Изумрудената буря

Глава 12 Морски вълци

Както и предните дни, „Изумрудената буря“ запази курс на изток, придвижвайки се бавно срещу насрещен вятър, който отказваше да промени ъгъла си. Поддържането на посоката налагаше постоянно пренареждане на платната, така че екипажът не оставаше без работа. Ройс, както винаги, работеше късна смяна. Това разпределение не беше по вина на Дайм. Ройс бе заключил, че мачтовият командир е справедлив човек, ала все пак крадецът бе член на екипаж, стриктно следващ старшинството. Нямаше нищо против смените. Наслаждаваше се на прекараните високо над водата нощи. Въздухът бе свеж, а в мрачината сред въжетата се чувстваше като паяк в мрежата си. Даваше му възможността да си почива, да мисли и понякога да се развеселява като тормози Бърни, паникьосващ се всеки път, щом изпускаше стария си съгилдийник от поглед.

Висеше близо до върха на мачтата с увесени крака — почти сто фута над палубата. Над главата му бяха пръснати бисерите на звездите, а луната тъкмо изплуваше на хоризонта — котешко око, надничащо от водата. На носа, квартердека и кърмата проблясваха фенери. Вляво виждаше мрачното крайбрежие на Калис, чиято гъста растителност понякога бе разкъсвана от хълм или сиянието на водопад, уловил лунните лъчи.

Морската болест бе изчезнала. Първата седмица на борда бе най-отвратителното време, което някога бе прекарвал. Гаденето и виенето на свят му напомняха за напиването — усещане, което мразеше. Бе прекарал по-голямата част от първата си нощ в повръщане зад борда. След четири дни стомахът му се бе успокоил, ала Ройс беше изцеден и лесно се изморяваше. Седмици бяха нужни да забрави, ала сега, разположил се на такелажа, взирайки се в мрачното море, не мислеше за нищо от това. Изненада се колко красиви могат да бъдат черните вълни, грациозните талази, милвани от луната — всичко това под пръснатите звезди. Само една гледка надминаваше тази.

Какво ли прави сега? Дали и тя не гледа към луната, мислейки си за мен?

Бръкна в туниката си, извади шала и прокара пръсти по материята. Вдигна го до лицето си и вдъхна дълбоко. Ухаеше като нея. Държеше го скрит — малкото му съкровище, меко и нежно. Когато беше болен, бе лежал в хамака, притискайки го към бузата си, като че това беше талисман, който да прогони мъката. Само заради него бе успявал да се унесе.

Люкът към офицерската палуба се отвори и Ройс зърна Берил да пристъпва сред нощния въздух. Берил обичаше да спи и в качеството си на кадет рядко дежуреше нощем. Той се огледа, вдигна глава и към главната мачта, ала Ройс знаеше, че е невидим сред тъмните въжета. Берил зърна Уесли на бака и прекоси средната част на кораба, отправяйки се към него. Уесли изглеждаше притеснен, ала не отстъпи. Може би момчето щеше да отнесе още един бой тази нощ. Ала това не касаеше Ройс, който си помисли, че моментът сега е подходящ отново да изплаши Бърни.

— Няма да го сторя — заяви Уесли, привличайки вниманието на крадеца. Още веднъж Берил нервно вдигна глава.

Кого търсиш, Берил?

Ройс се измъкна от вантите и също погледна нагоре. Както винаги, Бърни се държеше на разстояние.

Оттам няма заплаха.

Ройс се покатери до реята и се спусна по въжетата, както в деня, когато се бяха състезавали с Дърнинг.

— Мога да направя живота на този кораб изключително труден за теб — рече заплашително Берил. — Или си забравил двата дни без сън? Говори се, че ще бъда повишен в действащ лейтенант и ако си мислиш, че сегашният ти живот е труден, след повишението ми ще стане кошмар. И ще се погрижа да няма никакви премествания.

— Не разбирам.

— Не е и нужно. Всъщност дори е още по-добре. Така ще звучиш искрен, ако капитанът те разпитва. Просто го обвини в нещо. Лошо поведение, неподчинение, не ме интересува. Предложи за наказание готварското му приятелче му заради това, че не те е поздравил. Направи нещо подобно. Само че този път трябва да бъде деяние, което се наказва с бой.

— Но защо аз? Защо ти не можеш да измислиш обвинението?

— Защото, ако обвинението е отправено от теб, капитанът и мистър Бишъп няма да го проучват — той се ухили. — А ако го сторят, твоят задник ще изгори.

— Това да ме изкуши ли трябваше?

— Не, обаче ще ти се махна от главата. А ако не го сториш, няма да ядеш, няма да спиш и ще станеш много податлив на инциденти. Кадет Дженкинс загуби палците си при последното ни пътуване при злополука с въже. Което е странно, тъй като във въпросния ден той изобщо не бе докосвал въжета. Лепни му обвинение и уреди наказанието му.

— А защо искаш да го бият?

— Казах ти. Приятелите ми искат кръв. Имаме ли сделка?

Уесли се взря в Берил и пое дълбоко дъх.

— Не мога да обвиня несправедливо човек, още по-малко такъв под мое командване, само за да избегна лични неудобства.

— Доста повече от неудобства ще бъдат, отрепчице!

— Единственото, което мога да сторя, е да забравя този разговор. Разбира се, бъде ли отправено някакво необичайно обвинение към матрос Мелбърн, може да се наложи да докладвам за този инцидент на капитана. Предполагам няма да погледне с добро око на опитите ти да поощряваш неподчинение на борда. Това би могло да се разглежда като подстрекателство за бунт, а и двамата знаем какви са наказанията за това.

— Не знаеш с кого си играеш, хлапе. Колкото и да ти се иска да си го мислиш, не си Бректън. Ако не си ми от полза, ще се отърва от теб.

— Това ли е всичко, мистър Берил? Трябва да поддържам курса.

Берил плю в краката на младежа и се отдалечи. Уесли остана вдървен, проследявайки го с поглед. След като Берил изчезна, Уесли сграбчи парапета и свали шапката си, за да обърше потта от челото. Пое дълбоко дъх, отново си сложи шапката, оправи куртката, сетне викна с чист глас:

— По въжетата!

В живота си Ройс се бе занимавал с много хора — от крепостни до крале — и малцина го бяха изненадвали. Знаеше, че винаги може да разчита на алчността или слабостта им — и рядко биваше разочарован. Уесли бе първият човек от години насам, който го изненада. Макар младият кадет да не можеше да го види, Ройс му отдаде чест в единствения откровен поздрав, който бе отправил от стъпването си на борда.

