Изумрудената буря

Глава 16 Селото

Вечен здрач. Гъстата растителност задушаваше малкото светлина, успяла да проникне през дъждовните облаци. Мъгла бе обгърнала всичко наоколо, ставайки все по-непроницаема. Екзотични растения със стебла, дебели колкото човешки крак, се извисяваха над тях. Заобикаляха ги гигантски листа със сложни жилки, както и цветове с червени, пурпурни и жълти багри. Ейдриън се чувстваше дребен, смален до насекомо, осмелило се да пълзи по земята на огромна гора.

Дъждът не ги оставяше. Водата танцуваше по милиони листа и звучеше гръмовно. Когато същински гръмотевици раздираха небето, прозвучаваха като глас на божество. Всичко беше подгизнало. Дрехите прилепваха към кожата им и тежаха. Ботушите джвакаха при всяка стъпка. Ръцете им се бяха сбръчкали като старчески.

Ройс яздеше на гърба на гунгуан — така винтусите наричаха товарните понита. Беше в съзнание, но слаб. Един ден бе изминал от нападението, защото Уесли бе настоял да погребат Стаул. Новият капитан изтъкна, че няма да позволи на зверовете да опитат някого от екипажа му. Бе настоял да изкопаят дълбок гроб. Никой не възрази срещу изморителното дълбаене през преплетените коренища. Ейдриън се съмняваше, че Уесли е толкова загрижен за съдбата на трупа. Но това даваше на Ройс време да се възстанови, поддържаше хората заети и показа загрижеността му към тях. Ейдриън за пореден път си помисли за сходствата между кадета и прочутия му брат.

Ройс пътуваше обгърнат в плаща си, спуснал ниско качулката си, допълнително притисната от дъжда. Това не вещаеше нищо добро за Траник и Бърни. До този момент Ройс бе играл ролята на доброто моряче, ала появата на качулката и изчезването на бялата кърпа оповестяваха нейния край. Не бяха говорили много след атаката. Напълно в реда на нещата, Ройс не беше в настроение да си бъбри. Ейдриън предполагаше, че приятелят му вече е убил Траник във въображението си поне дузина пъти, тук-таме и някой Бърни за разнообразие. И преди бе виждал Ройс ранен, познаваше процеса на оттегляне в пашкул. Само дето онова, което щеше да излезе изпод качулката, нямаше да е пеперуда.

Траник, Дефо и Леви пътуваха в края на кервана. Ейдриън често ги улавяше да си шушукат. Мъдро се държаха настрана, избягвайки да привличат внимание. Уесли вървеше начело заедно с Диладръм, който внимаваше да не заема страна и да не изказва нищо, което дори и мимолетно да напомня на мнение. Бе все така весел, насочил вниманието си към винтусите.

Ейдриън беше най-изненадан от Дърнинг. Тъкмо когато Ройс бе най-уязвим, корабният му враг се бе притекъл на помощ, вместо да се възползва от ситуацията. Ейдриън би се обзаложил, че Дърнинг би заел страната на Траник що се отнася до вината на Ройс. Уайът нямаше шанса да разбере неговата причина да дойде, но сега повече от всякога бившият корабен готвач бе убеден, че Дърнинг не е от хората на Траник. Нямаше съмнение, че Антън Булард беше от тях, ала на стареца му липсваше жестокостта на другите. Той беше само източник. Откакто бе проявил интерес към него, Ейдриън му стана най-близък приятел.

— Погледни! Виж там — Булард посочи към разкошно цвете, разцъфнало над тях. Старецът крачеше край Ейдриън, споделяйки откритията си. — Великолепно, просто великолепно. Някога виждал ли си нещо подобно. Аз се осмелявам да река, че не съм. Но това не значи нищо, нали?

Булард напомняше на Ейдриън за котка с дълъг косъм. Развяващата се роба и бухналите му коси сега бяха прилепнали към тялото, което бе удивително слабо. Вдигна съсухрената си ръка да предпази очите си, докато оглеждаше дърветата.

— Още една от онези прекрасни дългоклюнести птици — заяви историкът. — Обожавам начина, по който се реят.

Ейдриън му се усмихна.

— Удивлява ме не това, че нямаш нищо против дъжда, а че изобщо не го забелязваш.

Булард се смръщи.

— Пергаментите ми са истинско бедствие. Залепват се, мастилото се разваля, не съм записал нищо, а както споменах при първата ни среща, главата ми не е удачно място за съхраняване на спомени от подобни неща. Чувствам се сякаш съм пропилял живота си в прашните библиотеки и скрипториуми. Не прави това, Ейдриън. Ти си още млад. Послушай съвета ми — наслаждавай се на живота. Дишай въздуха, опитвай виното, целувай момичетата. И винаги помни, че чуждите истории никога не могат да бъдат тъй невероятни, както твоята. Признавам, че се притеснявах за това пътуване. Не, ще бъда честен — страхувах се. От какво се страхува човек на моите години, чудиш се? От всичко. Животът става по-ценен, когато ти е останало малко от него. Не съм готов да умра. Погледни само какво никога не съм виждал.

— Поне си виждал коне и жени, нали? — запита Ейдриън с кисела усмивка.

Булард го изгледа любопитно.

— Аз съм историк, не монах.

Ейдриън едва не се препъна.

— Осъзнавам, че сега нещата не стоят така, ала едно време бях доста красив. Женил съм се три пъти, но ги надживях всички, бедничките. Все още ми липсват и трите. Глупавият ми ум не е забравил лицата им, съмнявам се, че някога ще го стори. Някога бил ли си влюбен, Ейдриън?

— Не съм сигурен. По какво личи?

— Любовта? Тя е като завръщане вкъщи.

Ейдриън се замисли.

— Какво мислиш? — попита Булард.

Боецът поклати глава.

— Нищо.

— Напротив. Какво? Аз съм отлично хранилище на тайни. Най-вероятно ще забравя, но ако не го сторя… е, аз съм старец сред затънтената джунгла. Със сигурност ще умра, преди да повторя каквото и да било.

Ейдриън се усмихна, сетне сви рамене.

— Просто си мислех за дъжда.

