Изумрудената буря

Глава 2 Празният замък

Дървеният знак над главата на Ейдриън изобразяваше бодливо стебло и избледнял цвят, олюлявайки се от утринния ветрец. Изискваше се доста въображение, за да бъде определено като роза. Оповестяваната от него таверна не правеше изключение от останалите сгради по улица Капризна спрямо излъчваната мизерия. Кривата улица бе празна. Само повдигнати от вятъра есенни листа се гонеха, а знакът ги гледаше и клатеше глава. Това бе единственото движение.

Тази липса на оживление изненада Ейдриън. По това време на годината Долният квартал на Медфорд обикновено жужеше от амбулантни търговци, предлагащи ябълки, сайдер, тикви и дървесина. Въздухът щеше да е напоен с дим. Коминочистачи щяха да крачат по покривите, сподиряни от удивени детски очи. Ала вместо това, вратите на повечето магазини бяха здраво залостени — за негова изненада дори и „Розата и бодилът“.

Връзвайки коня си, Ейдриън въздъхна. Бе пожертвал закуската в името на по-бързото придвижване и бе пътувал насам с мисълта за топла гозба. Не очакваше Медфорд да остане незасегнат от войната, но чак „Розата и бодилът“ да…

— Ейдриън!

Позна гласа още преди да се обърне към Гуен — прекрасната калианка, в небесносинята си рокля приличаща повече на занаятчийска съпруга, отколкото на мадам. Тя се втурна надолу по стълбите на публичния дом, една от малкото все още оживени сгради. Проститутките винаги пристигаха първи и си заминаваха последни. Ейдриън я прегърна, повдигайки дребното й тяло.

— Притеснявахме се за теб — рече тя. — Какво те забави толкова?

— И какво изобщо правиш тук? — викна Ройс, пристъпвайки бос на прага. Жилавият, строен крадец носеше само черни панталони и широка непристегната туника.

— Ариста ме изпрати да се уверя, че си пристигнал и си успял да убедиш Олрик да прати армията на юг.

— Доста време ти отне. Върнах се преди седмици.

Ейдриън сви рамене:

— Силите на Олрик обсадиха Колнора малко след пристигането ми. Отне ми известно време да се измъкна.

— Е, как се…

— Ройс, не трябва ли да оставим Ейдриън да почине и да се нахрани? — прекъсна го Гуен. — Не си закусвал, нали? Изчакай само да се заметна и ще накарам Диксън да напали пещта.

— Откога е затворена таверната? — попита Ейдриън, докато Гуен влизаше вътре.

Ройс повдигна вежда и поклати глава.

— Не е затворена. Просто няма много клиенти, така че отваря по обед.

— Това прилича на призрачен град.

— Мнозина напуснаха, очаквайки предстояща инвазия — обясни Ройс. — А повечето останали бяха призовани в армията.

Гуен отново се появи, обгърнала раменете си с шал, и ги поведе към „Розата и бодилът“. Ейдриън зърна движение в сенките. Сред купища боклуци спяха свити фигури. За разлика от Ройс, който лесно минаваше за човек, тези парцаливи създания се отличаваха със заострените уши, изпъкналите скули и бадемовите очи, характерни за елфите.

— Войската не ги искаше — отбеляза Ройс, виждайки партньора си да се взира. — Никой не ги иска.

Диксън, барман и управител, сваляше столовете от масите, когато Гуен отключи вратата. Едър и як мъж, той бе загубил десницата си няколко години по-рано в Медфордската битка.

— Ейдриън! — прогърмя гласът му. Боецът инстинктивно протегна лявата си ръка, за да се здрависа. — Как си, хлапе? Даде им да разберат в Ратибор, а? Къде се губиш?

— Останах да измета — отвърна попитаният със смигване и усмивка.

— Дени появи ли се? — попита Гуен, промъквайки се край Диксън и започвайки да рови в чекмеджето зад бара.