Покачи се до марсела, за да отслаби въжето на реята, очаквайки следващата заповед на Уесли, когато зърна нещо необичайно в далечината. Нощем, на слабата лунна светлина, бе трудно да се определи къде свършва небето и къде започва морето. Ала Ройс можеше да направи разликата. Забеляза нещо да закрива част от линията. Някъде далеч пред „Бурята“ черен силует закри къс от звездното небе.

— Платно на хоризонта! — изкрещя той.

— Какво? — попита Уесли.

— Платно на щирборда, сър — викна Ройс, посочвайки на югоизток.

— Има ли светлина.

— Не, сър, триъгълно платно.

Уесли се приближи до парапета на десния борд.

— Не виждам нищо. Колко далече?

— На хоризонта, сър.

— Хоризонта? — Уесли взе далекогледа и огледа морето. Останалата част от кораба мълчеше, с изключение на проскърцването на дъбовите дъски. Уесли промърмори нещо и сгъвайки далекогледа отърча до квартердека да потропа на капитанската каюта. Почака и потропа отново.

Вратата се отвори и открои капитана, облечен само по нощна риза.

— Мистър Уесли, да не сме се забили в брега? Бунт ли има?

Капитанският стюард затича към него с роба.

— Не, сър. Платно на хоризонта, сър.

— Какво?

— Триъгълно платно, сър. Там — рече Уесли, подавайки му далекогледа.

— На хоризонта, казваш? — Сиуард отиде до парапета и се взря. — Велики Мар! Ама че остри очи имаш, хлапе!

— Всъщност екипажът на гротмачтата го зърна пръв, сър. Звучеше като матрос Мелбърн, сър.

— Чумата да ме тръшне. Изглежда корабите са три, мистър Уесли. Вдигни тревога.

— Ай-ай, сър!

Уесли прати Бристъл, който разбуди останалите от екипажа. След броени минути хората бяха по местата си. Лейтенант Бишъп все още закопчаваше униформата си, когато се появи на квартердека, следван от мистър Темпъл.

— Какво има, сър?

— Дакките се появиха отново.

Уайът, който поемаше кормилото, хвърли поглед към тях.

— Заповеди, сър?

— Внимавай с тона, кормчия!

— Просто питам, сър.

— Питаш си боя! — изрева Темпъл. — И ще го получиш, ако не говориш любезно.

— Млъкнете и двамата, опитвам се да мисля — Сиуард започна да обхожда квартердека, навел глава. С едната си ръка се опитваше да пристегне робата си, а с другата поглаждаше брадичка.

— Сър, имаме само един шанс и то малък — каза Уайът.

Мистър Темпъл взе тоягата си и закрачи към него.

— Спри, Темпъл! — нареди капитанът, обръщайки се към Уайът. — Обясни, кормчия.

— От това разстояние и със сушата зад нас, дакките не могат да видят „Бурята“. Виждат само фенерите.

— Бога ми! Прав си, угасете тези…

— Не, сър, почакайте — спря го Уайът. — Ние искаме те да ги виждат. Потапяме голямата лодка и я екипираме с два пръта, на които окачваме фенерите. Угасяваме нашите и отплаваме. Хората от Дакка ще преследват лодката цяла нощ. Междувременно ще можем да се отскубнем, да уловим вятъра и безопасно да достигнем Уесбаден.

— Но това не е по курса ни.

— По дяволите заповедите, сър. Ако не заплуваме по вятъра, дакките ще ни настигнат утре вечер.

— Аз съм капитан на този кораб! — изрева Сиуард. — Още едно избухване и няма да обуздавам мистър Темпъл.

Капитанът погледна към чакащия екипаж. Всички бяха вперили очи в него. Отново закрачи с наведена глава.

— Сър? — попита Бишъп. — Заповеди?

— Не виждаш ли, че мисля, човече?

— Да, сър.

Платната заплющяха, тъй като корабът започна да губи ъгъла на вятъра.

— Потопете голямата лодка — заповяда най-сетне Сиуард. — Снабдете я с пръти и фенери.

— Посока?

Сиуард потропа с пръсти по устата си.

— Не е нужно да ти напомням, капитан Сиуард — рече присъединяващият се към тях Траник, — че е от изключителна важност да достигнем пристанището на Дагастан без закъснение.

Сиуард отново потропа по устните си.

— Четирима да се качат в лодката и да гребат с все сили към Уесбаден. Дакките ще решат, че сме ги видели и ще очакват да се отправим натам, но „Бурята“ запазва сегашния си курс. Без моя заповед никаква светлина няма да се пали на кораба. И искам пълна тишина. Чухте ли ме? Нито звук.

— Ай, сър.

Сиуард хвърли поглед към Уайът, който отвратено поклати глава. Капитанът не му обърна внимание и се обърна към лейтенанта си.

— Заемете се, Бишъп.

— Ай-ай, сър.

— Трябваше да се обявиш доброволец за лодката — прошепна Уайът на Ейдриън. — Всички ние трябваше да го сторим.

Все още бе мрачно, а полумесецът отдавна се бе удавил в морето. Корабът бе тих, в съответствие със заповедите на капитана. Дори и вятърът бе затихнал и съдът се поклащаше застинал и умълчан в мрака.

— Не одобряваш особено решението на Сиуард? — прошепна в отговор Ейдриън.

— Дакките са по-умни от него.

— Поне му дай шанс. Може да помислят, че сме побягнали.

Уайът се изсмя тихо:

— Ако ти беше капитан и искаше да избягаш от по-бързи кораби посред нощ, щеше ли да оставиш фенерите запалени? Номерът с тях щеше да мине само ако мислят, че не сме ги видели.

— Виж, за това не бях помислил — призна Ейдриън. — Скоро ще узнаем дали са захапали въдицата. Развиделява се.

— Къде е Ройс с неговите орлови очи? — попита Уайът.

— Отиде да спи, след като му свърши смяната. Годините ни научиха да ядем и спим, когато имаме възможност, за да не съжаляваме впоследствие.

Взряха се в морето.

— Може би капитанът е бил прав — каза Ейдриън.

— Какво искаш да кажеш?

— Не ги виждам.

Уайът се изсмя.

— Не ги виждаш, защото не можеш да видиш нищо, дори хоризонта. Над водата има мъгла. Случва се по това време на годината.

Стана по-светло и Ейдриън се убеди в правотата на Уайът. Гъст сив килим от облаци ги заобикаляше.

Лейтенант Бишъп се покатери до квартердека и тихо потропа на капитанската каюта.

— Поръчахте да бъдете събуден на развиделяване, сър — прошепна той.

Капитанът излезе, този път в униформа, гордо крачейки към мостика.

— Мъгла, сър.

Капитанът се намръщи.

— Виждам, мистър Бишъп. Не съм сляп.

— Не, сър.

