Кръвта на богомолката

24.

Езеро Лимния нощем — гигантска водна шир, окъпана от лунния светлик, възвряла от биещите я дъждовни капки, разръфана по бреговете от гъсти тръстики, белязана от сенките на водомерски салове и лодки. Неприятна гледка по всякакви стандарти.

Тисамон стоеше на брега и гледаше нашарените от дъжда води. Облаците току се разбридваха колкото жалко парче от луната да се провиди в пролуките и тогава чистата й светлина се изливаше надолу, но във водите отражението й беше грозно и петносано, като лице, белязано от болест и упадък.

„Ако бях провиждащ, каква ли поличба щях да съзра в това?“

Наоколо газеха водомерки, заети с езерните си дела, и не му обръщаха внимание. Разбира се, сигурно имаше и други бродници тази нощ. Всеки момент имперски патрул можеше да се изсипе между паянтовите колиби със заповед за арест или екзекуция. Тисамон дори се надяваше на нещо такова, но като никога Империята бе влудяващо отсъстваща, а неговият сърп — влудяващо неокървавен.

Беше сам с мислите си и това го смущаваше, защото, оставени сами на себе си, те упорито се отклоняваха от настоящата задача — тайнствената кутия и предстоящия търг. Когато отпуснеше юздата на мислите си и те литнеха като хвърчило по силен вятър, един и същи въпрос излизаше на преден план: „Какво ли прави тя сега?“ Отдавна не го бяха тормозили такива фантазии — сияйна броня, дълъг прав меч в съвършена стойка, извитите шипове на палците й, стихийното изящество на бойния й танц. „Нима дори това ужасно място, нима дори огромното разстояние, което поставих помежду ни, нима не са достатъчни?“ Надявал се беше споменът за нея да избледнее в ума му заедно с милите, които ги деляха, но напразно — със същия успех можеше да е довел Фелисе Миен със себе си.

„Толкова е бърза, толкова опасна! Едва не ме уби при първата ни среща.“ Вече не помнеше откога не е имал толкова достоен противник, откога не са го изправяли пред такова предизвикателство. Винаги бе имало само една, способна да подпали кръвта му при всеки сблъсък на остриетата.

„Атриса, прости ми.“

Майката на Тиниса, видението й, се яви пред него и впи обвиняващ поглед в очите му. Богомолките се обричаха до живот, това беше добре известно, и овдовелият партньор прекарваше сам остатъка от дните си. До живот, винаги. Той беше обвързал себе си към Атриса, дал й беше дете дори, а сега… това. Тя.

Опита се да прогони дуелистката водно конче от мислите си, но със същия успех би могъл да я надвие в двубой. Фелисе танцуваше, приклякаше, но не искаше да се махне. Доплака му се, а после ръцете го засърбяха да убие нещо.

— Хей, богомолката — повика го някой и Тисамон се извъртя, вдигнал в готовност сърповидното острие на бронираната си ръкавица. Ала Нивит, дребният плешив водомеркороден с ъгловатото лице, му беше извикал от безопасно разстояние и го наблюдаваше предпазливо.

— Време ли е? — попита отсечено Тисамон.

— Пратиха ме да те доведа — уведоми го водомерката с грижливо неутрална физиономия. — Ако беше друг да зяпа така езерото, щях да река, че мисли за момиче, ама понеже си ти, сигурно си мечтаеш как режеш гърла, прав ли съм?

— Напълно — отвърна Тисамон, подмина го и тръгна към надвисналия корпус на привързаната към земята „Скоклива мома“.

Сцила беше скрила мястото за търга по най-добрия възможен начин — погрижила се бе „аукционната къща“ да се появи на бял свят едва когато самата тя е готова да продава. Лейар Белоуерн и другите кандидат-купувачи бяха научили къде ще се проведе наддаването едва преди броени дни и то чрез серия от нищо неподозиращи водомеркородни куриери.

Белоуерн не беше единственият паднал зад борда. Изглежда, колекционирането на екзотични предмети беше опасно занимание в Империята. Нивит предполагаше, че почти половината богати и властимащи навитаци, дошли в Джерез по покана на Сцила, вече не са тук. Някои, като Палеркос и Лейар Белоуерн, бяха мъртви. Други бяха арестувани от осите покрай напразните напъни на Империята да сложи ръка на кутията. Трети просто бяха решили, че залогът не си струва риска.

Навътре в езерото под сбиращия се мрак и срещу щедра плата от златото на Сцила усърдна бригада водомеркородни сглобяваше голям сал. Влачеха на буксир с лодките си тръстикови рогозки и другите материали, необходими за издигането на сцената, където Сцила щеше да изиграе ролята на своя живот. Не беше обикновен сал при това, а истинска постройка със стени и всичко, паянтова колиба в джерезки стил, но голяма и плаваща по водата. Скоро купувачите щяха да се съберат там и да се оглеждат подозрително с присвити очи. Скоро и Сцила щеше да се появи, несъмнено, скрита зад маска по свой избор, за да им представи Кутията на сенките.

Ахеос и другите седяха в кантората на Нивит и крояха планове. Йонс Аланмост вече бе тръгнал да подготви ремонтираната „Скоклива мома“ за излитане.

— В езерото значи — каза Тисамон.

