Изумрудената буря

Глава 25 Инвазия

— Какво според теб ще се случи? — попита Ейдриън, докато двамата с Ройс висяха в мрака.

— Флотилията ще се появи и няма да има налягане, за да стрелят по тях. Гоблините ще стигнат необезпокоявани до пристанището и ще изколят всички. Накрая ще дойдат и тук, където ще ни накълцат.

— Не — Ейдриън поклати глава. — Тук грешиш. Гхазел ще ни изядат живи, наслаждавайки се на всеки миг. Довери ми се.

Настъпи тишина.

— Имаш ли представа кое време е? — попита Ейдриън.

— Залезът отдавна е минал. Късничко ни затвориха.

Мълчание.

Чуваха движенията на стражниците от другата страна на вратата: приглушени разговори, дръпването на стол, смях.

— Защо винаги стигаме до това? — попита Ройс. — Все се оказваме приковани на стената, чакайки да умрем от бавна вивисекция. Просто бих желал да изтъкна, че идеята отново беше твоя.

— Очаквах това. Но май ти казах да не идваш — Ейдриън се опита да се намести във веригите, въздъхвайки. — Надали и сега има шанс да се появи някоя красива принцеса, която да ни спаси.

— Тази карта бе хвърлена.

— Ще ми се да бях срещнал Гаунт — рече най-накрая Ейдриън. — Би било хубаво да го зърна все пак. Орисан съм да го защитавам, а дори не съм го виждал.

Отново помълчаха, като изхъмкване от страна на Ройс наруши тишината.

— Какво?

— А? Нищо.

— Мислеше си нещо. Какво?

— Просто е интересно, че смяташ Ариста за красива.

— Ти не мислиш ли така?

— Бива я.

— Гуен те е заслепила.

Ейдриън чу Ройс да въздъхва.

— Тя вече е избрала имената на децата ни. Елиас, ако е момче — или беше Стърлинг? Не помня. Ако е момиче — Мерседес. Дори ми беше изплела шал.

— Съжалявам, че те въвлякох в това.

— Тя искаше да дойда, забрави ли? Каза, че трябвало да те предпазя. Трябвало да спася живота ти.

Ейдриън го погледна.

— Добра работа.

Отвън простъргаха столове, тресна се врата, разнесоха се гневни гласове. Ейдриън дочу откъслеци от разговора.

— … черни платна… тъмен облак върху океана…

— Не, някой друг…

Изтрополи стол. Още стъпки. Мълчание.

— Изглежда флотилията се появи — Ейдриън зачака, гледайки към вратата на килията. — Оставиха ни да пукнем. Ние им казахме, че това ще се случи. Бихме път дотук, за да ги предупредим. Човек би си помислил, че ще проявят благоприличието да ни пуснат, след като видяха, че сме прави.

— Вероятно смятат, че ние сме замесени. Имаме късмет, че не ни убиха.

— Не съм сигурен дали е късмет. В момента едно бързо обезглавяване ми изглежда примамлива перспектива.

— Колко време, преди Ба Ран да ни открият?

— Бързаш ли?

— Може да се каже. Ако ще бъда изяден, бих искал да ми се махне от главата.

Ейдриън чу звук от счупено стъкло.

— Не се наложи да чакаме дълго — измъчено промърмори Ройс.

Отекнаха стъпки. Спряха, сетне се разнесоха отново, по-близо. Дочуха се звуци от борба, приглушен вик. Ейдриън се приготви и загледа как вратата се отваря. Видяното го шокира.

— Готови ли сте за тръгване, момчета? — попита Дърнинг.

— Ти пък какво правиш тук? — запитаха двамата едновременно.

— Бихте ли желали да си тръгна? — усмихна се той. Забелязвайки прикованите вериги, изкриви лице. — Прилежни копеленца, нали? Почакайте, зърнах някакви инструменти.

Ройс и Ейдриън се спогледаха, удивени.

— Добре де, той не е красива принцеса, но мен ме устройва.

Разнесоха се трясъци, възкликване. Дърнинг се завърна, понесъл чук и длето.