— Прати хлапе с далекоглед на гротмачтата.

— Мистър Уесли — тихо се провикна Бишъп. Кадетът дотича. — Качете се на марса и докладвайте.

— Ай, сър.

Капитан Сиуард, олюлявайки се на токове и взирайки се в мъглата, бе извил едната си ръка зад гърба.

— До този момент нещата изглеждат обещаващо, не е ли така, мистър Бишъп?

— Наистина, сър. Мъглата още повече ще допринесе за скриването ни.

— Какво мислиш сега, кормчия? — обърна се капитанът към Уайът.

— Възнамерявам да изчакам доклада на мистър Уесли. Ако не възразявате, сър.

Сиуард раздразнено скръсти ръце и започна да крачи, късите му крака и шкембето не допринасяйки особено за образа на командир.

Уесли достигна марса и разпъна далекогледа.

— Е? — провикна се високо Сиуард, надвит от нетърпението си.

— Не мога да кажа, сър. Мъглата е твърде гъста.

— Казват, че дакките можели да призовават мъгла с магия — прошепна По на Ейдриън. — Вероятно я използват, за да ни обградят.

— А може би въздухът тази сутрин е по-студен — отвърна Ейдриън.

По сви рамене.

Екипажът стоя в мълчаливо очакване близо час, докато най-накрая Бишъп не заповяда на Ейдриън да сервира закуската. Мъжете се нахраниха, сетне тихо започнаха да обхождат призрачния свят на палубата. Обедът също бе раздаден, без мъглата да се вдигне.

Готвачът тъкмо бе приключил с разчистването, когато чу Уесли да се провиква:

— Платно!

Появявайки се от трюма, Ейдриън усети хладен вятър, разкъсващ воал подир воал от обгърналите ги завеси.

Тази едничка дума изправи всички на нокти.

— Мили Марибор, човече! — викна Сиуард. — Какъв тип платно?

— Червени триъгълни платна, сър.

— По дяволите! — изруга Сиуард. — Колко?

— Пет!

— Пет? Пет! Как е възможно да са пет?

— Не, почакайте! — изкрещя Уесли. — Шест от наветрената страна! И още три откъм бакборда!

Лицето на капитана побледня.

— Мили Марибор!

Докато изричаше тези думи, Ейдриън забеляза платната.

— Заповеди, капитане? — попита Уайът.

Сиуард се огледа отчаяно около себе си:

— Обърни към бакборда!

Уайът поклати глава.

— Трябва да уловим вятъра.

— Проклет да си! — Сиуард се поколеба за миг, сетне изкрещя.

— Тъй да бъде! Ляво на борд, кормчия!

Уайът завъртя кормилото, веригите задрънчаха и корабът започна да се обръща. Мистър Темпъл отсечено излайваше заповеди към екипажа. „Изумрудената буря“ бе тромава, колебаейки се в слабия вятър. Корабът почти застана на дрейф. Тогава фокът заплющя и се изду. Реите се извъртяха, дърпани от тичащите към кърмата мъже. Гротът улови вятъра и се изпъна. Корабът проскърца от оказаното върху мачтите напрежение.

„Бурята“ набра скорост, извъртяла се наполовина, насочена към брега. Уайът все още не променяше кормилото. Вятърът натисна платната и наклони опасно кораба. Край парапета се вдигнаха пръски, а моряците се вкопчваха в каквато опора успееха да намерят, за да се задържат върху наклонилата се нагоре палуба. Капитанът прониза с поглед Уайът, докато се хващаше за вантата на бизанмачтата, ала не каза нищо.

Позволявайки на вятъра да поеме кораба с всички опънати платна, Уайът завъртя кормилото, принуждавайки съда да се повдигне на ръба. Бишъп и Темпъл гледаха ту него, ту капитана, ала никой не се осмеляваше да даде заповед в присъствието на последния.

Ейдриън също сграбчи парапета, за да не се плъзне по палубата. Докато се държеше здраво, се притесни, че Уайът може да потопи кораба. Корпусът стенеше от напрежението, мачтите проскърцваха, ала съдът започна да набира скорост. Първоначално цепеше водата, сетне започна да се движи още по-бързо, докато накрая „Бурята“ не започна да се носи над вълните, плъзвайки се по гребените им, тласкана от веещия право в кърмата вятър.

Най-сетне Уайът освободи кормилото, изправяйки палубата. Корабът застана успоредно на посоката на вятъра и носът се изправи.

— Подредете платната — заповяда лейтенантът. Моряците се заеха, периодично поглеждайки назад към приближаващите се кораби.

— Мистър Бишъп — провикна се Сиуард. — На хората да бъде раздадено оръжие и допълнителна порция грог.

Смяната на бакбордовата вахта свърши и Ройс се появи на палубата.

— Кога смяташ, че ще ни настигнат? — попита той Ейдриън, гледайки към малката армада от червени платна.

— Не зная. За пръв път ми е. Ти какво мислиш?

Ройс сви рамене:

— Вероятно след няколко часа.

— Не изглежда добре, нали?

— А ти искаше да ставаш моряк.

Ейдриън се зае да приготвя вечерята с мисълта, че това може да е последната, която мнозина щяха да опитат някога. По, чието отсъствие нямаше как да не бъде забелязано, бързо се появи в камбуза.

— Къде беше?

По изглеждаше смутен.

— Говорих с Уайът. Тези даккански кораби ни настигат бързо. Още тази нощ ще ни догонят.

Ейдриън мрачно кимна.

По се зае да му помага да нареже осоленото свинско, сетне додаде:

— Уайът има план. Няма да спаси всички — всъщност само малка част — и надали ще проработи за всеки, но поне е нещо. Иска да знае дали ще участваш.

— Ами Ройс?

— Той също.

— Какъв е планът?

— Платно! — даже от камбуза чуха вика на Уесли. — Още две тартани право пред нас!

По и Ейдриън, като всички останали на борда, изтичаха на палубата и видяха мистър Уесли да сочи към предната част на щирборда. Две червени платна се измъкваха от скрити заливи край брега, за да попречат на отстъплението им. Чевръсто плувайки срещу вятъра, те се бяха отправили да пресекат пътя на „Бурята“.

— Разчисти палубата! — изкрещя Сиуард от квартердека, обърсвайки потта от челото си.

Моряците се разтичаха, отново носейки кофи с пясък и вода. Стрелците заеха позиция на бака, нагласявайки лъкове. Приготвиха земно масло и въглища.

— Трябва да ги избегнем — каза капитанът. — Кормчия…

— Трябва ни скорост, сър — прекъсна го Уайът.

Капитанът потрепери.

— Внимавай в картинката, Деминтал, или ще прескоча боя с камшик и направо ще те обеся!