Пътеката се разшири, разкривайки огромен водопад и дузина сламени колиби, струпани в центъра на малка поляна. Куполестите къщурки се издигаха на високи кокили и в тях можеше да се влезе по няколко стъпала или стълби, в зависимост от размера и очевидния престиж на сградата. В самия център на поляната имаше огнище, обградено с шарени камъни и дървени колове, украсени с животински кожи, черепи и нанизи от кости, зърна и шарени пера. Местните бяха тъмнокоси, тъмнооки, с кафява кожа. Носеха красиво изрисувани одежди и спряха, когато Диладръм почтително се приближи към тях. Старейшините го посрещнаха пред огъня, където си размениха поклони.

— Имаш ли представа какви са тези хора? — попита Булард.

— Тенкини — отвърна Ейдриън.

Булард вдигна вежди.

Селото бе познато на Ейдриън, макар да не бе го посещавал преди. Стотици подобни поселища бяха пръснати из полуострова, всички до едно сходни. Отломките на източен Калис бяха последните останки от Старата империя. След като гражданските войни бяха разкъсали запада, Калис все още развяваше старите имперски флагове, с векове отбиващи атаките на гхазелските орди. Ала времето беше на страната на нашествениците. И последният спомен от стария свят бе умрял с падането на древната източна столица Урлинеус, завладяна от гоблините. Те щяха да завладеят цял Аврин, ако не беше Гленморган III.

Гленморган III бе събрал благородниците и сразил гоблините в Битката при Вайлън Хилс. Гхазел се бяха оттеглили, ала така и не бяха прогонени от континента. Предаден скоро след победата, Гленморган така и не бе успял да възстанови границите на кралството. Тази задача се падаше на по-низши люде, прекалено потънали в спорове за плячка, за да спрат гоблините. Урлинеус, последният величествен град на Старата империя, бе останал в ръцете на гоблините. Оттогава Калис нямаше как да е същата.

Изолирана и разединена, източната половина на страната се противопоставяше на нарастващия гоблинов натиск в буря от хаос и объркване. Самовъздигнали се рицари се сражаваха един с друг. Тласкани от отчаяние, някои прибягваха до помощта на Гхазел, за да поразят даден противник. Рожба на тези мъгляви съюзявания бяха тенкините — човеци, които приемаха практиките и обичаите на Гхазел. Калианците ги изолираха, изтласквайки ги все по-навътре в джунглата, където тенкините бяха принудени да живеят между чука и наковалнята.

Диладръм се върна.

— Това е селото Удоро. Многократно съм бил тук. Макар да са тенкини, те са гостоприемни и щедри хора. Помолих ги да ни позволят да пренощуваме. Утре сутрин ще се отправим към Замъка на четирите вихъра. Оттук пътуването ще стане много по-трудно и по-неприятно, затова се нуждаем от хубава почивка. Ала трябва да ви предупредя — не правете нищо, с което може да ги обидите или провокирате. Вежливи са, ала могат да бъдат и жестоки, ако се ядосат.

Видът на тенкините винаги бе впечатлявал Ейдриън. Стаул беше само приблизителен пример, мъжете изглеждаха по-силни, отколкото си спомняше. Бронзови мускули и скосени черти на лицата, като че издялани от камък — това бяха отличителните белези на тенкинските воини. Подобно на котките от джунглата, телата им бяха грациозни в изчистената си сила. Жените им бяха поразителни. Дълги, черни коси обгръщаха изострени скули и бадемови очи. Сатенената им кожа следваше гъвкави извивки. „Цивилизованият“ свят никога не виждаше тенкински жени. Старателно пазени съкровища, те никога не напускаха родните си села.

Местните не проявяваха нито страх, нито притеснение от появата на чужденците. Наблюдаваха ги предимно с мълчаливо любопитство. По-голям интерес демонстрираха жените, които се притискаха напред да погледнат, разговаряйки помежду си.

— Смятах, че тенкините са гротескни — рече Булард с небрежността, с която човек коментира качествата на животни. — Чувал съм, че били абоминации, но те са красиви.

— Честа заблуда — обясни Ейдриън. — Хората разправят, че те били резултат на кръвосмешение между калианци и Гхазел, но ако някога видиш гоблин, ще разбереш защо това не е възможно.

— Предполагам не бива да се вярва на всичко прочетено. Ала това да си остане между нас, за да не остана без работа.

Когато достигнаха средата на селото, винтусите започнаха да разопаковат багажа. Движеха се с познатия стоицизъм. Пътниците зачакаха, вслушани в съскането на огъня и приказките на събиращата се около тях тълпа. Диладръм се опитваше да погледне над главите им, явно очаквайки нещо. Размени поглед с Уесли, но не каза нищо. Скоро се появи дребен възрастен тенкин, наметнал се с леопардова кожа. Неговата собствена такава беше набръчкана, а косата му беше стоманеносива. Вървеше бавно с достойнство и вдигната брадичка. Диладръм се усмихна и двамата бързо заговориха. Сетне възрастният тенкин плесна с ръце и се провикна. Тълпата отстъпи и той поведе екипажа на „Изумрудената буря“ в най-голямата от постройките. Тя се отличаваше с три колони, повдигнали преплетени клони и сламен покрив. Вътрешността й представляваше една-единствена стая, по чиито стени имаше ощавени кожи и възглавници.

В нея изчакваха четирима тенкини. Трима мъже и една жена седяха върху повдигната купчинка, обсипана с луксозни възглавнички. Облеченият в леопард водач се поклони дълбоко пред четиримата, сетне излезе. Дъждът навън се усили, шумолейки по сламата.

Диладръм пристъпи напред, поклони се със сключени пред себе си ръце, сетне заговори на тенкински — смесица между староимперски и гоблински. Ейдриън можеше да си служи с този език, ала изолираността на отделните селца бе довела до възникването на множество диалекти. Макар Ейдриън да не схвана някои от думите на Диладръм, разбра, че биваха представяни.

— Това е Буранду — обърна се Диладръм на апелански към екипажа на „Изумрудената буря“. — Той е Старейшина.

Диладръм поспря да помисли, сетне добави:

— Нещо като феодал, но не съвсем. До него е Жокдан, неговият военачалник — главен рицар, ако предпочитате. Зулрон е обредазът на Удоро — посочи към един сакат тенкин, единственият деформиран такъв, когото Ейдриън бе виждал. — Най-близкият аврински еквивалент на задълженията му е длъжността на главен свещеник, а също и лекар. До него е Фан Ирлану. За нея вече нямате еквивалент. Тя е гадател, ясновидка.

