Кръвта на богомолката

12.

— И какво?! — възкликна домина Джениса. — В къщата ми пристига гост културен, истинска знаменитост, и след няма и ден пощуряла тълпа от поддръжници на Кристалната го пребиват! — Беше наредила да настанят Неро в красиво обзаведена спалня, очевидно предназначена за истински големци, а за раната му се беше погрижил личният й паякороден лекар, който я почисти, превърза и дори я наложи с ароматна лапа.

— Културен? Знаменитост, домина? — повтори със съмнение Таки.

— Когато го видях за пръв път, скъпа моя, веднага си помислих, че лицето му ми е познато отнякъде — заяви Джениса. — Проклета да е слабата ми памет, че толкова се забави с отговора.

Таки и Че се спогледаха озадачено.

— Не се гледайте една други, милички. Погледнете над вратата.

Направиха го и след миг Неро се изкиска.

— О, добра работа. Много добра.

Над вратата имаше стенопис, дълъг и тесен, който по преценка на Че изобразяваше Вещото време или Лошото старо време, както го наричаха понякога бръмбарите. На картината имаше паякородни дами и лордове, излегнати сластно, облечени оскъдно или никак, които си похапваха грозде и отпиваха вино от златни бокали, заобиколени от виещи се лози и зелени дървета. Богомолкородни с архаични хитинови нагръдници се дуелираха с рапири и сърповидни остриета, а малко встрани Че видя млад молецороден, за чието изографисване спокойно можеше да е позирал Ахеос. Тази мисъл я натъжи, защото много й се искаше той да е тук, с нея.

Взря се в стенописа, търсейки Кутията на сенките, за която Ахеос говореше непрекъснато, но не откри нищо, което да прилича на нея, разбира се. Стенописът не идваше от древността, а беше романтично произведение на съвременен художник. На самия Неро, изглежда.

— Ваш ли е, сир Неро? — попита Таки с предпазливо уважение.

— Виж долния ляв ъгъл — каза мухородният.

Стенописът изобразяваше и хора от други раси, но на заден план. В ъглите например имаше мравкородни, които носеха бурета вино, бръмбарородни, които ковяха желязо, мухородни, които разнасяха подноси с печено месо. Един от мухородните слуги гледаше през рамо, право към зрителя — плешив мъж с лице на буци.

— По-добро е от всеки подпис — обясни доволно Неро.

— Но нали казахте, че за пръв път идвате в Соларно! — възкликна Таки, искрено озадачена. — Това е нарисувано върху самата стена.

— Защото е копие — отвърна художникът, ухилен до уши. — Оригиналът е в Сиенис, но някой тукашен явно е ходил там, харесал е картината и е поръчал да му направят копие. Репродукцията е добра, между другото.

Лицето на Джениса се беше намръщило при първите му думи, но сега пак се разтопи в усмивка.

— Дано не се чувствате обиден, сир Неро.

— Само поласкан, домина.

— Бела, моля, бела Джениса. Ще се радвам, ако ме наричате така.

Зад гърба й Таки изгледа Че с вдигнати вежди.

— Изглежда, двамата със сир Неро имате много да си говорите, домина. За някоя поръчка може би?

— Ами да, поръчка — изгука щастливо Джениса. — Когато се почувства готов за това. Дотогава ми се ще да чуя за работата му в Паешките земи, защото съм сигурна, че имаме общи познати там.

— Ако нямате нищо против, аз ще изведа бела Челядинка да й покажа града, домина.

— Разбира се, вървете. — Джениса махна с ръка и Таки дръпна Че за ръкава.

Неро й кимна леко, сякаш да я успокои, че знае какво прави. Че му отвърна с окуражителна усмивка и тръгна след Таки.

Веднага щом се отдалечиха достатъчно от спалнята, Таки се огледа за подслушвачи и каза:

— Не позволявай това представление да те заблуди.

— За Джениса ли говориш?

