Изумрудената буря

Глава 20 Кулата

Модина гледаше как Ариста изгаря кичура коса, застанала в тебеширения кръг. Двете наблюдаваха носещия се дим.

— Каква е тази воня? — запита влизащата Амилия, размахвайки ръка пред лицето си, последвана от Нимбус.

— Ариста прави магия, с която да намери Гаунт — обясни Модина.

— Прави магия — тук? — Амилия изглеждаше втрещена, сетне добави: — И проработи ли?

— Донякъде — отвърна Ариста с разочарован тон. — Някъде на североизток е, но не мога да определя точното местоположение. Това винаги ме е затруднявало.

Амилия се вцепени, хвърляйки обвинителен поглед към Нимбус.

— Нищо не съм казал — рече той.

Амилия се обърна към Ариста:

— Ако намериш Дигън Гаунт, какво планираш да правиш?

— Ще му помогна да избяга.

— Той е главнокомандващ на вражеска армия — тя се обърна към Модина. — Не виждам защо й помагаш да…

— Не се опитвам да го върна при войската му — намеси се Ариста. — Нуждая се от него, за да ми помогне да открия нещо — нещо, което само Наследникът на Новрон може да намери.

— Значи… двамата с Гаунт ще се махнете?

— Да — каза й Ариста.

— Ами ако бъдете заловени? Ще издадете ли императрицата?

— Не, разбира се. Никога не бих сторила нещо, с което да я нараня.

— Защо питаш това, Амилия? — Модина гледаше ту нея, ту Нимбус. — Какво знаеш?

Амилия се поколеба за частица от секундата, сетне каза:

— Серетски рицар стои на пост край северната кула.

— Не съм запозната с двореца ви. Това необичайно ли е? — запита Ариста.

— Там няма нищо за охраняване — обясни Амилия. — Това е затворническа кула, ала в никоя от килиите няма затворници. Но миналата нощ видях двама пазачи от четвъртия етаж да носят там котле със супа.

— На рицаря?

— Не — каза Амилия. — Отнесоха супата в кулата. Отидох там пет минути по-късно. Супата бе изчезнала с все котлето.

Ариста се изправи.

— Хранили са затворник, но ти каза, че такива нямало. Сигурна ли си, че всички килии са били празни?

— Абсолютно. Всички врати бяха отключени. Изглеждаше като че от доста време не е имало затворници.

— Трябва да отида в тази кула — заяви Ариста. — Бих могла да изгоря кичур в една от празните килии. Ако се намира наблизо, това може да ни насочи.

— Няма как да идеш там — каза й Амилия. — Трябва да минеш точно покрай рицаря на пост. Главната имперска секретарка може да го стори безнаказано, ала се съмнявам, че Вещицата от Меленгар би могла.

— Обзалагам се, че Салдур може да си влиза там по всяко време, нали?

— Разбира се, но ти не си Салдур.

Ариста се усмихна.

Тя се обърна към ментора:

— Нимбус, имам писмо за Хилфред и друго за брат си. Написах ги за всеки случай, ако нещо стане с мен. Искам да ти ги дам сега. Не ги занасяй, освен ако не си сигурен, че няма да се върна.

— Разбира се — той се поклони.

Амилия подбели очи.

Ариста подаде писмата на Нимбус и без причина го целуна по бузата.

— Просто се убеди да не въвлечеш Модина в това, когато те заловят — каза Амилия, напускайки заедно с Нимбус.

— Какво възнамеряваш да правиш? — попита Модина.

— Нещо, което никога не съм опитвала преди, за което дори не съм сигурна дали го умея. Модина, не зная какво ще се случи. Може да направя някои страни неща. Не им обръщай внимание и не се намесвай, разбра ли?

Модина кимна.

Ариста коленичи, разстилайки роклята край себе си. Пое дълбоко въздух, затвори очи и наклони глава назад. Отново вдиша дълбоко и застина неподвижна. Дълго време не помръдна. Дишаше много бавно, много ритмично. Дланите й се разтвориха. Ръцете й се повдигнаха, като че дърпани от невидими конци или повдигнати от въздушните течения. Леко започна да се поклаща настрани, люлеейки коса. Започна да напява. Напевите преминаха в мелодия, мелодията — в думи, които Модина не разбираше.

Тогава Ариста започна да сияе. Сиянието ставаше по-ярко с всяка произнесена дума. Дрехата й стана бяла като светлина, кожата светна. Скоро стана прекалено болезнена за очите, така че Модина се извърна.

Сиянието угасна.

— Проработи ли? — попита Модина. Обърна се към Ариста и ахна.

Когато Ариста отвори вратата, пазачът се вторачи в нея.