— Не, само аз съм тука. Що да си правя труда? Закусвали ли сте? Мога да спретна нещо.

— Бихме желали — рече му Гуен. — И нека е повечко.

Диксън въздъхна:

— Ако продължаваш да ги храниш, няма да спрат да се навъртат наоколо.

Тя не обърна внимание на коментара:

— Хари донесе ли бирата снощи?

— Мда.

— Три бъчонки, нали?

Докато Гуен разговаряше с Диксън, Ройс я прегърна през кръста и я притисна нежно. Не бе тайна, че я обича, ала никога не бе държал дори ръката й пред хора. Ейдриън забеляза, че приятелят му изглежда различно. Отне му секунда да открие какво поражда това впечатление — Ройс се усмихваше.

Когато Гуен последва Диксън в килера, за да обсъдят инвентара, Ройс и Ейдриън се заеха да свалят останалите столове. През годините Ейдриън вероятно бе седял във всеки един от тях и бе пил от всяка дървена чаша и халба, висящи зад бара. За повече от десетилетие „Розата и бодилът“ беше негов дом — странно усещане бе просто да се отбива.

— Реши ли какво ще правиш? — попита Ройс.

— Ще открия наследника.

Ройс спря, държейки стол на инчове над пода.

— Да не си си ударил главата по време на Ратиборската битка? Наследникът е мъртъв, забрави ли?

— Оказа се, че не е. Нещо повече — зная кой е.

— Но свещеникът ни каза, че наследникът бил убит от серети преди четиридесет години — оспори Ройс.

— Да.

— Пропускам ли нещо?

— Близнаци — рече боецът. — Едното дете е било убито, ала акушерката е спасила другото.

— И кой е наследникът?

— Дигън Гаунт.

Очите на Ройс се разшириха, саркастична усмивка изгря на лицето му.

— Водачът на националистите, посветил се на разрушаването на Новата империя, е наследникът, призван да я владее? Колко иронично е това? И също така доста злополучно за теб, като се има предвид залавянето му от имперковците.

Ейдриън кимна.

— Оказа се, че Есрахаддон му помагал да спечели всички онези победи в Ренидд.

— Есрахаддон? Откъде знаеш?

— Попаднах на него в лагера на Гаунт в нощта преди битката. Изглежда магьосникът възнамеряваше силом да постави Дигън на трона.

Приключиха със столовете и се разположиха на маса край прозорците. Навън самотна продавачка на ябълки прекара количката си, вероятно поела към Площада на благородниците.

— Надявам се не приемаш сериозно Есрахаддоновите твърдения, че Гаунт е наследникът. Никога не можеш да бъдеш сигурен какво точно е намислил — рече Ройс.

— Не… ами да, той потвърди, че наследникът е жив, но за самоличността му узнах от сестрата на Гаунт.

— А как точно планираш да го откриеш? Някой от двамата каза ли ти къде е?

— Не. Убеден съм, че Есрахаддон знае — или има доста добра приблизителна представа, но няма да ми каже. А и не съм го виждал след битката. Обяви, че скоро щял да има нужда от нас за някаква мисия. Сигурно ще иска да спасим Гаунт. Не се е навъртал наоколо, нали?

Ройс поклати глава.

— Щастлив съм да кажа, че не съм го виждал. Затова ли си тук?

— Не точно. Сигурен съм, че може да ме намери навсякъде. Нали ни откри в Колнора, когато му трябвахме за Далгрен. Тръгнал съм да посетя Майрън. Ако някой знае за историята на наследника, то той е точният човек. Бе ми дадено и писмо за Олрик.

— Писмо?

— Докато бях заседнал в Колнора, старите ти дружки ми помогнаха да се измъкна.

— Диамантът?

Ейдриън кимна:

— Една нощ Прайс уреди бягството ми в замяна на доставката на писмото. Предпочиташе да рискува моята кожа, вместо тази на някое от момчетата си.