— Тя тези работи ги обича, цветя, плюш и финтифлюшки, но не забравяй, че е глава на Дестиавел, а човек не се задържа на такава позиция, ако не точи редовно ножовете си.

— Тя ти е работодателка — отбеляза Че.

— За което съм й благодарна. С парите, които ми плаща, поддържам „Еска“ в движение. А и в сравнение с повечето глави на фамилии тя е истинско цвете. Но не е глупава. Явно смята, че твоят приятел е шпионин от Паешките земи. Точно за това ще си говорят двамцата, нищо че той може и да не разбере.

— Неро също е по-умен, отколкото изглежда — побърза да изтъкне Че.

— Това едва ли е много трудно. Е, хайде да вървим да ти покажа нашия град. Знаеш ли как най-добре може да се види Соларно?

Че поклати глава и мухородната си отговори сама:

— От въздуха.

— Тоест… от въздушен кораб? Или от ортоптер?

— Точно това имам предвид. Сигурна съм, че все ще намеря някой пилот с двуместно летало, който ми дължи услуга.

— Всъщност… аз мога да пилотирам. — Още откакто беше видяла Таки да се сражава с пиратите над Езгнано, тази мисъл не й даваше мира. — Не толкова добре, че да участвам в сражение например, но иначе мога да пилотирам летало.

Таки не изглеждаше убедена.

— Е, сигурно бих могла да изискам нещо от хангарите на Дестиавел, но…

— Много ще внимавам с машината, наистина.

— Повече се притеснявам за теб. Ако аз попадна в критична ситуация, винаги мога да се евакуирам на собствен ход, но…

— Мога да летя — настоя Че, а когато Таки я изгледа невярващо, изпърха с криле за доказателство.

— Да ме продъни дано — изруга Таки. — Ти наистина си чуждоземка, няма спор. Щото местните бръмбари определено не го могат, това го знам. Винаги съм се чудила как изобщо дръзват да летят с машини. Бела Челядинка, ще имаш своето летало. Тази работа може да се получи дори по-добре, отколкото очаквах.

„Бурна“ изглеждаше дебела и тромава до „Еска Воленти“, точно както тя изглеждаше дебела и тромава до Таки, помисли си с горчивина Че. Машината беше грозноват фикс с широки криле с по едно витло всяко, с допълнителна перка, монтирана над пилотското място, и с четвъртита опашка. Току зад пилотското кресло се намираше малък парен двигател, който задвижваше и трите витла. Креслото сигурно се нагорещяваше за нула време, помисли си Че. Конструкцията на фикса беше от лек дървен материал, обшит с мед. Противно на очакванията й, макар и отвъд границите на цивилизацията, соларнийските занаятчии явно си разбираха от работата, поне що се отнася до летящите машини.

— „Бурна“ си е много добра даже — каза Таки. — Не е произведена тук, между другото, а в леярните на Часме отвъд водата. Военна плячка от едно сражение с пирати от Принцеп Изгнана.

Че вече бе огледала контролните уреди — измислени бяха така, че да улесняват максимално управлението.

— Мога да го пилотирам това чудо — заяви тя. Каза го доста по-самоуверено, отколкото се чувстваше в действителност.

— Да направим едно кръгче тогава — каза Таки високо, за да я чуят всички соларнийски механици и чираци наоколо, после скочи върху един сандък с резервни части и прошепна в ухото на Че: — Лети след мен. Ще те заведа на едно специално място.

— Но нали щяхме да…

— Забрави за това — изсъска Таки. — Искаш да знаеш за Соларно и осите? Е, тогава по-добре ела с мен. Това ти е единственият шанс да научиш истината. Идваш или не?

— Идвам.

— Качвай се тогава, а колегите ще ти помогнат да запалиш.

Още щом избутаха „Еска Воленти“ от хангара на пистата отпред, ортоптерът размаха енергично криле, буквално подскочи във въздуха и описа голяма дъга, за да изчака машината на Че.