— С цялото ми уважение, снощи отстъпихте тази привилегия на дакките. Които ще се възползват от нея дори още по-скоро, ако променя курса.

— Марибор! Мистър Темпъл, взе… — капитанът млъкна, виждайки как тартаните започват да се обръщат.

— Видяхте ли! Те очакваха да спрем — каза му Уайът.

Осъзнавайки грешката си, дакките се замъчиха да се върнат към предния си курс, ала вече бе твърде късно. Бе се образувала дупка.

Сиуард изръмжа и прониза Уайът с поглед.

— Сър? — попита Темпъл.

— Няма значение. Поддържайте курса, Бишъп. Стрелците да се прицелят в кораба откъм бакборда. Може би ще ги забавим, ако успеем да запалим един.

— Ай-ай, сър.

Ейдриън отърча до бака. Оказал се един от най-добрите стрелци на кораба, неговото място бе в центъра на левия борд. Взе солиден, здрав лък и опита здравината на тетивата.

— Вятърът ще измести стрелите към носа — отбеляза По, приготвяйки кофа с въглища. — Може да ти се наложи да стреляш пред целта.

— Вече и паж ли ми стана?

По се усмихна и поклати глава.

— Виждал съм те при упражнения. Смятам, че най-безопасното място на целия кораб е тук. Ще ти подавам намаслените стрели. Ти само продължавай да стреляш.

Червените триъгълни платна на дакканските тартани се издуваха настрани, мъчейки се да се възползват от насрещния вятър. Тъмни фигури щъкаха като мравки по палубите и такелажите им.

— Приготви стрелите! — изкомандва лейтенант Бишъп.

Ейдриън постави първата си стрела.

Приближавайки се към „Бурята“, дакките започнаха да завиват. Реите им се завъртяха и румпелите се извиха, изпълнявайки почти същата маневра като Уайът, в случая дори още по-забележителна, тъй като двете тартани се движеха в съвършен синхрон, подобно на танцьори, изпълнили едновременен пирует.

— Запали стрелите!

Ейдриън докосна намасления връх на стрелата до кофата с тлеещи въглища и пламъците моментално лумнаха. Мъжете на бакборда стояха в готовност, сажделив дим се издигаше от лъковете им и отиваше към кърмата.

— Прицели се! — заповяда Бишъп, когато дакканските кораби навлязоха в обсег. От палубите на тартаните се издигаха идентични редици пламтящи лъкове. — Огън!

Димни линии се издигнаха към синьото небе. По същото време дакките изстреляха своите залпове и стрелите се разминаха във въздуха. Навсякъде около себе си Ейдриън чу как стрелите се забиват в дървото. Моряците с кофите търчаха да угасят пламъците, а високо над главите им Ройс се плъзна по едно въже, за да извади стрела, забита в мачтата, преди да е успяла да подпали грота.

По бе приготвил нова стрела. Ейдриън я постави в лъка, запали я, прицели се и я изстреля в долната рея на вражеския грот. От дясната си страна чу изкънтяването на балистата, запратила огромен пламтящ снаряд. Той разцепи корпуса на тартаната и остана забит там.

Ейдриън дочу съскане. Зад него кофата с масло се разля и течността се запали. По отскочи назад с подпалени панталони. Грабвайки кофа, готвачът потуши огъня с пясък.

Нов залп засипа палубата. Боцман Бристъл, приготвящ балистата за втори изстрел, се строполи мъртъв с пронизано от стрела гърло. Косата му се запали. Базил, офицерският готвач, бе уцелен в гърдите, а матрос Блидън изкрещя, поразен от две стрели — една в бедрото и една в ръката. Вдигайки глава, Ейдриън видя втори залп да лети откъм другата тартана.

По не беше пострадал сериозно и намери друга кофа със земно масло, която донесе на Ейдриън. Разстоянието между двата кораба бе намаляло и Ейдриън видя търсеното от него — кофа в краката на стрелците. Прицелвайки се, той задържа дъха си и стреля. Кофата експлодира. Ейдриън зърна млад дакка да се опитва да угаси пламъците с вода. Моментално огънят обхвана палубата им. В този момент моряците при балистата, този път заредили множество снаряди, изсипаха истински ад върху преминаващите дакки. Разнесоха се писъци. „Бурята“ се отдалечи, оставяйки горящите кораби зад себе си.

Още веднъж екипажът заликува, ала не твърде убедително. Сред белезите от изгорено по палубата лежаха дузина мъртви. Не се бяха измъкнали безнаказано от клопката, а червените платна зад тях бяха още по-близо.

С падането на нощта капитанът освободи онези, които не бяха на вахта. Това включваше Ройс и Ейдриън, които пътьом взеха нещата си от камбуза и се възползваха от възможността да се преоблекат в туниките и наметалата си. Ейдриън си окачи мечовете. Това привлече някои любопитни погледи, ала никой не каза нищо.

Никой не спеше, малцина дори бяха седнали. Повечето крачеха с наведени глави заради ниския таван, ала може би същевременно се молеха. Голяма част от моряците бяха суеверни, ала набожни не бе имало — досега.

— Защо не поемем към брега? — попита матрос Дейвис. — Само на няколко мили е. В джунглата бихме моли да се скрием.

— Край бреговете на Калис има коралови рифове — рече Банър, търкайки повърхността на масата с върха на ножа си. — На една миля от сушата ще раздерем дъното и дакките ще ни спипат. Пък и капитанът не би изоставил кораба си.

— Капитан Сиуард е задник!

— Внимавай какви ги плещиш, хлапе!

— Защо? Какво може да направи той, което да е по-зле от дакките?

На това Банър не можеше да даде отговор. Никой не можеше. Сред екипажа плъзна страх — страхът от неизбежната смърт и отровата, идваща от безсилното й очакване. От безбройните си сражения Ейдриън знаеше какво безразсъдство е да се оставят хората да бездействат преди битка.

Люкът се отвори и всички повдигнаха глави към надничащите Уайът и По.

— Как е положението? — попита Дейвис.

— Не остана много, мъже. Пригответе се. Капитанът скоро ще обяви бойна тревога.

Уайът поспря в основата на стълбата и заговори тихо с Грейди и Дърнинг. Те кимнаха и се отправиха към кърмата. Кормчията направи знак с очи на Ейдриън и Ройс да го последват. Наоколо имаше само празни хамаци, така че можеха да разговарят спокойно.

— Какъв е планът? — прошепна Ройс.

— Не можем да се бием — каза им Уайът. — Можем да се уповаваме единствено на бягство.

— Каза, че „Бурята“ не можела да ги надбяга — напомни му Ейдриън.

— Не възнамерявах да се отскубнем от тях с „Бурята“.