— Добре дошли, люде от велики Аврин — изрече завалено Буранду. Въпреки възрастта си, издадена от изумително бялата му коса, по сила и красота той по нищо не отстъпваше на никой от мъжете в селото. Бе облечен в копринена препаска и килт, широка златна огърлица и украшение за глава, оформено от дълги, шарени пера. — За нас е удоволствие да ви посрещнем в дома си.

— Благодаря ви, сър, задето ни поканихте — отвърна Уесли.

— Наслаждаваме се на компанията на онези, които Диладръм довежда. Нявга братя в древните дни — хубаво е да седнем, да поговорим, да открием едни други. Елате, яжте, припомняйте си.

Зулрон посипа фин прах върху мангал с въглища. Блъвнаха пламъци, осветили помещението.

Всички насядаха по възглавниците. Ройс си намери място край сенките до стената. Както винаги, Траник и Бърни спазваха дистанция. Седнаха близо до четиримата тенкини, където стражът изучаваше Зулрон с голям интерес. Булард покани Ейдриън да седне до него.

— Това обяснява много неща — обясни старецът, посочвайки украшенията по стените. — Тези хора са изгубени във времето. Виждаш ли онези украсени щитове, висящи от мертека с лампите? Такъв е бил обичаят в древната имперска тронна зала, а водителите копират имперските ръководители, представлявани от крал и двамата му съветници, задължително магьосник и воин. Гадателката вероятно е дело на гоблинските влияния. Прекрасна е.

Ейдриън трябваше да се съгласи. Фан Ирлану бе зашеметяваща, дори и за тенкинските стандарти. Тънката копринена роба обгръщаше тялото й като течност.

Мъже надонесоха стомни с вино и чинии.

— След ядене — рече Буранду на Уесли — каня теб, Диладръм и твоя втори в мое дурбо. Обсъждам новини от пътя. Зверовете са пощурели, трябва да внимаваш. Кажеш ми за пътя, изминат от вас.

Уесли кимна с пълна уста и след като преглътна, добави:

— Разбира се, Ваше… — поколеба се — сър.

Булард подозрително погледна към положеното пред него месо. Ейдриън се изкикоти, гледайки как старецът го побутва из чинията си.

— Това е свинско. Джунглите гъмжат от диви прасета, тенкините ги ловят. На теб ще ти се стори с прекалено силна миризма на дивеч, но е добро, ще ти хареса.

— Откъде знаеш толкова за тях? — попита старият човек.

— Живях няколко години в Калис.

— И какво правеше?

— И аз самият все още се питам същото — Ейдриън натъпка парче месо в устата си и задъвка, но изражението на Булард изразяваше неразбирането му. Накрая Ейдриън се предаде. — Бях наемник. Биех се на страната на онзи, който предложеше най-много.

— Изглеждаш засрамен — Булард опита малко плод и сгърчи лик. — Професията на наемник е стара и знаменита. Би трябвало да зная това.

— Баща ми не одобряваше да използвам уменията си за печалба. Би могло да се каже, че го смяташе за кощунство. Тогава не го разбирах, но сега вече зная.

— Добър ли беше?

— Мнозина умряха.

— Битките понякога са нужни, а хората умират по време на война — случва се. Няма за какво да се срамуваш. Да бъдеш воин и да си останал жив е награда, която Марибор отдава на достойните. Трябва да си горд.

— Само дето нямаше война, а само битки. Нямаше кауза, само пари. Никакво достойнство, само убийства.

Булард се навъси, опитвайки се да разбере казаното дотук. Ейдриън се надигна, преди събеседникът му да е запитал за още нещо.

Когато яденето приключи, три тенкински момчета опънаха големи палмови листа над главите на Буранду, Уесли, Диладръм и Уайът, които излязоха навън. С излизането на старейшината хората се поотпуснаха. Винтусите продължиха подготовката на лагера, за да се възползват от оставащата дневна светлина. Траник и Леви тихо говореха с обердаза, Зулрон, след което и тримата също излязоха. По, Дърнинг и Грейди си подаваха кана вино, полегнали върху възглавниците.

Ейдриън приседна до Ройс.

— Искаш ли да опиташ виното?

— Още не е време за пиене — отвърна качулката.

— Как се чувстваш?

— Не много добре.

— Трябва да ти се смени превръзката?

— Може да почака.

— Ако чакаш прекалено дълго, ще загнои.

— Остави ме.

— Поне трябва да хапнеш нещо. Свинското го бива. Най-доброто месо, което ще си опитвал от известно време насам. Ще ти помогне да се възстановиш.

Отговор не последва. Слушаха вятъра и дъжда и тихите разговори, съпровождани от смях и потракването на керамични чаши.

— Знаеш ли, че те наблюдават? — попита Ройс. — Тенкинът на подиума, онзи, когото Диладръм нарече Жокдан. Не те изпуска от очи, откакто влязохме. Познаваш ли го?

Ейдриън погледна към якия плешивец, около чийто врат имаше дузина костени огърлици.

— Не съм го виждал преди. Но жената до него ми изглежда странно позната.

— Прилича на Гуен.

— Ето какво било. Прав си. Изглежда точно като нея. Гуен от…

— Не зная.

— Смятах, че е от Уесбаден. Всички калианци в Аврин са оттам, но тя би могла да е родом от някое подобно село? — Ейдриън се изкикоти. — Ама че странна двойка сте. Може би Гуен е родена точно в това селце? Това може да е сестра й — или пък братовчедка й. Може би посещаваш семейството на булката, както се полага на един годеник. Трябва да се срешиш и да се изкъпеш. Направи достатъчно добро впечатление и двамата може да се установите тук. Ще изглеждаш добре гол до кръста в килт.

Ейдриън очакваше хаплив отговор. Чу само насечено поемане на дъх. Поглеждайки, забеляза качулката да се свежда.

— Ей, ама ти май наистина не се справяш особено добре, а?

Качулката се поклати.

Ейдриън сложи ръка на гърба на Ройс. Наметката бе подгизнала и гореща.

— По дяволите. Ще убедя Уесли да удължи престоя ни. Междувременно да те изсушим и да ти намерим легло.