Механиците завъртяха витлата при крилете и Че започна да помпа трескаво гориво с един крачен педал. Усети как двигателят захапва и предава тяга към витлата, миг по-късно витлото над нея също се завъртя. Тягата тласна „Бурна“ напред. Пистата се намираше на най-горното терасовидно ниво, високо над централната част на Соларно, и Че със закъснение осъзна, че ако нещо се обърка, фиксът ще се стовари върху нечий покрив в града долу.

Трескаво запрехвърля в ума си наученото в часовете по аеронавтика. Така и не беше споменала на Таки, че практическият й опит в летенето се изчерпва с еднопосочно пилотиране на откраднат имперски фикс и няколко учебни полета с цивилни машини, след като се върна в Колегиум. Сега трябваше да признае, че „Бурна“ е най-добрата машина, която са й поверявали.

А после фиксът литна над града, без изобщо да мисли да пада. Летеше стабилно на шест-седем метра над покривите, за които Че толкова се беше притеснила. Летеше си, и толкова.

Ала дали летеше със собствените си криле, или с машина, Че летеше тромаво. Летеше като бръмбарородна, чието място не е във въздуха. А тя обичаше летенето и от двата вида. Докато Таки я чакаше на по-високо в своя „Еска Воленти“, Че направи няколко кръгчета над хангара и пистата: наслаждаваше се на готовността, с която тежката машина откликваше на командите й. „Бурна“ не беше последен писък на инженерните науки, но пък беше създадена за хора точно като нея, пишман пилоти. Страхотна беше.

Че видя как Таки повежда стремглаво ортоптера си към брега и оттам ниско над водата, насочи „Бурна“ след нея — с доста по-широка дъга при завоя — и скоро настигна „Еска Воленти“ над искрящата вода и островчетата, някои само тъмни скални зъбери, други равни и покрити с пясъчни плажове.

Усети се, че крещи от екстаз. Таки летеше близо до нея, явно за да я държи под око, и Че спусна „Бурна“ ниско над водата, толкова ниско, че различи съвсем ясно групичките дървета, които прошарваха най-близкия остров, и каменните руини между тях, останки от отдавна изоставена стражева кула или укрепление. А после на пътя й се появи голям платноходен кораб и тя издигна рязко фикса, разминавайки се на косъм с централната му мачта, после се спусна отново над водата и мина покрай друг остров, където на върха на тъмна канара се вееше самотно знаме.

Таки прелетя близо до „Бурна“, зависна за миг, после размаха крилете на „Еска“, сякаш се опитваше да даде някакъв знак на Че. Понеже Че не разбра какво се опитва да й каже, Таки се приближи още — и продължи да се приближава, докато Че не изтегли инстинктивно своето летало, от страх че размаханите криле на „Еска“ ще се ударят във фиксираните криле на „Бурна“.

Зърна за миг Таки, която размахваше енергично и красноречиво ръце: „Издигни се! По-високо!“.

А после току пред нея изпод водата се появи сянка.

Че дръпна силно ръчките към себе си, „Бурна“ застина на място, разтресе се, после пое усилно нагоре миг преди водата да заври в огромен фонтан, чиито пръски стигнаха чак до издигащото се летало. Че погледна през рамо и видя как гигантското създание се гмурва обратно. Риба, осъзна тя, но толкова голяма, че спокойно можеше да я глътне на една хапка — и нея, и половината й летало. Ако фонтанът беше ударил „Бурна“, като нищо можеше да я повлече право надолу, към водата и зейналата паст на чудовищната риба.

Потръпна, издигна фикса още по-високо и полетя след Таки, която насочваше „Еска“ към вътрешността на огромното езеро. Само веднъж мухородната спря за кратко близо до отсрещния бряг, колкото да пусне парашут за пренавиване на двигателя.