— Ваша милост! Не ви видях да влизате!

— Тогава трябва да си по-внимателен — рече Ариста, ужасена от звука на собствения си глас — тъй познат и същевременно тъй различен.

Стражникът се поклони.

— Да, Ваша милост. Ще бъда. Благодаря, Ваша милост.

Ариста притеснена се втурна надолу по стълбите, стиснала кичура коса в лявата си ръка и късче тебешир в дясната. Чувстваше се гола, движейки се открито из коридорите, след като се бе крила толкова дълго. Не се чувстваше различно. Само поглеждайки към ръцете и облеклото си можеше да види доказателството, че заклинанието е проработило. Носеше имперска роба, а ръцете й бяха старчески, претрупани с дебели пръстени. Всеки слуга или пазач я поздравяваше почтително:

— Добър ден, Ваша милост.

Израстването със Салдур бе имало едно предимство — тя познаваше всяка черта от лицето му, маниерите, гласа. Бе убедена, че не можеше да направи същата илюзия с Модина, Амилия или Нимбус — дори и ако стояха пред нея. Това изискваше повече — тя познаваше Салдур.

Достигайки първия етаж на двореца, вече бе насъбрала увереност. Оставаха само два проблема. Ами ако попаднеше на истинския Салдур? И колко дълго щеше да трае магията? Само по интуиция бе работила с нещо, което знаеше, че е висша магия. Бе знаела какво иска и имаше обща представа как да го постигне, ала резултатът бе дело повече на шанс, отколкото на умение. Толкова много от магията й се дължеше на налучкване. Започваше да разбира това и не можеше да не бъде доволна от себе си.

За разлика от предишните постижения, това бе нещо съвсем ново, което дори не смяташе за възможно. Себеомагьосването бе ужасяваща идея. Ами ако имаше правила, забраняващи подобни дела? А ако източникът на Изкуството го забраняваше и вредеше на онези, които нарушаваха този принцип? При други обстоятелства никога не би го сторила, ала сега бе отчаяна. Постигнатият успех я караше да се чувства развълнувана. Сама го бе измислила. Може би никой чародей не бе постигал подобно нещо!

— Ваша милост! — сепна се Едит Мон, изникнала иззад ъгъла, където едва не се сблъскаха. В ръцете си носеше куп чаршафи, който едва не се разпиля. — Простете, Ваша милост, аз… аз…

— Не се притеснявай, мила — обръщението в края на изречението изникна несъзнателно, просто почувства, че ще е удачно. Тя потръпна, което показваше, че е било идеално. Ако не беше страхът, щеше да е забавно.

В главата й изникна мисъл.

— Дочух, че си се отнасяла зле с хората си.

— Ваша милост? — нервно запита Едит. — Не… не зная какво имате предвид.

Ариста се приведе с усмивка, за която от опит знаеше, че е още по-смразяваща заради топлотата.

— Няма да ме лъжеш в лицето, нали, Едит?

— А… не, сър.

— Не ми харесва, Едит. Изобщо не ми харесва. Поражда недоволство. Ако не спреш, ще намеря начин да коригирам поведението ти. Разбра ли ме?

Очите на Едит бяха разширени. Кимна, като че ли главата й бе прикачена прекалено здраво.

— Ще те наблюдавам. Ще те наблюдавам много внимателно.

И Ариста остави Едит застинала в средата на коридора, все така стискаща чаршафите си.

Пазачите на предния вход се поклониха и разтвориха вратите. Тя пристъпи навън, наострила сетива. Подушваше хляба във фурните на пекарната. Вляво някакво момче сечеше дърва, а пред нея две хлапета товареха в количка тор от конюшнята, несъмнено за приложение в градината. Следобедният въздух бе студен и торта димеше. Ариста виждаше облачетата на дъха си, дордето крачеше покрай кокошарника.

Достигна северната кула, отвори вратата и влезе. Серетски рицар със смъртоносен на вид меч, закачен на бедрото му, отдаде чест. Не каза нищо и тя последва примера му, оглеждайки се.

Кулата бе цилиндрична, със сводести прозорци, пропуснатата от които светлина се отразяваше по лъскавия каменен под. Висока арка полагаше началото на виещото се стълбище. Срещу него имаше огнище, несъмнено предназначено за рицаря. Обгърната в паяжини, дървена пейка стоеше край малка четирикрака масичка. Единственото необичайно нещо бяха камъните по стените. Нескопосаните блокове на горната част на кулата бяха по-светли от долните такива, които от своя страна бяха по-тъмни и по-умело зазидани.

Рицарят изглежда се притесняваше от мълчанието й.

— Всичко наред ли е? — запита Ариста, спирайки се на най-неутралната реплика, която й дойде на ум.