— В езерото я — отвърна Нивит. — Тук най-редовно уговаряме бизнес делата си в езерото. Мислех, че го знаеш.

Талрик спря погледа си на Сеф, която седеше близо до Гавед. Въпреки слуховете, че странни ловци бродят нощем в града, повече никой не се беше опитал да я отвлече.

— Вече гледам на езерото с други очи — каза Талрик. — Е, какъв е планът?

— Сцила ще си доведе охрана — каза Тисамон, — или най-малкото съгледвачи. Ако не друго, нищо не й гарантира, че един или повече от официално поканените гости няма да прибегне до сила. Във водата няма да сме на свой терен, трудно ще се промъкнем незабелязано.

Нивит направи гримаса в смисъл: „говори за себе си“, но се въздържа от коментар, зает да наблюдава останалите.

— На магия също не можем да разчитаме — изтъкна Ахеос. Талрик изсумтя и дори Тиниса се подсмихна сдържано. Молецородният вдигна рамене. — Както щете. Там ще има и други магьосници, Сцила включително. Не можем да се скрием с магия, разберете.

— Нивит, можеш ли да ни осигуриш лодка? — попита Талрик.

— Без проблем. Лодки имаме всякакви. Но какво ще правите с нея? Моите хора виждат в тъмното по-добре, отколкото си мислите. Няма начин да се придвижите с лодка, без да ви забележат.

— Няма да е необходимо — усмихна се сухо осородният. — Основен похват в шпионлъка — когато не можеш да заобиколиш изотзад, просто влизаш през централния вход, сякаш имаш покана за първия ред. Сега: защо всички напират натам?

— Защото искат кутията — каза Тиниса, досетила се накъде бие осородният.

— Именно. Защо да не идем и ние тогава? Само Сцила ще знае кои са поканени. Със сигурност ще дойдат и такива, за които конкуренцията не е подозирала. Така че нека и ние направим същото.

— И после? — попита със съмнение Гавед.

— И после ще вземем проклетото нещо — каза Талрик. — Нали него искате? Да го вземем тогава. Убиваме Сцила, убиваме и всеки друг, който ни застане на пътя. — В последвалата пауза усмивката му се разшири доволно. — Какво, изведнъж се погнусихте от мръсната работа? Значи трябва да сте благодарни, че разполагате с човек професионалист. За мен това не е нищо ново. Бас държа, че вашият Стенуолд Трудан би се съгласил, а виждам и че майстор богомолката кима одобрително. Това е операция като всяка друга. Пристигнахме тук, набелязахме план за действие, събрахме информация, сега трябва да си свършим работата и да изчезнем в нощта. Външната служба на Рекеф прави такива неща всеки ден.

— Хладнокръвен си — каза Тиниса и усмивката на Талрик потвърди наблюдението й.

— Прав е — заяви Тисамон. — Точно така трябва да го направим.

— А ако не ни пуснат да се качим на сала въоръжени? — попита Тиниса. — На мястото на Сцила бих направила точно така.

Талрик разпери демонстративно ръце.

— Че аз да не би да съм въоръжен?

— Изглежда приемаш, че ти имаме доверие — сряза го тя. — Ти не си един от нас, Талрик. Тук си само защото си осъден на смърт от собствените си хора.

Усмивката му се стопи.

— И добре, че е така, защото имате нужда от мен. Защото аз съм корав там, където вие сте меки, вие, с дървената си колегиумска философия и префърцунените си представи за човеколюбие! Да не споменавам за мистика. Или за отцепника, който се срамува от собствения си произход.

Последното извика усмивка върху лицето на Гавед. Усмивка лека и зловеща. Пръстите му се свиха, но Талрик само се изсмя презрително.

— Тисамон може и да е изключителен дуелист, но няма да намушка човек в гърба, както бих го направил аз, а в момента ви трябва гадно копеле като мен.

Местеше поглед от лице на лице, предизвикваше ги да го опровергаят.

— Знам, че не ми вярвате. Мислите ли, че ми пука изобщо? Аз съм от Рекеф, свикнал съм да ме гледат с недоверие.

— Сигурно си много щастлив човек — подхвърли Тиниса.

— Не виждам много усмивки в тази стая, но ако имате друг план за действие, просто кажете. Или ще накарате бръмбарородния си авиатор да ви спусне с балона и ще стискате палци онези да ви сбъркат с луната? Или ще доплувате под вода и ще прокопаете дупка в сала с ножовете си? Само по моя начин можем да се доберем безопасно до търга, и то с хора по мой избор. Или това, или забравете.

— По твой избор? — натърти Тиниса.

— Начинанието крие висок риск — каза Талрик. — При нападение отвън Сцила ще побегне моментално и нито ще я хванете, нито ще я познаете. Но ако успеем да стъпим на сала с другите купувачи, какво ще направи тя? За да постигне целта си, трябва да застане пред тях и да им представи кутията. И тогава ние ще ударим, по мой сигнал. Бързина и изненада, това е ключът към успеха. Аз ще взема кутията и ще отлетя към брега, а вие ще останете да прикривате бягството ми, след което ще се измъкнете на свой ред, кой както може.

— Една поправка в плана ти — прекъсна го Тиниса, гледаше го право в очите.

— Слушам.

— Гавед ще вземе кутията. Ти ще останеш да се биеш с нас, Талрик.