Тук брегът беше обрасъл с непроходима джунгла, която се простираше навътре в сушата, докъдето поглед стига, разкъсана тук-там от синевината на малки езера. Таки, изглежда, се готвеше за кацане — обикаляше в кръгове, сякаш търси нещо. Че реши да обикаля в кръг на по-голяма височина, докато я чака да го намери.

Продължиха още малко покрай брега, после Че забеляза речно устие, където дърветата бяха отсечени и теренът разчистен — малък белег на човешка дейност сред морето зеленина. Точно там Таки поведе машината си надолу в стръмни кръгове, а Че изтегли „Бурна“ назад към водите на Езгнано, преди да обере височината и да заходи за кацане към селото.

Трудно можеше да мине за село всъщност — търговски пост по-скоро, реши Че. Състоеше се от три дървени постройки, които, изглежда, водеха постоянна борба за надмощие с алчната джунгла, и пръснати около тях палатки и брезентови навеси. Покрай брега обаче имаше петнайсетина дълги кея, към някои бяха привързани лодки, към други — летала. Седем летящи машини, включително „Еска“.

Като другите летала, и „Бурна“ беше пригодена за приводняване, а според обясненията на Таки, освен ако не се забиела във водата с носа напред, Че нямало за какво да се притеснява. Въпреки това преживяването не беше от приятните — фиксът се тресеше, подскочи няколко пъти по водата като хвърлено камъче, после Че угаси двигателя и придвижи леталото до брега, като въртеше сама педалите. Таки вече я чакаше на кея да й помогне с привързването на машината.

— Добре дошла в най-лошо пазената тайна на Езгнано — заяви мухородната, когато Че се измъкна от фикса. — Добре дошла в Алет.

— Това място си има име?

— Ако питаш местните, това е град — обясни Таки. — Алетите са номади, мравкородни номади. Обикалят с месеци из джунглата, правят си временни лагери за по десетница, после тръгват пак. Изхранват се с лов и каквото намерят в гората. Но племената им се събират тук няколко пъти в годината, пак тогава се стичат търговци от Соларно, Принцеп Изгнана и Порта Мавралис. А когато местните са в града, това място се превръща в най-голямото тържище по бреговете на Езгнано, повярвай ми.

— Абсурд — възрази Че. — Тук няма място за толкова хора.

Таки се засмя.

— Търговците спят на лодките си, а алетите строят малките си дървесни къщички в периферията на джунглата. Онова там е кръчма. Казва се „Прекършеното крило“ и там всички ходят да пийнат и да се пазарят, а до нея е големият склад, където стоките чакат да бъдат прибрани от новия си собственик. Работата е там, че сгради всъщност не ти трябват. Стига всички да знаят за какво са дошли.

— А ние за какво дойдохме? — попита Че. Каквото и да твърдеше Таки за това място в разгара на сезонната търговия, сега то пустееше. Малкото размотаващи се хора бяха мравкородни със зеленикав цвят на кожата, сигурно въпросните алети, предположи Че.

— За да седнем в „Прекършеното крило“ — отвърна Таки. — Искам да те запозная с едни мои приятели.

„Прекършеното крило“ и на кръчма не приличаше — просто голямо помещение с отворени към реката капаци и платнена мрежа вместо стъкла на прозорците, за да не влизат насекоми. В дъното няколко заковани върху бъчви дъски изпълняваха функцията на импровизиран бар. А зад бара…

Че почти затича натам, но след няколко крачки спря смутено. Чувстваше се като глупачка. Не можеше да е той. И наистина, когато се вгледа по-внимателно, видя, че този мъж е по-стар, с по-тъмна кожа и по-дълъг нос. Въпреки това приликата беше поразителна. Че стоеше в средата на стаята, притеснена и засрамена.

— К’во си ме зяпнала все едно не съм ти върнал рестото? — изръмжа барманът.

— Не, просто… — Че прехапа устни. — Имах приятел, който… беше от вашата раса.