— Какво пише? От кого е?

Ейдриън сви рамене:

— Как бих могъл да знам?

— Не си го прочел? — невярващо попита Ройс.

— Не, беше за Олрик.

— Още ли е у теб?

Боецът поклати глава.

— Предадох го в замъка на път за насам.

Ройс зарови лице в шепи.

— Понякога просто… — поклати глава. — Невероятно.

— Какво има? — попита присъединяващата се към тях Гуен.

— Ейдриън е идиот — обяви Ройс. Още не бе вдигнал глава и гласът му долетя приглушен.

— Убедена съм, че не е така.

— Благодаря ти, Гуен. Виждаш ли? Поне тя ме оценява.

— Разкажи ми за Ратибор, Ейдриън. Ройс ми разказа за бунта. Какво стана? — запита с развълнувана усмивка тя.

— Убиха Емъри. Знаеш ли кой беше той?

Гуен кимна.

— Както и мнозина други, ала завзехме града.

— Ами Ариста?

— Оцеля в сражението, ала сетне й беше много тежко. Тя стана нещо като тамошна героиня. Поставиха я начело на цялото кралство.

— Принцесата е забележителна жена — отбеляза Гуен. — Не мислиш ли, Ейдриън?

Преди боецът да е съумял да отговори, откъм кухнята долетя гръмък трясък.

— Извинете ме, ще помогна на Диксън — тя понечи да се изправи, ала Ройс вече беше на крака.

— Седни — рече той, целувайки я по челото. — Аз ще му помогна. Вие си поговорете.

Гуен изглеждаше изненадана, ала му благодари.

Ройс се стрелна, провиквайки се в необичайно добродушен тон:

— Диксън? Какво се бавиш толкова? Все още ти е останала една ръка, нали така?

Гуен и Ейдриън се изсмяха, и двамата изглеждайки изненадани.

— Какво ново? — попита Ейдриън.

— Няма много за разправяне. Миналата седмица Албърт се появи с мисия от благородник, целяща поставянето на обеците на омъжена жена в спалнята на свещеник, ала Ройс отказа.

— Наистина? Той обожава задачите с лъжливи улики. Свещеник? Та това са си лесни пари.

Тя сви рамене:

— Откакто ти се отказа, той…

Ехтящият отвън тропот на подкови рязко затихна пред вратата. Миг по-късно накуцвайки влезе мъж, облечен като кралски вестоносец. Застана на прага и се огледа объркано.

— Мога ли да ви помогна? — запита Гуен, изправяйки се.

— Имам съобщение от Негово Величество за кралските защитници. Бе ми казано, че ще ги намеря тук.

— Ще го взема — рече Гуен, пристъпвайки напред.

Пратеникът се вцепени и поклати глава.

— Предназначено е само за кралските защитници.

Гуен спря. Ейдриън забеляза отегченото й изражение.

— Трябва да си нов — изправяйки се, Ейдриън протегна ръка към вестоносеца. — Аз съм Ейдриън Блекуотър.

Пратеникът кимна и измъкна запечатан свитък от торбата си. Подаде го и излезе. Ейдриън седна и разчупи восъчния печат със сокол.

— Задача, нали? — изражението на Гуен се помрачи, тя заби поглед в пода.

— Олрик просто иска да ни види — каза боецът. Тя повдигна глава. В очите й Ейдриън видя объркана смесица от емоции, които не можа да разгадае. — Гуен, какво има? — настоя той.

Най-сетне тя отговори, почти шептейки.

— Ройс ми направи предложение.

Ейдриън седна.

— Наистина?

Тя кимна и бързо додаде:

— След като ти се отказа от Ририя, предполагам и той също ще го стори.

— Това е… чудесно! — Ейдриън скочи на крака и я прегърна. — Поздравления! Той дори не спомена! Крайно време беше да се престраши. Аз самият бих поискал ръката ти още преди години, само дето знаех, че ако го сторя, на следното утро щях да съм мъртъв.

