Изумрудената буря

Глава 13 Меленгарската вещица

Модина се взираше от прозореца по обичайния си начин, незаинтригувана, наблюдавайки света. Беше късно и се страхуваше да заспи. Сънят винаги донасяше кошмарите за миналото, за баща й, за онова мрачно място. Повечето нощи стоеше будна, изучавайки сенките и плуващите пред звездите облаци. Ивица лунно сияние огряваше двора. Забеляза я как пълзи по статуите и стената на портата, като обгърналия камъните бръшлян. Някога зелено, растението сега бе печалночервено. Щеше да потъне в зимен сън, преструвайки се на увехнало, ала щеше да остане вкопчено в стената. Дори и вехнещо, нямаше да отпусне отчаяната си хватка. Защото го очакваше пролет.

Тропането по вратата на спалнята й я сепна. Погледна объркано. Никой не чукаше на вратата с изключение на Джерълд, който винаги го правеше съвсем внимателно. Амилия често идваше и си отиваше, ала никога не чукаше. Който и да беше отвън, удряше по вратата с ярост.

Тропането се повтори, този път толкова силно, че резето издрънча, сякаш заплашвайки да се строши. Изобщо не й мина през ума да попита кой е там. Изобщо не й мина през ума да се страхува. Дръпна резето и отвори вратата.

На прага стоеше мъж, когото тя разпозна смътно. Лицето му бе зачервено, очите — изцъклени, а яката на ризата му бе разтворена.

— Ето къде сте — възкликна той. — Най-сетне съм възнаграден с присъствието Ви. Нека ми бъде позволено да се представя отново, в случай, че сте ме забравили. Аз съм Арчибалд Белънтайн, дванадесети граф на Чадуик.

Той се поклони ниско, пристъпвайки непохватно заради загубата на равновесие.

— Разрешавате ли да вляза?

Императрицата не каза нищо. Графът прие това за покана и пристъпи в стаята. Повдигна пръст до устните си.

— Шт, трябва да сме тихи, за да не открият, че съм тук.

Графът се олюляваше, очите му шареха по дребното тяло на Модина. Устата му висеше отворена, главата му се движеше нагоре-надолу, сякаш за да спести на очите движението.

Модина бе облечена само в тънката си нощница, но не направи опит да се загърне.

— Красива сте. Помислих си това, още щом Ви видях. Ала не ми позволяваха да Ви посетя.

Графът измъкна манерка от нагръдния си джоб и отпи.

— В крайна сметка, аз съм героят на Вашата армия, не е справедливо Етелред да Ви притежава. Трябва да сте моя! Заслужил съм Ви! — изкрещя, размахвайки юмрук във въздуха.

Поспирайки, той погледна към отворената врата, сетне продължи:

— Че какво изобщо е направил Етелред? Моята армия спаси Акуеста и щеше да срази Меленгар, само ако бяха ме е оставили. Ала те не ми дадоха. И знаете ли защо? Знаеха, че ако завладея Меленгар, щях да стана прекалено велик и нямаше да могат да ми попречат. Завиждат ми. А сега Етелред планира да Ви отмъкне, ала Вие сте моя. Моя! — изкрещя последната дума, сетне се сви. Отново вдигна пръст до устните си. — Шт.

Модина го наблюдаваше с леко любопитство.

— Как е възможно да желаете него? — удари се така силно с юмрук, че гърдите му изкънтяха. — Не съм ли красив? Не съм ли млад? — завъртя се наоколо с протегнати ръце, докато не залитна. Възстанови равновесието си, хващайки се за таблата на леглото. — Етелред е дърт, дебел пъпчивец. Знаете ли това? Той не се интересува от Вас. Домогва се само до короната.

Графът спря за миг, за да огледа празната стая.

— Не ме разбирайте погрешно — прошепна развълнувано той. Приведе се тъй напред, че трябваше да постави глава на рамото й, за да не падне. — Аз също искам короната. Всеки, който казва друго, е лъжец. Кой не би искал да бъде император на света, но — вдигна треперещ пръст — яз Ви обичам.