— Тъй ли? — Барманът не изглеждаше заинтригуван, но сред всичките шипове и тръни изражението му трудно можеше да се прецени. Пък и той беше едва вторият шипороден, когото Че виждаше в живота си.

— Две, ако обичаш, Чади — каза Таки и плесна една монета на тезгяха. Барманът я изгледа с похотлива усмивка.

— Сигурен бях, че ще се веснеш тъдява, щом се появиха онез безпътници. Тъкмо се чудех кой може да довтаса, дето да е по-голям трън в гащите от сичките онез взети заедно.

— И аз те обичам, Чади — каза мухородната, взе от ръцете му двете вече пълни дървени халби и тръгна към една от сбутаните до стената ниски маси. Разнородната групичка, насядала на пода около масата, съставляваше понастоящем единствената клиентела на „Прекършеното крило“, а масата, която бяха избрали, предлагаше най-добър изглед към водата.

Таки се намести безцеремонно помежду им, а Че запристъпва от крак на крак, докато мухородната не вкара в употреба лактите си, за да отвори място на по-едрата си придружителка. Че седна, с пълното съзнание че всички я зяпат, претеглят я и сигурно се чудят за какво може да послужи.

— Това е бела Челядинка Трудан — уведоми ги Таки. — Идва от много далеч, чак от другата страна на Паешките земи, според собствените й думи. Чула, че си имаме проблем с осите. Че, тези дами и господа са сред най-добрите пилоти по бреговете на Езгнано. Един вид братство, така да се каже.

Че кимна смутено, като местеше поглед от лице на лице, докато Таки ги представяше. Скобран беше едър соларнийски боен бръмбар с кожен нагръдник, върху който бяха нарисувани златни криле. Ниамед беше жена от същата раса, косата й беше подстригана много късо, а на едното си око имаше черна превръзка. От двете страни на превръзката се проточваха стари белези. Те Френа беше мухородна като Таки, крещящо облечена и с дълъг червен шал около врата. А Кръвопиеца, както го нарече Таки, беше полуроден — местен соларниец с добавка от солидни мравешки мускули. Последният член на малката задруга беше най-голямата изненада.

— А това е Древане Сае — обяви мухородната. Сае се ухили на Че. Челото и страните му бяха покрити с татуировки. На масата пред него имаше шлем с извит метален гребен, а бронята му беше направена от дърво и кожа. Безспорно беше водно конче и по преценка на Че изобщо не приличаше на пилот.

— Обижда ме дребосъчката — каза той на Че и широката му усмивка разкри изпилени като шипове зъби. — Аз не съм метален пилот. Ездач, това съм аз. Тези машинолюбци не могат да се сравняват с мен и моята невеста.

Че погледна въпросително Таки.

— Сае е най-добрият насекомски ездач в Принцеп Изгнана — обясни мухородната. — Напоследък и там наемат авиатори на свободна практика от Часме, но все още има достатъчно откачалки, които правят нещата по стария начин.

— По най-добрия начин тоест — каза Древане Сае. Почеса се по наболата четина и Че ясно видя страховитите шипове, които стърчаха от кокалчетата му.

— Значи не харесваш осите, така ли? — попита Скобран. — Да пием за това. — Вдигна халбата си, другите го последваха и Че, волю-неволю, направи същото. Макар и почти безвкусно, питието беше толкова силно, че й затъкна гърлото.

— Каза ли й вече защо сме на един акъл? — обърна се Скобран към Таки.

— Малкият ни клуб е с менящ се членски състав — обясни мухородната. — Не на последно място защото се случва да се изпозастреляме взаимно. Ако беше дошла тук преди три месеца, щеше да видиш доста лица, които вече не са сред нас. Наши добри приятели.

— Но нали каза… Участвате във въздушни сражения един срещу друг?! — Че ги изгледа озадачено. — Вие приятели ли сте, или не сте, все пак?