— Когато той ми каза, почувствах, че… сякаш желание, което не се бях осмелявала дори да формулирам, се сбъдва. Тъй много проблеми разрешени, тъй много болка утешена. Откровено казано, не смятах, че някога ще го стори.

Ейдриън кимна.

— Защото той не само е идиот, но и слепец.

— Не. Искам да кажа… ами, той си е Ройс.

— Не казах ли точно това? Обаче да, не е от сключващите бракове, нали? Определено си му повлияла неимоверно.

— Ти също — каза тя, вземайки ръката му. — Понякога го чувам да казва неща, които зная, че са дошли от теб. Неща като отговорност и съжаление — думи, които никога преди не са били част от речника му. Чудя се дали изобщо знае къде ги е научил. Когато за пръв път ви срещнах, той беше така затворен.

Ейдриън кимна.

— Има затруднения с доверието.

— Но се учи. Животът му е бил толкова труден. Изоставен и предаден от онези, които е трябвало да го обичат. Той не говори за това, поне с мен. Ала зная.

Ейдриън поклати глава.

— С мен също. Понякога споменава нещо, но по принцип отбягва да говори за миналото си. Смятам, че се опитва да забрави.

— Построил е много укрепления, ала всяка година като че поредните стени се срутват. Той дори събра смелостта да ми каже, че е отчасти елф. Крепостта се стопява, виждам го да наднича отвътре. Иска да бъде свободен. Това е следващата стъпка — и аз съм много горда с него.

— Кога ще е сватбата?

— Смятахме да е до няколко седмици в манастира. Но сега ще трябва да отложим, нали?

— Защо казваш това? Олрик просто иска да ни види. Това не означава…

— Трябвате му за мисия — прекъсна го Гуен.

— Не. Може да му трябваме, но вече се отказахме. Аз си имам други неща за вършене, а Ройс… Ройс има нужда да започне нов живот — с теб.

— Ще отидеш. Трябва да вземеш и Ройс със себе си — гласът й бе пълен с тъга и намек за съжаление — твърде неприсъщи и за нея емоции.

Ейдриън се усмихна:

— Не мога да измисля нещо, с което Олрик би могъл да ме убеди, но ако все пак го стори, ще се заема с мисията сам — като сватбен подарък. Не е нужно дори да казваме на Ройс за пратеника.

— Не! — избухна тя. — Той трябва да отиде. Ако не го стори, ще умреш.

Първата реакция на Ейдриън бе да се изсмее, ала тази мисъл се стопи при вида на лицето й.

— Не съм тъй лесен за убиване — смигна.

— От Калис съм, Ейдриън, зная какво говоря — очите й се насочиха към прозореца, ала погледът й не беше фокусиран, сякаш гледаше към някакво друго място. — Не мога да бъда отговорна за смъртта ти. Животът, който бихме водили след това… — тя поклати глава. — Не, той трябва да дойде с теб — повтори твърдо Гуен.

Ейдриън не беше убеден, ала знаеше, че няма смисъл да упорства. Гуен не беше от спорещите. Повечето познати му жени предизвикваха дълги дискусии и дори се наслаждаваха на споровете, ала не и Гуен. Мисълта й се отличаваше с яснота, говореща, че тя вече е достигнала до неизбежното заключение и просто любезно изчаква събеседника си да се присъедини към нея. По някакъв свой си начин доста приличаше на Ройс — с изключение на любезното изчакване.

— Докато вас ви няма, ще имам времето да подготвя първокласна сватба — рече тя с напрегнат глас, премигвайки често. — Доста време ще ми е нужно да преценя какъв цвят рокля трябва да носи една бивша проститутка.

— Знаеш ли, Гуен? — заговори Ейдриън, поемайки ръката й в своята. — Познавам много жени, ала само от две се възхищавам. Ройс е късметлия.