Ройс и Ейдриън се спогледаха.

— Дакките ще искат нея и товара й. Затова се измъкнахме от блокадата толкова лесно. Опитваха се да ни забавят, не да ни спрат. Ако бях последвал заповедите на Сиуард, вече да сме мъртви. Успях да ни осигуря само няколко часа, ала от тях ще има полза.

— Каква? — попита Ройс.

— Мракът. Дакките виждат в мрака, колкото и ние. Докато те превземат „Бурята“, ние ще избягаме. Ще я заобиколят с колкото се може повече свои кораби, за да имат числено превъзходство. Когато се качат на борда, отряд моряци, които подбрах лично, ще превземе една от тартаните им. Ако имаме късмет, ще се отдалечим, преди да ни забележат. В мрака и суматохата на битката, може да проработи.

Двамата кимнаха.

Уайът се обърна към Ейдриън:

— Искам ти да водиш абордажа. Ще ти дам сигнал от квартердека.

— А ти какво ще правиш? — поинтересува се Ройс.

— Искаш да кажеш, какво ще правим? Не съм дошъл чак дотук, само за да не намеря Али. Двамата с теб ще се възползваме от разразилия се смут и ще се промъкнем в капитанската каюта, открадвайки каквито заповеди или пергаменти намерим. Просто ме наблюдавай. Ще знаеш кога.

— Ами елфите в трюма? — попита крадецът.

— Не се притеснявай за тях. Дакките искат кораба непокътнат. Най-вероятно ще се отнасят с тях по-добре, отколкото Новата империя.

— Кои влизат в отряда ти? — поиска да знае Ейдриън.

— По, разбира се, Банър, Грейди…

— Всички на палубата! — изрева отгоре Темпъл сред гърмежа на барабани.

— Ще се видим горе, господа — рече Уайът, отправяйки се нагоре.

Небето беше черно. Невидими облаци затуляха звездите и обвиваха лунната сребрина. Мрачината бе обгърнала и морето — сенчеста пропаст, където само пред носа можеше да бъде видяна вода. Ейдриън не виждаше нищо.

— Стрелците на кърмата!

Ейдриън се присъедини към останалите, застанали рамо до рамо, гледайки към килватера на „Изумрудената буря“.

— Запали стрелите! — долетя заповедта.

Някъде изсред водата дочуха звук. Миг по-късно моряци край Ейдриън изкрещяха от обсипалите кърмата стрели.

— Огън! — нареди Бишъп.

Вдигнаха лъкове и стреляха като един, запращайки огнените стрели слепешката. Димни струи се издигнаха над морето, някои умирайки сред водата със съскане, други забили се в дърво, светлината им очертавайки кораб на около триста ярда назад.

— Ето! — изкрещя Бишъп. — Ето целта ви!

Разменяха залп подир залп. Стрелците и на двата кораба оредяха. Малки огньове избухнаха тук-таме из тартаната, осветявайки нея и екипажа. Дакките бяха ниски и яки, с грубовати дълги бради и рошава коса. Огънят придаваше на блесналите им от пот кожи демоничен блясък.

Когато между двата кораба оставаха само петдесет ярда, гротмачтата на тартаната се подпали и пламна като изсъхнало дърво. Ярката светлина освети морето във всички посоки и радостните възгласи на „Бурята“ затихнаха, виждайки разположението на останалите даккански кораби. Четири тартани вече се бяха изравнили с тях.

— Приготви се за отблъскване на нападатели! — извика Сиуард. Извади меч и го размаха над главата си, тичайки към укритието на бака.

— Вдигни мрежите! — заповяда Бишъп. Моряците издигнаха преплетени въжета от двете страни на палубата. Застанаха на позиции край бордовете с вдигнати саби.

— Режете въжетата! — изкрещя Уесли, когато край парапета се закачиха куки.

Палубата се разклати при сблъсъка на „Изумрудената буря“ с тартаните. Пълчища набити мъже с кожени брони и червена боя се струпаха край борда, крещейки яростно.

— Сега! — Ейдриън чу Уайът да му крещи.

Обърна се и видя кормчията да сочи към прилепилата се до левия борд тартана — първият даккански кораб, достигнал ги. По-голямата част от нейния екипаж вече се намираше на борда на „Бурята“. По, Грейди и други от отряда на Уайът изчакваха, гледайки към Ейдриън.

— Давай! — извика Ейдриън, грабна въжето на бизанмачтата, отряза го и прелетя над водата, приземявайки се на кърмата на тартаната.

Смаяният даккански кормчия посягаше към късия си меч, когато Ейдриън му преряза гърлото. Още двама дакки се втурнаха към него. Ейдриън се извъртя, използвайки движението си за прикриване на удара. Острието му потъна дълбоко в стомаха на първия нападател. Другият атакува, виждайки шанса си, ала дългият меч на Ейдриън се намираше в лявата ръка на корабния готвач и отби удара. Освобождавайки другото оръжие от вътрешностите на първия дакка, Ейдриън отсече главата на втория противник.

Заобиколен от три тела, Ейдриън се огледа и видя, че По и останалите вече са завладели кораба и в момента режат въжетата на абордажните куки. Отрязвайки и последното, с помощта на прът По отблъсна кораба от „Бурята“.

— Ами Ройс и Уайът? — попита Ейдриън, слизайки на средната палуба.

— Те ще плуват и ще ги приберем от другата страна — обясни По, изтичвайки покрай него към кърмата. — Но ние трябва да се скрием в сенките незабавно!

По се покатери до малкия квартердек и пое кормилото.

— Завърти гика! — високо прошепна той. — Обърни платната!

— Знаем си работата много по-добре от теб, хлапе! — просъска му Дърнинг. Той и Грейди вече се опитваха да обуздаят виещия се като змия грот. — Банър, Дейвис! Обърнете предното платно към щирборда.

Ейдриън не можеше да бъде от полза и стоеше бездейно, докато останалите търчаха наоколо. Дори и да беше понаучил нещо, нямаше да е от полза, защото дакканската тартана беше съвсем различна. Освен че беше по-малка, корпусът бе наклонен като на риболовен съд, ала имаше две палуби. Имаше само две платна — предно, опънато на наклонена напред мачта, и главно. И двете бяха триъгълни и висяха от извити реи, пресичащи мачтите под такъв ъгъл, че в профил изглеждаха като остриетата на две брадви, разсичащи въздуха. Палубата бе изработена от тъмно дърво. Оглеждайки се, Ейдриън се зачуди дали дакките използват същата кръв, както и за платната. Виждайки украсата от човешки черепи по такелажа, заключението не бе трудно за достигане.

