Изумрудената буря

Глава 14 Калис

Дагастанското пристанище неизменно изненадваше посещаващите го за пръв път пътешественици от Аврин, които вземаха всички останали за варвари. Калис бе смятан за място, където сбирщини племена живееха в дървени колиби сред гъстата и мистериозна джунгла. Затова повечето посетители биваха шокирани при вида на масивните сгради и елегантните кули, издигащи се по крайбрежието. Градът бе невероятно голям и добре поддържан. Сгради от камък и сиви тухли бяха струпани по хълма, издигащ се над пристанище, което посрамваше дървените пристани на Акуеста. Тук четири дълги каменни кея се простираха в залива, сред които на равни интервали се издигаха величествени кули за нуждите на кипящата търговия. Мачтите на повече от сто кораба, почти всички от тях екзотични търговски съдове, бяха обрамчили брега.

Ейдриън си припомни града веднага щом го зърна. Горещината на древните камъни, ухаещите на подправки улици, знойните жени — все спомени от лекомислената младост, които бе предпочел да забрави. Без съжаление бе оставил изтока зад себе си — и се връщаше не без колебание.

Никакви камбани не зазвъняха в кулите при влизането им в пристанището. Не бе вдигната тревога, когато дакканската тартана с червени платна се приближи. Само един катер се отправи към тях, поздравявайки ги.

— Ен дил дуал лон дуклим? — провикна се към тях пилотът.

— Не те разбирам — отвърна Уесли.

— Как се казва съдът? Кой е капитан?

— Ами… страхувам се, че няма име, но аз съм Уесли Белстрад.

Пилотът отбеляза нещо на плочката си и се намръщи.

— Откъде идвате?

— Ние сме останалият екипаж на „Изумрудената буря“, съд на Нейно Имперско Високопреосвещенство, отплавал от Акуеста.

— По каква работа сте тук и колко време ще останете?

— Извършваме доставка. Не съм сигурен колко време ще ни отнеме.

Пилотът приключи със задаването на въпроси и им направи знак да го последват към кея. На пристана чакаше друг служител, който накара Уесли да подпише няколко формуляра, преди на останалите да бъде разрешено да слязат.

— Според заповедите на Сиуард трябва да се свържем с мистър Диладръм. Ще сляза на сушата и ще се опитам да го намеря — обяви Уесли. — Мистър Деминтал и матрос Стаул ще дойдат с мен. Матрос Блекуотър, ти поемаш командването. Отговаряш за инвентара и кораба.

— Ай, сър — поздрави Ейдриън. Тримата слязоха и изчезнаха сред лабиринта от улички.

— Страхотен късмет имахме със спасяването на оцелели, а? — отбеляза Ейдриън, срещайки Ройс на кърмата.

Другите останаха в средата на корабчето, удивено взиращи се в пристанището. Наистина имаше много за гледане. Необичайни звуци долитаха от града. Биенето на камбани, отекването на гонг, напевните подвиквания на търговците и над всичко това — натрапчивият глас на мъж, пеещ в далечината.

Докери пренасяха товари от и на кораби. Повечето бяха облечени в роби с вертикални ивици, кожата им беше мургава, лицата брадясали. Топове лъскава коприна и прозрачен плат чакаха реда си да бъдат натоварени, заедно с урни тамян и делви благоуханни масла. Каменната украса на околните къщи бе забележителна. Сложни орнаменти от цветя и геометрични форми украсяваха почти всички сгради. Куполите бяха най-често срещаният архитектурен стил — някои позлатени, други украсени със сребро или шарени тухли. По-големите сгради се отличаваха с повече от едно кубе, всяко от които имаше заострен връх.

За пръв път от три дни насам двамата можеха да разговарят на спокойствие.

— Показа огромен самоконтрол, освен това бях впечатлен с дипломатичното ти разрешение на малката ни гражданска война — рече му Ейдриън.

— Просто те наглеждам, както помоли Гуен — Ройс седна на дебел куп въжета.

— Гениално беше да посочиш Уесли — отбеляза партньорът му. — Ще ми се аз да се бях сетил за това. Хлапето ми допада. Видя ли как взе Стаул и Уайът със себе си? Уайът познава доковете, а Стаул разбира езика и вероятно се ориентира из града. Напълно смислен избор, а същевременно двамата са и тези, които биха създали най-много неприятности в негово отсъствие. Прилича на брат си повече, отколкото осъзнава. Срамота е, че са родени в Чадуик. Белънтайн не ги заслужава.

— Нещата не изглеждат добре. Знаеш това, нали? — попита Ройс. — Оръжията и платата на Мерик потънаха, всички командващи са мъртви. Не виждам накъде да вървим сега.