— Ройс стои на ръба — отвърна замислено тя. — Видял е прекалено много жестокост и предателство. Не е познавал милост — стисна ръката му. — Ти трябва да сториш това, Ейдриън. Ти трябва да си този, който ще го научи на милост. Направиш ли го, той ще бъде спасен.

Ройс и Ейдриън влязоха в градината на замъка Есендън — там, където някога принцеса Ариста щеше да бъде изгорена на клада. Само леко издигната земя — мястото, където бяха стояли стълбът и дървата — напомняше за това. Беше преди три години, тогава времето също бе започнало да застудява. Смъртта на Амрат Есендън беше съвсем скорошна, а Новата империя — империалистическа мечта.

Стражниците пред портата кимнаха и им се усмихнаха.

— Мразя това — промърмори Ройс.

— Кое?

— Дори не се опитаха да ни спрат, а усмивките им бяха неподправени. Вече ни познават. Преди Олрик имаше благоприличието да ни вика дискретно и да ни приема тайно. Сега униформени войници тропат на вратата посред бял ден, махайки и обявявайки: „Здравейте, носим ви задача.“

— Той не помаха.

— След време и това ще стане — ще маха и ще се хилоти. Някой ден Джереми ще черпи войнишките си другарчета в „Розата и бодилът“. Всички ще са там, целия взвод стражници, хилейки се, тупайки се по раменете, карайки ни да пеем „Калид Портмор“ с тях — „И още веднъж, сега възторжено!“… В даден момент някой особено потен вол ще ме прегърне и ще каже каква чест е за него да бъде сред нас.

— Джереми?

— Какво? Така се казва.

— Знаеш името на стражника?

Ройс се намръщи.

— Виждаш ли? Да, зная името му, а те знаят нашите. Направо да започнем да носим униформи и да се преместим в старата стая на Ариста!

Покачиха се по каменните стълби към главния вход, където войник бързо им отвори вратата, покланяйки се леко и поздравявайки ги формално.

— Здрасти, Дигби — махна му Ейдриън. — Съжалявам — додаде, виждайки Ройс да се мръщи.

— Хубаво е, че и двамата се оттеглихме. Не е случайно, че не съществуват прословути живи крадци.

Токовете на Ейдриън кънтяха по полирания под. Ройс се придвижваше безшумно. Прекосиха западната галерия покрай изложените брони и балната зала. Замъкът изглеждаше пуст, като останалата част от града. Приближавайки приемната, Ейдриън зърна Моувин Пикъринг да върви към тях. Младият благородник изглеждаше поотслабнал от последната им среща. Лицето му беше изпито, под очите му имаше сенки, ала косата му си бе останала същата бъркотевина.

— Крайно време беше — поздрави ги Моувин. — Олрик току-що ме прати да ви потърся.

Две години бяха изминали от смъртта на брат му Фанън, а Моувин все още носеше траур. Само познавалите го преди турнира в Далгрен можеха да видят колко се е променил. Тогава страж Луис Гай и група серети бяха нападнали Ейдриън, а Моувин и Фанън се бяха притекли на помощ. Братята се сражаваха майсторски, както подобава на Пикърингови. Ала Моувин не бе съумял да спаси брат си. Преди този ден Моувин Пикъринг бе весел, шумен и жизнерадостен. С неизменна усмивка на лице, гледаше към света с кикот и смигване. Сега стоеше с приведени рамене и сведена брадичка.

— Носиш го отново? — Ейдриън посочи към меча на Моувин.

— Настояха.

— А използва ли го?

Моувин заби поглед в краката си.

— Татко казва, че няма значение. Наложи ли се, той е убеден, че няма да се поколебая.

— А ти какво мислиш?

