Изумрудената буря

Глава 3 Пратеникът

Ейдриън стоеше в преддверието, изчаквайки си реда, за да предаде съобщението. Чиновникът беше нисък дебеланко с плешиво теме, лекьосани пръсти, затъкнал по едно резервно перо над всяко ухо. Седеше зад масивно бюро, драскаше из разни свитъци и си мърмореше нещо, без да се притеснява от струпващите се хора.

Ейдриън и Ройс бяха пристигнали в Акуеста. Ейдриън бе предложил да занесе посланието, докато партньорът му изчаква с подготвени коне. Макар Ейдриън да бе изпълнявал задачи за множество благородници, малцина го познаваха. Ририя винаги разчиташе на анонимността, използвайки посредници като виконт Албърт Уинслоу, грижещи се за дискретността. Съмняваше се, че Салдур щеше да го разпознае, ала с Луис Гай нещата стояха различно. Затова той бе запомнил най-краткия изход от двореца, също така преброявайки колцина пазачи, които стояха между него и свободата.

Седалището на Новата империя бе изключително натоварено. Наоколо притичваха служители, циркулиращи през многобройните врати. Тичаха или крачеха бързо в зависимост от ранга си. Някои го поглеждаха, но само за кратко. От опит знаеше, че интересът към останалите е обратнопропорционален на статуса. Някой висш сановник дори не би го погледнал, прислужникът отправяше дълъг поглед, а млад паж се взираше за почти минута. Макар Ейдриън да беше незабележим за висшестоящите, започваше да се чувства неудобно.

Това отнема прекалено много време.

Двамата куриери, чийто ред бе дошъл, бързо оставиха торбите си и напуснаха. След тях стоеше търговец, дошъл да подаде оплакване. Това отне известно време, тъй като чиновникът му зададе многобройни въпроси, прилежно записвайки всеки отговор.

Дойде ред на простоватата млада жена пред Ейдриън.

— Кажете на камерхера, че искам аудиенция — рече тя, пристъпвайки напред. Не носеше грим. Косата й беше оплетена в мрежа, която не спомагаше особено за вида й. Роклята й допринасяше за крушовидната фигура.

— Поради среща с регентите, безпокоенето му е невъзможно, Ваше Благородие.

Думите бяха почтителни, ала не и тонът, който определено беше саркастичен. Жената или не забеляза, или избра да не обръща внимание.

— Отбягва ме повече от седмица — обвинително рече жената. — Нещо трябва да бъде направено. Трябва ми материал за новата рокля на императрицата.

— Записките ми индикират съвсем скорошното отделяне на значителна сума с идентична цел. Водената от нас война дава предимство на други пера от бюджета.

— Това беше за подготовката на балкона. Тя не може да го облече. Говоря за ежедневна рокля.

— Но разходите бяха прекалено големи. Не желаете отнемането на храна от устата на войниците, само за да бъде императрицата удостоена с нов тоалет, нали?

— Нов? Та тя има само две парцаливи рокли!

— Което я прави превъзхождаща спрямо мнозина от нейните поданици.

— Империята похарчи цяло състояние за преустройването на двореца! Със сигурност икономиката ще понесе покупката на парче плат. Не е нужно да е коприна. И лен ще свърши работа. Ще накарам кроячката…

— Имам пълно доверие в преценката на камерхера да предостави рокля, ако преценката му отмереше нуждата на императрицата от такава. Липсата на идентични действия от негова страна категоризира нуждата като несъстоятелна. А сега, Амилия — нагло рече той, — ако не възразяваш, имам работа.

Раменете на жената пораженчески се отпуснаха.

Зад тях се разнесоха стъпки и самодоволната физиономия на шишкото изчезна. Ейдриън се обърна и видя момичето, което някога бе познавал под името Тракия, да се приближава, придружавана от въоръжен пазач. Дрехата й бе износена, точно както Амилия бе казала, ала младата жена стоеше гордо изправена и невъзмутима. Направи знак на телохранителя си да изчака, сетне се изправи пред чиновника.

— Лейди Амилия е упълномощена от мен. Направи казаното от нея — рече Тракия.

Чиновникът изглеждаше объркан. Очичките му нервно скачаха между двете.

Тракия продължи:

— Убедена съм, че не би пренебрегнал заповед от своята императрица, нали?

Писарят снижи глас, ала раздразнението му още личеше, когато се обърна към Амилия.