Той спря, заливайки лицето й с горещ дъх. Облиза устни и погали кожата й през тънката нощница. Ръката му се вдигна от рамото й и се плъзна по врата й, пръстите му заравяйки се в косата й.

— Етелред никога не би Ви гледал по този начин — Арчибалд взе ръката й и я притисна към гърдите си. — Сърцето му никога няма да тупти като моето само заради присъствието Ви. Искам власт. Искам трона, но също желая и Вас.

Той погледна в очите й.

— Обичам Ви, Модина. Обичам Ви и Ви искам за себе си. Трябва да станете моя жена.

Притисна я към себе си и я целуна по устата, впивайки устни до зъбите й. Тя не се възпротиви — остана безразлична. Графът се отдръпна и погледна лицето й. Единствената нейна реакция се състоеше в премигване.

— Модина? — Амилия влезе в стаята. — Какво става тук?

— Нищо — тъжно каза Белънтайн. Погледна към Модина. Отново претърси с очи лицето й. — Абсолютно нищо.

Обърна се и излезе.

— Добре ли си? — Амилия се втурна до императрицата, вдигайки косата й и оглеждайки тялото й. — Той нарани ли те?

— За регент Етелред ли ще се омъжа?

Амилия задържа дъха си и прехапа устна.

— Разбирам. Кога щеше да ми кажеш? На първата брачна нощ?

— Аз… научих едва наскоро. Бе се случил онзи инцидент в кухнята и не исках да те разстройвам.

— Това не ме разстройва, Амилия. Благодаря ти, че се отби.

— Но…

— Нещо друго ли има?

— А, не, просто… внезапно си различна. Трябва да поговорим за това.

— Какво има да говорим? Ще се омъжа за Етелред, така че да стане император.

— Все още ще бъдеш императрица.

— Да, да, няма нужда да се притесняваш. Чувствам се отлично.

— Никога не се чувстваш отлично.

— Нима? Трябва да е заради добрите новини, че ще бъда булка.

Амилия изглеждаше ужасена.

— Модина, какво става? Какво ти се върти в главата?

Модина се усмихна:

— Всичко е наред, Амилия. Всичко ще бъде отлично.

— Престани да използваш тази дума! Наистина ме плашиш — каза Амилия, посягайки към нея.

Модина се отдръпна, отивайки към прозореца.

— Съжалявам, че не ти казах. Съжалявам, че нямаше пазач пред вратата. Съжалявам, че трябваше да чуеш това от пропития с бренди дъх на…

— Вината не е твоя, Амилия. За мен е важно да знаеш това. За мен само ти имаш значение. Удивително е колко безполезен е животът без някой, за когото да се грижиш. Баща ми разбираше. Някога не знаех, ала сега и аз го разбирам.

— Какво разбираш? — запита Амилия, тресейки се.

— Че животът няма стойност — само това, което правиш с него, му придава смисъл.

— И какво възнамеряваш да правиш със своя, Модина?

Модина се насили да се усмихне отново. Пое главата на Амилия в ръце и я целуна нежно.

— Късно е. Сбогом, Амилия.

Очите на Амилия се разшириха от ужас. Главата й се заклати все по-бързо.

— Не, не, не! Ще остана тук. Не искам да те оставям сама тази нощ.

— Както желаеш.

Амилия изглеждаше доволна за миг, сетне страхът отново се прокрадна.

— Утре ще пратя пазач да те наблюдава.

— Естествено — отвърна Модина.

Удържайки на думата си, Амилия остана в спалнята на Модина цяла нощ, ала се измъкна призори, докато императрицата все още спеше. Отиде в кабинета на началника на стражата и нахлу непоканена.

— Защо нямаше стражник пред вратата на императрицата снощи? Къде е Джерълд?

— Не можехме да отделим хора, милейди. Имперската охрана е твърде натоварена. Търсим вещицата, принцесата от Меленгар. Регент Салдур ми нареди да използвам всичките си хора за търсенето й.

— Не ме интересува. Искам Джерълд отново на пост пред спалнята й. Разбра ли ме?

— Но, милейди…

— Снощи графът на Чадуик нахлу в стаята на императрицата. В нейната стая! А случайно на теб да ти е минало през ума — или на когото и да е друг — че вещицата може да е дошла, за да убие императрицата?