— Ние сме братя и сестри — каза Ниамед. — Онова, което ни свързва, е понятно единствено за нас и неразбираемо за всеки, който не е правил каквото правим ние. Небето над нас. Вятърът, който брули крилете. Светът, опнал се като на длан отдолу.

— Работим за различни градове и различни партии — добави Те Френа. — Така че, да, сражаваме се. Когато ни заповядат или когато ни се прииска. Разрешено е. Точно в това е въпросът.

— Ако Нефритената партия поиска от Скобран да лети срещу къща Дестиавел — обясни Таки, — тогава двамата с него ще се сблъскаме и аз най-вероятно ще го сваля от небето, или пък той — мен.

— Значи сте като богомолките — каза Че. — Или… не, вие сте като дуелистко общество, но с летала вместо мечове.

— Точно така — съгласи се Скобран. — Но този път е различно. Както каза Таки, изгубихме приятели. Заради осите.

— Намърдаха се в Соларно преди половин година — каза Ниамед. — Отначало се брояха на пръсти, но ставаха все повече. Ухажват всички партии, с подаръци, празненства и обещания за подкрепа. А после по улиците се появиха осородни войници, уж първо една партия ги ангажирала като наемници, после друга, а накрая взеха да се мотаят по улиците и без никой да ги е наел. И макар никой да не им плаща, пак правят обичайните си простотии — трошат врати, отвличат хора и прочие.

— А после Амре — каза Таки. — Е, за теб е Те Маро Амре-Стело, но за мен си е Амре… — Поколеба се. — Отлетя на север към великата им империя, за да разбере откъде прииждат. Върна се уплашен. Свика ни на съвещание, всички, които бяхме в Соларно тогава. Тоест аз, Ниамед и още двама. Само че едва бяхме пристигнали, а той още и дума не беше обелил, когато осите нахълтаха. Те… — Таки стисна устни и заби поглед в масата пред себе си. Че се сепна, защото широката усмивка за пръв път слизаше от лицето на мухородната жена.

— Носеха мачове — каза тихо Ниамед. — И онова нещо, дето го изстрелват от дланите си. Чудо е, че се измъкнахме живи.

Таки вдигна отново поглед и се усмихна геройски.

— Амре беше точно зад мен. Но така и не стигна до вратата.

— Лоша смърт е това… да умреш на земята — изръмжа Древане Сае.

Скобран пресуши халбата си и я размаха към Чади. Шипородният напълни една кана и тръгна към тях.

— Така че защо не ни кажеш каква е тази работа с осите, бела Челядинка — обърна се към нея Таки. — Убиха Амре само за да не разкаже онова, което е узнал.

Че кимна бавно.

— Боя се, че едва ли ще мога да ви кажа нещо, за което да не сте се досетили и сами — започна тя, — но ще ви кажа каквото знам. Нека започнем с онова, което бие на очи, а то в голяма степен бие на очи съзнателно. Осите безспорно са войнолюбива раса, но постоянно говорят как се интересували единствено от търговия и мирно съвместно съществуване. Как просто искали да уточнят отношенията си с вашия град, за да насочат спокойно вниманието си към своите врагове, които са другаде. Как много харесват летящите ви машини. И понеже имат много злато за харчене, бързо се превръщат в предпочитани клиенти. В най-добрите ви приятели.

Сътрапезниците й кимаха замислено и Че продължи:

— Точно до този извод стигат повечето управници в началото. Но постепенно бройката на осите се увеличава и в един момент хората започват да си дават сметка, че новодошлите наистина са крайно войнолюбиви и че неусетно са се намножили твърде много. Междувременно са чули това-онова от помощната им войска, чиито членове са на практика роби, принадлежат към различни раси и идват от различни места, които Империята е завладяла. Управниците започват да разбират, че Империята колекционира градове и че границите й са по-близо от очакваното, отвъд планинската верига на север, да речем. Нали знаете, че вашите карти са безнадеждно остарели? И като говорим за карти, от пръв поглед се вижда, че вашето Езгнано е в пъти по-малко от Империята. А после осите започват да се мазнят на управниците ви и да обясняват как Соларно и другите градове по брега на езерото могат да ощастливят тяхната Империя.

