Кръвта на богомолката

14.

Нещата се развиваха по начин, който надхвърляше и най-смелите очаквания на Стенуолд и го изпълваше с позабравена напоследък надежда. Тази зала в Сарн беше побрала целите Равнини, обединени срещу буря, която нямаше да закъснее. Сарнианците бяха преустроили една казарма, съборили бяха преградните стени, подредили бяха скамейки и една огромна маса, създавайки достоен мизансцен за най-големия военен съвет, провеждан някога в Равнините. Мъжете и жените, които седяха около масата, бяха доказателство, че усилията им не са отишли напразно.

Самият Стенуолд представляваше Колегиум. Седеше и гледаше как другите емисари го гледат. Не беше за вярване, но всички те бяха дошли с неговото име на уста. Името му явно беше познато из целите Равнини, сякаш той беше герой някакъв, историческа личност или нещо такова.

„Историята е тук и сега — напомни си той. — В тази стая ние пишем историята.“

Царицата на Сарн също присъстваше, лично — жест, който да покаже колко високо цени срещата и нейното значение за бъдещето на всички. Половин дузина от тактиците й стояха зад нея да я подкрепят със съвети — и да я защитят при нужда, макар че тя, разбира се, разполагаше с цял град, който да й осигури и подкрепа, и защита. Ала решението й да се яви лично, вместо да делегира другиму домакинството, беше ясен знак и решителна крачка — начин да покаже на света колко много залага Сарн на тази среща.

Присъстваха и двама бойни лордове на богомолките — жени, една от Етерион и една от Нетион, дошли бяха без свита и съветници и старателно избягваха да се поглеждат. От пръв поглед се виждаше, че не се харесват, меко казано. Жена беше и слабата възрастна представителка на молецородните между тях. Това беше без прецедент — Доракс беше изпратил скрир на бойния съвет в Сарн.

Имаше също тактик от Кес, придружен от шестима военни дипломати, и това далеч надхвърляше надеждите на Стенуолд. Никога досега кесиански емисар не беше стъпвал в Сарн. Десетина скромно облечени мухи бяха дошли от името на Меро и Егел. Приличаха на хора, които не са склонни да спазват дипломатическия етикет, но поне засега се държаха прилично. И нищо чудно — поселищата им бяха право на пътя на крайбрежното имперско настъпление. До тях седеше Паропс като представител на окупирания понастоящем мравешки град Тарк.

Никой не беше дошъл от Фелиал. Нито от Век, но векианците още си ближеха раните. От Хелерон също нямаше никой, макар молецородната да твърдеше, че говорела и от името на сънародниците си в Тарн.

Белокос и белобрад мъж от раса, която Стенуолд се затрудняваше да определи, привлече вниманието му. Мъжът тъкмо заемаше мястото си под озадачените погледи на другите делегати. Стенуолд привика с ръка един сарниански слуга и го попита кой е непознатият.

— Казва се Сфайот — обясни мравкородният след кратко допитване по мисловната мрежа. — Тук е от името на принца ренегат.

— На кой? — А после изведнъж направи връзката. „Салма! Салма е изпратил емисар? Какви ги върши това момче?“ От друга страна, фактът че царицата на Сарн му бе позволила да прати представител, говореше много. Какво точно беше обсъждал Салма с нея?

— Гордееш ли се със себе си? — попита в ухото му лукав глас. Стенуолд се обърна и видя на стола до себе си паякороден в елегантни дрехи, който измерваше с поглед двете богомолки.

— Теорнис?

— От Алданраелите, на вашите услуги, както и на целите Равнини, види се. — Паякородният лорд-боен успя да направи реверанс от седнало положение. — Е, майстор Трудан, това е едно забележително произведение на занаятчийското изкуство, но дали ще проработи?

Стенуолд плъзна поглед по лицата наоколо, някои познати, други — не, после се вгледа и в собствената си малобройна свита, състояща се от Спера и Ариана.

— Всичките тези хора не са дошли тук за нищо — заяви той.

И знаеше, че е прав.

Два часа по-късно едва смогна да излезе от стаята на собствен ход. Ако Ариана и Спера имаха необходимата физическа сила, сигурно щеше да ги помоли да го изнесат на ръце.

Не бяха дошли тук за нищо, това поне беше станало ясно. Дошли бяха за щраколъка. И добре, че не беше скрил от сарнианците нищо съществено по въпроса, защото май всички, дори проклетите молецородни, знаеха, че Колегиум е конструирал такъв лък. Вместо да обсъдят имперската заплаха, всички се надпреварваха да изявят претенциите си към щраколъка и да настояват кой трябвало да го получи и кой — не.

