Изумрудената буря

Глава 8 Рогът

След първите няколко объркващи дни животът на борда на „Изумрудената буря“ се вля в непреклонен ритъм. Всяка сутрин започваше с почистването на горната палуба, която така и не получаваше възможността да се изцапа. Следваше закуска. Вахтите се сменяха и търкането продължаваше, този път на долните палуби. По обед лейтенант Бишъп или някой от другите офицери определяше позицията им спрямо слънцето и я съобщаваше на капитана. Сетне мъжете се упражняваха по мачти и реи, пускаха лодки, акостиране и отплаване, както и стрелба с лък, с балиста и накрая ръкопашен бой. Ейдриън се отличи в стрелбата и фехтовката, а уменията му предизвикаха разбиращо кимане от страна на Грейди.

Понякога биваха събирани на горната палуба, за да присъстват на нечие наказание. Досега бяха станали свидетели на четири нашибвания, ала Ейдриън познаваше битите само по име. Следобед бе раздаван грог — смесица от ром и подсладена вода, а вечерта отговарящият за безопасността офицер проверяваше дали всички огньове са угасени.

Повечето дни си приличаха, имаше малко изключения. В деня за поддържане на униформите капитанът отпускаше на екипажа допълнително време, през което моряците да зашият скъсаните си дрехи или да се занимават с хобита — като резбоване на дърво или кости. В деня за пране почистваха дрехите си. Тъй като бе забранено за целта да се използва прясна вода, а сапун липсваше, ризите и панталоните обикновено бяха по-удобни след цял ден работа под дъжда, отколкото след изпиране.

Вече всички бяха наясно със задълженията си и ги изпълняваха сносно. Ройс и Ейдриън със задоволство откриха, че не са единствените новаци на борда. Наскоро отвлечени мъже съставяха почти четвърт от екипажа. Мнозина от тях бяха родом от места като Олбърн и Дънмор, за което океанът бе нещо непознато. Тяхната непохватност и съдействието на Уайът прикриваше липсата на опит у Олриковите чудотворци. Вече и двамата знаеха рутината, за да се справят сами.

„Изумрудената буря“ продължи на юг, вятърът откъм задната част на левия й борд елегантно я тласкаше напред. Денят бе удивително топъл. Или бяха отишли дълбоко на юг, или есента им бе отпуснала един последен дъх топло време. Помощник-навигаторът и трюмовият старшина се появиха на палубата при първата камбана, за да разлеят грог.

Четири дни след началото на пътешествието Ройс най-сетне се приспособи. Цветът на лицето му се възвърна, ала за повече от седмица настроението му си остана развалено. Един от факторите за това бяха постоянните обвинения за смъртта на Дрю, които Джейкъб Дърнинг му отправяше.

— След като му прережа гърлото, просто ще хвърля тялото в океана — небрежно казваше Ройс. Екипажът бе получил дажби грог и моряците се бяха пръснали из горните палуби, къпейки се в ярките слънчеви лъчи. Ройс и Ейдриън си намериха удобно местенце между отвесната стена и лодката, където платнарят и хората му бяха оставили парчета излишен плат. От тях стана луксозно легло, идеално за наблюдаване на чистото синьо небе, украсено с облаци.

— Хвърлям го през нощта — и сбогом. Тялото дори няма да доплува до брега, защото акулите ще го изядат. По-удобно от цистерна с луга.

— Добре, ще го кажа още веднъж — Ейдриън започваше да се отегчава от темата на разговора. — Не можеш да убиеш Джейкъб Дърнинг. Нямаме си представа, какво става на борда. Ами ако той е свръзката на Мерик? Докато не узнаем нещо — каквото и да е — никого няма да убиваш.

Ройс се намръщи и скръсти ръце пред гърдите си.

— Да си припомним какво знаем досега — продължи Ейдриън.

— Като например факта, че Бърни Дефо едно време беше Диамант?

— Наистина? Виж, това е интересно. Тъй… Имаме пълен с елфи трюм; оръжия, достатъчно за екипирането на цяла армия; страж с отряд серети; тенкин; бивш Диамант. Смятам, че Траник трябва да е замесен. Съмнявам се да е тръгнал на почивка.

— Той се откроява като забит в гърба кинжал, поради което участието му ме съмнява.

