Изумрудената буря

Глава 22 Пътуване към дома

Арчибалд Белънтайн се взираше през прозореца на залата. Изглеждаше студено. Кафява трева, вихрещи се сухи листа, натежали от сняг облаци, отлитащи гъски — всичко това му напомняше, че настъпваше смяна на сезона. Зимата щеше да дойде след по-малко от два месеца. Срита с ботуша си един камък в стената. Приглушеният удар опари крака му и го накара да потрепне.

Защо трябва да мисля за това? Защо винаги си мисля за това?

Зад него Салдур, Етелред и Бидингс обсъждаха нещо, ала той не слушаше. Вече не го беше грижа. Може би трябваше да напусне. Може би трябваше да вземе малка свита и да се върне в Чадуик и убежището на Сивата кула. Замъкът сигурно вече е станал на руина, щеше да се залисва с възстановяването на щетите, причинени от слугите му в негово отсъствие. Брус сигурно се бе почерпвал от брендито му, а бирниците са занемарили задълженията си. Щеше да покани неколцина приятели и сестра си за… Спря и понечи да изрита стената отново, ала и последният път бе достатъчно болезнено.

Спането в палатка по това време на годината щеше да е мъчително. Пък и какво щяха да кажат регентите? И по-скоро — какво щяха да правят в негово отсъствие? И без това в лицето му се отнасяха достатъчно зле. Как ли щяха да заговорничат, ако си отидеше?

Всъщност не му се прибираше особено. Замъкът Белънтайн бе самотно място, още по-отвратително през зимата. Преди мечтаеше как това ще се промени, когато има красива жена и деца. Тогава мислеше за Аленда Ланаклин. Тя бе красавица. Често си представяше как получава ръката на дъщерята на крал Арманд, принцеса Беатрис. Тя със сигурност бе привлекателна. Дори много летни вечери бе прекарал, наблюдавайки млекарките в полето, обмисляйки възможността да отскубне някоя от мизерното й съществуване, издигайки я до лейди Белънтайн. Колко благодарна би била тя, колко предана, колко покорна. Това бе преди да дойде в Акуеста — преди да я види.

Дори в съня не намираше облекчение, защото Модина се появяваше и в него. Танцуваше с нея на сватбата им. Мразеше да се събужда. Вече дори не се интересуваше от титлата. Би загърбил идеята да стане император, стига да я имаше. Дори смяташе да се откаже от графската си титла — но тя се омъжваше за Етелред!

Не искаше да поглежда към регента. Глупакът изобщо не се интересуваше от нея. Как би могъл да бъде толкова студен, та да принуждава едно момиче да се омъжва за него само за политическа полза? Този човек бе мерзавец.

— Арчи… Арчи… — Етелред го викаше.

Потръпна при споменаването на омразния прякор и намръщен извърна лице от прозореца.

— Трябва да поговориш с твоя човек Бректън.

— Какво е направил сега?

— Отказва да се подчинява на заповедите ми. Твърди, че служел единствено на теб. Трябва да му пообясниш как стоят нещата. Не можем да имаме рицари, подчинени единствено на лордовете си. Трябва да припознават върховенството на Новата империя и йерархията.

— Изглежда той точно това прави — спазва йерархията.

— Да, обаче има и друго. Започнал е да става упорит. След няколко месеца ще ставам император, не мога да позволя най-добрият ми генерал да иска твоето разрешение, за да му дам заповед.

— Ще говоря с него — измъчено каза Арчибалд, най-вече за да спре да чува гласа на Етелред. Ако дъртото копеле не бе такъв опитен войник, би се замислил над възможността да го предизвика, ала Етелред бе участвал в множество сражения, а Арчибалд се бе фехтувал единствено с тренировъчни мечове. Даже и да смяташе да се самоубива, нямаше да достави на Етелред това удоволствие.

— Ами Модина? — попита Етелред.

Споменаването на името й накара Арчибалд отново да се заслуша в разговора.

— Тя готова ли ще бъде?

— Да, така мисля — отвърна Салдур. — Амилия върши чудеса с нея.

— Амилия? — Етелред потропа челото си. — Тя не е ли онази слугиня, която ти повиши до главна имперска секретарка?