Сарианците го искаха и като първите потърпевши от това ново оръжие може би имаха известно основание за претенциите си. Това Стенуолд го знаеше предварително. Разбира се, сарнианците не искаха никой друг да получи чертежите. Кесианците, от своя страна, настояваха, че Сарн не бива да получи достъп до оръжието, освен ако и те не го получат. Стенуолд разбираше и техните основания. Колко щеше да издържи Кес, ако Сарн получеше военно предимство от такъв мащаб? Свикнал беше да гледа на Сарн като на верен съюзник, а не като на мравешки град-държава, и това трябваше да се промени.

Теорнис, след като проспа по-голямата част от дебатите, накрая се включи в разговора с думите, че ако Кес се сдобие с това чудо, то не трябвало ли и Паешките земи да го получат? И от друга страна, щом Равнините не могат да се споразумеят за трижди проклетата машина, а без нея нямат шанс да спрат Империята, не би ли било най-добре, предложи иронично той, да я дадат в разумните ръце на неговия народ и в ничии други?

При което се наложи молецородната да повиши глас, иначе двете богомолки като нищо щяха да се нахвърлят на Теорнис през масата. Представителите на Древната съобщност настояваха никой да не се сдобива с новото устройство, а армията на осите — единствената, където щраколъкът е на въоръжение — да бъде разбита незабавно, след което всички произведени вече устройства и конструкторските им схеми да бъдат унищожени. Явно се тревожеха за опустошителния ефект, който устройството би имало върху собствените им войски при евентуален следващ конфликт. Мухородните, изглежда, не бяха на едно мнение по въпроса, но техен представител все пак се сети да попита дали можело да се конструира по-малък модел на оръжието. Единствено Паропс и белобрадият Сфайот не показаха особен интерес към устройството, защото общностите, които представляваха, трудно биха могли да се възползват от него.

Наболелите въпроси на дипломацията, съюза и самата война почти не бяха засегнати. Вместо това Стенуолд се оказа в ролята на наковалня за всички чукове в Равнините и главата му още звънтеше.

— Като се запролети, ще запеят друга песен — успокои го Ариана. — Ще им дойде акълът.

— Не вярвам този съвет да продължи до пролетта — каза Стенуолд. — Ако не намеря някакъв начин да реша проблема, щраколъкът може да унищожи Равнините още преди осите да са тръгнали насам.

Другаде в Сарн един слуга чакаше в чуждестранния квартал. Чакаше край релсовия път за Колегиум, но не чакаше трен. Вместо това току поглеждаше към небето. Приличаше на сарниански мравкороден, но не беше. Облечен беше в семпла слугинска туника и никой не му обръщаше внимание.

Пратеникът пристигна безмълвно — тлъста черна муха, голяма колкото юмрука му. Направи няколко кръга над навалицата от местни и гости на града, докато не надуши миризмата на веществото, с което се беше намазал мъжът, спусна се към него и той я улови в шепи, предизвиквайки изумление и възхита сред стоящите наблизо. Побърза да я отнесе настрани.

Не беше сарнианец, не изцяло поне. Полуроден, но от онзи рядко срещан вид, при който детето наследява външността на единия от родителите си без видима следа от нечистокръвност. Можеше да се движи по улиците на Сарн, без да предизвика ничие подозрение. Името му, Лирус, беше мравешко име. Можеше да се включва в мисловната мрежа на сарнианците, но не беше един от тях. Беше агент на Рекеф.

Задържа насекомото, колкото да измъкне навитата на руло и прикрепена под коремчето му хартийка. Този начин на комуникация не беше от най-надеждните, но пък мухарникът беше само на миля от градските стени, а такова разстояние не би затруднило едно добре обучено насекомо. Мъжът пусна мухата, тя се щура миг-два като побъркана, после се изгуби с бръмчене във въздуха, разбрала по своя си елементарен начин, че задачата е изпълнена.

Лирус беше обучен добре. Отне му само миг да разшифрова съобщението:

Лирус сгъна бележката, огледа се, отиде до една сергия за бързи закуски и пъхна хартийката във въглените под скарата, докато уж разпитваше мравкородния продавач за цените. После се отправи към градските порти. Гара Авт беше на две мили южно по колегиумските релси, нищожно разстояние за един мравкороден, дори за такъв, който само прилича на мравка. Там вече го чакаше доставка в едно от магазинчетата и в тази доставка Лирус щеше да намери по-нататъшните си заповеди. Като прикрепен към дворцовата прислуга човек, той имаше много задължения, които го отвеждаха на много места. И най-хубавото беше, че никой не би се сетил да го заподозре. Защото дори в очите на враговете си той беше верен син на Сарн.

