Изумрудената буря

Глава 15 Диренето

— Аз май го видях.

Ариста се събуди. Объркана, първоначално не можа да разбере къде се намира. Обръщайки се, видя осветената от лунна светлина Тракия. Императрицата бе облечена в тънката си нощница, която течението подръпваше. Стоеше изправена, с разпуснати коси и очи, потънали в някаква визия отвъд прозореца.

Почти седмица бе минала, откакто Джерълд бе поканил Ариста в спалнята на императрицата. Чудеше се дали това е знак, че е на прав път. Ако съдбата можеше да говори, със сигурност щеше да произнесе нещо подобно.

Тракия се грижеше за безопасността й, бдейки над нея като майка над новородено. Вече двама войници стояха неизменно пред вратата, получили стриктни заповеди да не допускат никого без разрешение. Само Амилия и Нимбус биваха допускани вътре, а дори и на тях се налагаше да чукат. По настояване на Тракия Нимбус занесе съобщение на Хилфред.

В нощницата си Тракия почти приличаше на момичето от Далгрен, ала имаше и нещо различно — прилично на тъга, ала дори и за това нямаше достатъчно страст. Често седеше и се взираше в нищото с часове, а когато говореше, думите й бяха кухи и безизразни. Никога не се смееше, плачеше или усмихваше. Изглежда успешно се бе превъплътила от оживено селско девойче в императрица — застинала и невъзмутима. Ала на каква цена?

— Беше късно, като сега — каза Тракия, взирайки се през прозореца. Гласът й звучеше отдалечен, подобно на изпаднала в транс. — Сънувах, но скърцащ звук ме събуди. Отидох до прозореца и ги видях. Бяха в градината. Хора с факли, поне дузина, докараха затворена кола. Бяха рицари, облечени в алено-черни брони, като онези в Далгрен. Говореха за затворения в колата като за чудовище. Макар да беше окован и с качулка, пак се страхуваха от него. След като го отведоха, колата бе откарана.

Тракия се обърна към нея.

— Досега си мислех, че и това е било сън. Имам много кошмари.

— Преди колко време се случи това?

— Три месеца, може и повече.

Потрепервайки, Ариста седна. Огънят отдавна бе загаснал, а каменните стени с нищо не допринасяха за защита от студа. Прозорецът отново беше отворен. Без значение по кое време на деня или колко беше студено, Тракия настояваше. Не със слова — говореше рядко — ала всеки път, щом Ариста затвореше прозореца, императрицата го отваряше отново.

— Това съвпада с изчезването на Гаунт. Чувала ли си нещо друго за затворника?

— Не. А би се изненадала колко много чуваш, когато си мълчиш.

— Тракия, ела… — Ариста спря заради внезапното накланяне на главата и любопитното изражение на лицето на императрицата.

— Вече никой не ме нарича така.

— Срамота. Винаги съм харесвала това име.

— Аз също.

— Ела обратно в леглото. Ще настинеш.

Тракия прекоси стаята, поглеждайки към празното място, където стоеше огледалото.

— Ще ми трябва ново огледало преди зимата.

Утрото донесе закуска и сутрешните доклади от Амилия и ментора на Тракия. Нимбус имаше оживен поглед, винаги весел, покланящ се и на двете — което Амилия отказваше да стори за Ариста. Главната имперска секретарка изглеждаше отвратително. Тъмните кръгове под очите й се задълбочаваха с всеки изминал ден. Стискайки зъби и юмруци, гледаше как Ариста закусва в леглото на Тракия. Въпреки очевидното презрение от страна на Амилия, Ариста не можеше да не я хареса. Разпозна същата яростна бранителност, която проявяваше и Хилфред.

— Спряха да търсят Меленгарската вещица — докладва Амилия, поглеждайки студено към Ариста. — Смятат, че се е отправила към Меленгар или Ратибор. Все още има патрули, но никой не очаква да я намерят.

— А относно евентуалното място, където се намира Дигън Гаунт?

Амилия погледна към Нимбус, който пристъпи напред.

