в лекарство за всички бъдещи зарази.

— Но кого сте повикали, ваше величество? — попита Максин, едва сдържаше нетърпението си.

Алвдан произнесе едно име и Максин смръщи вежди, докато преравяше многотомния склад на паметта си. А после се сети и разбра.

Максин беше убиец и много пъти беше отнемал живот за своя изгода, а още по-често други бяха отнемали живот по негова заповед. Но когато сега се замисли върху идеята, когато си спомни последните доклади и резултатите от тестовете, го полазиха ледени тръпки.

„Сзар е на път да влезе в учебниците по история — каза си той. — Всъщност, когато това приключи, Сзар може и да не съществува другаде освен в учебниците по история.“

„Той каза, че няма да забележа промяна.“

Огледалото беше истинско произведение на изкуството във формата на пясъчен часовник, с рамка от злато и сребърен филигран, а във вътрешността му на тънки жички висяха пеперуди и водни кончета от благородни метали. Трофей от Дванайсетгодишната война, който, по липса на други кандидат-собственици, накрая се бе озовал тук, в нейните покои.

Сега огледалото й показваше същото, което беше виждала винаги — бледнокожа и стройна осородна жена, косата й навита спретнато на върха на главата. Ето я и познатата нотка на уязвимост в погледа, родена от дългия флирт със смъртта и от жестоките капризи на брат й. Седа прибра кичур коса зад ухото си и се взря отново в огледалото, търсеше някакъв знак за магията, която Уктебри твърдеше, че е вложил в нея.

„Магията е фино изкуство — беше й обяснил той. — По-добре е да се работи с качества, които вече са налични, отколкото да се създава нещо от въздуха. Ти вече си възхитителна представителка на своята раса, затова аз само ще полирам красотата ти.“

Истината бе, че никой никога не я беше наричал красива и й стана малко тъжно, задето първият й обожател трябваше да е не друг, а изнемощелият кръвопиещ комаророден старчок.

„Ако татко още беше жив, къде ли щях да съм сега?“ Щеше да е омъжена, несъмнено, при това за жених по чужд избор. Брат й Алвдан никога не бе отварял дума да я омъжи за някого, дори за най-доверения си лакей Максин. Страхуваше се от амбициите на евентуалните й деца, а още повече от амбициите на евентуалния й съпруг, които неизбежно щяха да се разраснат.

„Единствената полза от революцията — беше й казал Уктебри — е, че остави магията в миналото. Сигурно ще попиташ каква е ползата от това? Ти не вярваше в магията, преди да се срещнем, не вярват и сънародниците ти из цялата Империя. Суеверия, махвате с ръка вие, древни легенди и щуротии. Благодарение на това ваше невежество обаче дори най-елементарното магическо заклинание може да заблуди всички ви, защото вие, Умелите, възприемате света и събитията в него като следствие от логическите закони на механиката. Човек полудява и убива най-добрия си приятел, но вместо да каже «бях омагьосан», както би направил всеки в подобна ситуация преди пет столетия, казва: «той си го просеше». Измисля си мотиви постфактум и дори не му хрумва да се замисли за недоловимото влияние, което го е подтикнало към тази немислима доскоро постъпка.“

Седа потръпна. В погледа й сякаш наистина се забелязваше промяна, нищо че Уктебри твърдеше обратното. Сега в очите й имаше повече знание и повече тревога. Комарородният й бе отворил врати, които по-добре да бяха останали затворени.

Ала той й предлагаше бягство, бягство от брат й и от смъртната присъда, която беше отложена, но не и отменена. Затова Седа бе сключила договор с него и вече нямаше път назад.

Беше положила грима си с внимание и умереност, които не биха посрамили и най-взискателната паякородна девойка. Роклята й беше чисто бяла и силно вталена, така че да подчертава извивките на ханша и гърдите й.

„Красива съм“ — осъзна тя. Може да беше само страничен ефект от магията на Уктебри, но отражението й в огледалото говореше недвусмислено в полза на тази оценка.