Дълго мълчание.

— Така си и мислех. Сега уреди Джерълд да заеме мястото си незабавно.

Сетне Амилия отиде в общата спалня и събуди камериерката на Модина. След като момичето се облече, изпрати я към стаята на императрицата.

— Ана, искам да стоиш с императрицата и да я наблюдаваш.

— За какво да я наблюдавам? Имам предвид, какво да гледам, милейди?

— Просто се убеди императрицата да не се нарани.

— Какво имате предвид?

— Просто я дръж под око. Ако направи нещо странно или необичайно, повикай ме незабавно.

Модина чу Ана да влиза тихо в стаята. Продължи да се преструва на заспала. Малко преди разсъмване се протегна, прозя се и отиде до легена, за да наплиска лицето си. Ана бързо й подаде кърпа и се усмихна широко, доволна, че е била от полза.

— Ана, нали? — попита Модина.

Лицето на девойката се изчерви, очите й засияха радостно. Тя многократно закима.

— Ана, умирам от глад. Би ли изтърчала до кухнята да видиш дали не биха ми приготвили ранна закуска? Бъди така добра да ми я донесеш, когато стане готова.

— Аз… аз…

Модина се намуси и сведе очи.

— Съжалявам. Извинявам се, че поисках прекалено много от теб.

— О, не, Ваше Превеличие, веднага ще я донеса.

— Благодаря ти.

— На Вашите услуги, Ваша милост.

Модина се зачуди колко още обръщения щеше да измисли момичето, ако я задържеше. Щом Ана излезе, Модина бързо отиде до вратата и дръпна резето. Пристъпи до високото огледало, висящо на стената, пътьом вземайки каната от легена с вода. Без да се колебае я хвърли към огледалото, пръсвайки и двете на парчета. Взе дълъг къс стъкло и отиде до прозореца.

— Ваше Високопреосвещенство? — провикна се Джерълд от другата страна на вратата. — Добре ли сте?

Навън слънцето тъкмо изгряваше. Есенната светлина хвърляше остри лъчи към двора. Обожаваше слънцето. Светлината и топлотата му щяха да бъдат единственото нещо, освен Амилия, което щеше да й липсва.

Уви нощницата си около края на парчето стъкло. Бе студено на допир. За нея всичко бе студено. Погледна към градината и пое дълбоко въздух, напоен с аромата на умиращи есенни листа.

Пазачът продължи да тропа на вратата.

— Ваше Високопреосвещенство? — повтори той. — Добре ли сте?

— Да, Джерълд — рече тя. — Чувствам се отлично.

Ариста влезе в градината на палата, преминавайки край пазачите, надявайки се те да не чуят бясното туптене на сърцето й.

Ройс и Ейдриън трябва да се чувстват така непрекъснато. Учудвам се, че не пият повече.

Тресеше се и от страх, й от сутрешния хлад. Робата на Есрахаддон бе изгубена в нощта, когато Хилфред я бе спасил, оставяйки й единствено роклята на Линет.

Хилфред. Той ще побеснее, ако прочете бележката.

Болеше я само при мисълта за него. Бе стоял в сянката й с години, подчинявайки се на капризите й, понасяйки тормоза, пленен в килия от невъзможни за разкриване чувства. Дважди почти бе умрял заради нея. Искаше да го направи щастлив. Заслужаваше да бъде щастлив. Искаше да му даде онова, което не бе смятал за възможно. Да поправи това, което бе счупила.

Три нощи се бяха крили заедно. Всеки ден Хилфред се опитваше да я убеди да се върне в Меленгар. Най-сетне тя се бе съгласила, казвайки му, че ще потегли на следващия ден. Бе се измъкнала, когато той излезе да купи припаси. Ако всичко минеше добре, щеше да се върне преди него и да заминат, както бе планирано. Ако ли не — ако нещо се случеше — бележката щеше да обясни.