Ейдриън приседна до него. Водата леко облизваше корпуса на тартаната, а над главите им крещяха чайки.

— Но все още имаме заповедите на Мерик и онова писмо. Какво пишеше в него?

— Не го прочетох.

— Не беше ли ти този, който ме нарече глупав, защото…

— Нямах възможност. Уайът моментално награби документите. Сетне се случи онази малка неприятност с подпаления кораб и дългото плуване. Сега са у Уесли, а той почти не спа. Нямаше кога да го прочета.

— Тогава ще трябва да се навъртаме, докато не ти се удаде да надникнеш в писмото — или не разрешим гатанката. Защо й е на империята да праща оръжия на Калис, когато се нуждае от тях за борба с националистите?

— Може би подкупва Калис да се присъедини?

Ейдриън поклати глава.

— Дори Ренидд може да ги надвие. Тук няма организация, няма централизирана власт, само неколцина сражаващи се водачи. Няма как Мерик да убеди достатъчно водители да се бият за Новата империя — повечето от тях дори не са чували за Аврин. Ами елфите? Какво правеха с тях?

— Трябва да призная, самият аз бих желал да узная това — рече Ройс.

Погледът на Ейдриън проследи Траник, който излезе на палубата и легна върху резервните платна на носа. Бе спуснал качулката си, за да му пази сянка, а ръцете си бе скръстил пред гърдите. Почти приличаше на труп, нуждаещ се от ковчега си.

Корабният готвач посочи към стража.

— Какво става между вас с Траник? Изглежда наистина те мрази — дори повече, отколкото мрази останалите.

Ройс не погледна към стража. Продължи да седи безгрижно, преструвайки се на загърбил света, сякаш с Ейдриън бяха сами на борда.

— Странно е. Никога не съм го срещал, никога не бях чувал за него преди сегашното пътуване, а го познавам добре — той мен също.

— Благодаря ти, господин Есрахаддон. По-завоалиран отговор не можеше ли да дадеш?

Ройс се усмихна.

— Сега разбирам защо го прави. Доста е забавно. Също така съм изненадан, че още не си се досетил.

— За какво?

— Нашичкият Траник си има тайна. Това го прави тъй неприятен и същевременно толкова опасен. Би могъл да убие Уайът, дори и теб да поизненада. Със Стаул и навъртащият се наоколо Бърни, не бих бил особено уверен в развоя на битката, дори и ако гласът на Гуен не ехтеше в главата ми.

— Няма да ми кажеш, нали?

— Къде е забавлението? Това ще ти даде нещо да се занимаваш, а аз ще мога да се забавлявам като обиждам интелигентността ти. Но на твое място не бих се бавил прекалено. Траник скоро ще умре.

Уесли се появи отново. От подвижния мост се обърна към екипажа:

— Трябват ми доброволци, които да ме придружат. Страж Траник, мистър Булард, доктор Леви, моряци Стаул и Дефо да слязат. Ще пътуваме дълбоко в калиаските джунгли. Пътуването няма да бъде лишено от значителен риск, така че никому няма да заповядам да ме следва против волята си. Желаещите да останат ще стоят на борда и при връщането ми ще отплаваме към дома, където ще получите парите си.

— Къде по-точно в джунглата, мистър Уесли? — попита Банър.

— Трябва да предам писмо на Ерандабон Гайл, за когото знам, че е някакъв военачалник по тези места. Мистър Диладръм, който очакваше пристигането ни, е приготвил керван и е готов да ни придружи. Ала крепостта на Гайл се намира много навътре в джунглата, не е изключен контакт с Ба Ран Гхазел. Кой ще дойде?

Ейдриън, който бе сред първите доброволци, се изненада, че е част от мнозинството. Уайът и По не го изненадаха, ала дори Джейкъб и Грейди се присъединиха, след като видяха останалите. Само Грейг и Банър не проявиха желание.

— Разбирам — рече Уесли с нотка на изненада. — Банър, ти ще отговаряш за кораба.

— Какво да правим във ваше отсъствие, сър? — попита въпросният.

— Нищо. Просто стойте на борда и не се размотавайте из града. Не създавайте неприятности.

Банър се усмихна радостно на Грейг:

— Значи можем да спим цял ден, ако поискаме?

— Не ме интересува какво правите — стига да не излагате кораба на риск и да не посрамвате империята.

Двамата оставащи трудно скриваха възхитата си.

— Обзалагам се, че вече ви се ще да не бяхте бързали толкова с ръцете.