Първият й посетител пристигна скоро след това — кльощавият възстар Гегевей. Мокрицородният съветник спря на вратата. Седа се бе излегнала на един диван и го чакаше. Обточеното с ивица сиво чело се набръчка изненадано.

— Ваше, мнм, височество — измърмори той. Очите му се присвиха и Седа разбра, че е доловил заклинанието, вложено в нея от Уктебри. Именно по тази причина беше повикала при себе си първо него.

— Говорили сме за това и преди, Гегевей — започна тя, — а ти си умен човек. Затова съм сигурна, че не си останал глух за мълвата.

— Определени слухове стигнаха, ммн, и до мен — отвърна мокрицородният. — Вие знаете, че аз, ъъъ, че сте ми скъпа на сърцето. Че ви обичам като дъщеря, да речем… или като внучка май ще е, хмм, по-точно. Но се боя за вас.

— Заради компанията, която предпочитам?

— Действително. Напоследък вие, хрм, поддържате близки отношения с едно същество, което е по-могъщо и по-злонамерено, отколкото си давате сметка.

— Боиш се за добродетелността ми? — Седа му даде знак да седне до нея.

— Съвсем буквално, ваше височество. — Той прегази стаята с дългите си като кокили изкривени от старост крака и приседна на дивана.

— Гегевей — продължи Седа. — Осем години бях като мъртва. Все едно ме бяха положили до баща ми в ковчега му. Но сега имам шанс и комарът е моят наставник в това начинание. Ако притежава толкова сила, колкото твърдиш ти, поне я използва в моя изгода.

— А ако е злонамерен? — попита мокрицата.

— Аз съм принцесата на Империята на осите — заяви гордо тя. — Баща ми се сражава с десетки хиляди и покори десетки градове, а аз съм негова дъщеря. Онова, което направи брат ми… и аз бих направила същото на негово място. Мистиците нека плетат интриги и заговорничат, старче. Дали ще загине от жертвен нож, или от жилото на обикновен войник, за жертвата е все същото.

Той дълго мълча. Не я поглеждаше, а посоката на мислите му оставаше скрита под неизменната меланхолия на старото му лице.

— Нима ще ме изоставиш? — попита го нежно Седа. — Смяташ, че си се озовал на крачка от опасно начинание, в което не си планирал да участваш? Служиш на Империята, отпреди аз да се родя, Гегевей. Нали не искаш да повярвам, че си опазил невинността си толкова време?

— Да, да — призна той почти шепнешком. — Само дето си мислех, ммн, че може би вие… Но не, дори вие не бихте могли да тънете в благословена наивност. — Сега вече я погледна, сълзящите му очи я пронизаха. — Дойдох в Империята като роб, но също и като агент на своя, ммн, народ, да? С едничката цел да отклоня погледа на Империята от нас… Но през последните двайсетина години дори не съм се сещал за това. Искам или не, сега аз съм толкова имперец, колкото и всеки осороден. И не, няма да, ххм, ви изоставя. Ще ви служа според силите си.

— Браво. Радвам се да го чуя. — И беше вярно. Тя харесваше Гегевей по един особен начин. Не го възприемаше като роб, нито като чужденец дори, защото той присъстваше в живота й още от най-ранните й детски спомени. — След малко тук ще дойде генерал Бруган.

Гегевей кимна замислено.

— Мъдър избор, ако успеете да, хрм, да го привлечете на своя страна. Само че той си пада малко единак. Бъдете много внимателна с него.

„С помощта на Уктебри ще го спечеля така или иначе“ — помисли си тя и потръпна.

Генерал Бруган имаше забележителни очи. Бяха сиви, но толкова светли, че изглеждаха почти без цвят, като ясно небе, отразено в стомана. Те бяха и единствената забележителност в един иначе съвсем обикновен наглед мъж — русата му коса беше късо подстригана по войнишки, лицето му беше сурово и с тежка челюст, а солидната му снага започваше да се окръгля в кръста. Влезе, облечен в туника с кант и брониран кожен жакет, и спря почти веднага, вперил очи в нея.