Едва миналата нощ се сети, че никога не бе правила заклинанието в градината. Оттам димът със сигурност щеше да посочи в кое крило се намира той, а ако имаше късмет, можеше дори и да определи кой е неговият прозорец. Тази информация би била неоценима за Ройс и Ейдриън и можеше да означава разликата между спасяване и самоубийствена мисия. Колкото и да не й се щеше да го признае, бе длъжна и на Есрахаддон. Ако това можеше да спаси Дигън Гаунт — добър човек, затворен несправедливо, да оправдае смъртта на магьосника и намали чувството й за вина, рискът определено си струваше.

Пазачите не обърнаха внимание на влизането й. Прие това като добър знак, че още никой не бе свързал чистачката Елла с Вещицата от Меленгар. Трябваше само да направи заклинанието и отново да си излезе.

Прекоси вътрешния двор към зеленчуковата градина. Прибирането на реколтата бе отминало и почвата бе подготвена за предстоящата пролет. Меката пръст щеше да й позволи да начертае кръга и нужните символи. Стискаше кесийката с коса, все още намираща се в джоба на роклята, сетне се огледа. Нищо подозрително. Малцината стражници не й обръщаха внимание.

Колкото се може по-небрежно започна да чертае кръг, влачейки крака в земята. Приключвайки, премина към по-усложнения процес на изчертаването на руните, което отне повече време да бъде изпълнено с палеца на крака й, вместо с ръка и парче тебешир. Същевременно се притесни, че рисунката й щеше да бъде видима от по-горните прозорци.

Тъкмо приключваше предпоследната руна, когато от двореца излезе стражник и пое към нея. Тя моментално клекна, преструвайки се, че копае. Ако я попиташе, щеше да каже, че Ибис я е пратил да потърси за картофи или че търси изтървания ключ за килерчето. Нуждаеше се да бъде невидимата слугиня още един път. Бързо стана ясно, че той се е отправил точно към нея. Докато войникът се приближаваше, тя мислеше само за Хилфред и как й се искаше да го бе целунала за сбогом.

Амилия беше в кабинета си, бързо давайки инструкции на Нимбус. Бяха приключили едва няколко неща от подготовката за сватбата. Ако му възложеше достатъчно задачи, можеше да се върне при Модина. Настойчивостта не я оставяше на мира.

— Справиш ли се с това, ела да ти дам допълнително — рязко му каза тя. — Трябва да се върна при императрицата. Мисля, че може да направи нещо глупаво.

Нимбус вдигна глава.

— Със сигурност императрицата е до известна степен ексцентрична, но ако позволите, никога не ми се е виждала глупава, милейди.

Амилия подозрително присви очи.

Нимбус бе добър и верен служител, ала тези думи не й харесаха.

— Струва ми се, че забелязваш прекалено много, Нимбус. Това не е добро качество в императорския дворец. Невежеството е по-добра тактика за оцеляване.

— Просто се опитвам да ви развеселя — отвърна той, звучейки леко обиден.

Амилия се намръщи и се отпусна в стола си.

— Съжалявам. Започвам да звуча като Салдур, нали?

— Все още трябва да поработите над заплашителността на прикритите си заплахи. По-дълбок глас би помогнал, а може би играта с кинжал или лекото поклащане на чаша вино.

— Не те заплашвах. Просто…

Той я прекъсна:

— Шегувах се, милейди.

Амилия се намръщи, сетне взе пергамент от бюрото си, сви го на топка и го хвърли към него.

— Наистина, не зная защо те наех.

— Надали е било заради хумора ми.

Амилия събра куп пергаменти, перо и мастилница. Отправи се към вратата.

— Днес ще работя от стаята на Модина. Ако ти трябвам, ще ме намериш там.

— Разбира се — рече той, докато тя излизаше.

Надолу по коридора видя Ана да носи поднос храна.

— Ана — викна тя, втурвайки се към нея. — Казах ти да останеш с императрицата!

— Да, милейди, но…

— Но?

— Тя ме помоли да й занеса закуска.

По гърба на Амилия полазиха студени тръпки. Императрицата я била помолила.

— Тя говорила ли е с теб преди?

Едва сдържайки сълзите си, Ана поклати глава.

— Не, милейди, бях много горда. Дори знаеше името ми.