— Съгласен съм — каза той без никакво колебание. — Ти, богомолката, Гавед и аз.

— Поласкан съм — каза отровно Гавед.

— Не в езерото — прошепна Сеф. — Не бива.

— Онези подводни типове търсят теб, а не нас — напомни й Талрик.

Девойката се ококори насреща му и Талрик се подсмихна подигравателно, когато другият осороден преметна ръка през раменете й да я защити.

— Бързо ще се върнем — успокои я Гавед, — а и той е прав. Достатъчно е да не мърдаш оттук.

— Те още ме търсят — каза тя и прехапа устна.

— Щом толкова те е страх, че ще те хванат, защо още не си си тръгнала? — попита грубо Тисамон. Досега нито веднъж не беше показал интерес или съчувствие към паякородното момиче.

— Да си тръгна? — прошепна тя, сякаш в предложението на богомолката се криеше неизмерим ужас.

— Къде да си тръгне? — повиши глас Гавед. — Тя вече е на границата, на самия край на своя свят. Къде би могла да иде според теб?

— И великият ловец на глави ще се грижи за нея, така ли? Странен обрат в кариерното ти развитие — подхвърли Талрик.

В погледа на Гавед нямаше и сянка от хумор.

— Ще свърша работата си тук само защото обещах на майстор Трудан. След това, рекефецо, ще си продължа по пътя и ако реша да я взема с мен, теб какво те засяга?

Покрай, работата си Гавед беше прекарал в Джерез достатъчно време, за да усвои гребането, и сега гребеше със силни и отривисти движения, вперил поглед над раменете на Тиниса и Тисамон към отдалечаващия се бряг.

Беше оставил Сеф на грижите на Нивит. Не му беше времето да мисли за това, разбира се, но гребането освобождаваше ума и отваряше вратите му за неканени мисли. „С Нивит се познаваме от години.“ Само че Нивит беше преди всичко бизнесмен, а Гавед се държеше като сантиментален глупак. „Би трябвало да я продадем на езерните хора и да приключим с това.“

Предпочиташе да приема, че в работа като неговата хората, които преследва и залавя, са престъпници. Лоши и безотговорни хора, които се крият от закона. Дори когато знаеше, че са просто избягали роби или политически неудобни нещастници, търсещи спасение от жестоката ръка на Рекеф, той пак предпочиташе да ги смята за криминални елементи. Предпочиташе да вижда себе си като добрия герой.

Талрик, чието дразнещо присъствие Гавед усещаше зад себе си на носа на малката лодка, несъмнено би приравнил „добрия герой“ с онзи, който работи за интересите на Империята. Поне доскоро бе разсъждавал така, преди самият той да изпадне в немилост. Гавед обаче така и не бе успял да си затвори очите за фалша на този възглед и именно затова беше готов да работи двойно повече от всеки имперски войник, щом нямаше друг начин да стои далеч от императора.

„Но винаги се връщам“ — помисли си горчиво. Трудно беше за осороден да си изкарва прехраната сам. Незнайно как винаги се оказваше, че възложените му поръчки носят имперски печат.

Поне Сеф нямаше нищо общо с Империята. „Няма да я продам на езерните бръмбари, надявам се, че и Нивит ще издържи на изкушението. Че отдавнашното ни приятелство ще се окаже достатъчно силна спирачка.“ Дори беше прехвърлил на Нивит всичкото злато, платено му от Стенуолд. „Голям глупак съм.“

Талрик гледаше прибуленото в мъгла езеро, раздвижвано тук-там от призрачния пробег на поредната приплъзваща се водомерка, поела по лични дела. Мракът, изглежда, ги изваждаше масово в езерото, но пък те си бяха такива — същества, родени за сенчести сделки на ръба на закона и отвъд него. Сцила беше същата. Винаги предпочиташе да работи под прикритието на мрака, да крие дори маските на менливото си лице.

Дали изобщо помнеше истинския си образ? Дали всяка сутрин не нареждаше пред огледалото пъзела на собственото си лице и дали успяваше да го уподоби докрай?

„Двамата с теб имаме сметки за уреждане“ — реши Талрик. Нямаше нищо лично против Сцила, но сблъсъкът помежду им изглеждаше логичен и предрешен. Сблъсък, в който той, Талрик, трябваше да излезе победител. Той, който до неотдавна я снабдяваше с поръчки от името на Империята, трябваше да е човекът, свалил я на колене.

Наближаваха огромния сал. Няколко лодки вече бяха пристанали до него, а водомеркородни мъже чакаха в готовност да привържат въжетата на поредния доплавал съд. Талрик стисна Гавед за рамото в знак да спре, малката лодка измина по инерция последните метри, после две водомерки уловиха носа й с дългите си ръце и я привързаха за сала. Талрик пусна по няколко монети в ръцете им, тежки хелеронски централи, които местните предпочитаха пред имперската валута. След това доказателство за богатството си — всъщност част от изчерпващия се вече бюджет, който Стенуолд беше отпуснал за финансиране на мисията им, — можеше да е спокоен, че няма да му задават излишни въпроси. Точно както се беше надявал. Сцила беше подбрала това място заради предимствата му, но волю-неволю трябваше да се примири с недостатъците му.