— Добре, да го сложим в категорията може би. Това оставя Бърни най-отгоре в списъка. Той едновременно с теб и Мерик ли беше в гилдията?

Ройс кимна.

— Но не работехме заедно — почти не го и виждахме. Бърни беше копач — специализираше в ограбването на гробници, сетне се зае с иманярство. Сам се научи да чете, за да може да претърсва старите книги за указания. Откри Кътчето на Гейбъл и Лирантянската крипта, скрити някъде из Вайлън Хилс. Върна се с разни блага и всевъзможни истории за гоблини и призраци. Накрая нещо не се спогодиха с Бижуто и не след дълго заработи самостоятелно. След това не чух нищо за него.

— Но Мерик го е познавал, нали?

— Да.

— Дали те е познал?

— Не зная. Може би. Нямаше да ме издаде, ако беше. Не е глупав.

— Някакъв шанс да е обърнал страницата и да се е посветил на мореплаването?

— Толкова вероятно, колкото да се случи и с мен.

Ейдриън изгледа Ройс в продължение на един удар на сърцето.

— Поставям него на върха на списъка.

— Ами тенкина?

— Още един чудак. Той…

— Земя! — извика наблюдателят от предната мачта, сочейки към лявата част на носа. Ройс и Ейдриън се изправиха и погледнаха в указаната посока. Боецът не видя много, само тънка сива линия, но като че ли различаваше двете кули-близнаци в далечината.

— Това…

— Дръминдор — потвърди Ройс, поглеждайки през рамо, преди да седне отново с рома си.

— Чак толкова на юг ли се намираме? Отдавна не сме идвали насам.

— Не ми напомняй.

— Добре де, крепостта не беше най-приятното място, обаче градът беше красив. Трябва да признаеш, че Тур Дел Фур превъзхожда Колнора. Прекрасен климат, ярко оцветени сгради, а и е пристанище на република. Как да не харесаш отворен град.

— Нима? Я си спомни колко пъти си удари главата.

Боецът се намръщи.

— Ама ти наистина мразиш джуджетата. Наистина съм изненадан, че позволи на Магнус да остане в абатството. Да, има малко джуджешка архитектура, обаче е построено солидно. Поне това трябва да признаеш. Освен това хареса виното, помниш ли?

Ройс сви рамене.

— Беше заказвал нещо за тенкина.

— О, да. Името му е Стаул.

— Не изглежда като моряк.

— Не — Ейдриън поклати глава. — Той е воин. Повечето тенкини са такива. Въпросът е, че те никога не напускат Гур Ем.

— Кое?

— Не си бил в Калис, нали? Цялата източна половина е тропическа гора, най-гъстата част от която се нарича Гур Ем. За пръв път виждам тенкин извън Калис, което ме кара да мисля, че Стаул е прокуденик.

— Не ми звучи като човека, с когото Мерик би работил.

— Значи Бърни остава номер едно — Ейдриън се замисли. — Смяташ ли, че има нещо общо със смъртта на Дрю?

— Възможно — рече Ройс, сръбвайки. — Онази нощ той беше на гротмачтата, но ми беше прекалено зле, за да обръщам внимание. Нищо чудно Бърни да го е побутнал. Ала му трябва причина да го стори.

— Дрю и Бърни играха заедно карти миналата нощ. Дрю спечели и ако Бърни е крадец…

Ройс поклати глава.

— Бърни не би го убил заради комар. Не и ако не са били страшно много пари. Медта и среброто, за които са играли, не влизат в сметката. Това не означава, че не го е убил. Просто не е било заради играта. Нещо друго случи ли се тогава?

— Не… макар Дрю да спомена, че на сутринта щял да разкаже на Грейди за някого, който щял да се качи на борда, за да помага за намирането на рог. Дрю смяташе това за забавно. Смяташе, че рогът бил лесен за намиране. Щеше да разкаже повече подробности на закуска.

— Може би Дрю е чул нещо, което Дефо би предпочел да остане в тайна. Това е по-вероятна причина. Но… рог?

Отидоха при Уайът. Бе свалил шапката си с перо, а бялата му ленена риза се вееше около почернялата му кожа като платно. Държеше руля на „Бурята“ в равновесие с натиска на вятъра. Видяха го да се взира в сушата със стъклени очи, ала щом ги зърна да се приближават, рязко заби нос в компаса и избърса лице в ръкава.