— А нали знаеш, че в трюма има запаси само за седмица? — отбеляза Уайът. — На твое място бих се хранил пестеливо.

По лицето на Банър изникна тревога.

— Нали няма да се бавите?

Уесли ги поведе в града, налагайки бързо темпо, държейки хората си под око. Възрастният мъж — Антън Булард, бе единственият влачещ се, но това се дължеше в по-голяма степен на възрастта му, отколкото на получените рани, оказали се само драскотини.

Пъстри шатри и чергила обгръщаха дагастанските улици. Павираните тротоари гъмжаха от тълпи, търговци размахваха знамена с неразпознаваеми символи и се провикваха към минувачите. Възрастни мъже пушеха лули под сенките на раирани балдахини. Оскъдно облечени жени със завоалирани лица бавно се извиваха под звуците на барабани, цимбали и звънчета. Пренатоварените сетива не можеха да се съсредоточат върху нещо конкретно. Навсякъде ги обграждаха поразителни цветове, изкусителни движения, упоителни аромати и завладяваща музика. Удивените моряци вървяха в крак с Уесли, повел ги към техния гид. Въпросният чакаше с хората си край павирана улица, недалеч от градския базар.

Диладръм приличаше на просяк с наднормено тегло. Дрехата и тъмните му панталони бяха захабени и немарливо закърпени. Дълга, мръсна коса изскачаше изпод безформената филцова шапка като че в протест. Брадата му, също толкова занемарена, можеше да се похвали със стръкчета трева. Лицето му беше мургаво, зъбите жълти, ала очите му проблясваха на следобедното слънце. Стоеше край пътя пред редица интересни животни. Приличаха на дребни, рунтави коне. Бяха натоварени с вързопи и вързани едно за друго. Шестима помагаха на Диладръм да държи върволицата под контрол. Носеха само набедрени препаски от лен и потракващи огърлици от шарени камъни. Подобно на Диладръм, те се усмихнаха широко при приближаването на моряците.

— Добре дошли, добре дошли, господа — топло ги приветства той. — Аз съм Диладръм, вашият гид. Преди да напуснем прекрасния ни град, бихте ли желали да разгледате магазините ни? Аз и моите винтуски приятели ще ви осигурим храна, вода и подслон, както вече бе уговорено, ала ни чака дълго пътуване. Някои стоки от базара могат да направят пътя по-приятен. Например нашите прекрасни вина и ликьори, а може би и привлекателна робиня, която да подслади лагеруването.

Няколко чифта очи се насочиха към дюкяните, където десетки шарени табели приканваха на чужд език. Чуваше се музика — странно подрънкване и пищялки. Ейдриън надушваше агнешко с къри — популярна по тези места гозба.

— Тръгваме моментално — отвърна Уесли по-силно, отколкото бе нужно само Диладръм да го чуе.

— Както желаете, сър.

Гидът тъжно сви рамене. Даде знак на хората си. Винтусите подкараха кервана, пришпорвайки животните с викове и размахване на дълги шибалки.

Един от тях зърна Ейдриън и спря. Челото му се намръщи от напрегнатото взиране. Вик от страна на Диладръм го върна към задълженията му.

— Какво беше това? — попита Ройс. Ейдриън сви рамене, ала другият не остана убеден. — Бил си тук… колко, пет години? Нещо случило ли се е? Нещо, което би желал да споделиш?

— Разбира се — отвърна със саркастична усмивка. — Веднага след като ми разкажеш как си избягал от Манзант и защо така и не си убил Амброуз Муур.

— Съжалявам, че попитах.

— Бях млад и глупав — каза Ейдриън. — Но мога да ти кажа, че Уайът е прав за джунглата. Трябва да сме нащрек с Гайл.

— Срещал ли си го?

Ейдриън кимна.

— Познавам повечето от военачалниците на Гур Ем, ала съм убеден, че отдавна са ме забравили.

Сякаш дочул тези думи, винтусът отново погледна към Ейдриън през рамо.

— Навътре от Дагастан е все нанагорнище — казваше Диладръм. Крачеха по тясна пътечка сред обработваеми земи. Тук-таме се виждаха куполести колиби от трева. — Тъй е навсякъде. Откъм морето човек винаги се изкачва. Това прави сбогуването по-трудно, ала завръщането е още по-приятно.

Вървяха по двама. Начело крачеха Уесли и Диладръм, следвани от Уайът и По, Ройс и Ейдриън. Групата на Траник вървеше на опашката на кервана — след винтусите и животните. Да вървят пред стража беше смущаващо, ала беше по-добре, отколкото да бъдат в непосредствена близост. За шишкав дребосък Диладръм крачеше доста бързо, пристъпвайки енергично и забивайки тояжката си умело. Наведе периферията на инак безформената си шапка, за да предпази очите си от слънцето. Изглеждаше комично, макар на Ейдриън да му се искаше също да си има шапка, дори и глупава на вид.