Понесъл главня, обердазът поведе Траник и Леви към скалата край селото, където гърмеше огромният водопад. Някак дори и самата вода изглеждаше мръсна, докато се разбиваше в скалите на множество пръски. Траник постоянно избърсваше нечистата влага отчелото си. Всичко в това село бе скверно. Навсякъде имаше знаци, че тези люде бяха загърбили Новрон и се бяха прегърнали с неговия враг — отвратителните пера, символичните орнаменти по възглавниците, татуировките. Не шептяха, а крещяха почитта си към Уберлин. Траник не можеше да си представи по-голямо богохулство — а другите бяха слепи за греховете им. Отвореше ли му се тази възможност, щеше да опожари цялото село и да пръсне пепелта. Бе се опитал да се подготви за това преди да отплува на борда на „Изумрудената буря“, ала сега, заобиколен от отровата им, жадуваше да нанесе удар във възхвала на Новрон. Макар да не можеше да доближи факла до това скверно гнездо, имаше друго осквернение, което бе по силите му да поправи, и което тези поклонници на Уберлин дори щяха да му помогнат да стори.

Прахът на обердаза, с който последният бе запалил огъня, привлече вниманието му. Тенкинският шаман бе също и алхимик. Зулрон не беше като останалите езичници. Липсваше му тяхната илюзорна фасада, блясъкът на изкуствената красота. Единият му крак бе по-къс от другия, карайки шамана да накуцва осезаемо. Рамото му се издигаше към брадичката, а другото анемично се спускаше, водейки към изсъхнала ръка. Единствен той изразяваше видимо злината си, което го правеше по-достоен за доверие от останалите.

Наближавайки водопада, Зулрон ги поведе по тясна пътека към процеп в скалата. Въпросният процеп отвеждаше към пещера. Таванът й изобилстваше от пърхащи прилепи, а подът бе покрит с гуано.

— Това е моето хранилище и работилница — обясни Зулрон, отвеждайки ги по-навътре. — Тук е по-хладно, а дъжд и вятър не проникват.

— И любопитни очи — добави Траник, отгатвайки истинската причина. Дългогодишните занимания със скверни души го бяха научили да познава същинската природа на злото.

Зулрон поспря за миг, поглеждайки към него над здравото си рамо.

— Ти виждаш по-ясно от останалите си събратя.

— А ти говориш апелански по-чисто от твоите.

— Не съм годен за лов. Разчитам на знанието и научих много за твоя свят.

— Отвратително — Леви направи гримаса, подбирайки внимателно пътя си.

— Да — съгласи се обердазът. Той крачеше върху гуаното като по поляна с пролетна трева. — Ала тези прилепи са моите стражници, а изпражненията им — крепостен ров.

Скоро пещерата се разшири и подът се изчисти. В центъра имаше пещ, построена от внимателно струпани камъни. Обграждаха я десетки огромни глинени гърнета, вързопи покафенели листа и огромен куп зле натрупани дърва. По стените на пещерата бяха издълбани рафтове, приютили множество по-дребни керамични съдове, както и камъни, кристали и купи.

Зулрон загреба от едно гърне и хвърли шепа прах в пещта. Допря факлата си и огънят изгря. Моментално го подхрани с цепеници. След като напали и няколко лампи с масло, той се обърна към Леви.

— Дай.

Докторът постави раницата си на пода и извади куп окървавени парцали. Зулрон взе превръзките и внимателно ги огледа, дори приближавайки ги до носа си.

— Принадлежат на качулатия? Това неговата кръв ли е?

— Да.

— Как е бил ранен?

— Прострелях го с арбалет.

Зулрон не се изненада.

— Не искаше смъртта му? Или си лош ловец?

— Той помръдна.

Зулрон повдигна мрачна вежда.

— Значи е бърз?

— Да.

— Вижда в мрака?

— Да.

— И вие дойдохте с кораб, нали? Как се чувстваше той по водата?

— Зле — много бил болен първите четири дни.

— А ушите му изострени ли са?

— Не. Няма елфически черти. Затова искаме да тестваш кръвта. Нали имаш метод?

Обердазът кимна.

Траник изпита леко съжаление, че това създание е тъй недостойно за Новрон. Усещаше сходство в умовете им.

— Колко време ще ти е нужно?

Зулрон премяташе вкоравените превръзки из ръцете си.

— С това — дни. Твърде е старо. Ако имахме прясна кръв, щеше да стане бързо.

— Почти невъзможно е да се вземе кръв от него — изръмжа Леви.

— Ще започна теста с тези, но също така ще видя дали не мога да взема прясна. Скоро ще се нуждае от лечение.

— Лечение?

— Джунглата не търпи слабите или ранените. Или ще ме призове, или ще умре.

— Колко злато искаш? — попита Траник.

Зулрон поклати глава.

— Не ми трябва злато.

— Тогава каква отплата ще желаеш?

— Наградата ми няма да дойде от теб. Сам ще си я взема, но това не те касае.

Тенкините им предоставиха три колиби, в които Уесли разпредели екипажа си. Помещенията бяха изненадващо луксозни, разделени от плетени стени, които създаваха впечатлението за вътрешността на кошница. Красиви килими от дебели нишки покриваха пода. От гредите висяха кратуни, които осигуряваха повече от достатъчна светлина.

Успял да убеди Уесли да останат по-дълго в селото, Ейдриън наглеждаше Ройс, който изглеждаше по-зле с всеки изминал час. Кожата му изгаряше, по челото му капеше пот. Тресеше се дори под два слоя одеяла.

— Трябва да се оправиш, друже — каза му Ейдриън. — Мисли за Гуен. Или по-добре помисли какво ще ми направи тя, ако се върна без тебе.

Нямаше реакция. Ройс продължи да се тресе със затворени очи.

— Може ли да вляза? — попита тих глас. Ейдриън виждаше само очертанията на прага и за миг помисли, че това е Гуен. — Той се влошава, ала ти отказа да позволиш на Зулрон да го види.

— Вашият обердаза се навърта около човека, който едва не уби приятеля ми. Нямам намерение да позволя на Зулрон да го лекува.

— А на мен ще позволиш ли? Не съм толкова опитна, ала зная някои неща.

Ейдриън кимна и я покани с жест.

— Аз съм Фан Ирлану — каза тя, влизайки в колибата. Отвън на дъжда останаха още две жени, носещи покрити кошници.

— Аз съм Ейдриън Блекуотър, а това е приятелят ми Ройс.

Тя кимна, сетне коленичи до Ройс и постави ръка на челото му.

— Има треска.

Посочи към лампата и Ейдриън я свали, сетне й помогна да разтвори наметалото на Ройс и да отдръпне туниката му. Тя внимателно свали превръзките и се намръщи, изучавайки раната.

Поклати глава.