— Опитвам се да не го правя — Моувин отвори вратите към залата с широк размах. Преведе ги покрай чиновника и стражниците в приемната зала. Високи прозорци позволяваха и на сутрешната светлина да влезе, излегнала се върху паркета. Гоблените все още стояха струпани край стените, очакващи по-добри дни. На тяхно място висяха карти с червени линии и сочещи на юг сини стрелки.

Сам, Олрик крачеше край прозорците, свел коронованата си глава, с влачеща се подире му мантия — като крал, помисли си Ейдриън. Олрик вдигна глава при влизането им, повдигайки кралската диадема с палец.

— Защо се забавихте толкова?

— Закусвахме, Ваше Величество — отвърна Ройс.

— Заку… Няма значение — кралят подаде свитък. — Казаха ми, че си доставил това писмо до замъка тази сутрин?

— Не аз — рече Ройс. Свитъкът се оказа от два пергамента, които той зачете.

— Аз бях — призна Ейдриън. — Току-що се връщам от Ратибор. Сестра Ви държи нещата под контрол, Ваше Величество.

Олрик се намръщи.

— Кой изпрати това?

— Не съм сигурен — отвърна Ейдриън. — Получих го от мъж на име Прайс в Колнора.

Ройс приключи с четенето и вдигна глава.

— Смятам, че сте на път да загубите войната — рече, без да си прави труда да добави и очакваното Ваше Величество.

— Не говори глупости. Това е фалшификат. Вероятно Ектън стои зад него. Обича да гледа как се излагам. Дори и да е автентично, представлява само нечий опит да изстиска малко златце от Новата империя.

— Не мисля така — Ройс подаде писмото на Ейдриън.

— Мерик? — промърмори Ейдриън, поглеждайки към Ройс. — Това…?

Ройс кимна.

— Познавате ли този Мариус? — попита Олрик.

Ройс кимна отново:

— Поради което зная, че сте закъсали.

— А знаете ли кой е изпратил това?

— Космос ДеЛур.

— Той не е ли заможен колнорски търговец?

— И по съвместителство глава на гилдията крадци, известна като Черният диамант.

Олрик поспря, за да обмисли чутото дотук, сетне отново закрачи.

— Защо му е да праща това?

— Диамантът иска имперковците да се махнат от Колнора. След като Гаунт го няма, Космос е решил, че тази информация може да ви бъде от полза.

Кралят замислено поглади брада.

— Кой е този Мерик? Откъде го познавате?

— Бяхме приятели с него, докато бях част от Диаманта.

— Отлично. Намери го и го попитай за какво е всичко това.

Ройс поклати глава:

— Нямам никаква представа къде е Мерик. Освен това вече не се разбираме особено. Нищо няма да ми каже.

Олрик въздъхна.

— Не ме интересува дали се спогаждате. Открий го, изгладете недоразуменията, след това ми донеси информацията, от която се нуждая.

Ройс не каза нищо и Ейдриън колебливо заговори:

— Мерик изпрати Ройс в Манзант, след като Ройс погрешка бе убил любимата му.

Олрик застина и се вторачи:

— Затворът Манзант? Но от него никой не е избягал.

— Това беше идеята. Щастлив бях да го разочаровам — рече Ройс.

— Сега Ройс и Мерик имат негласно споразумение да не застават на пътя си.

— Тогава как да разбера дали този Мерик просто се надува или в действителност има заплаха за Меленгар?

— Мерик не се надува. Ако казва, че може да наклони везните в полза на Новата империя, значи е по силите му Препоръчвам Ви да се отнесете сериозно към това — Ройс се замисли за миг. — На Ваше място бих изпратил човек да занесе това съобщение, да отплува на борда на кораба и да види къде ще отиде.

— Отлично. Сторете го и ме уведомете за наученото.

Ройс поклати глава:

— Вече се отказахме. Само преди седмица бях тук и обясних как…

— Не говори глупости! Каза да се отнеса сериозно към тази заплаха, ето защо се нуждая от най-добрите си хора — вас двамата.

— Изберете друг — твърдо каза Ройс.