— Какви точно са инструкциите ти относно нас? — обърна се към Диладръм Уесли.

— Платено ми е да отведа офицерите, товара и екипажа на „Изумрудената буря“ до Замъка на четирите вихъра в Дур Гурон.

— Това ли е резиденцията на Ерандабон Гайл?

— Да, това е крепостта на Пантерата от Дур Гурон.

— Пантера?

Диладръм се изкикоти:

— Така винтусите наричат военачалника. Простовати хорица, но работят много усилено, както виждате. Пантерата е легенда сред тях.

— Герой? — поправи го Уесли.

— Една пантера не е герой за никого. Пантерата е огромна котка, която се крие в джунглата. Призрак за дирещите я, смъртоносна за плячката, ала за онези, които не ловува, тя е просто достойно за почит създание. Пантерата не се занимава с винтусите, ала до тях достигат истории за неговата жестокост и коварство.

— Ти не си винтус?

— Не, ербонец съм. Ербон се намира на северозапад, недалеч от Мандалин.

— Ами тенкините? — попита Уесли. — Военачалникът един от тях ли е?

Изражението на Диладръм помрачня.

— Да. Тенкините са навсякъде из тези джунгли.

Той посочи хоризонта.

— Някои племена са по-гостоприемни от други. Не се притеснявайте, аз и моите винтуси знаем добър път. Ще преминем през едно тенкинско село, ала те ни познават и са приятелски настроени. Като онзи, когото вие наричате Стаул. Ще преминем без проблеми.

Изкачвайки се по-нагоре, навлязоха в обширно поле от високи треви, олюляващи се от вятъра. От върха на една скала пред тях се разкри обширна панорама, прекъсната единствено пред тях, където висок горист хълм се издигаше на няколкостотин фута. Спряха да нощуват точно по залез. Диладръм не бе дал никакви напътствия на винтусите, ала те моментално се заеха да разпъват пъстроцветни шатри с избродирани отгоре им геометрични фигури, както и изящно поръбени навеси. Походни легла и малки табуретки бяха приготвени за всеки, заедно със завивки и одеяла.

Сготвено в едри съдове над огъня, яденето имаше толкова подправки, че накара дори очите на Ейдриън да се насълзят. Стори му се много вкусно след седмиците монотонно свинско. Винтусите се редуваха да ги забавляват. Някои свиреха на инструменти, подобни на лютня, други танцуваха, а трети пееха жизнерадостни песни. Думите Ейдриън не може да разбере, ала мелодията бе красива. Животински звуци изпълваха нощта. Писъци, викове и ръмжене изпълваха нощта със заплаха, прекалено гръмки и прекалено близки.

На третия ден пейзажът започна да се променя. Земята стана стръмна, по-начесто започнаха да се появяват дървета. Доскоро намиращите се в далечината гори вече бяха току пред тях. И не след дълго крачеха под сянката на високи дървета, чиито масивни кореняци се простираха по земята като старчески пръсти. В началото бе приятно най-сетне да се скрият от слънцето, ала сетне пътят стана каменист, стръмен, труден за изкачване. Това не продължи дълго, тъй като скоро прекосиха някакъв хребет и започнаха да вървят по нанадолнище. Промяната на терена бе съпроводена и от промяна във флората. Храстите станаха по-гъсти и с по-тъмен оттенък на зеленото. Листа, увивни растения, гъсталаци и остри бодли обгръщаха пътеката, често принуждавайки винтусите да избързват напред, за да разчистват.

На следващия ден заваля. Макар на моменти да валеше като из ведро, а в други едва да припръскваше, дъждът така и не престана.

— Те винаги изглеждат доволни — рече Ейдриън на Ройс, двамата седнали под навеса на шатрата си, наблюдавайки как винтусите приготвят вечерята. — Може да е ужасна жега или да вали като сега, а на тях не им прави впечатление.

— Сега пък да не искаш да ставаме винтуси? — попита Ройс. — Не мисля, че можеш да кандидатстваш за членство в племето им. Трябва да си роден такъв.

— Кое това? — попита Уайът, излизайки от шатрата, споделяна и от трима им, обърсвайки прясно избръснатото си лице в кърпа.

— Просто си мислех за винтусите и семплия им живот на дребни удоволствия — обясни Ейдриън.