Стъпи на сала, като размаха няколко пъти криле за равновесие. Болката в хълбока се обади отново, спомен от раната, която Даклан му беше нанесъл недалеч от стените на Колегиум. Винаги се беше гордял с доброто си здраве, раните му заздравяваха бързо, но този път беше истинско чудо, че изобщо оцеля.

В желанието си да запази в дълбока тайна мястото на търга Сцила беше допуснала грешка. Смяташе, че е докарала купувачите най най-удобното за себе си място. Вярваше, че тук, насред езерото, далеч от брега, нищо не я заплашва.

Талрик се сдържа да не се усмихне. Нямаше представа колко добре или зле плуват паякородните, но знаеше, че не могат да летят. Колкото и хитра да се пишеше Сцила, този път сама си беше отрязала всички бързи пътища за бягство.

Другите се качиха след него. Изобщо не приличаха на свита, придружаваща богат купувач. Приличаха на нервни крадци. Тиниса притискаше китката си и Талрик видя, че малката рана пак се е отворила.

В очите на лейтенант Бродан мътните води на езерото бяха метафора на посоката, в която беше поела собствената му кариера. „Сигурно съм полудял, иначе нямаше да дойда тук с дъртата проклетница. Хората ми със сигурност ме мислят за луд.“ Четеше го по лицата им. Последвали го бяха в дъжда и студа и вече съжаляваха дълбоко. Вече два часа клечаха в мрака сред тръстиките. От време на време някой плъзгащ се по водата водомеркороден спираше погледа си на тях и без съмнение се подхилваше вътрешно на дебнещите оси.

„Точно като последния път.“ Изгубил беше бройката на безплодните нощи, които беше прекарал по тези брегове в обречени опити да пресече повсеместната и сякаш невидима контрабанда. Джерез беше транзитен пункт за огромни количества крадени стоки и военна плячка от Федерацията — книги, и не просто том или два, а цели частни библиотеки, оръжия и брони, несметни богатства, от които имперските патрули бяха заловили толкова нищожна част, че Бродан започваше да се пита дали водомерките не са им я подхвърлили от съжаление.

Ето я и нея, източника на всичките му неприятности. Гнусната вещица стоеше на една могила и гледаше втренчено към езерото. Сякаш си мърмореше нещо под нос и Бродан се запита дали пък не е луда в буквалния смисъл на думата и дали цялата тази история не е плод на болния й мозък. Това би обяснило много неща.

— Започвам да губя търпение — каза Бродан през зъби. — Нямаме работа тук.

— Губиш търпение? Как може да загубиш нещо, което никога не си имал? — каза остро Сикоре и без много да му мисли, Бродан изтегли меча си от ножницата. Тя обърна глава да го погледне и показа заострените си зъби в грозна усмивка. — О, някой ден може и това да стане, капитане, но няма да е сега. Тази нощ имаш нужда от мен. — Червените й очи го приковаха. — Сега те са там, в езерото, там е и кутията. Също и твоят предател Талрик и неговите равнински приятелчета, всичко накуп.

Бродан хвърли поглед през рамо към хората си, които беше подбрал специално и които сега клечаха в тръстиките край езерния бряг. Бяха най-добрите летци в гарнизона, способни да изминат по въздух разстоянието до сала и да запазят силите си за битката след това.

— Какво чакаме тогава? — попита троснато той. — Ако приемем, че знаеш за какво говориш, колкото и съмнително да изглежда това, значи трябва да нападнем веднага. Вземаме кутията и отлитаме. А междувременно убиваме всеки, който ни погледне накриво.

— А как ще разбереш у кого е кутията? Докато се чудиш, тя ще се промени два-три пъти и ще изчезне — каза Сикоре. — Нищо няма да постигнеш, преди кутията да бъде извадена на показ. Това аз ще го усетя веднага, а ти ще идеш там и ще я вземеш. Но не преди това, иначе кутията ще се изгуби безследно. Боя се, капитане, че ще трябва да овладееш нетърпението си и да чакаш.

— Много си позволяваш — измърмори той, макар да знаеше, че няма да приведе в действие загатнатата закана.

Сикоре отново обърна поглед към езерото, оголила зъби в презрителна усмивка. Беше разчела мислите на Бродан, разбрала бе колко отчаяно иска той да върне кутията, не заради някаква велика лична цел, а от страх да не се провали. Като мнозинството от осородните, и Бродан живееше в страх — страх от гнева на началниците си, от заговорите на колегите си и от амбициите на подчинените си. „Ако завладените можеха да погледнат на завоевателите си така, както ги виждам аз, още утре щяха да се вдигнат на бунт — помисли си тя. — И да бъдат изклани. Защото страхът е най-силната мотивация, страхът може да направи човек безстрашен, стига от теб да се страхуват повече, отколкото от всеки друг.“

Седна на земята, забравила за влагата и студа, и зачака онзи вълшебен миг, когато паякородната магьосница ще извади кутията, а тя ще прати Бродан и хората му да я вземат.

— Идват.

Нивит откъсна поглед от сметките, които проверяваше, и се взря в Сеф. Девойката беше вдигнала глава и душеше въздуха като животно. За миг го обзе чувство за вина. Тъкмо си беше мислил за езерните хора и наградата, която бяха обещали.

— Никой не идва — каза спокойно той.