Таки се усмихна криво.

— Тези им приказки ги знам аз. Бяха пратили някаква голяма клечка на официално посещение в Дестиавел и чух слугите да си говорят. Като те слушам, ти направо можеш да им пишеш речите, бела Челядинка.

— Ами… не знам. Въпросът е, че не познавам ситуацията тук. Политическата ви система изглежда много сложна.

Кръвопиеца се изплю на пода, може би в знак, че политиката в родния му Часме е по-проста работа, но Скобран се изсмя.

— Така е. Пробват си късмета с всяка от партиите да видят коя ще е най-подходяща. И когато се намърдат в някоя, ще се погрижат именно тя да придобие контрол над Дворна Тъмнинна. И да остане там.

— И по този начин Империята на практика ще контролира Соларно — каза Че. — А после един ден ще се събудите с нов губернатор и гарнизон, които Империята е била така добра да ви изпрати, и Соларно ще стане част от нея, преди да е разбрал какво става и без да е оказал съпротива. А после същото ще сполети и другите езерни градове, но по-бързо и не толкова мирно, защото осите вече ще са стъпили тук. Всички градове без изключение.

Сътрапезниците й се спогледаха мрачно. Опитваха се да обхванат проблема в пълния му мащаб. Малкият им свят се състоеше от десетина града по брега на Езгнано и от небето над него. Светът отвъд северните планини пък беше само повод за майтапи — чуждоземци, които вършат глупави неща.

— Империя — каза с отвращение Ниамед. — Всичко това… толкова много градове под командването на един-единствен човек?

— То сякаш вие, соларнийците, не сте още по-странни — каза Древане Сае. — С вашите фракции и фамилии, пфу! Тялото има само една глава, а народът — един управник. Тези оси обаче… мислехме, че имат само няколко града или гнезда, или каквото имат там. Някъде оттатък Ръбатата пустиня, далече. Не сме и подозирали за какво иде реч.

— Ако тръгнат срещу Соларно… — Скобран пресуши за пореден път чашата си и махна на Чади да налее още.

— О, ще тръгнат — каза Таки. — Вече полагат основите. И ти го знаеш, признай си. Все повече оси ще идват насам. Сега се бият с Паешките земи някъде на север.

— Стъпят ли в Соларно, могат да пратят флотилия пред Порта Мавралис, преди някой да е разбрал какво става — каза Те Френа.

Полуродният мъж, познат като Кръвопиеца, се изкашля да си прочисти гърлото.

— Как идват? — Това бяха първите му думи, откакто Таки и Че бяха седнали на масата. Чак сега Че огледа гривната на ръката му и видя, че не е гривна, а железен робски белезник, достатъчно широк, за да може да го свали от ръката си. Но явно предпочиташе да го носи.

— Какво? — попита озадачено Скобран.

— Колко са в Соларно? — попита Кръвопиеца, а после сам отговори на въпроса си: — Двеста? Или четиристотин? Само че виждал ли е някой толкова войници да прекосяват планината? Дори един по един да се придвижваха, пак щеше да се чуе. Аз често летя до станция Тоек да търгувам със скорпионородните там. Нищо не съм чул за оси, които да минават през прохода, а скорпионите са добри вардияни. Така че как стигат дотук? И още колко ще пристигнат?

Всички мълчаха смутено.

— Осите в Соларно вече се опитаха да убият Че — каза Таки, която не хранеше никакви съмнения относно подбудителите на нападението в Базаара. — Сега вече знаем какво си е наумила Империята и каква сериозна заплаха крие. Знаем какво е искал да ни съобщи Амре. И трябва да разкажем на хората. Всички ние имаме уши, които с готовност ще ни чуят — в Соларно, в Принцеп Изгнана, в Часме. По силите ни е да разпространим вестта, че осите идват.