— И какво те кара да мислиш, че са щастливи? — попита Ройс. — Открил съм, че когато хората се усмихват през цялото време, значи крият нещо. Тези винтуси вероятно са нещастни — принудени да се предадат в полуробство, угаждайки на богати чужденци. Сигурен съм, че биха се усмихвали по същия начин, докато ни прерязват гърлата, за да си спестят още един ден мъкнене на товари.

— Май твърде дълго си далеч от Гуен. Започваш да звучиш като стария Ройс.

В другия край на лагера зърнаха Стаул, Траник и Дефо. Стаул им помаха и се ухили широко.

— Видя ли? Голяма усмивка — спомена Ройс.

— Весела групичка, а? — промърмори Ейдриън.

— Да, група са — кимна замислено Ройс. — Защо им е на страж, тенкински воин, лекар, крадец и… какъвто е там Булард — да отиват в джунглите на Калис, за да посетят тенкински военачалник? И какво точно прави Булард?

Уайът и Ейдриън свиха рамене едновременно.

— Не е ли това малко странно? Плаваме на един и същи кораб от седмици, а не знаем нищо за него — с изключение на факта, че не е виждал слънце от десетилетие. Може би ако узнаем, това ще ни подскаже какво е общото между останалите и този Ерандабон.

— Бърни и Булард са в една шатра — изтъкна Ейдриън.

— Ейдриън, защо не идеш да поговориш с Булард? — предложи Ройс. — Аз ще заглавичкам Бърни.

— Ами аз? — попита Уайът.

— Говори с Дърнинг и Грейди. Те не изглежда да са замесени, както си мислех първоначално. Разбери защо дойдоха.

Винтусите раздадоха вечерята, която екипажът изяде, разположил се на предоставените от керванджиите табуретки. Тя се състоеше от кълцано свинско и необичайни зеленчуци в гъст лют бульон, който щипеше езика.

Спусна се мрак и повечето се оттеглиха по шатрите. Антън Булард вече бе в своята, точно както не бе излизал от каютата си на кораба. Светлината в шатрата хвърли силуетите на Булард и Бърни върху платнището. Няколко часа по-късно Бърни излезе. Миг по-късно Ройс застана до него.

— Как си, Бърни? — поздрави го Ройс. — На разходка ли отиваш?

— Всъщност дирех място да се облекча.

— Хубаво, ще дойда с теб.

— Ще дойдеш с мен? — нервно запита другият.

— Помагал съм на хората да се облекчат от тежестта на много неща — Ройс го прегърна през рамо, отдалечавайки го от шатрите. Още веднъж Бърни трепна. — Много сме нервни.

— Не смяташ ли, че имам добра причина?

Ройс се усмихна и кимна.

— Тук ме спипа. Все още не мога да открия какво си мислиш.

Двамата се бяха отдалечили от подредените в кръг шатри, доста извън сиянието на лагерния огън, а Ройс продължаваше да го отдалечава.

— Идеята не беше моя. Просто следвах заповеди. Нима ме смяташ за толкова глупав, че да се…

— Чия идея беше?

Бърни се поколеба за миг.

— На Траник — рече той и бързо добави. — Но той просто искаше да те разкървавят. Не мъртъв, само ранен.

— Защо?

— Наистина не зная.

Спряха сред мрачна просека. Жаби се обаждаха колебливо, притеснени от навлеците. Лагерът се бе свел до далечен проблясък.

— Би ли споделил какво правиш тук?

Бърни се намръщи.

— Знаеш, че няма да го сторя, дори и ако това ще спаси живота ми. Не би си струвало.

— Но за Траник ми каза.

— Траник не ми харесва.

— Значи не той е онзи, от когото се страхуваш. Мерик ли е?

— Мерик? — Бърни изглеждаше откровено объркан. — Слушай, никога не съм те обвинявал за смъртта на Джейд или войната, която беше обявил на Диаманта. Мерик не трябваше да те предава така, не и без да те изслуша.

Ройс пристъпи напред. Бе сигурен, че в мрака под дърветата Бърни го вижда съвсем бегло. Ройс обаче различаваше ясно всяка черта по лицето му.

— Какъв е планът на Мерик?

— От години не съм виждал Мерик.

Ройс изтегли кинжала си, умишлено оставяйки острието да простърже ножницата.

— Значи не си го виждал. Хубаво. Обаче работиш за него — или за друг, работещ за него. Искам да зная къде е и какво е замислил. А ти ще ми кажеш.

Бърни поклати глава.

— А-аз наистина не зная нищо за Мариус или какво прави сега.

Ройс поспря. Всяка бръчица по лицето на Бърни говореше, че той казва истината.