— Ширлум-кат — рече тя, леко натискайки кожата около раната, което накара Ройс да потръпне в съня си. — Виждаш ли? — тя прокара нокът по ръба на кървавата рана и изтегли гърчещ се паразит, голям колкото косъм. Извиваше се на върха на пръста й. — Те го ядат.

Фан Ирлану направи знак на двете жени да влязат. Те го сториха, поставяйки кошниците до нея. Заповяда им на тенкински да донесат още неща, с които Ейдриън не бе запознат, и двете отърчаха навън.

— Можеш ли да му помогнеш?

Жената кимна, вземайки каменен хаван, счуквайки парчета от нещо приличащо на кал, листа и ядки.

— Често се срещат тук с отворени рани. Оставени, ширлум-кат го изядат. Направя отрова за ширлум-кат.

Една от жените се върна с кратуна и пръстен съд, в който Ирлану размеси съдържанието на хавана с масло и го разби до получаването на гъста смес. Намаза раната на Ройс с нея, сетне го обърнаха по гръб и процедурата бе повторена и за изходната рана. Накрая постави по едно голямо листо с противна миризма върху двете разкъсвания и ги пристегна с чисти превръзки. Ройс се събуди съвсем за малко. Изтощен и объркан, скоро отново заспа.

Фан Ирлану отново го зави и кимна одобрително.

— Ще се оправи, смятам. Сваря напитки — още отрова за ширлум-кат и чай за сила. Да изпие и двете, като се събуди. И бързо се почувства добре.

Ейдриън й благодари. Тя излезе, а той се зачуди защо Ройс винаги привлича красиви жени, когато е на умиране.

Когато Ройс се събуди на другата сутрин, треската бе преминала. Имаше достатъчно сила да проклина. Според него отварата на Фан Ирлану имала по-лош вкус и от ферментирали кравешки фекалии, но чаят му харесал. На следващия ден вече седеше и се хранеше. На третия — сам отиваше до остриума, за да се нахрани.

Никой не се оплакваше от забавянето, защото дъждът продължаваше. Виждайки Ройс в остриума, Грейди намигна и попита Ейдриън дали е възможно болестта да повтори Ройс.

— Той е добре? — попита Фан Ирлану, отивайки при тях след края на вечерята. Движенията й бяха пленително елегантни, роклята й проблясваше като масло. Всички очи я следваха.

— Не, но се подобрява — отвърна Ейдриън. Пакостливата му усмивка породи объркано изражение на лицето й.

— Вероятно езикът ми…

— Много добре съм, благодаря — каза й Ройс. — Очевидно ти дължа живота си.

Тя поклати глава:

— Отплати ми се като станеш силен, но приятеля ти Ей-дри-он искам да помоля нещо. Жокдан, военноводец на селото, иска да говори с теб при сарапа.

— С мен? — попита Ейдриън, оглеждайки се да види къде седи мъжът с костените огърлици. — Проблем ли ще бъде Ройс да се присъедини? Искам да го държа под око.

— Разбира се, ако е в състояние.

Ейдриън помогна на Ройс да се изправи и двамата последваха Фан Ирлану навън, сподиряни от завистливи погледи. Слънцето още не бе залязло, ала като се има предвид малкото светлина, допускана от джунглата, особена разлика нямаше. Ейдриън знаеше, че „сарап“ означава място за срещи или за разговор. В този случай беше едно огромно удоро — въпросното дърво станало и кръстник на селото.

Дървото не впечатляваше с височината си, ала бе много широко. Множество зелени листа обгръщаха клоните му, въпреки че вътрешността му беше куха. Това място предлагаше защита от дъжда и бе достатъчно голямо да побере и четирима им. Малко, украсено огнище заемаше средата, проблясвайки с червени въглени. Настаниха се на луксозни възглавници от сатен и коприна. Вътрешността бе изографисана с различни оттенъци на охра и умбра, очевидно нанесени с пръсти. Рисунките изобразяваха хора и животни — изкривените образи на странни видения. Имаше също така мистериозни символи и спираловидни орнаменти. Осветена от нажежените въглени, вътрешността бе странно мистична, провокирала у Ейдриън усещане за нереалност.

Жокдан вече ги чакаше. Не бе се възползвал от услугите на момче с листо, така че голите му глава и гърди бяха лъснали от дъжда. Размениха си почтителни поклони.

— Чест за мен — поздрави ги Жокдан. — Речта моя е… не тъй добра. Аз воин, не говори с чужденци. Ти… — той поспря за момент, мислейки усилено. — Специален. Чест моя. Добре дошъл в Удоро, Галенти. Аз…

Той спря, замисли се отново, обърка се и заговори към Фан Ирлану.

— Военачалникът Жокдан съжалява, че езиковите му умения не са достатъчни да ви почете. Моли аз да говоря — каза им Фан Ирлану, сваляйки мократа си горна дреха. — Казва, че те е видял да се биеш на арената в Дрогбон. Не е забравил. Голяма чест е да имаме такава легенда тук. Не носиш венеца, значи не искаш да бъдеш разпознат, мисли той. Покани те тук, за да ти отдаде почит тайно.

Ейдриън погледна към Ройс, който запази мълчание, но слушаше внимателно.

— Благодаря ти — каза на Жокдан. — Прав е, не искам да бъда разпознат.

— Жокдан моли за разрешение да зададе въпрос на великия Галенти. Би желал да знае защо си си отишъл.

Ейдриън се замисли за миг и отговори:

— Беше време да подиря нови сражения.

Военачалникът на Удоро кимна, докато Фан Ирлану превеждаше думите.

В този миг нещо у нея привлече вниманието на Ройс, който бързо се приближи към нея. Тя не помръдна, макар че, като се има предвид заплашителния начин на приближаването му, повечето хора биха отстъпили.

— Откъде имаш този белег на рамото си? — попита Ройс, посочвайки към малка спираловидна татуировка.

— Това е ясновидският белег — обяви Зулрон, стряскайки всички с влизането си.

За разлика от останалите си съселяни носеше пълна роба. Ушита от бляскава тъкан, бе разтворена достатъчно, за да видят нехармоничното му тяло, покрито със странни татуировки. Тази, която се простираше по лицето му, приличаше на паякова мрежа.

— Фан Ирлану изживява виденията — обясни той, взирайки се в нея с възхищение. — Това е талант и дар, предоставен от Уберлин на благословените с горещата гхазелска кръв. Тя може да вижда в дълбините на сърцето и в бъдещето — поспря, за да прокара предпазливо пръсти по бузата й. — Вижда всичко, освен собствената си съдба.