— Идват — прошепна девойката. — Надушвам ги.

— Да бе, и на какво миришат тези твои водни бръмбари? — изсумтя Нивит. — Освен на гниеща тръстика и езерна вода?

— Миришат на отровите, с които работят машините им.

— Хм — каза само той, остави плочката на масата и тръгна към вратата.

— Надушвам ги — продължи тя с кухия си гласец, пуклив като стъпки по ланшна шума, — те също ме надушват. Направих всичко възможно да се скрия, а ето че пак ме намериха…

След като момичето му заостри вниманието, Нивит наистина усети някаква миризма във въздуха — тръпчива и мазна. Дали не беше надушил същата воня, когато езерните хора дойдоха да тропат на вратата му предния път?

— Ти… стой далече от вратата, става ли? — нареди той и момичето се сви послушно в най-тъмното кьоше на бараката. „Послушно“, това беше детайлът, който придаваше правдивост на невероятната й история. Девойката винаги правеше каквото й се каже, за разлика от всички останали паяци, поробените дори. „Това може да се окаже по-лесно от очакваното.“

Премести се встрани от вратата и погледна през една от шпионките към тъмната улица отвън. „Момичето сигурно си въобразява.“

Ала мисълта още не беше заглъхнала в главата му, когато различи дребна промъкваща се сянка, фигура дългокрака и изгърбена, почти като на водомерка, но не съвсем. Премести се пред друга шпионка и видя широкоплещест силует в броня. Още два силуета чакаха в сенките наблизо.

„Как го нарече тя — Со̀лен?“ Почтено бръмбарско име, но тези езерни обитатели не бяха почтени бръмбари. А сега Со̀лен, или както там му беше името, идваше тук.

„Идва за наградата. Като нищо може да носи и парите.“

Нивит погледна през рамо към паякородното момиче и се намръщи. Гавед си беше мек открай време, а сега съвсем беше омекнал покрай момичето, но скоро така или иначе щеше да му мине.

Водомеркородният се усмихна горчиво. „Утре сутринта има да се псувам…“

В момента обаче имаше съвсем ясна представа как стоят нещата. Езерните обитатели искаха да си я приберат, но не защото е била тяхна робиня — по собствените й думи те нито се грижеха, нито скърбяха за робите си. Искаха да си я приберат просто за да не разкаже за тях на хората.

„Което поставя мен в същата категория.“

След като си приберяха Сеф, от тяхна гледна точка Нивит ставаше напълно излишен и дори вреден. А какъв смисъл да се разплащаш с човек, когото след това ще убиеш, за да му затвориш устата?

Хукна към дъното на бараката, стисна пътьом Сеф за китката и я завлече в стаята на Скрит. Тук пазеше една от тайните си. Скрит примигваше сънено откъм леглото си и се чудеше какво става. Но Нивит се интересуваше не от нея, а от лоста на задната стена.

Повечето водомеркородни не бяха Умели. Не бяха техническа раса, не се занимаваха със занаяти и не разбираха от машини. Ала малък процент разбираше и този процент растеше с всяко следващо поколение едновременно с промяната, която търпеше расата на Нивит.

Самият Нивит беше Умел. Дръпна лоста с всичката сила на кльощавите си ръце, издърпа го до долу и в стената плавно и тихо се отвори изход към една задна уличка. В същия миг юмрук в бронирана ръкавица потропа силно на предната врата.

Нивит погледна ококорената Сеф и кимна към новопоявилия се изход.

— Тръгвай — изсъска той, но тя не реагира. Разбра какво й казва Нивит чак когато Скрит я побутна напред. Мисълта да избяга сама, изглежда, я плашеше повече и от миризмата на езерните обитатели.

Нивит тръгна решително към предната врата с ръка върху дръжката на ножа си.

Сеф трепереше, внезапно озовала се на непозната улица в този ужасен и грозен град, сама под гигантското тъмно небе. Добре поне че беше тъмно — мракът щеше да я скрие от слугите на майстор Со̀лен (макар не и от самия него, защото той виждаше в тъмното), а и да я спаси от непривичната слънчева светлина, която изгаряше кожата й.

Стоеше изгубена и уплашена на една от многото улици в ужасния Джерез, някъде наблизо майстор Со̀лен я търсеше в мрака заедно със слугите и робите си, а тя нямаше къде да отиде. Водомеркородният Нивит току-що я беше изгонил. Сухоземният бръмбар Белоуерн беше мъртъв, плаващият му палат беше плячкосан, хората му — избити. Сеф беше съвсем сама.

Избягала беше от езерото, защото знаеше, че отвъд водите му има друг свят. Но никога не й беше хрумвало, че този свят може да е толкова различен. Често бе излизала от сияйния джоб на Сколарис, изплувала бе на повърхността да събере въздух и да погледа скришно дългокраките обитатели на горния свят, които щъкаха неуморно по незнайните си дела. Не беше очаквала, че ще е толкова трудно да живее тук с жегата, студа, вятъра и ужасяващата бездна на надвисналото небе. Сега й се искаше да се прибере у дома в просторните куполи на подводния град, но знаеше, че никога повече няма да види Сколарис. Всичко сочеше, че в небето има само една звезда, към която да се насочи.