Не приличаше на висш офицер от разузнаването, но Седа познаваше и тримата генерали на Рекеф и от тях само Рейнер приличаше на такъв. Скоро Рекеф щеше да й потрябва, най-малкото трябваше да си осигури подкрепа отвътре. Ако Рекеф се противопоставеше на плановете й в своята неразединена цялост, то и най-силната подкрепа от другаде не би имала значение. Генерал Максин не би могла да ухажва, а за генерал Рейнер се говореше, че се е окопал някъде в провинцията и си ближе раните след претърпяното поражение в боричкането за власт, разтърсило Рекеф в последно време. Баща й разумно бе разпределил тежестта на организацията върху три чифта плещи, но за никого не беше тайна, че генерал Максин, настоящият фаворит на императора, не обича да дели с никого.

Генерал Бруган. Беше прекарал много време далеч от столицата, толкова дълго, че хората да забравят за него, докато той изпълнява дълга си в източните провинции. Сега се беше върнал — сигурно в отговор на Максиновите машинации — и ето го тук.

„Може и да не е толкова лош.“ Трудно би могла да съди за характера му. Засега знаеше само, че е по-млад от Максин и по-атлетичен от мършавия Рейнер.

— Моят слуга каза, че сте пожелали да ме видите — започна той. Тонът му беше предпазлив, погледът — бдителен, но като че ли не бързаше да го отмести от нея. Сърцето й затупка по-бързо, не заради разсъбличащите я мъжки очи, а от вълнение, че най-сетне е способна да задържи нечий интерес, по какъвто и да било начин, и следователно да му повлияе.

— Слугата ви е бил прав — отвърна тя. — Отдавна не сте се връщали в Капитас, генерале, но аз ви помня. Защо не седнете?

— Но вие бяхте… по онова време бяхте малко дете — каза той и Седа се ентусиазира още повече от малката засечка в думите му. Генералът пристъпи предпазливо, като човек, който се бои да не попадне в капан. — Явно наистина е минало много време.

— Или пък сте се върнали точно когато трябва, генерале — каза тя. Думите прозвучаха тромаво в собствените й уши, но изглежда успяха да стреснат генерала. Той примигна и хвърли бърз поглед из стаята.

— Никой не ни чува, генерале, нито ни вижда. — Фин като паяжина гласец взе да шепне в главата й. Тя се стресна за миг, после повтори прошепнатите й думи: — Освен собствените ви поддръжници.

— Явно сте добре информирана — отбеляза той.

— Знаете къде израснах, генерале, и при какви ограничения. В личното си изкуство за оцеляване аз съм обучена по-добре от всеки войник.

— Не се и съмнявам — каза той и седна на дивана срещу нея, като я наблюдаваше внимателно.

— Тревожите се, че може да съм стръв, която генерал Максин използва срещу вас — каза тя. Очакваше бурна реакция при споменаването на генерала, но вместо това Бруган се усмихна леко, без да сваля поглед от нея.

— Не — отвърна той. — Винаги съм имал свои очи и уши в двореца, каквото и да си мисли Максин. Знам, че не сте му приятел.

— Значи ли това, че ми имате доверие, генерале?

— Чак толкова глупав не съм — каза той, но в гласа му се промъкна странна дрезгавина.

— Генерале, в последно време моят брат е много близък с Максин. Вашите очи и уши не са пропуснали това, нали?

— Така е, не са.

Седа се приведе напред, като се чудеше дали Уктебри влияе и на неговия ум. Мисълта, че освен с Бруган флиртува и с отвратителния комаророден, й дойде в повече, но Седа запази самообладание, удържа маската си, навлажни устни и се взря в забележителните очи на мъжа насреща си. Надяваше се, че няма да зърне червен оттенък в сивото.