— Да, Ваша милост! — ентусиазирано отвърна той.

— Много добре — рече тя и небрежно отиде до стълбището. Погледна надолу да види дали пазачът ще я последва, но той остана на мястото си, дори без да поглежда в нейната посока.

Изкачи се един етаж и спря в първата отворена килия. Точно както бе казала Амилия, тя изглеждаше отдавна неупотребявана. Убеди се, че вратата няма да се заключи след нея и внимателно я затвори. Коленичи, бързо начертавайки кръга и руните.

Постави русите кичури на пода, подреждайки ги в редици. Взе няколко парчета слама и ги огъна. Произнесе фразата, която бе използвала седмици наред. Моментално върхът на сламката се запали, превръщайки се в малка факла. Изрече думите на заклинанието за откриване и докосна пламъка до един от кичурите. Той се нагря и се превърна в пепел. Ариста се огледа за дим, но такъв нямаше. Беше объркана. Погледна дима от сламката, издигащ се право нагоре. В килията нямаше никакво течение.

Опита отново с втория кичур, този път угасвайки сламката, за да не би нейният дим да пречи. Приложи заклинанието за запалване директно върху косъма, последвано от това за откриване на местоположение. Косата се превърна в пепел, без да има и следа от познатия сивкав дим.

Дали в кулата нямаше нещо, което блокираше магията й? Дали не беше като затвора на Есрахаддон? Старата империя бе покрила стените със сложни руни, които не допускаха заклинания. Тя се огледа. Стените бяха голи.

Не, помисли си тя, тогава не бих могла да направя заклинанието за запалване. Да не говорим, че превъплъщението ми щеше да изчезне в мига, в който прекрачех прага.

Поглеждайки надолу, тя видя, че е останал само един косъм. Тъкмо се канеше да отиде в друга стая, когато отговорът я осени. Изричайки заклинанието още веднъж, тя вдигна косъма, задържа го между пръстите си и запали.

Ето!

Сега димът беше бял и се лееше измежду пръстите й като струя вода. Носеше се право надолу, докато не докосна пода, където изчезна.

Стоеше в килията, опитвайки се да осъзнае какво означава това. Според дима Гаунт беше съвсем близо и точно под нея, ала там нямаше нищо. Обмисли възможността в огнището да има тайна врата, ала отворът беше прекалено малък. Долу нямаше нищо друго, освен… пазача!

Ариста ахна.

Провери ръцете си, успокоявайки се при вида на бръчките, сетне слезе по стълбите. Рицарят продължаваше да стои като статуя, шлемът скрил всички черти на лицето му.

— Свали си шлема — заповяда тя.

Рицарят се поколеба само за миг, сетне се подчини.

Знаеше как изглежда Гаунт от изображението му в Авемпарта. В мига, в който пазачът свали шлема си, надеждите й посърнаха. Това не бе мъжът, когото беше видяла в елфическата кула.

Тя се забрави за момент и въздъхна по начин, който не беше особено салдурски.

— Нещо не е наред ли, Ваша милост?

— Не, не — отвърна бързо и понечи да си тръгне.

— Уверявам ви, сър, не й казах нищо за затворника. Нито дума не изрекох.

Ариста спря. Обърна се рязко, карайки робата си да се завърти величествено. Драматичното движение оказа видимо влияние върху рицаря и тя едва сега разбра защо Салдур винаги правеше това.

— Убеден ли си?

— Да! — рече той, но по лицето му премина съмнение. — Тя друго ли казва? Ако е така, лъже.

Ариста не каза нищо, но продължи да се взира в него. Това не бе умишлено, просто обмисляше какво да каже. Не бе сигурна как да оформи следващите си думи, за да накара рицаря да говори, без да разваля прикритието си. Докато обмисляше следващите си слова, рицарят се пречупи под погледа.

— Добре, престорих се, че изтеглям меча си, но не го извадих изцяло. Много внимавах. Само го изтеглих наполовина. Острието не напусна ножницата, кълна се. Просто исках да я сплаша. Тя не видя нищо. Вижте — рицарят изтегли меча си и посочи към пода. — Виждате ли? Нищо.

Ариста моментално се загледа в големия изумруд на дръжката и си прехапа езика. Вече всичко се подреждаше. Оставаше й да узнае само едно нещо. Разпитването бе риск, но си струваше.

— Гаунт харесва ли супата?

— Изяде я, но никой от тях не я хареса.

— Много добре — рече тя и излезе.

Когато Ариста се завърна, Модина не каза нищо. След като я пусна, императрицата я наблюдаваше внимателно. Ариста започна да се смее, след това се хвърли напред, прегръщайки я.

— Намерихме го!