— Добре ли си? — попита Ейдриън.

— Д-да — изхриптя Уайът, сетне се изкашля, прочиствайки гърло. — Отлично — подсмръкна и обърса нос.

— Има голям шанс да я откриеш — увери го Ройс.

— Видя ли? Дори господин Циник изразява оптимизъм относно шансовете ти. Това трябва да говори нещо.

Уайът се усмихна насила.

— Имаме въпрос — каза Ройс. — Имаш ли някаква представа какво представлява рогът?

— Разбира се, гледате точно в него — Уайът посочи към носа. — Това е Делгоският рог. Щом го подминем, капитанът най-вероятно ще заповяда корабът да заобиколи откъм наветрената страна и сетне да заплуваме по вятъра.

Ройс се намръщи.

— Да приемем за момент, че не съм опитен моряк.

Уайът изхихика:

— Ще завием наляво и ще се отправим на изток.

— Откъде знаеш?

Уайът сви рамене.

— Рогът е последната земя толкова на юг. Ако запазим сегашния курс, ще продължим към нищото — само въртопи, Дакка, морски дракони. Ако заобиколим по… завием наляво, ще поемем към източното крайбрежие на Делгос.

— А натам какво има?

— Малко неща. Тези скали продължават чак до Вандън, единственото друго соленоводно пристанище в Делгос. Освен като седалище на „Подправки Вандън“ то е известно и като пиратско пристанище — или по-точно пиратското пристанище. И там не отиваме. „Бурята“ е великолепен кораб, обаче чакалите ще се струпат като глутница вълци и няма да ни оставят на мира докато не се предадем или не ни потопят.

— Пиратите не пречат ли на търговията с подправки?

— Кой мислиш я ръководи?

— О…

— После? — поинтересува се Ройс.

— Дагастанският залив и цялото калианско крайбрежие, пристанища в Уесбаден и Дагастан. Сетне идва край на цивилизацията и започва архипелагът Ба Ран, където никой не ходи, дори пиратите.

— И си сигурен, че това е рогът?

— Мда, всеки плувал по Шарона моряк го разпознава. Невъзможно е да се пропусне старият Дръминдор.

Макар брегът все още да бе отдалечен на множество левги, древната джуджешка постройка вече се виждаше ясно, извисявайки се далеч по-високо от всичко, което Ейдриън бе виждал. Масивните кули се протягаха към небето на почти осемстотин фута над скалата, в която се разбиваха вълните. Изглеждаше едновременно като паметник и крепост. Донякъде напомняше на две огромни зъбчати колела, впили зъби в морето. Дим се виеше от върха на всяка кула. На половината разстояние от земята имаше сводести отвори, протегнали се към морето като гигантски чучури. Двойните кули бяха свързани с едноарков каменен мост, пораждащ впечатлението за гигантски прозорец.

— Крепостта даже нощем не може да се пропусне, както я осветяват. Трябва да я видите при пълнолуние, когато са надули комините. Струва си гледката. Построена е върху вулкан и изпускането на дима не позволява натрупването на прекалено голям натиск. Корабите често проектират така курса си, че да минат оттук точно по пълнолуние. Ала също така се държат надалече. Джуджетата, които са построили крепостта, определено са си разбирали от работата. Никой кораб не може да влезе в залива Терландо, ако владетелите на Дръминдор не желаят това. Могат да изстрелват стопена скала на стотици футове разстояние и да изпепелят цяла флотилия за броени минути.

— Запознати сме — рече студено Ройс.

Уайът повдигна вежда:

— Лош опит?

— Веднъж имахме мисия там — отвърна Ейдриън. — Джудже на име Грейвис беше ядосано, че хората осквернявали смятаното от него за джуджешки шедьовър. Трябваше да му попречим да го саботира.

— Промъкнали сте се в Дръминдор? — Уайът изглеждаше впечатлен. — Смятах, че е невъзможно.

— Почти — каза Ройс. — И не ни беше платено достатъчно, за да оправдае затрудненията, които ми причини.

Ейдриън изсумтя.

— На теб? Аз бях този, който едва не умря при скока. Ти просто висеше там и се хилеше.