Амилия се втурна към стълбите с разтуптяно сърце. Достигайки върха им и наближавайки спалнята, тя се страхуваше от възможното откритие. Нимбус бе прав — дори повече, отколкото подозираше. Модина не беше глупава. Умът на Амилия излагаше пред нея какви ли не видения. Стигайки до вратата, изблъска Джерълд настрана и нахлу в стаята на императрицата. Стегна се, но видяното надхвърляше най-буйните й фантазии.

Модина и Елла седяха заедно на леглото на императрицата, хванати ръка за ръка, и си говореха.

Амилия стоеше шокирана. И двете я погледнаха, когато влезе. Изражението на Елла бе изпълнено със страх, а лицето на Модина бе спокойно както винаги, като че ли я бе очаквала.

— Елла? — възкликна Амилия. — Какво прав…

— Джерълд — прекъсна я Модина, — отсега нататък никой — никой — няма да влиза без мое изрично разрешение. Ясно ли е?

— Да, Ваше Високопреосвещенство — той виновно сведе поглед.

Модина махна с ръка.

— Вината не е твоя. Не ти казах. Сега затвори вратата.

Той се поклони и изпълни заповедта.

Амилия стоеше мълчалива. Устата й бе отворена, ала никакъв звук не излезе от нея.

— Седни, преди да си се строполила, Амилия. Искам да те запозная с една моя приятелка. Това е Ариста, принцесата на Меленгар.

Амилия се опита да придаде смисъл на безсмисленото.

— Не, Модина, това е Елла — чистачка. Какво става тук? — отчаяно запита Амилия. — Помислих си… помислих си, че ти… — очите й попаднаха на счупената кана и парчетата стъкло в ъгъла.

— Зная какво си си помислила — рече императрицата, поглеждайки към прозореца. — Това е още една причина, поради която трябва да приветстваш Ариста. Ако не я бях видяла в двора и осъзнала… както и да е, искам двете да бъдете приятелки.

Умът на Амилия все още бясно се завихряше. Модина изглеждаше по-ясна от когато и да било, ала говореше нелепици. Може би само звучеше разумна. Може би съвсем се бе побъркала. Като нищо можеше да обяви Ред, кучето от кухнята, за посланик на Ланкстиър.

— Модина, зная, че си мислиш, че това момиче е принцеса, но само преди седмица се мислеше за мъртва, помниш ли?

— Значи мислиш, че съм луда?

— Не, не, просто…

— Лейди Амилия — Елла заговори за пръв път, — казвам се Ариста Есендън и съм принцесата на Меленгар. Императрицата не е луда. С нея сме стари приятели.

Амилия се взираше объркано в тях. И двете ли бяха побъркани? Как… Мили Марибор! Тя е! Дългите нокти, начинът, по който бе издържала на погледа й, храбрите въпроси за императрицата. Елла беше Вещицата от Меленгар.

— Махни се от нея! — изкрещя Амилия.

— Амилия, успокой се.

— Тя се преструваше на чистачка, за да се добере до теб.

— Ариста не е тук, за да ми навреди. Не, нали? — обърна се тя към Елла, която поклати глава. — Ето, видя ли? Сега ела и седни при нас. Чака ни много работа.

— Тракия… — заговори Елла, поглеждайки нервно към Модина. Императрицата вдигна ръка.

— И двете трябва да ми се доверите — рече Модина.

Амилия поклати глава.

— Но как бих могла? Защо? Тази жена…

— Защото — прекъсна я императрицата — трябва да помогнем на Ариста.

Амилия би се изсмяла на нелепостта, ако Модина не изглеждаше тъй сериозна. През цялото време, в което се грижеше за нея, Амилия никога не я бе виждала тъй съсредоточена. Чувстваше се объркана. Неясната Модина бе изчезнала, ала все още говореше объркано. Трябваше да я накара да разбере, за нейно собствено добро.

— Модина, пазачите издирват тази жена. С дни претърсват града.

— Затова трябва да остане тук. Дори и регентите не биха я потърсили в спалнята ми. Тъкмо ще е по-лесно да й помогнем.

— Да й помогнем? За какво? — Амилия бе почти на ръба на лудостта, опитвайки се да разбере абсурдния разговор.

— Да намери Дигън Гаунт, истинския Наследник на Новрон.