Изумрудената буря

Глава 7 Гнили яйца

За императрица Модина всичко се бе променило месец по-рано, след като се бе изправила на балкона и отправила приветствие към своите поданици. Благодарение на Амилия, която неспирно подкопаваше регентската решителност, императрицата понастоящем се наслаждаваше на безпрецедентна свобода в рамките на двореца. Необезпокоявана, тя се разхождаше с чисто нови дрехи.

Никога не се отправяше към някаква конкретна цел, често дори не помнеше къде е ходила. Копнееше да усети трева под нозете си, ала не й бе позволено да напуска двореца. Бе сигурна, че никой стражник не би се опитал да я спре, ако се опиташе да напусне, ала се страхуваше, че Амилия щеше да си навлече гнева на регентите. И това я държеше затворена.

Модина крачеше грациозно в новата си рокля, тиха и замислена, както подобава на една императрица. Слизайки по витото стълбище, усети как шлейфът се влачи по каменните стъпала. Новите рокли също бяха заслуга на Амилия. Секретарката лично бе надзиравала скрояването им, предотвратявайки всякакви опити да бъдат украсявани с дантели или бродерия. Всяка бе ослепително бяла и скроена в семпъл, ала красив дизайн. Амилия бе рекла на кроячката, че главната цел е императрицата да се чувства удобно. Така че шивачката се съсредоточи върху създаването на изчистени, ала удобни одежди, изоставяйки твърдите яки, стегнатите корсажи и банелите.

Макар свободата и новите дрехи да бяха приветствани промени, най-драматичната разлика бе реакцията на виждащите императрицата хора. Напускайки спалнята си, Модина бе подминала две млади жени, носещи куп чаршафи, както и нарамил сума ти ботуши паж. Бе изпуснал един в мига, в който я видя, а момичетата се бяха впуснали в развълнувана размяна на реплики. Лицата им не се отличаваха от обичайните виждани от нея ликове — убеждението, че тя беше Мариборовият Избраник.

При първото й идване в двореца всички я бяха отбягвали, както се отбягва обичащо да хапе куче. След речта й малцината зърнати от нея я гледаха с любящо възхищение и неизречено разбиране, сякаш заявявайки, че най-накрая са разбрали предното й поведение. Новите рокли имаха неочаквания ефект да преобръщат възхищението в обожание — бялата чистота и семплост придаваха на Модина ангелско излъчване. Бе се превъплътила от побърканата императрица в святата — макар и болна — жрица.

Всички приписваха възстановяването й на уменията на Амилия. Произнесеното на балкона бе самата истина. Амилия я бе спасила, ако спасила бе правилната дума. Модина не се чувстваше спасена.

След Далгрен се бе давила в непосилни ужаси, срещу които не можеше да се изправи. Амилия я бе извлякла на брега, ала никой не би нарекъл този вариант на съществуване живот. Някога имаше време — много, много отдавна — когато би рекла, че животът носи надеждата за по-добър утрешен ден. Ала надеждата бе просто мечта, угаснала в една лятна нощ. Бяха останали само ужасите, зовейки я, заплашвайки да я обгърнат отново. Лесно беше просто да се предаде, да затвори очи и още веднъж да се отпусне на дъното, ала ако престореният живот щеше да помогне на Амилия, тогава тя щеше да продължи да живее. Амилия се бе превърнала в малка искрица сред море от мрак, единствената пътеводна звезда на Модина. Нямаше значение къде отвеждаше тази светлина.

По подобие на други следобеди Модина обхождаше уединените зали и стаи — подобно на призрак, търсещ нещо отдавна забравено. Бе чувала, че хората с липсващи крайници усещали лъжлив сърбеж по изчезналата ръка или крак. Може би и тя правеше същото, опитвайки се да почеше изчезналия живот.

Миризмата на храна показа, че се намира близо до кухнята. Не помнеше кога за последно бе яла, ала не беше гладна. Призраците не огладняват, поне не за храна. Намираше се в подножието на стълбището. От дясната й страна шкафове заемаха стените на тясна стая, приютили чинии, бокали, свещи и прибори. Вляво имаше рафтове с подредени чаршафи. Изпълнено с работещи слуги и пара, мястото бе кипящо и шумно.