На „Бурята“ битката се развиваше лошо. Поне половината екипаж бе убит или на умиране. Не се виждаха никакви платна, тъй като те бяха приоритетна цел на нападателите. Палубата бе почерняла от яки полуголи мъже, които обикаляха бака с факли, отбягвайки стрели в опитите си да достигнат фалшборда.

По насочи тартаната встрани от „Бурята“. Вятърът улови платната и малкият кораб тихо се плъзна по водата. С унищожени платна, „Изумрудената буря“ стоеше неподвижно във водата. Лесно можеше да се заобиколи. По останалите даккански кораби бяха останали само минимален брой моряци, ала това нямаше значение, тъй като всички очи бяха насочени към „Бурята“. Доколкото Ейдриън можеше да прецени, никой не ги беше видял.

— Обръщам я — каза По. — Ейдриън, хвани онова въже там. Всички да се оглеждат във водата за Уайът и Ройс.

— Ройс? — отвратено попита Дърнинг. — За какво ни е тоя убиец? И сам мога да се оправя с такелажа.

— Защото Уайът каза така — отвърна По.

— Ами ако не можем да ги намерим? А ако бъдат убити, преди да успеят да напуснат кораба?

— Аз ще реша тогава — рече По.

— Ти? Малоумен си, хлапе. Чумата да ме тръшне, ако позволя на сополче като теб да ме командва! Проклетият Дейвис е прекарал повече години в морето от теб, а той е истински идиот. Не открием ли Деминтал след първия опит, аз ще командвам.

— Както казах — повтори По, — ще реша, когато това стане.

Дърнинг се усмихна заплашително, ала Ейдриън не мислеше, че застаналият на кърмата По е видял това в мрака.

Ройс веднага изскочи на палубата при сигнала.

— Нямаме много време — каза му Уайът. — Капитанската каюта ще бъде приоритет.

Той изкърти вратата с ритник.

Изцяло застлана с килим, цялата задна част на кораба представляваше луксозна каюта. Копринени драперии в златно и кафяво обгръщаха стените. Мебелировката бе съответстващо тапицирана, завивките на леглото също бяха от коприна. На една от стените висеше картина, изобразяваща окъпан в светлина човек с изобразен по лицето му възторг, протегнал ръце към спускащо се към него бяло перо. Сребърни фенери висяха над огромните кърмови люкове. Срещу леглото имаше огромно бюро.

Уайът бързо огледа стаята, сетне се приближи до него. Бързо издърпа чекмеджетата.

— Прибрал е заповедите на сигурно място.

— Като например сейф? — попита Ройс, отмятайки една драперия, за да разкрие голяма колкото амбразура вратичка. — Винаги ги крият зад драперии.

— Можеш ли да го отвориш?

Ройс се подсмихна. Извади инструмент от колана си и няколко секунди по-късно вратичката стоеше отворена. Уайът се пресегна, награби пергаментите и ги мушна в чанта.

— Да се махаме оттук — рече, втурнал се към вратата. — Скочи откъм щирборда. По ще ни вземе.

Пристъпвайки извън каютата, попаднаха в суматоха. Набити мъже, боядисани в червено, заливаха палубата от двете страни. Всеки от тях носеше къс широк меч или брадва, с които сечеше наред. Само шепа хора стояха на средната палуба. Останалите бяха отстъпили в бака. Опиталите да се сражават умираха. Ройс излезе от каютата тъкмо навреме, за да види как Дайм, неговият мачтови командир, почти бива разсечен на две от дакканска брадва.

Лейтенант Бишъп и останалите не бяха потърсили укритие, ала сега, когато палубата гъмжеше от дакки, побягнаха. Намушкан в гръб, лейтенант Грийн се строполи. Падайки, той се пресегна слепешката и сграбчи кадет Берил, когото също събори. Берил изруга и го изрита, ала се изправи твърде късно. Дакките го заобиколиха.

— Помогнете ми! — извика той.

Ройс гледаше как екипажът не му обръща внимание и продължава да бяга — с изключение на един. Кадет Уесли дотича обратно и тъкмо навреме намушка най-близкия дакканец, който, изненадан от рязкото обръщане, не можа да реагира. Размахвайки меча си с две ръце, Уесли разсече гърдите на следващия главорез и го изрита.

— Берил! Насам, тичай! — викна.

Берил замахна към дакките, сетне затича към Уесли. Бяха бързо обградени. Дакките започнаха да ги изтласкват все по-далеч от бака. Изстреляна от екипажа стрела спаси Уесли от обезглавяване, докато двамата се защитаваха отчаяно. Притиснати от многобройните си противници, отстъпиха до борда.

Дакканско острие разсече ръката на Берил, сетне и хълбока му. Той изкрещя, изпускайки меча си. Уесли се хвърли между Берил и нападателя му. Младият кадет нанасяше бесни удари, опитвайки се да защити другия. Тогава бе ранен. Олюля се назад и посегна да се хване за мрежата, ала пропусна и падна зад борда. Сам и невъоръжен, Берил запищя. Отсичането на главата му от наобиколилите го дакки сложи край на писъците му.

Никой не забеляза Уайът или Ройс да се прокрадват из сенките на кърмата, търсейки къде да скочат във водата. Приклекнаха точно над прозорците на капитанската каюта. Ройс тъкмо се канеше да скочи, когато зърна Траник да излиза на палубата. Стражът се изкачи от трюма с факла в ръка, като че ли просто идваше да провери какъв е целият този шум. Поведе серетите на главната палуба, където те бързо построиха стена около него. Виждайки пристигналите подкрепления, дакките нападнаха. Атакуващите бяха посечени от серетските мечове. Нифронските рицари не бяха нито моряци, нито гребни роби. Знаеха как се борави с оръжие и как да поддържат боен ред.

Притискайки торбата към гърдите си, Уайът скочи.

— Ройс! — провикна се кормчията от водата.

Ройс гледаше, впечатлен от уменията и храбростта на рицарите. Изглеждаше, че може да наклонят везните в своя полза. Тогава Траник хвърли факлата си в трюма. Засвистя въздух, сякаш корабът издишаше дълбоко. Последва гръм, разтърсил дървото под краката на крадеца. Огнени езици блъвнаха от всеки люк и отвор, въздухът се изпълни с писъци и стонове. А в сиянието на горящо дърво и плът, Ройс видя стражът да се усмихва.

Ейдриън и малкият екипаж на откраднатия кораб точно бяха достигнали щирборда на „Бурята“, когато избухна ярка светлина. „Изумрудената буря“ се обви в пламъци. След малко повече от минута огънят бе обгърнал палубата. Хората по такелажа нямаха друг избор, освен да скочат. От тази височина телата им разсякоха водата с гръмък звук. Въжетата се подпалиха и се скъсаха, реите паднаха като подпалени клони. Мракът на беззвездното небе отстъпи пред сиянието на „Изумрудената буря“, превърнала се в плаваща клада. Онези, които бяха близко до бордовете, скочиха в морето. Писъци, викове и пукотът на пламъците изпълниха нощта.