— Как влязохте? Чувал съм, че мястото се охранява по-усилено от кесията на Корнелиус ДеЛур — настоя Уайът.

— Не беше лесно — изръмжа Ройс. — От тази задача намразих джуджетата. Е, от нея и… — той замлъкна, разтривайки разсеяно рамото си.

— Есенното пълнолуние е след няколко седмици. Може би при обратния път ще наблюдаваме представлението — рече кормчията.

Наблюдателят оповести зърнатите от него платна. Няколко кораба се бяха скупчили под закрилата на крепостта, ала бяха толкова далече, че само марселите им се виждаха.

— Бих очаквал капитанът да е заповядал смяна на курса досега. Приближава ни ужасно близо.

— Крепостта не може да стреля чак дотук, нали? — попита Ейдриън.

— Не, ала тя не е единствената опасност — изтъкна Уайът. — Тези води не са безопасни за имперските съдове. Официално не сме във война с Делгос, но всички знаят, че ДеЛурови подкрепят националистите и… стават инциденти.

Продължиха да плават на юг. Едва след като носът бе останал далеч зад кърмата, капитанът се появи на квартердека. Сега щяха да узнаят накъде се отправят.

— Застани на дрейф! — заповяда той.

— Обърни грота! — изкрещя лейтенантът и моряците се разтичаха.

Това бе първият път, когато Ейдриън чуваше тези заповеди и се радваше, че в качеството си на корабен готвач не му се налага да ги изпълнява. Не му отне дълго време да разбере точното им значение. Главното платно бе нагласено така, че да улавя вятъра с лицето си. Ако фокмачтата и бизанмачтата също бъдеха обърнати, корабът щеше да заплува на заден ход. Тъй като те останаха в сегашната си позиция, силата на вятъра се уравновесяваше и корабът остана неподвижен.

Щом застанаха на дрейф, капитанът нареди позицията на кораба да бъде определена и отново изчезна в каютата си. Лейтенант Бишъп остана на квартердека.

— И сега няма да узнаем посоката — промърмори си Ейдриън.

Останаха неподвижни през остатъка от деня. По залез-слънце капитан Сиуард нареди светлини да бъдат запалени по мачтите, ала нищо друго не се отрони от устните му.

Ейдриън раздаде вечеря — отново яхния от осолено свинско. Дори той бе уморен от това меню, ала оплакванията идваха от пресните попълнения на екипажа, които още не бяха свикнали на суровия морски живот. Ейдриън подозираше, че повечето от морските вълци на борда дори и на сушата биха яли осолено свинско и бисквити, за да не си нарушат режима.

— Той е убиец, ето защо!

Този крясък идваше от Стаул и бе дочут от Ейдриън, когато готвачът се появи на долната палуба с последните порции. Тенкинът стоеше леко приведен в центъра на помещенията на екипажа. Сваляйки ризата си, черното му татуирано тяло и изпъкнали мускули лъснаха. В десницата си държеше нож. Левият му юмрук бе омотан в парцал. Гърдите му се повдигаха учестено, на лицето си имаше лудашка усмивка, а очите му проблясваха зловещо.

Пред Стаул стоеше Ройс.

— Той уби Едгар Дрю. Всеки го знае. Сега той ще умре.

Ройс стоеше небрежно, леко скръстил ръце пред себе си, сякаш беше един от зяпачите — ала очите му не се отделяха от ножа. Следеше го с очи, както котка би следила конец. На Ейдриън му отне само секунда да узнае защо. Стаул държеше ножа за острието. Интиутивно боецът огледа стаята и откри Бърни Дефо застанал отляво зад Ройс, скрил ръка зад гърба си.

Стаул отклони вниманието си за миг от Ройс, но Ейдриън зърна как премества тежестта си на задния крак. Надяваше се партньорът му също да е забелязал. Миг по-късно Стаул хвърли камата. Острието полетя със съвършена точност, ала Ройс вече не беше там и върхът се заби в дъските.