— Именно — рече Салдур. — Мислех си да я задържа и след сватбата.

— След сватбата няма да ни е нужна.

— Зная, но бих могъл да й намеря друго приложение. Тя се доказа като интелигентна и полезна.

— Прави каквото щеш с нея. Аз със сигурност не…

— Кралиците винаги се нуждаят от секретарки, дори и когато са омъжени — намеси се Арчибалд. — Разбирам, че ще поемеш пълен контрол над Новата империя, но тя все още ще се нуждае от асистент.

Етелред с объркано изражение погледна другия регент.

— Той не знае?

— Какво да зная? — попита Арчибалд.

Салдур поклати глава.

— Сметнах, че колкото по-малко хора са наясно, толкова по-добре.

— След сватбата — обясни Етелред на Арчибалд, — веднъж като бъда коронован, Модина ще претърпи нещастен инцидент — фатален.

— Всичко е уредено — докладва Нимбус. Ариста крачеше из стаята, а Модина седеше на леглото. — Осигурих му униформа. Тази нощ фермерът ще вмъкне Хилфред, скрит в кола със сено.

— Те ще я проверят ли? — попита Ариста, спирайки да кръстосва помещението.

— Вече не, спряха да претърсват за вещицата. Нещата се връщат към обичайния си начин. Познават фермера. Идва всеки трети ден от седмицата.

Ариста кимна и отново закрачи.

— Същата кола ще ви отведе призори. Ще излезете през градските врати. На кръстопътя ще има три коня, снабдени с храна, вода, одеяла и дрехи.

— Благодаря ти, Нимбус — Ариста прегърна дългуча, карайки го да се изчерви.

— Сигурна ли си, че това ще проработи? — попита Модина.

— Не виждам защо не — рече Ариста. — Ще направя, каквото и миналия път. Ще стана Салдур, а Хилфред ще бъде пазач от четвъртия етаж. Убеден ли си, че си взел правилната униформа?

Нимбус кимна.

— Ще наредя на постовия да отвори затвора. Ще грабнем Гаунт и ще напуснем. Ще наредя на серета да остане на пост и да не казва никому. Никой няма да узнае за липсата с часове, може би дни.

— И все пак не разбирам — Модина изглеждаше объркана. — Амилия каза, че в кулата имало тъмница, но че всички килии били празни.

— На пода има тайна врата. Много хитро скрита, заключена със скъпоценна ключалка.

— Какво е скъпоценна ключалка?

— Скъпоценен камък, който поражда специфична вибрация. Доближен до вратата, той я отключва. Имах такава ключалка на стаята си у дома, а църквата използваше много по-сложна версия при вратите на затвора Гутария. Тук имат същия механизъм, а ключът е изумрудът в дръжката на меча на рицаря.

— Значи ще избягате тази нощ? — попита императрицата.

Ариста кимна. Модина сведе глава, в очите й се прокрадна тъга.

— Какво има? — попита принцесата.

— Нищо. Просто ще ми липсваш.

Ариста гледаше как слънцето залязва и усети как стомахът й се свива.

Глупост ли върша?

Бе планирала само да открие Гаунт, не да го спасява. След като знаеше къде точно се намира, трябваше да се прибере у дома, където Олрик щеше да прати Ейдриън и Ройс. Ала беше решила така преди — преди да срещне Хилфред, преди отново да открие Тракия, преди да се превъплъти в Салдур. Изглеждаше толкова лесно, че напускането без Гаунт се превръщаше в ненужен риск. Димът бе указал, че е жив, но дали това щеше да е така и след няколко седмици?

Беше сама с Модина. Не бяха разменили думи часове наред. Нещо измъчваше императрицата — нещо повече от обичайното. Модина бе упорита, нищо не можеше да я откаже, след като веднъж бе решила нещо. Очевидно сега бе решила да не говори.

Портите се отвориха и каруцата със сено влезе.