Модина зърна големия елкхунд, спящ в ъгълчето на кухнята, и моментално си припомни, че името му беше Ред. Не бе слизала насам от много време, не и откакто Салдур я бе сварил да храни кучето. Това бе първият ден след смъртта на баща й, който помнеше ясно. Преди това — нищо — нищо освен… гнили яйца.

Гранивата миризма долетя до стоящата в подножието на стълбите императрица. Модина се огледа със засилен интерес. Смрадта бе събудила спомен. Малка стая — студена, мрачна, без прозорци. Почти усещаше.

Приближи се към малка дървена врата. С трепереща ръка я отвори. Килерче, пълно с брашнени чували. Стаята не беше тази, ала миризмата се усилваше.

Друго място — дребно като това — тясно, мрачно, злокобно. Мисълта се стовари отгоре й като забравен кошмар. Черен, земен, леден, с отекващ зловещо кап, хленчовете на изгубени души, молещи за милост, ненамиращи такава. Тя също бе нявга сред тях. Бе плакала в тъмата до изчерпване на сълзите си, а миризмата на гнус вклещваше ноздрите й, докато влагата на пода се просмукваше в кожата й. Внезапната реализация я разтърси.

Спомням си гроба! Аз съм мъртва. Призрак.

Погледна към ръцете си — това не беше живот. Мракът я притисна, ставащ все по-дълбок, поглъщайки я, задушавайки я.

— Добре ли сте, Ваше Високопреосвещенство?

— Пак ли й е лошо?

— Не дрънкай глупости. Просто е разстроена. Видно е, нали?

— Бедната. Толкова е крехка.

— Спомни си за кого говориш. Това девойче уби Напаст Ръфъсова!

— Ти си спомни за кого говориш! Това девойче! Кълна се в брадата на Марибор, та тя е императрица!

— Махнете се — изръмжа Амилия, разпъждайки тълпата.

Не бе в настроение за любезности. Страхът огрубяваше гласа й, лишавайки го от познатия тон на кухненска работничка — това бе гласът на гневна благородничка. Слугите се пръснаха. Модина седеше на пода, опряла гръб в стената. Плачеше тихо, скрила лице в шепи.

— Какво сте й сторили? — сопна се обвинително Амилия, обхождайки ги с подобен поглед.

— Нищо! — защити ги Лийф.

Лийф, касапин и помощник-готвач, бе мършав дребосък с рунтави ръце и гръд, ала лишена от окосмяване глава. Амилия никога не го бе долюбвала особено, а мисълта, че той или който и да е от тях може да е наранил Модина, караше кръвта й да закипи.

— Никой дори не я беше чул. Кълна се!

— Така е — потвърди Кора. Млекарката бе сладко, простовато момиче, което разбиваше масло всяка сутрин, винаги добавяйки прекалено много сол. — Тя просто седна и започна да плаче.

Амилия не би се вслушала в думите на Лийф, ала Кора бе достойна за доверие.

— Добре — рече им тя. — Оставете я. Връщайте се към работата си.

Едва заплашителният поглед на Амилия придаде нужната тежест към горните й думи.

— Добре ли си? Какво има? — попита, коленичейки край Модина.

Императрицата вдигна глава и обви ръце около врата на Амилия, продължавайки да плаче. Амилия я прегърна и започна да я гали по косата. Нямаше представа какво не беше наред, ала трябваше да отведе Модина в стаята й. Ако Салдур чуеше — или още по-зле, ако влезеше сега… Опита се да не мисли за това.

— Всичко е наред, няма нищо. Аз съм с теб. Успокой се.

— Жива ли съм? — запита Модина с молещи очи.

За част от мига Амилия помисли, че императрицата се шегува. Ала две неща не съответстваха — погледът в очите на Модина и фактът, че императрицата никога не се шегуваше.

— Разбира се, че си — увери я тя. — Сега ела. Да те сложим да легнеш.