Трябваше да намери Гавед. Той можеше да я защити от големия свят и от майстор Со̀лен. Само че Гавед беше тръгнал по водата с другите — със суровия убиец и неговата паякородна ученичка, и с онзи, сърдития, който мразеше всички и най-вече себе си. Отишли бяха да вземат нещо, което им трябваше.

Огледа се и разбра, че краката й сами са я отвели до брега на езерото.

Там долу, в тъмните глъбини, висяха светлите градове на нейния народ, отнети им от бръмбарородните. Сеф беше просто една липсваща робиня. Постарала се беше да прикрие миризмата си и не би трябвало да усетят, че се е върнала при водата — не веднага поне. Ако побързаше, би могла да открие Гавед, преди те да открият нея, а Со̀лен щеше още да претърсва улиците на Джерез, без да подозира, че плячката му се е върнала при езерото.

Измъкна се от дрехите, които й бяха дали, защото тази нощ трябваше да плува бързо. Призова Изкуството си и се обви с въздушен пласт, който да поддържа живота й под водата.

Миг по-късно се гмурна с изящно движение, обвита в сребристо сияние като втора кожа. Със скорост, каквато никой сухоземен жител не би могъл да постигне и наполовина, се стрелна през водата към вътрешността на езерото.

— Следващият предмет, моля — извика мухородният и високият му глас смълча навалицата. — Комплект схеми и чертежи с алхимичен текст, датирани към период от петдесет години преди или след Патианската революция. В лошо състояние са, но шестдесет и повече процента от страниците се четат. Смята се, че този предмет води произхода си от предшественика на днешен Колегиум и е дело на широко дебатираната Илюминатска школа на полунаучната мисъл.

Крачеше напред-назад по подиума, а един водомеркороден слуга показваше напукана кожена папка, положена върху сребърен поднос и защитена с прозрачно покривало. Талрик не остана впечатлен, но малката тълпа купувачи и прислугата им се раздвижи ентусиазирано. Изобщо не му беше хрумнало, че на търга ще бъдат предложени за наддаване и други неща. Явно Сцила отдавна събираше предмети с антикварна стойност с намерението някой ден да ги осребри, така че много от присъстващите на търга може би изобщо не проявяваха интерес към кутията.

Самата Сцила не се беше появила, поне не във вид, който да я издаде. Представителят й се справяше доста добре с наддаването, окуражаваше купувачите, шегуваше се с тях, тласкаше цената нагоре, а самата тя сигурно чакаше в някое тъмно кьоше, скрита зад чужд образ.

Наддаването за мухлясалите документи вървеше бързо и Талрик се запита какви ли истини се крият между страниците на папката, какви ли тайни има там от времето, когато занаятчийското изкуство се е раждало от тресавищата на мистицизма. Без съмнение документите щяха да продължат да мухлясват в частната колекция на някой от присъстващите богаташи. Двама бръмбарородни наддаваха безстрастно един срещу друг, като се редуваха да вдигат пръст при всяка обявена сума, включи се и осородна жена, елегантно прошарена и с остър поглед. Талрик се запита дали жената наддава от свое име, или като представител на друг.

Документите, колкото и стари да изглеждаха, сигурно бяха фалшификат. Твърде вероятна възможност, още по-вероятна в светлината на факта, че едва малцина от присъстващите знаеха колко бързо може да изчезне Сцила и така да избегне гнева на разярените купувачи.

Пак започваше да вали. Импровизираната тръжна къща имаше навосъчено платнище над подиума, което да предпази експонатите от влагата, но купувачите седяха на пейки под открито небе. Временната постройка сигурно не би могла да издържи тежестта на по-солиден покрив, а и водомерките по принцип не се славеха със строителни умения.

Междувременно един от бръмбарите беше спечелил наддаването и мухородният, нагизден като слуга на паякородна принцеса, обяви следващия предмет — сребърна статуетка в стила на Федерацията, красива като изработка и порнографска като съдържание. Крилцата на заетата с акробатични занимания двойка бяха изплетени от ефирна златна нишка.

Сигурно за стотен път Талрик бавно плъзна поглед по присъстващите. Невъзможно беше да открие Сцила сред тях. Вярвал бе, че отдавнашното им познанство ще му помогне да забележи… нещичко, някакъв жест, нещо в стойката, но тя си оставаше анонимна като труп на бойно поле, изгубен сред изобилието от мъртва плът. А тук хора не липсваха — явно никой не беше толкова доверчив, че да дойде сам. Благодарение на това неговата малка група не беше привлякла ничие внимание.

Мухородният продължаваше напевния си монолог на издигнатата сцена, съкровища от цял свят минаваха през ръцете му. Някои от купувачите си тръгнаха, едни постигнали целта си, други изгубили в наддаването за желания предмет. Но повечето още бяха тук. Долавяше се едно чувство — мирис дори, който Талрик надуши безпогрешно, — чувство на затаено очакване, сякаш присъстващите убиват времето, докато настъпи върховният момент.

— И последният предмет, моля — обяви мухородният, а Талрик изстина вътрешно. Не заради собственическия тон — мухородният говореше по този начин от самото начало, — нито защото малката дървена кутия се появи от джоба му, вместо да бъде донесена от слугата като другите предмети. Не, имаше нещо в ъгъла, под който мухородният килна глава, нещо в стойката на раменете му, което прикова вниманието на Талрик. Нещо познато. Той беше свикнал да разпознава такива неща, да вижда отвъд дегизировката.