Ариста гледаше напрегнато. Нищо не изгледаше подозрително — нямаше насъбрали се пазачи, не се разнесоха викове — просто купа сено и бавно теглещо я магаре. Фермерът — възрастен мъж, спря при конюшните, разпрегна магарето и го поведе. Взирайки се в каруцата, тя не можа да се удържи. Планът бе да изчакат почти до зазоряване, ала не можеше да остави Хилфред да чака там. Едва дочака луната да започне да се издига над хоризонта, сетне се изправи.

— Време е.

Модина повдигна глава.

Ариста отиде в средата на стаята и коленичи.

— Ариста… — колебливо поде Модина.

— Какво има?

— Нищо… късмет.

Ариста се изправи и прекоси помещението, за да я прегърне.

— И на теб.

Императрицата поклати глава.

— Задръж го целия — на мен няма да ми е нужен.

Превъплътена в регент Салдур, Ариста слезе по стълбите, чудейки се какво искаше да изрече Модина. Ала нощната възбуда не я оставяше да се съсредоточи. Бе узнала, че можеше да остане в тази форма дълго време. Метаморфозата се разваляше по време на сън, но щеше да се задържи много по-дълго от нужното й тази нощ. Това й даваше по-голяма увереност. Макар все още да бе притеснена да не попадне на истинския Салдур, мисълта пак да види Хилфред не й даваше мира.

Сърцето й подскачаше, когато си помислеше, че ще поеме към Меленгар, отново придружена от Хилфред. Бе пътувала дълго и уморително, искаше най-сетне да се прибере у дома. Искаше да види Олрик и Юлиан, отново да спи в собственото си легло. Обеща си, че ще се отнася по-добре към Мелиса и реши да даде на камериерката си нова рокля. Вече бе съставила дълъг списък със зимни подаръци, когато пристъпи навън. Широкото лице на пълната луна осветяваше вътрешния двор, позволявайки й да вижда ясно, все едно е облачен ден. Тя се отправи към каруцата. Градината бе празна.

— Хилфред! — прошепна тя. Нямаше отговор, никакво движение в сеното. — Хилфред! — тя поклати колата. — Аз съм, Ариста.

Зачака.

Сърцето й подскочи, когато сеното се размърда.

— Принцесо? — колебливо рече той.

— Да, аз съм. Просто ме следвай — тя го отведе в последната преграда на конюшнята, която бе празна. — Трябва да почакаме тук, докато почти се съмне.

Хилфред се вглеждаше в нея със съмнение, стоейки на разстояние.

— Как… — започна той, но замлъкна.

— Смятах, че Нимбус ти е обяснил, че ще се появя така.

— Да.

Очите на Хилфред обикаляха фигурата й, изражението му бе такова, сякаш е опитал нещо ужасно на вкус.

— Слуховете са верни — призна тя. — Поне тези за магията.

— Зная това, но косата ви, лицето ви, гласът ви… — той поклати глава. — Всичко е съвършено. Как да зная, че не сте истинският Салдур?

Ариста затвори очи. В миг Салдур изчезна и отново се появи принцесата на Меленгар.

— Аз съм — увери го тя. Пристъпи напред и видя как той трепна. Болеше я да вижда това — повече, отколкото бе очаквала. — Трябва да ми се довериш — рече тя.

— Как бих могъл? Как да съм уверен, че наистина сте вие, след като си сменяте кожите тъй лесно?

— Попитай ме нещо.

Той се поколеба.

— Хайде, Хилфред.

— Бях ваш телохранител още от времето, когато бях много млад. Назовете ми имената на първите три жени, в които бях влюбен — и името на онази, която загубих заради белезите на лицето си.

Тя се усмихна и усети да се изчервява.

— Ариста, Ариста, Ариста, няма такава.

Той се усмихна. Тя не го изчака. Знаеше, че той не би посмял да направи подобно нещо сам. Затова обгърна ръце около шията му и го целуна. Усети как мускулите му внезапно се напрегнаха, но той не се отдръпна. Тялото му бавно се отпусна, ръцете му я прегърнаха. Той я притисна силно. Бузата му се допря към нейната, брадичката й бе положена на рамото му.

— Марибор да ми е на помощ, ако наистина сте Салдур — прошепна Хилфред в ухото й.

Тя тихо се изсмя и се зачуди дали това е първият път, в който прави нещо подобно след смъртта на Емъри.