Когато Лирус спря пред градските порти — поредният сарнианец, който се връща в града с кошница на гръб, поредната мравка, натоварена с ежедневните дела на Сарн, — вече се свечеряваше. Край портата имаше много войници, но те си отваряха очите за потока от прииждащи чужденци и никой не спря повторно погледа си върху него. В края на краищата той беше един от тях. Обръщаха се мислено към него с „братко“ и той ги поздравяваше на свой ред, макар дълбоко в главата си да им се хилеше подигравателно. Изобщо не подозираха, че ги мами, и нищо чудно, защото за повечето от тях подобна измама беше немислима.

Лоялност. Лоялността беше като жигосана в мозъка на мравките. Винаги се намираха аутсайдери, отцепници, които не можеха да живеят в строгата решетка от заповеди и задължения. Тях обществото ги изхвърляше или си тръгваха по своя воля, но никога не губеха докрай чувството си за лоялност. Дори онези, които биваха преследвани из целите Равнини и умираха в някоя мръсна уличка от меча на свои събратя, дори те не успяваха да скъсат окончателно връзката. Лирус не се съмняваше, че в мига на смъртта си прегръщат охотно онова, което са отхвърлили приживе.

Той обаче беше различен. Беше син на полуроден баща и сарнианска майка. Несарнианската му половинка беше толкова нечистокръвна, че би било невъзможно да проучи предците си по бащина линия, а и той не проявяваше интерес към подобно проучване. Отраснал беше в Империята и знаеше само, че полуродството автоматично го превръща в роб, а сарнианското му наследство го обрича на побоища и презрение.

Нищо чудно, че скоро започна да свързва Сарн с всичко най-лошо на този свят. А после Рекеф откри потенциал в него, предложиха му начин да служи на Империята и така да изчисти петното на произхода си. По онова време младият Лирус отчаяно се нуждаеше от такъв шанс.

Оттогава вече седем години живееше в Сарн със задачата да се слее с местното население, да създаде познанства и контакти. Работил беше търпеливо и неуморно, като истинска мравка, но не за Сарн, а за каузата на Рекеф, единствено и изцяло. Той обичаше Рекеф. Не само защото му бяха дали шанс и цел в живота, а защото бяха изобретателни и предприемчиви. Знаеше, че в границите на Империята вътрешната служба на Рекеф вдъхва повече страх, но агентите на външната служба трябваше да са два пъти по-умни, за да пуснат корени и в най-бедната почва.

Срещнал се беше с господарите си извън града, точно според инструкциите в писмото. Размениха няколко думи и той получи един пакет. Веднага щом се върна в двореца, се скри в едно складово помещение, отвори пакета и разгледа съдържанието му. Беше красиво изделие на оръжейното изкуство — тъмна дървесина с меден обков и четири рамене от яка стомана. Двойно натегнат арбалет за многократна стрелба, най-хубавият, който беше виждал — подходящо оръжие за цареубийство. Беше колегиумска направа и това едва ли беше случайно. Значи и убиецът трябваше да е свързан с Колегиум. Лирус знаеше за напрежението, появило се напоследък между Сарн и стария му съюзник, най-подходящата цепнатина, в която да се забие клин.

Знаеше също, че царицата скоро ще повика при себе си дебелака от Колегиум. Тогава щеше да е идеалният момент. Дотогава той щеше да е подготвил всичко.

Понеже беше умен и съобразителен, Лирус лесно си бе осигурил пост в самия дворец. Винаги работеше допълнително, изпълняваше съвестно всяка задача, а усърдието му беше впечатляващо дори според мравешките стандарти. Надзорниците го ценяха високо и той постепенно се изкачи до върховете на слугинската йерархия. Дори беше прислужвал на самата царица. Но пък за човек с престъпен ум, който владееше мравешкото Изкуство за мисловна връзка, в Сарн всичко се постигаше лесно.

А и той нямаше да е сам, разбира се. Господарите щяха да му пратят двама помагачи. Не осородни, защото никоя оса не би останала незабелязана в Сарн, а двама мухородни убийци. Лирус знаеше, че не може да разчита на тях да му свършат работата. Те щяха просто да отвлекат вниманието на охраната. Не, средството, което щеше да сложи край на съюза, беше тук, в собствените му ръце.