— Какво си имаме тук? — попита Траник. — Уединена среща? Малко сте се отдалечили от лагера, мили момчета.

Ройс се обърна и видя Траник и Стаул. Стаул носеше факла, а Траник държеше арбалет.

— Не е безопасно да се отдалечаваш толкова от приятелите си, но ти май не помисли за това, нали, Ройс? — рече Траник, стреляйки в сърцето му.

— Антън Булард, нали? — попита Ейдриън, надничайки в шатрата.

— Моля? — Антън вдигна глава. Лежеше по корем и пишеше с осечено перо, от което бяха останали само няколко инча. Носеше очила, над чиито стъкълца сега се взираше. — Да, аз съм.

Старецът не беше просто блед — беше бял. Косата му се отличаваше с цвета на алабастър, а кожата му бе набръчкан кварц. Напомняше на Ейдриън на яйце — безцветно и чупливо.

— Исках да се представя — рече Ейдриън, влизайки изцяло вътре. — По време на целия престой в морето нямахме възможност да се запознаем. Аз мисля, че това е жалко, а ти?

— Аз… А ти кой беше?

— Ейдриън. Корабният готвач на „Изумрудената буря“.

— Не ми е приятно да го кажа, Ейдриън, ала не бях впечатлен от готвенето ти. Може би по-малко сол и известно количество вино биха помогнали. Не че това е по-добро — рече, посочвайки към полуизядената си порция. — Твърде съм стар за такива храни. Разстройват стомаха ми.

— Какво записваш?

— О, това ли? Просто бележки. Умът ми не е като преди. Скоро всичко ще забравя и тогава какво ще стане с мен? Историк, който не може да си спомни собственото си име. Наистина би се стигнало дотам. Ако остана жив достатъчно дълго, разбира се. Бърни непрекъснато ме уверява, че няма да преживея пътуването. И вероятно е прав. Той е експерт в тези неща.

— Наистина ли? Какви неща?

— Пещернячество, разбира се. Чувам, че бил много опитен. Двамата с него сме добър екип. Той изкопава миналото, а аз го записвам.

Антън се изкикоти и се разкашля. Ейдриън му наля чаша с вода, която старецът прие с благодарност.

След като Булард се успокои, Ейдриън запита:

— Чувал ли си за човек на име Мерик Мариус?

Булард поклати глава.

— Не, освен ако не съм забравил. Той крал или герой е бил?

— Не, мислех си, че той е човекът, който те е пратил тук.

— О, не. Лично патриархът ни изпрати, макар страж Траник да не ми казва много. Колко пъти в живота си един свещеник има възможността да служи на патриарха? Аз мога да ти кажа с точност: два пъти. Веднъж, когато бях много млад — и сега, когато съм почти мъртъв.

— Смятах те за историк. И свещеник ли си?

— Не приличам на такъв, нали? Перото бе моето призвание, не расото.

— Значи си писал книги?

— Да, най-доброто ми постижение е „Историята на Апеладорн“, която постоянно трябва да допълвам, разбира се.

— Познавам един монах в Уиндското абатство, който много би се радвал да се запознае с теб.

— Това в северен Меленгар ли беше? Минах оттам преди около двадесет години — Антън кимна замислено. — Много ми помогнаха, спасиха ми живота, ако си спомням правилно.

— Значи си тук, за да записваш видяното?

— Не, макар досега да правех и това. Както можеш да си представиш, не излизам особено. Работя главно в библиотеки и из отрупани стаи, четейки стари книги. Преди да се отправя на това великолепно пътуване, се намирах в Тур Дел Фур. Това беше отлична възможност. Патриархът знае за изследванията ми относно древната имперска история, затова съм тук. Нещо като жива версия на моите книги. Предполагам мислят, че ако ми зададат правилните въпроси, отговорът ще изскочи, като оракул.

Ейдриън тъкмо се канеше да зададе друг въпрос, когато Грейди и По надникнаха.

— Ейдриън — повика го По.

— Виж ти, шатрата ми тази вечер е обект на социално внимание — отбеляза Антън.

— Зает съм в момента. Това не може ли да почака? — попита Ейдриън.

— Не мисля. Траник и Стаул току-що последваха Ройс и Бърни в джунглата.

Ройс чу изщракването на спусъка и започна да се движи още преди тетивата да изсъска. Ала рефлексите му не бяха по-бързи от летяща стрела. Върхът й се заби под ребрата му. Силата на изстрела го запрати назад и той се строполи на земята.

— Имаш късмет, че те открихме, Бърни — рече Траник на вцепенения крадец, отдалечавайки се от тялото на Ройс. — Можеше да те убие. Нали това каза, че правели кофаджиите? Сега не се ли чувстваш глупаво, задето каза, че не съм можел да те защитя?