— Флотилията на гоблините се появи, а Дръминдор не функционира, ала поне не е и гръмнала, така че трябва да ви благодарим — рече им той, докато се заемаше с веригите.

— Да не говорим за това. Не го казвам просто така. Наистина не говори за това — потръпна Ейдриън.

— Сега половината от хората — умната половина — търчат. Другите ще останат да се бият. Това означава, че нямаме много време да се измъкнем. Отвън имам коне и провизии. Ще се отправим на север, към планините. Ще яздя с вас до Маранон, сетне ще поема по пътя си.

— Но аз така и не разбирам какво правиш тук — рече Ройс, докато Дърнинг приключваше с една от металните гривни. — Не работиш ли за Мерик?

— Мерик Мариус? — Дърнинг се изсмя. — Забавно. Двамата с Грейди си мислехме, че вие работите за него.

Дърнинг приключи с оковите на Ройс и се зае с тези на Ейдриън.

— Работим за Корнелиус ДеЛур. Може и да го знаете — един дебеличък, баща на Космос. Той движи страната — или я притежава, в зависимост от гледната точка. Представете си удивлението ми вчера, когато узнах, че двамата работите за Меленгар. ДеЛур страшно се изкефи. Старият има извратено чувство за хумор понякога.

— Объркан съм. Какво правехте на „Бурята“?

— Когато Диамантът откри съобщение от Мерик, Космос сметна, че е достатъчно важно да го предаде на татенцето, а Корнелиус ни прати да проучим какво става. Двамата с Грейди се цанихме за моряци. Бяхме убедени, че Ройс е убил Дрю, затова ви смятахме за хора на Мерик. Сметнахме, че е свързано с оня коментар за рога, дето Дрю дочул.

— Бърни го уби — рече Ройс.

— Да, досетихме се. А рогът нямаше нищо общо с Мерик. Това беше свързано с Траник. Като чухме, че са ви арестували, намирането ви беше лесна работа.

Ейдриън също бе свободен и разтриваше китки.

— Елате, по-голямата част от снаряжението ви е тук — той извади Алвърстоун от колана си и го подаде на Ройс. — Взех го от един пазач. Сигурно го е сметнал за красив.

Помещението отвън бе празно, като се изключат телата на двама пазачи. Единият със сигурност бе мъртъв, но другият можеше и просто да е в безсъзнание. Откриха принадлежностите си в едни сандъци, пълни с конфискувани вещи.

Зазоряваше се. Хората търчаха, понесли вързопи. Майки притискаха плачещи деца към гърдите си. Мъже се мъчеха да избутат претоварени колички по нанагорнището. Край пристанището бе изникнала гъста гора от мачти. Крепостта Дръминдор беше няма свидетелка на плячкосването на града.

Дърнинг ги поведе по изпълнените с бягащи хора улички. Разразяваха се боеве. Улиците бяха задръстени, което принуди Дърнинг да ги поведе по покривите. Катереха се по балкони и прескачаха алеи, подскачайки от покрив на покрив, докато накрая се отдалечиха от задръстванията. Спуснаха се на улицата и скоро достигнаха източните порти. Стотици хора притичваха край тях, накачили се по теглени от магарета каручки — предимно жени и деца.

Дърнинг спря точно пред портите, изглеждайки притеснен. Подсвирна и в отговор се дочу птичи зов. Морякът ги поведе встрани от пътя, нагоре по един хълм.

— Извинявай, Джейкъб — рече дългунест младеж, появявайки се с четири коня. — Сметнах, че е най-добре да изчакам скрит. Ако някой ме видеше с тези кончета, нямаше да ги задържа дълго.

От хребета можеха да виждат залива далеч под себе си. От близките до водата сгради се издигаше гъст дим.

— Не успяхме да ги спрем — рече Дърнинг, гледайки как бежанците напускат града. — Ала вие съумяхте да предотвратите експлозията, а аз предупредих Корнелиус, който вдигна тревога, така че спасихме доста животи.

Покачиха се на седлата и Ейдриън хвърли един последен поглед към Тур Дел Фур, където подкокоросваните от морския бриз пламъци обгръщаха улиците.