— Ваш дълг е да следите за държавна измяна, нали така? — попита Седа.

— Като генерал, оглавяващ вътрешната служба на Рекеф, това е основната ми задача.

— Да, но измяна срещу какво, генерале?

— Срещу Империята, принцесо Седа.

Сърцето й се покатери в гърлото, но от радост. От дива радост, че е получила такава великолепна отстъпка. И не само заради титлата, която Бруган беше използвал — титла на водните кончета, която не й се полагаше по право. Не, вълнението й се дължеше най-вече на факта, че генералът бе назовал държавата, а не човека. Империята, а не императорът. Ясно й беше, че Уктебри се е намърдал в главата му с неподозираната си магия, но мислите, които комарородният извличаше на повърхността, не бяха притурени изкуствено, а естествено възникнали в съзнанието на Бруган, заровени надълбоко под чувството му за дълг и чест. Уктебри просто изваждаше на светло тази скрита част от Бруган, скрита навярно и от самия него.

— Измяната срещу Империята е смъртен враг на всички нас — каза тя, като се наведе още по-близо. Генерал Бруган се наведе на свой ред и лицата им се озоваха на педя едно от друго. Тежките му черти вече не изглеждаха толкова груби, смекчаваше ги светлината на сивите му очи. — Измяна, която сигурно би могла да се зароди и на високо равнище.

— На най-високото — кимна той, така запленен, че изглеждаше с десетилетие по-млад, отърсил се от години на тежък дълг, предателства и предпазливост. След тези му думи Седа разбра, че генералът вече е в ръцете й.

Действащият губернатор на Хелерон живееше извън общоприетите норми. Не даваше вечери, не организираше балове, защото никой не би дошъл освен по задължение. Не ходеше никъде, за да не развали с присъствието си настроението на домакините и техните гости. Беше като незаконородения син на Империята, любимият майстор занаятчия на императора, човек с неопределена кастова принадлежност, който, с изключение на неколцината си чираци, нямаше никакви близки хора. Извън изискванията си към промишлеността на Хелерон той не взимаше никакво участие в управлението на града.

Положението било като буря, през която се провиждали парченца синьо небе — с тези предпазливи думи магнатите от Съвета описваха ситуацията в Хелерон. Срещаха се в Съветната камара, както го бяха правили и преди нашествието, и редяха дневния ред на града. Зад стените на камарата всичко си беше постарому, сякаш генерал Малкан никога не е идвал в Хелерон, и стига да се съобразяваха с изискванията на Дрефос за достатъчно работна ръка и суровини, магнатите можеха да управляват града по свое усмотрение.

„Можеше да е по-зле“ — шушукаха си колебливо магнатите, след като първоначалната им погнуса от произхода на губернатора поизгуби от остротата си. Осите спокойно можеха да назначат много по-неприятен губернатор, който да им се бърка постоянно в работата, да се държи като военен диктатор или да задоволява алчността си, като ги товари с непосилни данъци — с други думи, можеха да назначат човек, който да прилича на самите тях. Високомерното поведение на Дрефос ги дразнеше, но се отразяваше добре на бизнеса и заради това те бяха почти склонни да му простят в магнатските си сърца. „Поне не ни се бърка в работата.“

А зад любовта им към парите и доходната търговия се криеше и друга мисъл, която оставаше неизречена: „Той е чудовище, но не от най-страшните.“ Осородните войници по улиците безспорно бяха избухлива сган, често се стигаше до свади и убийства, но сред низшите слоеве на гражданството. Няколко сгради бяха опожарени, няколко дребни търговци — екзекутирани, но това беше естествен резултат от вродената агресивност на осите. Ако губернаторът беше тиранин, който постоянно ги ръчка с остен, положението можеше да е много по-тежко, особено за онези, които имаха какво да губят.