Но чак такава дегизировка? Изглеждаше невъзможно, но въпреки това — повече от сигурно. Инстинктите му крещяха в един глас. Беше я виждал във формата на бръмбар, на осороден офицер, на минаска жена. Успяла бе дори да се внедри сред хората на Стенуолд в образа на негов студент, а Трудан изобщо не беше разбрал.

Облегна се назад, за да чуят тримата шепота му. Доловил бе напрежението им веднага щом Кутията на сенките се появи.

— Тази кутия с интересна резба — почна мухородният — е богомолска направа, изработена е изящно и е датирана от времето на Патианската революция или малко след нея. Смята се, че този предмет е имал изключително ритуално значение за Неумелите от онзи период.

— Това е тя — изсъска Талрик. — Мухородният. Сигурен съм.

— И да е тя, и да не е — каза Тисамон, — време е да действаме. — Незнайно как сърповидното острие се беше материализирало на ръката му, макар че допреди миг богомолкородният дори не си беше стегнал ръкавицата. Нощта бълваше безумни представи, които нашепваха „магия“ в ушите на Талрик. Тази нощ би могъл да повярва във всичко.

Погледна отново мухородния — Сцила, която тъкмо приключваше изложението си. Освен богомолката тук всички бяха невъоръжени. И освен Талрик, разбира се, който никога не оставаше невъоръжен. Усещаше напрежението на Тисамон зад гърба си.

„Нека богомолката поеме основния удар“ — реши той и също се напрегна в очакване на хода му.

Ход имаше, но не го направи Тисамон.

Осородната, чиято самоличност Талрик така и не разбра нито тогава, нито по-късно, изкрещя команда и шестима мъже се втурнаха напред от различни посоки. Допреди миг всички те се държаха като самостоятелни купувачи или като част от ескорта на други колекционери, но сега се задействаха като един, наизвадиха ножове и хукнаха към подиума.

„И друг освен нас иска да вземе наградата, без да плати цената.“

Не беше нужно да дава сигнал. Тисамон вече беше скочил напред, като събори в движение един бръмбаророден колекционер. Сърпът улови светлика на лампите и се заби в гърба на първия нападател. Мъжът се строполи, а Тисамон го прескочи, без да забавя крачка. Друг от нападателите се боричкаше с телохранител от навалицата, който явно беше решил, че атаката е насочена към неговия господар. Трима бяха стигнали до подиума, но единият вече лежеше на пода, пронизан от местната охрана, която Сцила беше наела.

Мухородният — досущ като Сцила в стойката, но съвсем различен във всичко друго — се метна напред точно когато първият нападател, бръмбаророден мъж, понечи да скочи на подиума. На Талрик му се стори, че посяга към мъжа с гола ръка, но когато я дръпна, в ръката имаше нож, а мъжът се строполи назад. А после мухородният забеляза Тисамон.

Талрик видя, наистина видя как лицето й се размаза за миг, било защото Сцила позна Тисамон, било защото паяците, при цялото им демонстративно презрение, все още сънуваха кошмари за яростния богомолкороден воин, който рано или късно ще потърси мъст.

Двама от водомерските й телохранители понечиха да спрат Тисамон — защитени от ризници с метални люспи и с къси мечове в ръце, — но той ги уби толкова бързо, че Талрик видя кажи-речи само резултата. Трети погина от жилото на Гавед, което той запрати над тълпата. Хаосът наоколо придобиваше заплашителни размери. Някои от колекционерите — по-умните — бързаха да се качат на лодките си, други насъскваха охраната си срещу подиума или срещу онези, които го нападаха. Тиниса си пробиваше с лакти път през тълпата, за да вземе кутията веднага щом Сцила падне. Талрик размаха криле да се откъсне от мелето. Болката в хълбока се обади отново, но той стисна зъби — трябваше да си осигури чиста позиция за стрелба.

А после въздухът изведнъж се оказа пренаселен. Талрик видя поне десетима осородни войници да се появяват откъм езерото, миг по-късно към мелето заваляха енергийни жила. Неколцина от новодошлите кацнаха на подиума близо до Тисамон, но той ги уби още преди да са осъзнали грешката си. Тиниса елиминира друг — намушка го в гърба между плочките на бронята с нож, който беше взела от някого. Талрик усети как дланта му се сгорещява, но така и не произведе залп.

„Те все още са мои сънародници“ — помисли си. А и тази нощ имаше други сметки за уреждане.

Сцила се беше изтеглила назад и продължаваше да отстъпва, като на моменти губеше контрол над формата си и очертанията й се размиваха. А после гърбът й опря в паянтовата стена зад подиума. „Попадна в собствения си капан“ — помисли Талрик. Ако наистина беше мухородна, отдавна да е излетяла във въздуха, вместо да отстъпва безпомощно назад.

Видя как Тисамон се хвърля към нея. И тя взе, че полетя. Талрик едва не изгуби контрол над собствените си криле. Онова там определено беше Сцила, паешкото й лице прозираше през чертите на мухородния, но явно заедно с образа беше откраднала и крилете му — нещо, което Талрик изобщо не беше предвидил като възможност. Така или иначе, Сцила се стрелна над озадачения Тисамон и се гмурна в нощта.