— Добре, колко искаш? Този път е земя, нали? Хубаво. Барон Милбъро от Три брода бе убит в битка преди няколко седмици. Няма синове, така че ще ти дам земите му. Земя, титла — всичко.

— Не искам земя. Не искам нищо. Оттеглих се.

— Велики Мар, човече! — изкрещя Олрик. — Бъдещето на кралството може да зависи от това. Аз съм кралят и…

Ейдриън се намеси:

— Аз ще го направя.

— Какво? — запитаха едновременно Ройс и Моувин.

— Казах, че аз ще отида.

— Не можеш да се заемеш с тази работа — каза му Ройс, докато двамата вървяха обратно към таверната.

— Трябва. Ако Есрахаддон е мъртъв, Мерик е единственият ми шанс да намеря Гаунт. Смяташ ли, че действително би могъл да го стори?

— Мерик не би излъгал клиент.

— Но Есрахаддон беше магьосник. Оцелял е хиляда години — не мога да си представя обикновен убиец да го срази.

— Мерик не е обикновен.

В момента двамата прекосяваха Площада на благородниците. Дори и камбаните на Мареската катедрала бяха затихнали. Ейдриън въздъхна:

— Значи сам трябва да намеря наследника. Ако следвам възнаграждението до Мерик, половината път ще е изминат.

— Ейдриън — Ройс постави ръка на рамото на приятеля си, спирайки. — Не си подготвен за това. Не познаваш Мерик. Помисли за минутка. Ако той е могъл да убие магьосник — такъв, който е в състояние да създава огнени стълбове даже без ръце, какви са твоите шансове? Ти си добър — не, великолепен боец, най-добрият, когото някога съм виждал, ала Мерик е гений и е безскрупулен. Тръгнеш ли подире му, той ще узнае и ще те убие.

Намираха се пред старата шапкарница на Лестър Фърл, където Майрън някога бе работил. Табелата с изрисувана шапка все още висеше отпред, ала магазинът беше празен.

— Няма да те карам да идваш. Зная, че се жениш за Гуен. Впрочем, поздравления за което. Крайно време е, бих добавил. Това не е твой проблем, а мой. За него съм роден, за него баща ми ме обучи. Да защитавам Гаунт и да намеря начин да го поставя на имперския трон — това е моята орис.

Ройс подбели очи.

— Зная, че ти не вярваш в това, ала аз вярвам.

— Гаунт може би вече да е мъртъв. Ако Мерик е убил Есрахаддон, би могъл да е прерязал гърлото и на Гаунт.

— И все пак, трябва да ида. Дори и ти вече би трябвало да осъзнаваш това.

В „Розата и бодилът“ Гуен ги чакаше с нетърпеливи очи. Стоеше на прага, кръстосала ръце, притиснала шала си. Есенният вятър развяваше роклята и косите й. Зад нея клиенти разговаряха шумно.

— Всичко е наред — успокои я Ейдриън, докато двамата се приближаваха към нея. — Аз се заемам с мисията, но Ройс остава. С малко късмет ще се върна за…

— Иди с него — твърдо каза Гуен на Ройс.

— Не, Гуен — каза Ейдриън, — не е нищо, ко…

— Трябва да идеш с него.

— Какво не е наред? — попита Ройс. — Мислех, че ще сключваме брак. Не искаш ли?

Гуен затвори очи, разтърсена. Ръцете й се свиха в юмруци, тялото й се стегна.

— Трябва да отидеш. Ейдриън ще бъде убит, ако не го сториш — и тогава ти… ти…

Ройс я прегърна, а тя започна да плаче.

— Трябва да отидеш с него — рече Гуен, гласът й приглушен от рамото му. — Нищо няма да бъде същото, ако не го сториш. Не мога да се омъжа за теб — няма да се омъжа за теб — ако не го сториш. Кажи ми, че ще отидеш, моля те, Ройс, моля те…

Ройс хвърли объркан поглед към Ейдриън и прошепна:

— Добре.