Ала самоизолацията на помощновойсковия полковник сама по себе си пораждаше любопитство и градът очакваше жадно всяка клюка, свързана с него. И затова новината, че при губернатора е пристигнал пратеник от столицата, беше налапана като топъл хляб. Дрефос беше самостоятелен човек — странеше от бумащината и успяваше да се справя със задълженията си без изрични заповеди от столицата до Хелерон и без чести доклади от Хелерон до столицата. Почти все едно Империята е вдигнала ръце от него и го е оставила да се оправя сам. Никой друг не разбираше от работата му толкова, че да му диктува указания.

Досега.

Сега един задъхан осороден дотича в Съветната камара и взе да размахва свитък с печат в лицето на сержант от гарнизона, като повтаряше името на полуродния. Заповеди за помощновойсковия полковник, право от Капитас, с най-висок приоритет, да бъдат предадени незабавно.

Казаха му, че губернаторът е в една от фабриките за щраколъкове, и пратеникът хукна натам. Печатите върху свитъка бяха подсказали недвусмислено на гарнизонния сержант, че новодошлият не преувеличава за спешността на писмото.

— Уведомиха ме — каза Дрефос, — че основните части на Шеста армия ще пристигнат тук след десетина дни на път за Сарн. Колко щраколъка можете да им дадете?

— Още две хиляди някъде — каза Тото, без да се замисля. — Неотдавна пратихме една доставка по трена, но знаете какво се случи с нея. Генерал Малкан прати писмо за още, които да му бъдат доставени с конвой от автовозила.

Дрефос изсумтя пренебрежително.

— Не съм впечатлен от способността на Седма да опазят онова, което им пращаме. Първо влакът с войниците, а сега чувам, че последният продоволствен конвой също е попаднал в засада. Дайте цялата наличност на Шеста, пък генералите нека се боричкат помежду кой колко да вземе.

Тото кимна, свел поглед към работниците и редиците машини, които струговаха чаркове, правеха нарез на дулата, отливаха муниции. Усети как Дрефос се приближава до него, видя ръцете му на парапета — една от плът и една от метал.

— Чух, че си разрешил малкия си проблем с дисциплината — каза майстор занаятчията.

— Така е, сър.

Паузата се проточи и Тото хвърли кос поглед на помощновойсковия полковник. Дрефос гледаше разсеяно към другия край на големия цех. Днес Тото го виждаше за пръв път от няколко десетници — време, което Дрефос беше прекарал в уединение, ангажиран със собствените си проекти. Зад двамата рампата стенеше протяжно под тежестта на Големия Грейв. Конощипородният занаятчия беше истински гигант, висок над три метра и много едър, истински скален блок от черен обсидиан с нокти като длета, но именно с него предпочиташе да работи Дрефос, защото търпението и прецизността му бяха завидни, точно като исполинската му снага. Големия Грейв рядко отваряше уста да проговори — още едно качество, което, изглежда, го правеше идеален за новия проект на Дрефос.

Застанала в сянката на конощипородния, Касзаат изглеждаше миниатюрна и крехка.

— И продължаваш с експериментите, разбира се? — подсказа му Дрефос.

Тото се изненада, че шефът му знае за това.

— Човъркам щраколъка, сър. Опитвам се да добавя вграден пълнител за повече изстрели в минута. — Както обикновено, веднъж започнал, Тото бързо се разпали по темата: — Проблемът е, че ако се използва лостово-пружинният механизъм на гвоздистрелите, целта се измества и полезният обхват пада наполовина, при подаване на снарядите отгоре надолу механизмът засича твърде често, а ако се приложи часовников…

— Серийното производство би било твърде скъпо и времеемко — довърши вместо него Дрефос, видимо доволен от усърдието му.

— Как… — Не беше получавал изрична заповед да не пита, но секретността, в която Дрефос провеждаше последните си проучвания, беше красноречива сама по себе си. — Как върви вашата работа, сър? — осмели се все пак Тото.