— Можехте да ме уцелите! — сопна се Бърни.

— Престани да преиграваш. Жив си, нали? Пък и чух разговора. Бързо се отрече от мен. В моята професия, липсата на вяра е тежък грях.

— Пък в моята е оправдано — изръмжа Бърни.

— Връщай се в лагера, преди отсъствието ти да е забелязано.

Бърни се отдалечи със сумтене. Траник го проследи.

— Може да се наложи да направим нещо по въпроса — обърна се стражът към тенкина. — Каква ирония, че ти, неверни ми приятелю, си най-непоколебимият ми съюзник.

— Бърни мисли прекалено много. А аз? Аз съм просто алчен, следователно — достоен за доверие. Ще оставим ли тялото?

— Не, твърде близо е до пътя, който ще поемем утре. Не мога да разчитам на животните да го изядат дотогава. Извлечи го настрана. Няколко ярда е достатъчно.

— Ройс? — провикна се Ейдриън откъм пътеката.

— Бързо, идиот такъв. Идват!

Стаул се втурна, забивайки факлата си в земята, грабвайки Ройс на ръце. Пробяга само няколко десетки ярда, когато изруга.

Ройс все още дишаше.

— Изуто! — просъска тенкинът, изтегляйки кинжала си.

— Твърде късно — прошепна Ройс.

Ейдриън ги поведе сред дърветата в посоката, в която се бе отдалечил Ройс. Зърна проблясъка на факла и затича към него. Следваха го Уайът, По, Грейди и Дърнинг.

— Там има кръв — обяви Ейдриън, достигайки забитата в земята факла. — Ройс!

— Разпръснете се! — нареди Уайът. — Разгръщайте тревата и търсете още кръв.

— Насам! — изкрещя Дърнинг, отмествайки папратта. — Там, напред. Двама, Ройс и Стаул!

Ейдриън си проправи път през гъсталака. Ройс дишаше тежко, притиснал ръка към окървавената си рана. Лицето му бе пребледняло, ала очите му оставаха фокусирани.

— Как си, приятел? — попита го Ейдриън, коленичейки до него, внимателно пъхвайки ръка под партньора си.

Ройс не каза нищо. Стискаше зъби, издувайки бузи при всеки дъх.

— Хвани краката му, Уайът — нареди Ейдриън. — Сега го повдигни внимателно. По, върви напред с факлата.

— Ами Стаул? — попита Дърнинг.

— Какво за него? — Ейдриън хвърли поглед към едрия тенкин, чието гърло беше прерязано от едното ухо до другото.

Когато се върнаха в лагера, Уесли нареди Ройс да бъде пренесен в неговата шатра. Тя бе най-голяма, първоначално предвидена за капитан Сиуард. Понечи да изпрати По да повика доктор Леви, но Ейдриън се намеси. Уесли изглеждаше объркан, но тъй като Ейдриън бе най-добрият приятел на Ройс, не настоя. Винтусите се оказаха изненадващо опитни в оказването на първа помощ. Под зоркия поглед на Ейдриън почистиха и превързаха раната.

Стрелата не бе засегнала органи, нито имаше счупени кости. Само беше изгубил много кръв. Винтусите с лекота затвориха входната рана. Изходното разкъсване вече беше друг въпрос. Дузина превръзки и много легени с вода бяха необходими, преди най-сетне да овладеят кървенето. Ройс заспа.

— Защо не бях уведомен за това? Та аз съм лекар, за Марибор!

Ейдриън пристъпи извън шатрата и намери доктор Леви да спори с Уайът, По, Грейди и Дърнинг. Последният по молба на Ейдриън застана на пост пред шатрата.

— А, доктор Леви, тъкмо човекът, когото исках да видя — обърна се към споменатия Ейдриън. — Къде е шефът ти? Къде е Траник?

На Леви не му се наложи да отговаря, тъй като Траник вървеше към тях, придружаван от Уесли и Бърни.

— Свали оръжието! — заповяда Уесли.

— Този човек едва не уби Ройс — обяви Ейдриън, сочейки към Траник.

— Той казва друго — отвърна Уесли. — Казва, че матрос Мелбърн нападнал и убил матрос Стаул заради обвинения относно смъртта на матрос Дрю. Мистър Траник и матрос Дефо твърдят, че са били свидетели.

— Не твърдим нищо. Видяхме го — спокойно каза Траник.

— И как твърдиш, че е станало? — попита Ейдриън.