Амилия й помогна да се изправи. Модина стоеше като новородена сърничка, слаба и неуверена. Докато се отдалечаваха, зад тях се разнесе развълнувано шушукане. Ще трябва да се погрижа незабавно за това, помисли си секретарката.

Поведе Модина по стълбите. Джерълд, личният телохранител на императрицата, ги изгледа загрижено.

— Тя добре ли е? — попита той.

— Уморена е — рече Амилия и затвори вратата след себе си.

Императрицата седна на ръба на леглото си, взирайки се в нищото. Това не беше обичайният й празен поглед. Амилия виждаше, че тя усилено мисли върху нещо.

— Насън ли крачеше? Кошмар ли сънува?

Модина помисли за момент, сетне тръсна глава.

— Спомних си нещо — гласът й беше отпаднал и занесен. — Беше нещо лошо.

— За битката ли?

Това бе първият път, когато Амилия повдигаше темата. Подробностите от легендарното сражение на Модина с разрушилия Далгрен звяр бяха винаги смътни или придружени от тъй много догматика и пропаганда, че бе невъзможно да се отдели истината от измислицата. Като всички имперски граждани, Амилия също бе любопитна. Историите твърдяха, че Модина била сразила могъщ дракон със счупен меч. Само поглеждайки към императрицата, Амилия знаеше, че това не може да е истина, ала бе убедена, че нещо лошо се е случило.

— Не — тихо отвърна Модина. — Сетне. Събудих се в дупка, отвратително място. Мисля, че беше гробът ми. Не искам да си спомням. И за двете ни е по-добре да не го правя.

Амилия кимна. Откакто Модина бе започнала да говори, повечето от разговорите им се въртяха около Амилиния живот в Тарин дол. В редките случаи, когато питаше императрицата за неща от миналото й, изражението на Модина се помрачаваше, а светлината в очите й угасваше. Дълго след това не говореше, понякога с дни. Скелетите в гардероба й бяха легион.

— Не мисли за това тогава — рече й Амилия с успокояващ глас. Седна до императрицата и прекара пръсти през косата й. — Каквото и да е било, свърши. Сега си тук с мен. Ще можеш ли да поспиш?

Императрицата кимна, ала тревогата в очите й остана.

След като се убеди, че Модина спи спокойно, Амилия се измъкна тихо от стаята. Загърбвайки питащия поглед на Джерълд, тя се отправи към кухнята. Ако оставеше нещата без надзор, слугите щяха да пръснат слухове из целия дворец. Не можеше да си позволи Салдур да узнае.

Не бе посещавала кухните от доста време. Влажният дим, носещ миризмата на лук и мазнина, някога тъй познат, сега бе дразнещ. Осмина работеха вечерна смяна. Имаше някои нови лица, предимно млади момчета направо от улицата и момичета, все още миришещи на тор. Всички от тях работеха колкото за кумова срама, потънали в разговор, надвил шума на тенджери и тигани. Всички замлъкнаха при влизането й.

— Амилия! — избоботи Ибис Тинли в мига, в който я зърна. Старият морски готвач беше едър, брадат мъжага с яркосини очи. Кръв и мазнина лекьосваха престилката му, сдобивайки се с място в описанието. В едната си ръка държеше лъжица, а в другата — кърпа. Поставяйки огромна тенджера на печката, той се отправи ухилен към нея.

— Ти си прекрасна гледка за измъчените очи, момиче. Как се отнася към теб животът, защо не се отбиваш по-често?

Тя изтича към него. Без да обръща внимание на оцапаните му одежди и протокола, силно го прегърна.

Момчето, което носеше водата, изпусна кофите и ахна високо.

Ибис се изкикоти.

— Като че са забравили, че някога си работила тук. Старата Амилия умряла или нещо от сорта — и новата главна имперска секретарка се появила от нещото.

Остави лъжицата и пое ръката й.

— Как си, момиче?

— Отлично.

— Чувам, че са ти дали хубаво място в източното крило с всички там труфила. С туй трябва да се гордееш. Издигаш се, няма грешка. Просто се надявам да не ни забравяш.

— Ако го сторя, просто загори вечерята ми, за да си припомня кои са наистина важните хора.