Всички очи се бяха спрели върху побеснелия, сипещ проклятия Стаул. Ейдриън се насили да игнорира тенкина и затърси Бърни. Той се бе преместил. Откри новото му местоположение в тълпата по проблясъка на острието. Бърни се бе промъкнал зад Ройс и се хвърли напред. Последният се извъртя. Незаблуден, посрещна стария си другар с ножа, предоставен му от Стаул. Бърни спря насред крачка, поколеба се, отстъпи назад. Ейдриън се съмняваше, че някой друг е забелязал намесата му.

— Ах! Добре танцуваш! — изкрещя Стаул и се изсмя. — Това е добре. Може би следващия път ще се препънеш?

Вълнението бе приключило и тълпата се разпръсна. Джейкъб Дърнинг промърмори достатъчно силно, за да чуят всички:

— Хубаво е да видя, че не съм единственият смятащ, че той е убил бедния Дрю.

— Ройс — рече Ейдриън, без да сваля очи от Джейкъб. — Може би е по-добре да вечеряш на палубата, където е по-хладно.

— Беше приятно — обяви Ейдриън, след като двамата без повече инциденти стигнаха до камбуза.

— Кое? — запита По, разливайки последната яхния за кадетите.

— А, нищо особено. Неколцина от екипажа се опитаха да убият Ройс.

— Какво? — По едва не изтърва тенджерата.

— Вече мога ли да убивам? — попита Ройс, пристъпвайки в ъгъла и опирайки гръб на стената. Върху лицето си имаше зло изражение.

— Кой се опита да го убие?

— Бърни — отвърна Ройс. — И какво да правя сега? Да лежа буден през нощта и да чакам той и приятелчетата… другарите му да ме наръгат?

— По, възможно ли е аз и Ройс да останем тук за през нощта?

— В камбуза? Предполагам. Няма да е особено удобно, ала ако се явява на вахта винаги навреме и ако кажеш на мистър Бишъп, че Ройс ти е нужен за помощ, може и да позволи.

— Отлично. Ще го сторя. Докато ме няма, По, би ли слязъл да ни вземеш два хамака, които да окачим тук? Ройс, ти би могъл да осигуриш катинар за вратата?

— По-добре е, отколкото да съм примамка.

Ройс работеше втората кучешка и първата смяна, което запълваше времето му от залез до полунощ. По времето, когато се завърна, Ейдриън бе получил разрешение партньорът му да спи в камбуза. По бе преместил малкото им багаж и опънал два хамака в тясната стая.

— Как е? — запита Ройс, влизайки в тесния камбуз и сварвайки Ейдриън, разположен в едната мрежа.

— Мм? — разбуди се Ейдриън. — А, ами бива. За мен стаята е твърде тясна. Чувствам се сгънат на две. Но на теб ще ти е удобно. Как мина смяната? Видя ли Дефо?

— Не откъсвах очи от стария Бърни — отвърна Ройс, ухилвайки се и отбягвайки висяща от гредата тенджера. Ейдриън знаеше, че Ройс трябва да се е насладил на малкото си отмъщение. Ако съществуваше място, където партньорът му да има предимство, то сто фута във въздуха сред въжетата в мрака бе точно това място.

Ейдриън се намести, с което разлюля хамака си.

— Какво направи?

— Всъщност нищо. Но точно това го подлуди. Още се поти.

— Значи те е разпознал.

— О, да, тази нощ сякаш имаше две луни, толкова бледо бе лицето му.

Ройс провери хамака си и остана доволен от работата на По.

— Да си призная, изненадан съм, че на Бърни не се е случил инцидент — каза Ейдриън.

Крадецът поклати глава.

— Два инцидента от моята мачта си е вече лошо планиране. Пък и Бърни не се опитваше да ме убие.

— Определено изглеждаше така от мястото, на което бях застанал. И също доста добре организирано.

— Така ли мислиш? — Ройс седна на щайгата с бисквити, донесени от По за закуска. — Аз не бих го направил така. Първо, защо да уреждат сбиване сред пълна стая свидетели? Ако ме бяха убили, щяха да увиснат. Второ, защо да ме нападат в трюма? Както казах, морето е идеалното място за отърваване от труп и колкото по-близо до борда е жертвата, толкова по-лесно е.

— Тогава какво според теб са намислили?

Крадецът сви устни и поклати глава.

— Нямам представа. Ако е било диверсия, за да ни преровят багажа, защо не са я провели на палубата? И защо им е изобщо диверсия? Многократно са имали възможността да го претърсят в наше отсъствие.