— Резултатите от проучването ми в архива са неубедителни. Някога Акуеста е била град на име Риониллион, на това място се е издигала постройка. Иронично, няколко пергамента я отбелязват като затвор, ала е била разрушена в началото на гражданските войни, последвали смъртта на последния император. По-късно, през 2453 г., Гленморган I построил тук крепост. Точно в нея стоим сега.

— Но никъде не се споменава за тъмница — което е малко странно, като се има предвид времената. Проведох детайлно претърсване на почти всяка част на двореца, разпитвах прислужници, преглеждах старите карти и чертежи, но нищо не открих.

— Как биват третирани престъпниците в Акуеста? — попита Ариста.

— В града има три затвора, където биват пратени онези с по-дребни провинения. По-суровите наказания, които не са смъртни, се излежават в Уайтхед, Уоррик. За най-жестоките престъпления е предназначен небезизвестният Манзант в Маранон.

— Може би не е тъмница — рече Ариста. — Може да е просто тайна стая.

— Предполагам, че може да разпитам относно това.

— Какво има, Амилия? — попита Тракия, зървайки замисленото изражение върху лицето на секретарката.

— Какво? А, нищо… — изражението на Амилия премина към раздразнение. — Това е много опасно. Всички тези въпроси и това душене наоколо. Рисковано е дори поръчването на допълнителна храна. Някой може да забележи. Салдур не е глупак.

— Но за какво си мислеше, Амилия? — повтори Тракия.

— Нищо.

— Амилия?

Секретарката се намръщи.

— Просто… Ами, преди няколко седмици ти говореше за мрачна дупка…

— Смяташ, че съм била там — в онази тъмница?

— Недей, Модина. Не мисли за това — примоли се Амилия. — Твърде си крехка.

— Трябва да опитам. Ако успея да си спомня…

— Не трябва да правиш каквото и да било. Тази жена идва тук и не се интересува какво ще се случи с теб. Мисли само за себе си. Вече направи повече от достатъчно. Ако няма да я издадеш, поне ми позволи да я изведа оттук. Нимбус и аз…

— Не — тихо каза Тракия. — Тя се нуждае от нас… а аз се нуждая от нея.

— Мръсотия — каза Тракия и потръпна.

Ариста се огледа. Точно си мислеше как да довърши последното си писмо до Хилфред, когато чу думата. След излизането на Амилия и Нимбус императрицата бе стояла на колене пред отворения прозорец, ала това бе първата дума, която произнесе.

— Влажно, студено — ужасно студено — и гласове, помня ги — писъци и плач, мъже и жени, рев и молитви. Всичко бе мрачно.

Тракия обгърна ръце около себе си и започна да се поклаща.

— Капене, помня капене, кух звук, скърцане, вихър, кап. Понякога се дочуваха отдалечени гласове, затихващи в тунел. Стените бяха каменни, вратата дървена. Купа… да, всеки ден имаше купа с гозба, която вонеше отвратително. Толкова малко за ядене…

Тракия се заклати по-силно, гласът й трепереше, дъхът се накъса.

— Чувах ударите и виковете. Мъже и жени, ден и нощ крещящи за милост. Сетне дочух нов глас да се присъединява към стенанията, осъзнах, че това бе моят. Бях убила семейството си. Убих брат си, жена му и малкия Хикъри. Разруших цялото село. Убих баща си. Това беше наказанието ми.

Тракия заплака.

Ариста отиде до нея, но момичето подскочи при допира и се сви уплашено. Притискайки се към стената с хленч, тя прокара ръце по камъка, навлажнявайки го със сълзите си.

Крехка? — помисли си Ариста. Тракия бе понесла удар, който би убил повечето хора. Без значение какво смяташе Амилия, Тракия не беше крехка. Ала дори и гранит би се пръснал, ако бъде ударен с достатъчно здрав чук.

— Добре ли си? — попита Ариста.

— Не, продължавам да търся, ала не го откривам. Не мога да проумея звуците. Толкова познати и все пак… — тя замлъкна и поклати глава. — Съжалявам. Исках да помогна. Исках…

— Всичко е наред, Тракия. Няма нищо.

Императрицата се навъси.

— Трябва да спреш да ме наричаш така — тя вдигна лице. — Тракия е мъртва.