— Виждам, че теб езиковата бариера не те притеснява — забеляза Ейдриън.

Зулрон се усмихна:

— Аз съм обердазът. Познавам движенията на звездите в Ба Ран и книгите на вашия свят. Всички мистерии се разкриват пред мен.

— Наистина ли си ясновидка? — Ройс се обърна към Фан Ирлану.

Тя кимна.

— Вдишвайки запалените туланови листа, аз…

— Направи му демонстрация — намеси се Зулрон, при което тя го изгледа остро. — Разчети неговото бъдеще — рече, сочейки към Ройс.

По лицето й премина объркване, ала тя кимна.

Жокдан постави ръка на рамото на Зулрон и го завъртя, ала говореше прекалено бързо, за да може Ейдриън да разбере. Двамата кратко поспориха, от което той можа да чуе само една дума от отговора на Зулрон: важен.

Когато Зулрон се обърна, очите му се насочиха към Ейдриън, когото той открито заизучава.

— Значи ти си легендарният Галенти — повдигна вежда. — Гледайки те, бих казал, че Жокдан се е объркал, но той никога не греши. И все пак не приличаш на Тигъра от Мандалин. Смятах, че ще си по-едър.

Рязко се обърна към Фан Ирлану.

— Листата, запали ги.

Тя отиде до един каменен съд, а Зулрон ги подкани да седнат край огъня.

Ейдриън придърпа Ройс настрана.

— Май ще е добре да вървим. Не мога да кажа, че ми допада особено поведението на господин шаман. Изглежда е намислил нещо. Фактът, че прекарваше време с Траник, също не говори добре за него.

Ройс погледна към Фан Ирлану.

— Не, искам да остана.

— Защо?

— Татуировката — Гуен има същата.

Ейдриън седна неохотно.

Фан Ирлану се върна с няколко сухи големи листа. Дори изсъхнали и ронливи, все още бяха яркочервени. Задържа ги над огъня, мърморейки нещо и надробявайки ги с пръсти. Моментално от падналите сред въглените парченца се разнесе гъст бял пушек. Не се издигаше, а се носеше лениво. Фан Ирлану оформяше дима с ръце, махайки, загребвайки, събирайки го в облак пред себе си. Сетне се наведе и вдиша бледата мъгла. Няколко пъти повтори процедурата, вдишвайки дълбоко.

С догарянето на последните листа, пушекът се разнесе. Очите на Фан Ирлану се затвориха, тя започна да се люлее на колене, напявайки тихо. След няколко минути протегна ръце.

— Докосни я — Зулрон напъти Ройс.

Ройс се поколеба. Погледна я по начина, по който Ейдриън го бе виждал да изучава сложна ключалка. Колкото по-богато бе потенциалното съкровище зад вратата, толкова по-силно бе напрежението в очите на Ройс, а в момента изглеждаше сякаш Фан Ирлану крие тайната към цяло състояние. Протегна пръсти. Докосвайки я, тя го хвана.

Настъпи пауза, сетне Фан Ирлану започна да стене и поклаща глава, отначало слабо, после все по-силно. Устата й се отвори и тя простена, както някой сънуващ кошмари се опитва да заговори, ала не е в състояние да оформи думи. Тя се изви, очите й бясно играещи изпод клепачите, гласът й сега по-гръмък, но все още изговарящ неразбираеми неща.

Лицето на Жокдан изразяваше силно притеснение, което накара Ейдриън да се зачуди, дали нещо не се е объркало. Ирлану продължи да се бори. Жокдан тръгна към нея, ала бърз поглед на Зулрон го задържа. Накрая жената изпищя и се строполи върху възглавниците.

— Остави я! — изкрещя Зулрон на тенкински.

Жокдан не му обърна внимание, притичвайки до нея. Фан Ирлану лежеше на земята в конвулсии. Тя проплака и сетне остана неподвижна.

Жокдан я сграбчи, шепнейки в ухото й. Повдигна главата й и постави ръка близо до устните, за да провери за дъх.

— Ти я уби! — изрева към Зулрон. Без да каже нищо повече, взе ясновидката в ръце и изтича в дъжда.

— Какво стана? — попита Ейдриън.

— Приятелят ти не е човек — обяви обердазът. Зулрон пристъпи към Ройс. — Защо си тук?

— Ние сме част от екипажа на „Изумрудената буря“, носим съобщение до Замъка на четирите вихъра — отвърна вместо него Ейдриън.

Зулрон не откъсваше очи от Ройс.

— В продължение на три хиляди години древните легенди предричат Деня на разплата, когато сянката от севера ще се спусне връз земите ни.

Дърнинг, Грейди, По и Булард влязоха.

— Какво става? — попита Дърнинг. — Чухме женски писък и видяхме едрият да я изнася.

— Имаше инцидент — обясни Ейдриън.

Дърнинг и Грейди моментално погледнаха към Ройс.

— Не знаем какво й се случи — продължи Ейдриън. — Тя правеше някаква духовна демонстрация — разчиташе бъдещето на Ройс или нещо от сорта — и тогава припадна.

— Припаднала? — рече Дърнинг.

— Вдишваше запалени листа от тулан. Може би партидата е била лоша.

Зулрон игнорира разговора им и продължи да се взира в Ройс.

— Гхазелската легенда, из уста на уста запазена от времето на Гхазел-Да-Ра, разказва за смърт и разруха, за мъст, за завръщането на Старите. Самият аз съм виждал знаците. Гледам звездите и зная. На север се носи тътен. Естрамнадон е активна, Авемпарта е отворена. Сега в селото ми има елф, такъв никога не е пристъпвал преди.

— Елф? — попита Дърнинг, объркан.

— Това уби Фан Ирлану — рече им Зулрон. — Или поне я побърка.

— Какво? — възкликна Ейдриън.

— Не е възможно да се използва визията за елф. Липсата на душа разкрива само безкрайност. За нея това е било като потапяне в бездънна бездна. Ако оцелее, никога няма да бъде същата.

— Ти си селският лечител. Не трябва ли да се опиташ да й помогнеш?

— Той я иска мъртва — заговори Ройс. Сетне, поглеждайки към Зулрон, додаде: — Ти знаеше.

— Какво е знаел? — попита Булард, напрегнат, но удивен. Грейди и Дърнинг също се приведоха напред.