Знаеше, че мисията му е самоубийствена, но току-виж успял да изненада господарите си и в това. Ако всичко се случеше достатъчно бързо, Лирус можеше да се окаже единственият жив очевидец, на чиито показания да повярват.

— Колко войници имаш? В Колегиум? — попита Стенуолд.

— Хиляда двеста седемдесет и четири — отвърна Паропс, без да се замисля. След векианската обсада на Колегиум из Равнините беше плъзнала мълвата за войска от таркиански бежанци и постепенно, поединично и на групи, граждани на Тарк започнаха да се стичат към Колегиум. Някои успели да избягат след смъртта на царя, преди осите да завладеят окончателно града. Други били извън Тарк по задачи и не могли да помогнат в отбраната на родния град. Трети живеели от години в Колегиум или били студенти във Великата академия. Така Паропс неволно се беше превърнал в нещо като сборен пункт за своите съграждани. В ежедневното си общуване по мисловната мрежа някои от хората му дори го наричали свой тактик.

Хиляда двеста седемдесет и четирима дисциплинирани и мотивирани таркиански пехотинци, размишляваше Стенуолд. А и бройката сигурно беше набъбнала още след последния доклад, който Паропс бе получил по трена от Колегиум преди няколко дни. Издръжката на толкова войници тежеше на колегиумския бюджет, но таркианците нямаха равни във военното дело, а съгражданите на Стенуолд едва наскоро се бяха заели с мобилизирането на своя собствена редовна армия. До пролетта Колегиум щеше да набере достатъчно бръмбарородни войници, щеше да им осигури въоръжение, но дисциплината и войнските умения не се създаваха толкова бързо.

— Дали… — започна той, смръщил замислено вежди, — смяташ ли, че хората ти ще вдигнат оръжие в защита на Сарн?

— Труден въпрос — призна Паропс. — Ако ме беше попитал дали биха вдигнали оръжие срещу Сарн, лесно щях да ти отговоря. Но да защитават чужд град-държава…

— Дори срещу осите? Срещу завоевателите на Тарк? — изтъкна Стенуолд.

Паропс го изгледа раздразнено.

— Не ме подценявай, майстор Трудан. Не се опитвай да ме водиш за носа. Знам, че в Колегиум всички си живеете в мир и сговор, но ние сме мравкородни. При нас хората се делят на „ние“ и „те“, а сарнианците са „те“ много по-отдавна от осите. Твоят богомолкороден приятел ще вдигне ли оръжие в защита на паешки град?

— Да — каза Стенуолд и сам се изненада от отговора си. — Да, мисля, че ще го направи, ако го помоля. Но ще го направи само защото цени високо приятелството ни, а после ще ми го натяква, докато съм жив. Ти обаче ме познаваш отскоро и носиш отговорност най-вече за своите хора. Значи отговорът ти е „не“, така ли?

— Отговорът ми е, че ще трябва да попитам. Ние не сме чак толкова закостенели, колкото си мислите вие, чужденците. Вие виждате само реда и подчинението, но не и дискусиите, които ги предхождат. Ще поставя въпроса на моите войници, щом искаш. Значи смяташ, че ще се стигне дотам?

— Сега Сарн е на предната линия — каза Стенуолд. — Войната ще застигне най-напред него.

— И ако Сарн падне… ще дойде ред на Колегиум, на Древната съобщност, на Век… и така чак до западния бряг — каза Паропс. — Затова сме тук и затова ти водиш дипломатическата си битка. Разбирам го отлично, майстор Трудан, и ти обещавам, че ще разясня всичко това на офицерите си, а те ще имат грижата да го предадат на своите войници.

В този момент Спера и Ариана се върнаха. Изглеждаха уморени. Почти целия предобед бяха прекарали в града, Спера — в Царския двор, Ариана — по улиците на лов за слухове.

— Уведомиха ме, че царицата ще те повика на нова аудиенция — каза мухородната на Стенуолд. — И че ще поиска да занесеш щраколъка.

Стенуолд усети как коленете му омекват. Стоял бе прав, защото така повеляваше колегиумската традиция за водене на дебати, а разговорът му с Паропс беше неофициален само на пръв поглед. Сега се отпусна безсилно на един стол.

— Е, изглежда, стигнахме до повратната точка — въздъхна той.