Гледайки към черната вода, чиято повърхност бе оживяла от отражения, Ейдриън зърна руса коса и тъмна униформа.

— Хванете се, мистър Уесли! — викна той, хвърляйки въже.

Чувайки името си, Уесли се огледа. Лицето му носеше същото изражение като на събуден от сън. Най-сетне забеляза Ейдриън. Хвана въжето и бе изтеглен на палубата като риба.

— Хубаво е да сте на борда, сър — каза му Ейдриън.

Уесли се мъчеше да си поеме дъх и се приведе, повръщайки вода.

— Приемам, че сте щастлив да сте на борда.

— Уайът! — викна По.

— Ройс! — повика Ейдриън.

— Там! — рече Дърнинг, сочейки.

По завъртя кормилото и заплуваха към звука на плясъци.

— Това са Бърни и Стаул — оповести Грейди от мястото си на носа.

Двамата мигновено се покачиха по корабните въжета.

— Още плясъци натам — посочи Дейвис.

По не трябваше да променя курса, тъй като плувците се справяха доста добре. Дейвис първи им се притече на помощ. Протегна ръка и бе намушкан в гърдите, сетне хвърлен във водата.

Сега Ейдриън ги видя — смугли, боядисани диваци с дълги кинжали и проблясваща на пламъците кожа. Грабнаха въжетата и се закатериха като плъхове по тартаната.

Ейдриън извади меча си и замахна към най-близкия, който отбягна удара и упорито продължи да се катери. Тенкинският воин Стаул промуши друг в лицето и въпросният дакканец с вик цамбурна обратно във водата. Бърни и Уесли също се присъединиха, удряйки бясно. Накрая дакките се отказаха и изчезнаха в мрака.

— Другият борд! — изкрещя Уесли.

Стаул и Бърни заеха позиции край щирборда, ала движение нямаше.

— Някаква следа от Дейвис? — попита Ейдриън.

— Вече трябва да е мъртъв — каза Стаул. — Човек трябва да е по-внимателен към кого се доближава.

— Булард! — каза Бърни, сочейки напред.

— И още трима ей там — обяви Уесли, взирайки се в лицата сред развълнуваните води. — Един от тях е Грейг — дърводелецът, това там е доктор Леви, а онзи…

Ейдриън не се нуждаеше от очите на Ройс, за да разпознае третия. Адската светлина от горящия кораб му подхождаше. Страж Траник плуваше към тях, отметнал качулка от бледото си лице. Дърнинг, Бърни и Стаул бяха достатъчна злина, а сега и Доувин Траник.

Стражът ловко се покачи на корабчето. Наметката му бе подгизнала, а лицето — гневно. Ако беше куче, щеше да ръмжи. Ейдриън бе доволен да го види разгневен. Булард — мъжът, дошъл на борда през нощта, изглеждаше още по-блед и от преди. Причината стана ясна щом се покатери на палубата, отцеждайки кръв и вода. Леви отиде при него и се зае с раната.

— Ейдриън… По! — долетя откъм морето гласа на Уайът.

По насочи тартаната по посока на звука, докато останалите стояха нащрек. Този път нямаше нужда. Уайът и Ройс бяха сами.

— Къде бяхте? — попита Уайът, покатервайки се на борда.

— Съжалявам, шефе, океанът е голям.

— Не достатъчно — каза Дърнинг, гледайки към останките на „Бурята“. — Дакките започват да се усещат.

Главната мачта на „Изумрудената буря“, горяща като факла, най-накрая се пречупи и падна. Стените на бака се подпалиха. Сиуард, Бишъп и останалите или бяха изгорели живи, или избити. „Бурята“ почерня и се пропука, пълнейки се с вода. Корпусът се наклони, затъвайки откъм носа. Огънят все още бе достатъчно ярък да открои неколцина дакки на най-близката тартана, сочещи към тях и крещейки.

— Кормилото докрай! — извика Уайът, тичайки към руля. — Дърнинг, Ройс, покачете се! Грейди да поеме въжетата на предното платно. Кого още имаме на борда? Бърни, иди при Дърнинг и Ройс. Стаул, помогни с грота. Мистър Уесли, ако това няма да ви затрудни особено, помогнете на Грейди с предните въжета. Изток-североизток!

— Това отново ще ни обърне по вятъра! — каза Грейди, докато Уайът маневрираше.

— Ай, обръщаме към щирборда. Имаме по-малък екипаж, така че ще сме по-бързи.

Обърнаха тартаната и уловиха наличния вятър.

— Банър, поеми руля — каза Уайът, оглеждайки палубата. — Можем да изхвърлим излишните неща и да облекчим товара допълнително. — Кой е този до теб?

Уайът спря рязко, виждайки Траник.

— Той какво прави на борда? — попита Уайът.

— Проблем ли има, щурман? — обърна се към него Траник.

— Ти подпали кораба! — обвини го Уайът. — Ройс ми каза, че те е видял да хвърляш факла в трюма. Колко бъчви със земно масло счупи, за да пламне така?

— Май пет. Може и шест да са били.

— Имаше елфи — заключени в трюма — останали в капан.

— Именно — отвърна Траник.

— Копеле! — Уайът се втурна към него, изтегляйки късата си сабя. Траник реагира с изненадваща бързина и отбягна атаката, хвърляйки плаща си около главата му и блъсвайки кормчията, изтегляйки дълъг кинжал.

Ейдриън изтегли мечовете си и Стаул моментално му препречи пътя. По изтегли сабя, както и Грейди, а Дефо и Дърнинг бързо последваха примера им.

Ройс рязко се спусна на палубата, приземявайки се между Траник и Уайът. Стражът го изгледа с пламнали очи.

— Мистър Уесли! — провикна се Ройс, без да изпуска Траник от очи. — Какви са заповедите Ви, сър?

Всички спряха. Корабът продължи да се носи по вятъра, ала екипажът застина. Неколцина погледнаха към Уесли. Кадетът стоеше вцепенен на палубата, наблюдаващ развиващите се край него събития.

— Неговите заповеди? — подигра се Траник.

— Капитан Сиуард, лейтенанти Бишъп и Грийн, както и останалите кадети са мъртви — обясни Ройс. — Мистър Уесли е офицер. В това си качество е в правото си да поеме управлението на този съд.

Траник се изсмя.

Уесли закима.

— Той е прав.

— Млъквай, хлапе! — сопна се Стаул. — Време е да си разрешим проблема.