— Знаеше, че съм елф, нали? Ала й каза — не, принуди я — да ми гледа — рече Ройс.

Навън се носеше глъчка, тичащи крака, гръмки гласове. Над разгорещените тенкински викове Ейдриън чу гласа на Уесли.

— Защо искаш смъртта й?

— Нищо не съм направил. Ти си този, който я уби. А убийството на някой от селото, още повече ясновидец, е непростимо престъпление. Наказанието е смърт.

Зулрон се усмихна, преди да пристъпи навън.

Останалите го последваха и се изправиха пред нарастваща тълпа.

— Ето го! — изкрещя Траник в мига, в който зърна Ройс. Посочи го и каза — Ето го елфът! Предупреждавах за него!

— Той уби нашата ясновидка Фан Ирлану — обяви Зулрон и повтори думите си на тенкински.

Буранду, Уесли и Уайът си пробиха път през тълпата.

— Истина ли е? — бързо запита Уесли с нервен глас.

— Кое? — поинтересува се Ройс.

— Елф ли си и дали си убил Фан Ирлану?

— Да, и не съм сигурен.

Тълпата се разрасна и сред многобройните тенкински викове Ейдриън долови думи като справедливост, мъст, убийте.

— Велики Мар! — тихо, но яростно заговори Уесли към Ройс. — Какво ти има? Би трябвало да те обеся само заради неприятностите, които причини.

Пое дъх. Тълпата се приближи. В небето проблесна светкавица, изтътна гръм.

— Какво искаш да кажеш с това, че не си сигурен? — продължи Уесли. Говореше бързо, бършейки дъжда от лицето си.

— Убиецът трябва да си плати за престъплението, Буранду — заяви Зулрон на тенкински. — Неговата липса на душа уби обичната ни Фан Ирлану. Законът налага справедливост!

— Къде е Жокдан? — попита Буранду.

— Отдава последна почит на покойната, която щеше да му бъде жена. Ако беше тук, щеше да се съгласи.

— Той лъже! Зулрон е виновен — произнесе Ейдриън на тенкински, с което привлече изненадани погледи.

— Какво казват? — обърна се към Ейдриън Уесли.

— Обердазът иска да бъдем убити, а Буранду му вярва.

— Доведете ги! — изкрещя Буранду.

Селските воини се впуснаха към тях. Ейдриън прецени дали да изтегли мечовете си и реши да не го прави. С поглед указа на Ройс да не се съпротивлява.

Бяха отведени до средата на селото, където Диладръм крещеше:

— Пуснете ме! Какво правите! — виждайки Уесли, попита: — Какво сте направили? Нали ви казах да не ги обиждате!

— Не сме — обясни Ейдриън. — Убихме обичната им ясновидка.

— Какво! — Диладръм изглеждаше, сякаш ще припадне.

— Всъщност е объркване, но съм убеден, че ще имаме възможност да обясним — вмъкна Уесли.

— Поне Траник ще умре заедно с нас — рече Ройс, достатъчно високо, та стражът да чуе.

— Смъртта на един мъченик е достойна цена да отърве света от такъв като теб.

Отново проблесна светкавица, разкрила бледните лица на екипажа.

Грейди бе блъснат на земята и посегна към меча си.

— Грейди, не! — каза Ейдриън.

— Точно така — извика Уесли. — Никой да не вади оръжие. Те ще ни избият.

— Ще го сторят така или иначе — отвърна Дърнинг.

По и Ейдриън изправиха Грейди на крака. Около тях воините оформиха стена, зад която се мяташе тълпа гневни лица и размахани юмруци. Подгизналата сбирщина ревеше и се блъскаше, думите им слели се в рев на омраза. Отново проблесна светкавица и един глас извика:

— Ти знаеше!

Моментално тълпата утихна и се раздели. Само шумът на дъждовните капки нарушаваше тишината, докато Фан Ирлану крачеше към тях. Край нея Жокдан носеше застрашително на вид копие, очите му бяха неумолими и пронизваха Зулрон.

— Буранду, вината не е на странника. Зулрон ме накара да го разчета. Знаеше, че у чужденеца има елфическа кръв. Ала съм още жива!

— Но… не… Как е възможно… — заекна Зулрон.

— Той не е Стар — рече Ирлану. — Той е каз! В него има човещина — опори, Зулрон, опори!

— Какво става? — Уесли попита Ейдриън. — Не е ли тя онази, която Ройс е убил? Какво казва тя?

— Изглежда малко разстроена — каза Грейди.

— Но не към Ройс — отбеляза По.

— А към кого тогава? — попита Грейди.

— Зулрон се опита да ме убие. От известно време виждах, че амбициите му са огромни. Съзирах предателство в сърцето му, ала не очаквах да отиде толкова далеч.

— Жокдан, какво ще кажеш? Истина ли е казаното от Фан Ирлану? — обърна се към своя военачалник Буранду.

Жокдан заби копието в гърдите на Зулрон.

Дългото острие премина изцяло през тялото на обердаза. Околните отстъпиха назад, всички се отдръпнаха. Жокдан продължи да натиска, прокарвайки и част от дръжката в раната, пристъпвайки напред, хващайки шамана за врата. Сграбчил го със силните си ръце, той се изплю в лицето на Зулрон. Светлината в очите на обердаза угасна и Жокдан изтегли копието си.

— Това май отговаря на въпроса ти — изтъкна По.

Буранду погледна към трупа, сетне към Жокдан. Кимна.

— Жокдан никога не греши. Доволен съм от безопасността ти, Фан Ирлану — рече й той. Сетне Старейшината се обърна към Уесли и останалите. — Простете безчестието на злия Зулрон. Не ни съдете по неговите дела. Вие също имате такива люде.

Уесли погледна към Траник и Ройс.

Буранду изкрещя към воините и те разпръснаха тълпата. Мнозина поспряха да целунат Фан Ирлану, която диреше опора у Жокдан. Усмихваше се измъчено, ала Ейдриън виждаше бледността на лицето й и затруднението, с което дишаше.

Старейшината размени няколко думи с Жокдан и Фан Ирлану. Сетне Жокдан отново пое на ръце ясновидката и я отнесе в една от по-малките колиби. Тялото на Зулрон бе извлечено, последвано от повечето тенкини.

— Това ли беше? — попита Грейди.