— Стаул нападна Ройс, казвайки му, че ще представи доказателства на Уесли. Ройс го предупреди, че няма да доживее зората. Тогава, когато Стаул се обърна и пое към лагера, Ройс го сграбчи и му преряза гърлото. Двамата с Бърни очаквахме подобно предателство, но не успяхме да убедим Стаул да не се занимава с мерзавеца. Така че го последвахме. Носех арбалет, взет от запасите на мистър Диладръм. Стрелях при самозащита.

— Лъже — обяви Ейдриън.

— А ти беше ли там? — попита Траник. — Видя ли го с очите си, както ние? Странно, не съм забелязал присъствието ти.

— Ройс напусна лагера с Бърни, не Стаул — рече Ейдриън.

Траник се изсмя:

— Само това ли можа да измислиш, за да отървеш другарчето си от въжето? Защо не кажеш, че си видял Стаул да го напада или пък аз самият?

— Аз също видях Ройс да се отдалечава с Бърни, а Траник и Стаул ги последваха — вметна Уайът.

— Това е лъжа! — реагира Бърни, убедително имитирайки възмущение. — Видях как Ройс тръгна със Стаул. Работех на такелажа с Ройс. Бях там в нощта, когато Едгар Дрю умря. Ройс беше единственият до него. Двамата спореха. Всички видяхте колко е ловък. Дрю нямаше никакъв шанс.

— Защо не докладва на капитана? — запита Дърнинг.

— Сторих го — обяви Бърни. — Ала тъй като не бях видял Ройс да блъсва Дрю, той отказа да предприеме нещо.

— Колко удобно, че и капитан Сиуард е мъртъв — изтъкна Уайът.

Траник поклати глава със състрадателна усмивка.

— Е, Уесли, нима ще предпочетеш думата на един пират и един готвач пред тази на страж от нифронската църква?

— Ваша милост — рече Уесли, обръщайки се към Траник. — Ще се обръщате към мен с мистър Уесли или сър. Разбрано?

Изражението на стража се вкисна.

— Освен това аз ще реша чия дума да приема. Случайно съм добре запознат с личната ви вендета срещу матрос Мелбърн. Кадет Берил се опита да ме придума да повдигна фалшиви обвинения. Е, сър, аз не се прегънах пред Бериловите заплахи, проклет да бъда, ако отстъпя пред титлата ви.

— Проклет е много добре казано, мистър Уесли.

— Страж Траник — излая Уесли. — Знайте, че ако на матрос Мелбърн се случи нещо, дори и съвсем леко подозрително, ще ви държа отговорен и ще ви екзекутирам. Ясен ли съм?

— Не би се осмелил да докоснеш ръкоположен офицер на патриарха. Никой от кралете в Аврин… самите регенти дори не биха ми се противопоставили. Ти си този, който трябва да се притеснява за екзекуция.

Уайът, Грейди и Дърнинг изтеглиха мечове, а Ейдриън пристъпи крачка напред.

— Спрете, господа! — викна Уесли. Те го сториха. — Прав сте, страж Траник. Званието ви наистина оказва известно влияние върху начина ми на отношение към вас. Ако бяхте обикновен моряк, щях да накарам да ви нашибат за неуважение. Напълно съм наясно, че при завръщането си в Акуеста сте в състояние да разрушите кариерата ми, може би да уредите затварянето ми или дори екзекуция. Ала позволете ми да изтъкна, сър, че Акуеста е на страшно много път оттук и че един мъртвец доста се затруднява да урежда каквото и да било. Следователно би било в мой най-добър интерес да ви видя съсечен на място. Лесно бих могъл да обявя вас и матрос Дефо като станали жертва на джунглата.

Бърни изглеждаше разтревожен и пристъпи леко встрани от стража.

— Бих си помислил, че мога да разчитам на прословутия ти кодекс на честта — саркастично рече Траник.

— Можете, сър. И в този миг наистина го правите, защото единствено той ви държи жив в момента. Също така той ще стане причина за екзекутирането ви, ако отново застрашите матрос Мелбърн. Достатъчно ясно ли се изразявам?

Траник се вбеси, но не каза нищо. Просто се обърна и се отдалечи, последван от Бърни.

Уесли издиша шумно и оправи куртката си.

— Как е той? — обърна се към Ейдриън.

— В момента спи, сър. Слаб е, но ще се възстанови. И ви благодаря, сър.

— За какво? — отвърна Уесли. — Имам мисия, матрос Блекуотър. Не мога да позволя хората ми да се избиват един друг. Матроси Дърнинг и Грейди, вземете още неколцина със себе си и пренесете тялото на мистър Стаул обратно до лагера. Нека не го оставяме на зверовете на противната джунгла.