Талрик извика ядосано, колкото заради нейното бягство, толкова и заради собствената си глупост. Чула вика му, Сцила се обърна, очите им се срещнаха за миг и тя също го позна.

Жилото опари ръката му и застигна мухородния, дребното тяло се удължи в тяло на паякородна жена, тяло непригодено за полет, което пропадна като камък, свито на две около димящата дупка. Кутията падна от ръцете на Сцила и Талрик полетя устремно да я улови. Гавед направи същото, двамата наближиха едновременно, но и двамата се оказаха твърде бавни, твърде закъснели.

Силата на жилото беше запратила Сцила отвъд паянтовата стена, отвъд края на сала. Гавед пресече пътя на Талрик, но и той не стигна навреме. Сцила падна във водата и изчезна в мрака.

Кутията я последва, но макар да беше дървена, не изплува на повърхността, а потъна за секунди, сякаш съдържанието й тежеше като камък.

За миг Талрик се изкуши да я последва в студените води, но после и двамата с Гавед се издигнаха, преди да са докоснали повърхността.

Талрик изруга на глас. Не му пукаше за кутията, но мразеше да се проваля така безславно. Полетя назад към сала, който бързо се изпразваше. Тисамон и Тиниса довършваха шепа купувачи и охраната им, които явно ги бяха нарочили за основни вдъхновители на кръвопролитието.

Чу Гавед да възкликва удивено, погледна назад и видя нещо да се подава над водата — нещо светло и тънко.

Ръка. Появата на ръка над водата беше толкова неочаквана и невероятна, че Талрик увисна във въздуха, парализиран от недоумение. Наистина беше ръка, осъзна със закъснение той, ръка, която стискаше Кутията на сенките. Ръката беше на Сеф, която изплува като риба от водата — главата, раменете, после до кръста. Момичето извика нещо без думи — или пък беше дума, която осородните не знаеха — и Гавед се гмурна към нея от въздуха.

Под нея имаше нещо, видя Гавед. Въпреки мрака видя нещо голямо и бледо да се издига под Сеф. Нямаше представа колко е голямо, нито на каква дълбочина е, но челюстите му бяха извити като сърпове и то бързо се издигаше към плячката си.

Гавед се спусна, без повече да му мисли. Сеф протягаше кутията към него с разширени от див ужас очи.

— Твоя е! — извика тя.

Гавед се сниши още, краката му почти забърсаха повърхността, и стисна ръката й над лакътя. Ръката й беше хлъзгава от водата, но той впи пръсти в нея и дръпна рязко нагоре, размахал трескаво криле. Като всеки ловец на глави, комуто често се налага да преследва бегълци на дълго разстояние, Гавед беше добър летец, но не толкова, че да я изтегли цялата във въздуха. Въпреки това не се отказа, измъкваше я педя по педя от водната прегръдка, бореше се свирепо за всеки сантиметър, а тя викаше от болка и страх. Кутията на сенките можеше всеки миг да се изплъзне от пръстите й.

Бедрата й вече бяха над водата, после и коленете, но дробовете на Гавед вече хъхреха от напрежение, а нечовешкото усилие бързо изчерпваше силите му. А после Сеф се измъкна цялата, стана още по-тежка и Гавед едва успя да я повдигне още мъничко.

Сеф изведнъж олекна и Гавед се уплаши, че чудовището е отхапало долната й половина, но после видя, че някой я е хванал за другата ръка и е поел част от тежестта й. С изненада установи, че неочакваният му помощник е не друг, а Талрик, който летеше нагоре с пребледняло от усилието лице, вперил поглед право пред себе си.

Гавед проследи погледа му и видя най-прекрасната гледка — „Скокливата мома“ на Йонс Аланмост се носеше над езерото като втора луна, а от търбуха й се развиваше въжена стълба. Ахеос стоеше на парапета с опънат лък в ръце, след миг стрелата свирна над Гавед към водната повърхност, но не стигна дотам. Заби се в осороден войник, който беше тръгнал след тях, без те да го забележат. Мъжът нададе вой — раната не беше смъртоносна, но шокът от сблъсъка го отхвърли встрани, той изгуби контрол над крилете си и пропадна към водата.

Гавед видя как огромното езерно нещо разцепва за миг повърхността недалеч от големия сал, но така и не разбра дали е гигантско насекомо, или — да речем — някаква чудата машина, дело на езерните обитатели. Каквото и да беше, щеше тепърва да навестява кошмарите му.

А после най-сетне стигнаха до въжената стълба, Сеф я улови със свободната си ръка и се закатери със сетни сили. Гавед излетя нагоре, прехвърли се през перилото и се срина на колене върху палубата. Талрик тупна до него с ръка на хълбока и разкривено от болка лице.

— Благодаря — каза Гавед.

— Кутията беше у нея — отвърна Талрик през стиснати зъби.

На сала долу Тисамон и Тиниса вече бяха посекли войниците на Бродан и всеки друг, дръзнал да ги предизвика. Повечето участници в търга вече бяха избягали, кой с лодка, кой по въздуха, така че когато „Скокливата мома“ увисна над сала с разгъната стълба, никой не се опита да осуети изтеглянето им.