— Как, наистина — каза Дрефос, не в опит да избегне директния отговор, а сякаш наистина обмисля поставения въпрос. — Предстоящата война със Сарн ще се запомни, Тото. Някои хора ще обезсмъртят имената си в историческите хроники.

„Ако оцелее някой, за да ги напише.“ Дрефос изглеждаше необичайно разсеян и мълчалив, което тревожеше Тото. Обикновено шефът му обичаше да се разпростира подробно върху работата си, да се хвали дори. Сега обаче явно бе попаднал на нещо, способно да разтърси дори неговото желязно хладнокръвие.

— Кажи ми към какво, според теб, се стремим ние в работата си? — попита внезапно помощновойсковият полковник.

— Сър? — Тото хвърли поглед през рамо към Касзаат и Големия Грейв, но те с нищо не му подсказаха отговора.

— Архетипове — каза Дрефос, толкова тихо, че думите му се изгубиха в трясъка на машините. — Точно както се твърди, че съществува осороден архетип, знание, което дарява осите с тяхното Изкуство — и всички останали раси с тяхното, — така съществува и оръжеен архетип, Тото. Разбираш ли за какво ти говоря? Оръжие на оръжията, толкова съвършено, че за да убиваш с него враговете си е достатъчно да го хванеш в ръце, да го направиш свое. Без никакви допълнителни изисквания като умение, благоприятни атмосферни условия, укрепления… а само смърт, чиста и прецизна.

— Това… върху това ли работите? — попита Тото.

— Близо сме, Тото. Близо сме — отвърна Дрефос и тръсна глава, сякаш да я проясни. Може би смяташе да каже още нещо, но не успя, защото някакъв войник притича покрай Големия Грейв и хукна по рампата със свитък в ръка. Дрефос взе презрително свитъка и се дръпна настрани да го прочете. След няма и секунда се обърна към пратеника и възкликна: — Невъзможно!

— Такива са заповедите ви, сър — настоя безапелационно пратеникът.

— Аз имам работа тук — повиши глас Дрефос — и не мога да я зарежа по средата. Върви да намериш някой друг, който да ви свърши мръсната работа.

— Работата не е моя, сър. Видяхте ли откъде идва заповедта?

Дрефос сведе поглед към свитъка. Куриерът едва ли забеляза нещо, но Тото познаваше полуродния занаятчия достатъчно добре и видя как очите му едва доловимо се разширяват.

— Така… — продължи Дрефос с по-спокоен тон. — Това е абсурдно. Ти какво знаеш за тази история? Нямам възможност за избор, така ли?

— Заповедта е издадена лично, сър — отговори сержантът, видимо доволен от възможността да съобщи лошата вест на този полуроден с по-висок чин от неговия. — Забележете също, че изрично ви се нарежда да вземете и работата си с вас.

Тази подробност с нищо не подобри настроението на Дрефос. Той дълго стоя неподвижен, вперил поглед в писмото. Умът му беше другаде, чертаеше планове за логистично обезпечаване, съобразяваше бройки, правеше изчисления. Устните му току потрепваха, забеляза Тото, сякаш шефът му с мъка сдържаше гнева си, обмисляйки поставената задача. Касзаат и Големия Грейв изглеждаха в същото неведение като Тото. Каквато и заповед да беше пристигнала от Капитас, явно бе изпреварила всички слухове за съдържанието си.

Дрефос оголи зъби и издиша продължително, със съсък.

— Тото, намери ми заместник от инженерния корпус, който да поеме нещата тук.

— Сър? — заекна Тото. „За мен ли е? Моето име ли се споменава в писмото?“

— Ти ще дойдеш с мен. Както и целият екип, проектите, всичко. Ще вземем също и големи товарни автовозила. Ще продължа работата си по пътя. Не мога да прекъсна нещо толкова важно.

— Но къде отиваме, сър?

— Уведоми и останалите — каза Дрефос. — Пращат ни в Сзар.

Нищо не трепна върху лицето на Касзаат. Но Тото знаеше, че в главата и сърцето й вилнее буря.