— Направих го за теб — рече Гуен, подавайки на Ройс сгънато плетиво. Намираха се в нейната стая на най-горния етаж в публичния дом, където Ройс тъкмо бе приключил с багажа.

— Шал?

Гуен се усмихна:

— След като ще се омъжвам, помислих си, че трябва да започна да плета. Чувам, че това правят благопристойните жени за съпрузите си.

Ройс започна да се смее, ала виждайки изражението й, спря.

— За теб това е важно, нали? Осъзнаваш ли, че винаги си била по-добра от всички онези търговски дами. Наличието на съпруг не ги прави специални.

— Не е това. Просто… зная, че си имал сурово детство. Аз също. Искам нещо по-добро за децата ни. Искам техният живот — нашият дом — да бъде съвършен, поне колкото е възможно за двойка като нас.

— Не знам. Познавам десетки благородници, които са имали идеално детство, а са се превърнали в ужасии. Ти, от друга страна, си най-добрият човек, когото съм срещал.

Тя му се усмихна.

— Това е мило, но силно се съмнявам, че би одобрил дъщеря ни да работи тук. И наистина ли би искал синът ти да отрасне като теб? Можем да ги отгледаме правилно. Само защото ще отраснат в нормален дом, не означава, че ще се превърнат в ужасии. Ти ще бъдеш твърд, а аз ще бъда любяща. Ще пляскаш малкия Елиас, когато не показва нужното уважение, а аз ще целувам сълзите му и ще му давам бисквити.

— Елиас? Вече си избрала име за сина ни?

— Или предпочиташ Стърлинг? Не мога да избера между двете. Ала името на момичето не подлежи на обсъждане: Мерседес. Винаги съм харесвала това име… Ще продам този дом и всичко останало. Заедно с парите, които ми даваше да съхранявам, никога няма да ни липсва нищо. Ще водим щастлив, мирен, семпъл живот — ако искаш да живееш така? Искаш ли?

Той се вгледа в очите й.

— Гуен, стига да съм с теб, не ме интересува къде сме или какво правим.

— Значи решено — Гуен се усмихна, очите й просияха. — Винаги съм си мечтала за това… нас двамата, сгушени в малка къщурка, отглеждайки семейство.

— Ти ни изкара катерици.

— Да, точно така! Катериче семейство, свито в уютното си гнезденце в някой ствол, където тревогите на света ни отминават — долната й устна потрепери.

Ройс силно я притисна към себе си. Тя зарови лице в рамото му. Погали я по главата, плъзгайки пръсти по косата й. Колкото и да бе силна и храбра, крехкостта й винаги го бе удивлявала. Никога не бе срещал жена като нея. Смяташе да каже на Ейдриън, че си е променил мнението.

— Гуен…

— Даже не си го и помисляй — рече тя. — Докато не си приключил със стария живот, не можем да построим нов. Ейдриън се нуждае от теб, няма да позволя смъртта му да тежи на моята съвест.

— Никога не бих те обвинил.

— Не бих могла да понеса да ме мразиш, Ройс. По-скоро бих умряла, отколкото да понеса това. Обещай, че ще отидеш. Обещай, че ще се грижиш за Ейдриън. Обещай, че няма да се отчаеш и че ще оправиш нещата.

Крадецът отпусна глава, полагайки я върху нейната. Със стегнати гърди вдъхваше познатия аромат на косата й.

— Добре, но трябва да се съгласиш да идеш в абатството, ако нещата отново се влошат.

— Ще го сторя — рече тя. Ръцете й се обвиха още по-силно около него. — Толкова ме е страх — прошепна.

Ройс каза изненадано:

— Винаги си казвала, че не се страхуваш, когато потеглям на мисии.

Тя го погледна с насълзени очи и виновно изражение.

— Излъгах.