— И после какво? — попита Скобран. — Десетки хиляди оси? Цяла армия? Нали я чу? Какво можем да направим ние?

— Чух я — каза натъртено Таки. — И по-добре от теб, изглежда. Къде водят войната си тези оси? Тук? Е, скоро и това ще стане. Вече се сражават с Паешките земи. И с онези Равнини, откъдето идва Че. А също и северно оттам, във Федердацията…

— Федерацията — поправи я Древане Сае с тон, който подсказваше, че неговите хора не са забравили корена си.

— Така че колко войска могат да пратят срещу нас? И ако ние вдигнем цената, ако ги накараме да плащат скъпо и прескъпо, рано или късно ще им загорчи в устата и ще отслабят натиска. Бела Челядинка ни предлага съюз.

Всички зяпнаха Таки, Че включително.

— Е — смънка тя. — Сигурно може да се стигне и до това. Един вид.

— Ако Соларно окаже решителна съпротива, ако всички езерни градове го направят, то Равнините и другите засегнати със сигурност ще продължат борбата — заяви Таки. — Нима сме чак толкова лишени от влияние? Не, ние сме пилотите на Езгнано. Ние сме най-добрите сред най-добрите. Моята домина ще се вслуша в думите ми. Накарайте и своите да ви чуят. — Дребната мухородна се изправи. — Или си мислите, че осите ще ни оставят да летим и да се стреляме на воля, когато армията им разпъне палатките си около Соларно?

Един по един всички кимнаха и станаха, Ниамед първа, а Скобран — уморено — последен.

Че и Таки напуснаха кейовете последни, защото Че предпочиташе да разполага с колкото се може повече свободно пространство, когато се заеме с трудната задача да издигне „Бурна“ във въздуха. Ала забавянето си струваше, защото й даде възможност да види как излитат другите. Двумоторният фикс на Скобран, тежък и закръглен като пилота си, че и брониран в добавка, разпори с рев водите на Езгнано, а после се издигна с невъзможна лекота, с невероятно изящество, все едно скала е полетяла в небето с помощта на магия. „Екзекуторката“ на Ниамед беше продълговат ортоптер, носът му закривен напред и надолу към корема като щипките на богомолка, а крилете — толкова тесни, че изглеждаше невъзможно да издигнат тежестта на леталото. Ала само с един размах ортоптерът се отдели със скок от водата и полетя. Хелиоптерът на Те Френа тъкмо се издигаше в тесни спирали, когато Древане Сеа наду рога, който носеше на каишка около врата си, и скръбният пронизителен тон призова великолепната му „невеста“. Водното конче, цели десет метра дълго от антените до върха на опашката, се появи с трясък откъм джунглата и кацна до него. Седлото му беше инкрустирано със скъпоценни камъни, от едната страна имаше калъф с дълъг лък, от другата — колчан с дълги колкото копия стрели. Накрая Кръвопиеца се качи на своя ортоптер, който се казваше „Гибелен огън“ и беше тъпоноса грозновата машина, обрасла с наполовина скрити в корпуса оръжия. Полуродният спря за миг, хвърли поглед към двете жени, после от тръбите при задницата на ортоптера изригна дим, двигателят се разбуди, машината се плъзна по водата и бързо набра височина с гръмовен рев.

Таки вече се беше качила в „Еска Воленти“, а Че съумя да се намърда в пилотското кресло на „Бурна“ въпреки клатушкането. Запали двигателя, тягата на витлата я отдалечи от кея, а когато машината набра достатъчно инерция, Че свали задкрилките и отлепи „Бурна“ от прегръдката на водата.

„Еска“ обикаляше над нея, после пое по обратния път. Че коригира курса и я последва.