— Почакайте — рече Диладръм, докато облеченият в леопардова кожа се приближаваше. — Селото Удоро моли да простим объркването и умолява за честта да продължи да бъде наш домакин.

Останалите се спогледаха скептично.

— Искрени са.

Уесли въздъхна и кимна.

— Благодари им за любезността, но утре сутрин ще продължим пътя си.

— Любезност? — промърмори Дърнинг. — Едва не ни одраха живи. Трябва да се махаме, докато можем.

— Не виждам полза да се мотаем из джунглата през нощта — рече Уесли. — Тръгваме призори.

— Ами Мелбърн? — попита Траник.

— Вие, доктор Леви и матроси Блекуотър и Мелбърн ще дойдете с мен. Останалите да се оттеглят и да се наспят добре.

Млад тенкин притича до тях и заговори на Диладръм, гледайки към Ройс.

— Какво има? — попита Уесли.

— Фан Ирлану иска да види Ройс и Ейдриън.

Уесли им кимна, но добави:

— Този път се опитайте да не започвате война. Ще ми докладвате директно след… разчитам на честта ви, господа.

Преди Траник да успее да възрази, двамата кимнаха:

— Ай-ай, сър.

Фан Ирлану лежеше завита с тънка бяла кувертюра. Младо момиче мокреше челото й с кърпа, която навлажняваше в плитък съд. До нея стоеше Жокдан. Копието му, все още покрито с кръвта на Зулрон, беше облегнато до вратата.

— Тя наистина ли е добре? — попита Ейдриън.

— Нищо ми няма — отвърна Ирлану. — Шокът беше ужасен. Ще е нужно време.

— Съжалявам — рече Ройс.

— Зная — каза му тя. Лицето й бе съчувствено, почти тъжно. — Зная.

— Видя ли нещо?

— Ако, изпълнена с дима на тулан, докоснех ръката на Жокдан, бих могла да кажа какво е обядвал вчера и какво ще яде утре. Ако докоснех ръката на Галенти, бих могла да посоча жената, за която ще се ожени, и кой ще надживее другия. Бих могла да посоча точните обстоятелства на смъртта му. Тъй ясен е взорът ми, че мога да виждам живота в детайли, ала не и теб. Ти си мистерия, облак. Да гледам в теб, е все едно да гледам планинска верига през гъста мъгла — само върхове, които не могат да бъдат обединени в едно. Ти си каз — на вашия език — мир, нали? — смес от човешка и елфическа кръв. Това ти дава дълъг живот.

Тя поспря да събере сили, а челото на Жокдан се смръщи още повече.

— Погледнеш ли надолу по пътя, виждаш повечето неща — дърветата, камъните, листата. Ала с теб е като да се взираш в хоризонта, летейки високо във въздуха — много малко детайли. Взорът ми не може да обхване целия живот на един каз.

— Но си видяла нещо.

— Видях много неща. Твърде много — каза му тя. Очите й бяха успокояващи.

— Кажи ми — каза Ройс. — Моля те, познавам една жена. Тя много прилича на теб, но нещо я тормози. Не иска да говори за него. Смятам, че подобно на теб е видяла неща — неща, които я тревожат.

— Тя тенкин ли е?

— Не съм сигурен, ала носи същия белег като твоя.

Фан Ирлану кимна.

— Повиках те заради видяното от мен. Ще ти кажа каквото знам и сетне ще почивам. Спя дълго, Жокдан няма да позволи да ме притесняват. Убедена съм, че няма да те видя отново. Видях много, ала малко разбрах — твърде голямо разстояние, твърде много време. Повечето са смътни чувства, които е трудно да се опишат, ала усетеното от мен бе мощно.

Ройс кимна.

Тя поспря за момент да си събере мислите и заговори:

— Мрак те заобикаля, смъртта е навсякъде, дебне, лови те, ти се храниш с нея — кръвта причинява кръв — мракът те поглъща. В този мрак виждам две светлини пред теб. Едната ще угасне. Другата премигва, ала не трябва да угасне. Трябва да защитиш пламъка от бурята.

— Виждам тайна — тя… скрита е. Огромно съкровище е скрито. Мъж го крие, ала жена знае — само тя знае и се приготвя. Тя говори в гатанки, чийто смисъл ще бъде разкрит — засега истината е скрита. Ще си спомниш, когато настане времето. Пътят ти е постлан — в мрака.

Жокдан промърмори нещо на тенкински, ала Фан Ирлану поклати глава и продължи.

— Виждам голямо пътуване. Десет на път. Тази, която носи светлината, ще води. Пътят води дълбоко в земята и в отчаянието. Гласът на мъртъвците направлява стъпките ти. Крачиш обратно във времето. Трижди хилядолетната битка започва отново. Мраз сковава света, смърт сполита всички, пред теб има избор. Само на теб е предложен. Твоят избор ще наклони везните, ала не е ясно в чия полза. Трябва да избереш между мрак и светлина, изборът ти ще повлияе на мнозина — тя поспря, поклащайки бавно глава. — Като листа в гората, като тревите — твърде много. И се страхувам, че в края ще избереш мрака и ще загърбиш светлината.

— Каза тя. Кого имаше предвид? Гуен ли? — попита Ройс.

— Не зная имена. Бяха само чувства, откъслеци от сън.

— Каква е въпросната тайна?

— Не зная. Скрита е.

— Когато говореше за двете светлини, едната от които щяла да угасне, това нечия смърт ли означава?

Тя кимна.

— Така мисля… да, така го почувствах. Усетих загуба, тъй голяма, че все още я усещам — тя докосна ръката на Ройс, а по бузата й се търколи сълза. — Пътят ти е изпълнен с огромна мъка.

Ройс помълча за миг, сетне запита отново:

— Какво е онова голямо пътуване?

Тя поклати глава:

— Ще ми се да знаех повече. Животът ти — целият ти живот — е бил изпълнен с болка, още много има по пътя ти. Съжалявам, повече не мога да кажа.

— Сега тя почива — каза им Жокдан. Тонът му ясно говореше, че е време да тръгват.

Пред колибата завариха Уайът.

— Изчакваш ни — попита Ейдриън.

— Не исках погрешка да се наврете в погрешната колиба — смигна той.

— Останалите легнаха ли си?

Той кимна.

— Значи си елф — обърна се Уайът към Ройс. — Това обяснява много. Какво искаше дамата?

— Да ми каже за бъдещето.

— Добри новини?

— То едва не я уби. Какво мислиш, дали са добри?