— Ако смяташ, че ще коленича пред дресираното ти куче, лъжеш се. Тя е луда. Не съм невеж като кухненската прислуга, нито ще позволя някакви си отрепки от простолюдието да си играят с мен. Изчезвайте и двете. Тази сутрин не разполагам с време за глупости.

Амилия открито се сви, ала Тракия не трепна.

— Кажи ми, пъдпъдък такъв, дали стражниците споделят мнението ти? — тя погледна към войника. — Ако го повикам и те обвиня в… да видим… предателство… и тогава… нека помисля… му заповядам да те съсече на място, какво смяташ ще стори той?

Чиновникът се вгледа подозрително в Тракия, като че се опитваше да надникне изпод маска.

— Не би се осмелила — рече той, отново местейки поглед между двете.

— И защо не? — отвърна Тракия. — Сам каза, че съм луда. Никой не знае какво и защо правя. Отсега нататък ще се отнасяш към лейди Амилия с нужното уважение, а заповедите й ще изпълняваш моментално. Разбра ли?

Чиновникът кимна бавно.

Обръщайки се, Тракия зърна Ейдриън и застина, като че се бе ударила в невидима стена. Очите й се впериха в неговите, тя се олюля.

Амилия протегна ръка да я задържи.

— Какво има, Модина?

Тракия не каза нищо. Продължи да се взира в него — очите й изпълващи се със сълзи, устните й потрепващи.

Вратата към главния кабинет се отвори.

— И думица повече не ща да чувам! — прогърмя Етелред, докато той, Салдур и Арчибалд Белънтайн пристъпиха в преддверието. Ейдриън погледна към прозореца на залата, преценявайки колко крачки ще му отнеме да го достигне.

Старият духовник погледна към Тракия.

— Какво става тук?

— Отвеждам Нейно Високопреосвещенство в стаята й — отвърна Амилия. — Тя не се чувства добре.

— Отправяха изисквания относно материал за нова рокля — с обвинителен тон рече чиновникът.

— Очевидно се нуждае от нея. Защо още носи тоя парцал? — попита Салдур.

— Камерхерът отказва…

— За какво ти е той? — смръщи се Салдур. — Просто кажи на чиновника да поръча необходимото. Не е нужно да безпокоиш Бърнард за подобни дреболии.

— Благодаря, Ваша милост — Амилия постави ръка около кръста на Тракия и я поведе, нежно подкрепяйки лакътя й с другата си ръка. Очите на Модина не се отделиха от Ейдриън, продължи да го гледа през рамо.

Салдур проследи взора й и любопитно се вгледа в Ейдриън.

— Ти ми изглеждаш познат — рече регентът, правейки крачка напред.

— Куриер — отвърна Ейдриън с разтуптяно сърце. Поклони се и повдигна съобщението като щит.

— Вероятно е бил тук дузина пъти, Саули — Етелред грабна пергамента. — Това е от Мерик!

И тримата загубиха интерес към Ейдриън.

— Ваши светлости — Ейдриън се поклони и бързо се отдалечи, подминавайки Амилия и Тракия. С всяка своя стъпка усещаше върху гърба си погледа й, докато най-сетне не се скри зад ъгъла.

— Проблеми? — попита Ройс.

— Почти. Срещнах Тракия — рече Ейдриън, докато двамата вървяха. — Не изглежда добре. Отслабнала е — много кльощава — и е пребледняла. Просеше дрехи от някакъв надут чиновник.

Ройс погледна назад, притеснен.

— Тя позна ли те?

Партньорът му кимна:

— Но не каза нищо. Само се взираше.

— Ако е искала да ни арестува, вече да го е сторила — рече Ройс.

— Да ни арестува? Говорим за Тракия, в името на Марибор!

— Повече от година е в ръцете им — вече е императрица Модина.

— Да, но…

— Какво?

— Не зная — отвърна Ейдриън, припомняйки си изражението й. — Не изглежда добре. Не съм сигурен какво става в онзи палат, но със сигурност не е читаво. Обещах на баща й да се грижа за нея.

Ройс объркано поклати глава:

— Не можем ли да се съсредоточим върху едно спасяване? Доста си зает за оттеглил се. Пък и Теръновата идея за успех беше да вдигне дюкян за сина си. Вероятно би се задоволил дъщеря му да стане императрица. Сега да се отървем от конете и да вървим към кея. Трябва да намерим „Изумрудената буря“.