— Смяташ, че е било, за да ни сплашат?

— Ако е било, идеята не е била на Бърни. Неизпълнените заплахи за убийството ми са прословуто фатални. Той би знаел това.

— Значи Дърнинг ги е подтикнал?

— Възможно… не зная. Дърнинг не прилича на човек, комуто Бърни би се подчинявал, особено за такива тъпи заповеди.

Приглушен удар, подобен на разбило се на палубата тяло, ги изправи на крака. Ейдриън отвори вратата на камбуза и любопитно се огледа. Бакбордовата вахта дежуреше, ала вместо обичайната скука, се бяха впрегнали здравата на работа, тренирайки пускането на лодка по вода. Бяха извлекли дългата лодка и я бяха довлекли до борда, където тя още веднъж се удари в планшира, преди да се потопи в океана.

— Странно време за тренировки — рече Уайът, изниквайки откъм бака.

— Проблеми със съня? — попита Ройс.

Уайът се ухили.

— Вижте кой още е дежурен — рече, сочейки към квартердека, където страж Траник, мистър Берил, доктор Леви и Бърни Дефо все още разговаряха.

Тихо се промъкнаха към предната част на кораба. Надвесвайки се, Ейдриън видя шестима души да гребат към близка светлина.

— Друг кораб — промърмори Ройс.

— Наистина ли?

— Малка едномачтова шхуна. Няма знаме.

— Има ли нещо в лодката? — попита Ейдриън. — Ако това е възнаграждението…

Ройс поклати глава:

— Само екипажа.

Звукът на греблата затихна. Зачакаха. Ейдриън се напрягаше да види нещо в мрака, ала различаваше единствено клатещата се светлина на лодката и другата, сочеща целта й.

— Лодката се връща — обяви Ройс. — Има още един човек.

Уайът присви очи:

— Кого ли вземат посред нощ от Делгос?

Лодката се приближи. Точно както беше казал Ройс, в нея имаше още една глава — пътник. Обвит в одеяла, той беше дребен и слаб, с дълго бледо лице и рошава бяла коса. Изглеждаше много стар — твърде стар, за да бъде от полза като моряк. Качи се на борда и дълго разговаря с Траник и доктор Леви. Багажът на стареца също бе пренесен. Една от чантите се разтвори и две тежки книги с кожени подвързии изпаднаха на палубата.

— Внимателно, момчето ми — рече възрастният човек на моряка. — Те са уникални. Подобно на мен, са много стари и за съжаление крехки.

— Отнесете нещата му в каютата на доктор Леви — заповяда Траник. Поглеждайки към носа, спря рязко. Взря се в тримата, замислено облизвайки тънките си устни, сетне бавно се приближи към тях. Държеше здраво черното си наметало, вдигнал рамене, за да предпази врата си от ледения вятър. Приличаше на мършояд.

— Какво правите на палубата? Никой от вас не е част от бакбордовата вахта.

— Свободни сме от дежурство, сър — отвърна Уайът от името на трима им. — Просто да глътнем малко свеж въздух.

Траник се взря в Ейдриън и пристъпи една крачка към него.

— Ти си готвачът, нали?

Инстинктивно Ейдриън потърси дръжката на липсващия си меч. Нещо в този страж го бе накарало да трепне. Стражите винаги бяха страховити, но от този направо можеха да те побият тръпки. Да отвърнеш на погледа му бе като да се взираш в очите на окована лудост.

— Дойде на борда заедно с… — Траник премести очи върху Ройс — този — да, ловкият — дето е много добър катерач. Как се казваше? Мелбърн беше, нали? Ройс Мелбърн? Чух, че си имал морска болест. Колко странно.

Ройс замълча.

— Наистина странно.

— Страж Траник? — провикна се възрастният мъж, слабият му глас едва успял да прекоси палубата. — Бих желал да не стоя на влажния вятър.

И той се изкашля.

Траник продължи да се взира в Ройс още миг, сетне рязко се извърна и ги остави.

— Не е точно типа човек, който би искал да се интересува от теб, нали? — рече Уайът.

Голямата лодка отново бе на борда. Капитанът се появи на квартердека и нареди нов курс — на изток, по посока на вятъра.