— А, добре че каза — Ибис бързо грабна кърпата и повдигна капака на димящата тенджера. — Пъдпъдъкът на камерхера не трябва да остане без сос.

— Как са нещата тук?

— Както винаги — постави тенджерата на каменната пейка и вдигна капака, блъвнал пара. — Тук нищо не се променя. А ти избра удобно време да ни посетиш. Едит я няма. На горния етаж е, крещи по новата камериерка.

Амилия подбели очи.

— Трябваше да изгонят тази жена преди години.

— Не зная, аз само отговарям за кухнята. За нея нищо не мога да река. Разбира се, сега вече като си…

Тя поклати глава:

— Не разполагам с истинска власт. Просто се грижа за Модина.

Ибис гребна малко от соса и опита, преди да затвори капака.

— Ама не ми разправяй, че си дошла тук да говорим за Едит Мон. Свързано е нещо с императрицата, плакала по-рано днес? Нали не е било заради граховата супа, дето й бях направил?

— Не — увери го Амилия. — Обожава гозбите ти. Обаче донякъде си прав, исках да разясня.

Обърна се към останалата част от персонала и повиши глас.

— Искам всички да знаете, че императрицата е добре. Днес бе научила известни лоши новини, които я разстроиха. Но вече е добре.

— За войната ли? — попита Нипър.

— Бас държа, че е заради затворниците в Ратибор — предположи Кноб, пекарят. — Принцесата от Меленгар ги е екзекутирала, нали? Всички знаят, че тя е вещица и убийца. Без да й мигне окото ще затрие невинни хорица. Затова плачеше, нали? Задето не е могла да ги спаси.

— Бедничката — рече жената на касапина. — Толкова е загрижена, нищо чудно, че е тъй разтревожена от всичко. Слава на Марибор, че се грижите за нея, лейди Амилия. Вие сте истинско щастие.

Амилия се усмихна и се обърна към Ибис.

— Тя нямаше ли навика да ми крещи за начина, по който съм миела ножовете на съпруга й?

Готвачът се изкикоти.

— Също тъй миналата пролет те беше обвинила в кражбата на свинско каре. Каза, че трябвало да те нашибат с камшик. Предполагам е забравила за това. Както и всички, подозирам. Заради роклята е. Като те виждам в такава рокля, даже на мен ми се ще да се поклоня.

— Не прави това — рече тя. — Иначе ще спра да идвам.

Ибис се ухили широко:

— Хубаво е да те видя отново.

В съня си Модина видя звяра да се приближава към баща й. Опита се да изпищи, ала от устата й се изтръгна само приглушен стон. Понечи да изтича при него — краката й затъваха в калта — дебела, зелена, отвратителна кал. Чудовището обаче се придвижваше без проблеми. За мъчително удивление на Модина Терън не обръщаше внимание на тресящата се под нозете му земя. Звярът го глътна на една хапка. Модина се строполи на земята. Миризмата изпълни борещите се за глътка въздух ноздри. Чувстваше влажната пръст по тялото си. Разнасящият се из мрачината пляскащ звук говореше за приближаването на чудовището. Навсякъде край нея мъже и жени плачеха и виеха от мъка и страх. Звярът идваше да погълне всички им, пляскайки и шляпайки. Идваше да довърши работата си, да погълне и нея.

Беше гладен. Много гладен. Трябваше да се храни.

Всички имаха нужда от храна, ала въпросната никога не стигаше. Имаха единствено отвратителна помия с гнусна воня — на гнили яйца. Беше й студено, трепереше и хленчеше. Бе плакала тъй дълго и мъчително, че очите й бяха пресъхнали. Нямаше за какво да живее вече… или имаше?

Модина се събуди, плувнала в пот.

Същият кошмар я тормозеше всяка нощ, карайки я да се страхува от съня. Тя стана и отиде до окъпания в лунна светлина прозорец. Докато го достигне, по-голямата част от видението бе забравено, ала осъзнаваше, че има нещо различно. Сядайки на обичайното си място, тя зарея поглед в градината. Беше късно и само пазачите бяха там. Опита се да си припомни кошмара, ала можа да се сети единствено за миризмата на развалени яйца.