Тези думи сепнаха Уесли.

— Не съм хлапе! — додаде, обръщайки се към Траник. — Аз, сър, съм действащият капитан на този кораб и като такъв, вие — и всички останали — погледна към Стаул — ще се подчинявате на моите заповеди!

Стаул се изсмя.

— Уверявам те, че това не е шега, моряко. Също така те уверявам, че не ще се поколебая да заповядам да бъдеш посечен на място, както и всеки друг, който не се подчини.

— И как възнамеряваш да го сториш? — попита Стаул. — Това тук не е „Изумрудената буря“. Никого не командваш.

— Не бих казал — Ейдриън му се усмихна.

— Нито пък аз — добави Ройс.

— Аз също — присъедини се Дърнинг, думите му бързо повторени от Грейди.

Уайът бавно се изправи на крака. Изгледа Траник, но каза:

— Ай, мистър Уесли е капитанът сега.

По, Банър и Грейг потвърдиха с общо „Ай“.

Настъпи напрегнато мълчание. Стаул и Бърни погледнаха към Траник, който не сваляше очи от Ройс.

— Много добре, капитане — най-сетне рече стражът. — Какво ще заповядаш?

— Повишавам мистър Деминтал до длъжността действащ лейтенант. Всички ще следват заповедите му. Мистър Деминтал, ограничи заповедите си до спасяването на този съд от дакките и поддържането на ред и дисциплина. Никакви екзекуции и дисциплинарни наказания няма да се провеждат без мое разрешение. Разбрано?

— Ай, сър.

— Старшина Блекуотър, назначавам те за оръжейник. Събери оръжията, но ги дръж в готовност. Погрижи се заповедите на мистър Деминтал да бъдат изпълнявани стриктно. Разбрано?

— Ай, сър.

— Мистър Грейди, назначавам те за боцман. Доктор Леви, отведи мистър Булард в трюма, където да получи нужното медицинско внимание. Мистър Дърнинг ще отговаря за мачтите. Матроси Дефо и Мелбърн, обърнете се към него за инструкции. Продължи, мистър Деминтал.

— Дай ми меча си — Ейдриън се приближи към Стаул. Тенкинът се поколеба, но след кимване от страна на Траник подаде оръжието си. Същевременно се изсмя и изруга на родния си език.

— Ще ти бъде доста по-трудно, отколкото си мислиш — отвърна му Ейдриън и бе възнаграден с шокирано изражение.

Уайът изхвърли зад борда всичко, което не беше жизненоважно или прикачено за кораба. Сетне нареди мълчание и шепнешком заповяда пренареждането на платната. Гикът бе завъртян, улавяйки вятъра, насочвайки тартаната към открито море. Зад тях и последната светлина от „Изумрудената буря“ угасна, погълната от вълните. Не толкова далеч зад кърмата виждаха поклащащите се фенери на преследващите ги корабчета. От доловените викове ставаше ясно, че дакките не са в особен възторг от изплъзващата им се плячка. Всички очи бяха насочени назад, гледайки как фенерите продължават да следват предишния им курс. След малко две тартани също промениха курса си, ала бяха предположили погрешно и се отправиха на запад. Накрая фенерите изчезнаха.

— Махнаха ли се? — Ейдриън чу Уесли да прошепва на Уайът.

Последният поклати глава.

— Просто угасиха фенерите, но ако имаме късмет ще предположат, че бягаме към брега. Най-близкото приятелско пристанище е Уесбаден на запад.

— За кормчия си отличен командир — забеляза младежът.

— Някога бях капитан — призна Уайът. — Изгубих кораба си.

— Наистина? На чия служба, империята или кралска флотилия?

— Ничия. Корабът беше мой.

Уесли изглеждаше удивен.

— Бил си… пират?

— Опортюнист, сър. Опортюнист.

Разбуждането на Ейдриън се проведе сред мъглива утрин. Постоянен ветрец тласкаше тартаната сред вълните. Навсякъде около тях се простираше безбрежното море.

— Няма ги — рече Уесли, отговаряйки на незададеното питане. — Отскубнахме се.

— Някаква представа къде сме?

— На около три дни път от Дагастан — отвърна Уайът.

— Дагастан? — промърмори Грейди, вдигайки глава. — Не сме поели натам, нали?

— Това беше намерението ми — рече Уайът.

— Но Уесбаден е по-близо.

— За съжаление не познавам тези крайбрежия — обяви Уесли. — А ти, мистър Деминтал?

— Като петте си пръста.

— Отлично. Кажи тогава, прав ли е мистър Грейди?

Уайът кимна:

— Уесбаден е по-близо, ала дакките също знаят това и ще чакат в тази посока. Ала тъй като е невъзможно да ни изпреварят, сегашният ни курс е най-безопасен.

— Въпреки предишните ни недоразумения, съгласен съм с мистър Деминтал — каза Траник. — Дагастан беше оригиналната дестинация на „Бурята“, така че трябва да продължим към него.

— Но Дагастан е много далеч от Аврин — рече Уесли. — Мисията на „Бурята“ потъна заедно с нея. Няма как да зная оригиналната й цел, а дори и да я знаех, не разполагам с товар, който да доставя. Отиването по̀ на изток само ще ни докара допълнителни усложнения. Трябва да имам предвид и припасите.

— Напротив, разполагаш — каза Траник. — На „Бурята“ бе заръчано да достави мен, мистър Булард, доктор Леви, Бърни и Стаул до Дагастан. Главният товар потъна, ала като имперски офицер, твой дълг е да изпълниш мисията на капитан Сиуард.

— С цялото ми уважение, Ваше превъзходителство, няма как да проверя думите ви.

— Всъщност има — Уайът измъкна омачкан свитък от чантата си. — Това са заповедите на капитан Сиуард.

Уесли пое влажния свитък и попита:

— Но как се сдобихте с тях?

— Знаех, че ще се нуждаем от карти, за да се ориентираме. Преди да напусна „Бурята“ влязох в капитанската каюта и в бързината награбих, каквото ми попадна. Снощи открих, че съм взел нещо повече от карти.

Уесли кимна, приемайки тази версия — и както Ейдриън си помисли, решавайки да не разпитва повече. Поспря за миг, преди да се зачете. Повече мъже бяха будни. Дочули разговора, наблюдаваха Уесли с интерес. Когато приключи, той погледна към Уайът.

— Имаше ли писмо?

— Ай, сър — каза той, подавайки му запечатан пергамент.

Уесли внимателно го прибра в куртката си, без да го отваря.

— Ще поддържаме курс към Дагастан. Имперските флотски закони ме задължават да сторя всичко по силите си да изпълня мисията на „Бурята“.