— И на мене така ми се чини — изсумтя Спера. — И не бяха твърде любезни, да ти кажа. Май започват да губят търпение покрай всичките тия приказки.

— И не са единствените — каза Стенуолд, но думите му прозвучаха кухо. Истината беше, че би продължил да протака и занапред, с надеждата, че ще се случи нещо, което да го извади от патовата ситуация. — Досещам се какво е намислила. Да се яви на следващото заседание с щраколъка в ръце и да заяви на всеослушание, че Сарн вече притежава оръжието, все едно сме се споразумели зад гърба на другите. Стигне ли се дотам, поне половината от потенциалните ни съюзници ще напуснат преговорите.

Паропс вдигна рамене.

— На нейно място и аз бих направил същото. Щраколъкът е инструмент, с който да защити своя град и да отблъсне врага.

— А след войната същият този щраколък ще се превърне в инструмент, с който да нападне враговете си в Равнините. Или поне така си мислят всички — каза Стенуолд. — Всички си мислят, че могат ей така да спрат историята… — Въздъхна отчаяно. — Истината е, че и да спечелим, и да загубим, проклетото нещо вече е факт. Конструирано е, има го и светът вече е различен. Промяната е налице и не е за добро. Но нека си признаем — веднага щом осите загубят първата си битка или някой отмъкне дори само един щраколък, няма да мине много време и всички ще започнат да го произвеждат.

— Всички Умели — изтъкна Ариана. — Не и останалите.

— Мислех, че твоите сънародници наемат на работа… хора, които да вършат тези неща вместо вас — каза Паропс.

— А молецородните? А богомолките? Те вече петстотин години се мъчат да удържат хода на времето — каза тя. — Представете си те какво мислят за щраколъка.

— Това ли се чува в чуждестранния квартал? — попита Стенуолд.

— Всякакви работи се чуват, Стенуолд, но аз умея да чета между думите. Говори се, че векианците ще нападнат едновременно с осите и че Сарн трябва да довърши Век веднъж и завинаги. Говори се също, че колегиумското Събрание ще клекне пред Империята и ще сключи сделка, като предаде Сарн. Казват, че Древната съобщност ще се опита да върне Лошите стари дни и ако успее, всички ще станат роби на молецородните.

— С други думи, нищо изненадващо.

— Съвсем същите слухове, които пускахме ние, когато…

Ариана не довърши, но Стенуолд разбра какво има предвид. Паропс беше единственият от четиримата, който не знаеше, че до неотдавна Ариана е била агент на Рекеф.

— И ти смяташ, че осите имат пръст в това?

— Обратното би ме изненадало — каза Ариана. — Те не са глупави. Логично е да използват старите ни вражди, за да подронят съюза, а вражди колкото щеш. Половината преговарящи са дошли с основната цел да държат под око старите си врагове.

— Отказвам да приема това за вярно — каза Стенуолд с повече хъс, отколкото надежда. — Няма да го приема. Преговорите трябва да сработят. Това е единственият ни шанс. Всички се тревожат какво ще стане след като спечелим войната, но без съюз няма да спечелим и една битка! Как може да са толкова слепи?

— Може, защото са равнинци — каза Ариана. — Неприятно ми е да го кажа, Стенуолд, но вие, равнинците, гледате на света с едно затворено око. Дори ти, Стенуолд. Може и да виждаш малко по-надалеч от другите, но и твоят поглед е отправен само в една посока, навътре. В Паешките земи ние гледаме във всички посоки, виждаме всички възможности. Такава е политиката ни открай време. Дори Империята гледа навън — тя е млада, агресивна, постоянно разширява границите си. И затова сега е тук.

— Какво да правим тогава? — попита тихо Стенуолд. — Какво да кажа на царицата, когато ми поиска това проклето оръжие? Кого да предам?

— Стига да не предадеш мен или самия себе си — каза Ариана, — вярвам, че ще вземеш правилното решение.

В същия миг, сякаш чакал думите й, влезе сарниански слуга и каза високо:

— Майстор Трудан. Царицата ви кани на частна аудиенция.

Стенуолд плъзна поглед по другарите си и взе прототипа на новото оръжие. „Кого да предам?“ Отговор нямаше, а времето за протакане беше към края си.

— Водете ме, майстор…? — каза той и погледна въпросително мъжа. Дворцовата прислуга беше многобройна, а сарнианците си приличаха като правени по калъп.

— Лирус, майстор Трудан — каза сърдечно слугата. — Последвайте ме, моля.