Изумрудената буря

Глава 10 Паднала звезда

— Платно на хоризонта! — провикна се наблюдаващият.

„Изумрудената буря“ се намираше на две седмици път от Акуеста, порейки спокойните води на Гхазелско море. Вятърът духаше постоянно от югозапад. Откакто бяха заобиколили Делгоския рог, се движеха бавно. Корабът плаваше бейдевинд, борейки се с почти насрещния вятър. Темпъл постоянно намираше работа на мачтовите да поддържат курса, но Ейдриън предполагаше, че един забързано крачещ човек щеше да напредне доста повече.

Бе средата на утрото. Моряците, които не бяха заети с такелажа или навигацията, търкаха палубата с блокчета пясъчници или я подсушаваха. Всички кадети бяха на квартердека и получаваха урок по навигация от лейтенант Бишъп. Ейдриън тъкмо бе занесъл вчерашната мазнина и се връщаше в камбуза, когато чу вика на наблюдателя. Отправяйки се към бакборда, зърна в далечината малък бял квадрат. Бишъп моментално прекрати обучението и насочи натам далекогледа си, сетне прати един кадет до каютата на капитана. Последният изникна толкова бързо, че все още си слагаше шапката, когато се появи на квартердека. Спря за момент, оправи униформата си, подуши въздуха със сбърчен нос.

— Докладвай! — провикна се към върха на мачтата.

— Два кораба на бакборда, сър!

Ейдриън погледна отново и този път видя второ платно, едва видимо над водата.

— Предният е издигнал две квадратни — вероятно е люгер. Другият… Виждам две червени триъгълни платна, еднопалубов, сигурно е тартана. Приближават се бързо, сър.

— Под какъв флаг плават?

— Не мога да кажа, сър, вятърът ги носи право към нас.

Ейдриън гледаше как корабите се приближават, удивен от скоростта им. Вече можеше да ги види ясно.

— Може да възникнат неприятности — рече По.

Готвачът бе тъй погълнат от корабите, че не бе забелязал появата на асистента си. Слабият младеж пристягаше опашката си с черна панделка, гледайки приближаващите платна.

— Защо?

— Червените платна.

Ейдриън погледна.

— И защо това да е проблем?

— Само хората от Дакка ги използват, а те са по-лоши от които и да е пирати.

— Всички по местата си — заповяда капитанът на Бишъп.

— Всички по местата си! — изкрещя лейтенантът. — Готови за битка!

Ейдриън чу барабанен гръм, боцманът и хората разчистиха палубата. Кадетите, заели позиции, крещяха заповеди на своите подчинени.

— Хайде! — рече му По.

В закритата част на бака имаше купчина брикети. Ейдриън ги подпали с въглени от пещта на камбуза веднага щом останалата част от палубата бе наквасена с морска вода. Стрелците приготвяха стрелите си със земно масло. Моряци надонесоха десетки кофи морска вода, както и кофи с пясък, които поставиха из кораба. Подготовката отне само няколко минути, сетне всички зачакаха.

Корабите изглеждаха още по-големи, ала знамената им все още бяха невидими. „Бурята“ остана мъртвешки притихнала, единствените звуци идваха от вятъра, вълните и проскърцващия корпус. Повей на вятъра заметна флага на люгера.

— Плават под знамето на Калис, сър! — провикна се наблюдателят.

— Мистър Уесли — обърна се капитанът към намиращия се на квартердека кадет. — Познаваш ли сигналите?

— Ай, сър.

— Вземи далекоглед и се качи. Мистър Темпъл, съобщи им нашето име и поискай техните.

— Ай-ай, сър.

Все още никой не помръдваше или проговаряше. Всички очи бяха вперени в наближаващите кораби.

— Първият съд е „Ярката звезда“. Вторият съд е… — Уесли се поколеба. — Вторият съд не отговаря, сър.

— Два румба вдясно! — рязко изкрещя капитанът. Уайът завъртя кормилото, насочвайки кораба колкото е възможно по-директно срещу вятъра, право към люгера. Топмените заработиха като сто паяка, катерейки се по мачтите, мъчейки се да уловят колкото бе възможно от стихията.

— Нов сигнал от „Ярката звезда“ — изкрещя Уесли. — Вражески кораб зад кърмата.

Тънки ивици дим полетяха през иначе ясното небе. Тартаната запращаше стрели по „Ярката звезда“, ала те паднаха на около двеста ярда зад кърмата.

— Приготви предната балиста! — заповяда капитанът. Отряд мъже на бака опънаха масивната тетива с помощта на лебедка. Заредиха запалителната стрела и запалиха още един мангал. Сетне зачакаха, гледайки как корабите се приближават.

Всичко в кораба от Дакка бе екзотично. Изработен от тъмно дърво, по корпуса му блестяха изрисувани златни вълни. Носеше дълги декоративни вимпели с ослепителни цветове. Стилизираното изображение на черен летящ дракон красеше аления грот, а бушпритът бе увенчан с глава на призрачен звяр с яркозелени очи. Моряците също изглеждаха странно. Бяха тъмнокожи, яки скотове, чието облекло се изчерпваше с препаски от червен плат.

Зле управлявана, „Ярката звезда“ изпусна вятъра и изгуби инерция. Тартаната се приближи. Нов залп стрели изпъна димни опашки във въздуха. Този път няколко се забиха в кърмата на калианския кораб, а един късметлийски изстрел подпали грота.

Макар и победила, тартаната избра да отстъпи пред приближаващата „Изумрудена буря“. Обърна се и Ейдриън гледаше как капитан Сиуард отмерва разстоянието. Дори и след изгубеното заради завоя време, корабът на дакките все още бе извън обсега на балистата.

— Кормилото на подветрената страна! — изкрещя капитанът. — Улови вятъра!

„Изумрудената буря“ изпълни същата маневра като тартаната, ала не разполагаше с повратливостта на малкия кораб. Можеха само да гледат как корабът от Дакка се отдалечава.

Виждайки, че възможността е изгубена, капитан Сиуард нареди да застанат на дрейф и да потопят лодките. Гротът и мачтата на „Ярката звезда“ горяха като огромна факла. Щагове се разкъсаха и викове оповестиха падането на пламтящото платно на палубата. А инерцията на кораба продължаваше да го движи. Видяха моряците отчаяно да се опитват да потушат обгърналите палубата пламъци. Преди лодките да докоснат водата, „Ярката звезда“ беше огнен ад, а по-голямата част от екипажа й — вече във водата.

Лодките се върнаха натоварени с ужасени моряци. Почти всички бяха със светлокафява кожа и тъмни очи, облечени в сиво и бяло. Лежаха по палубата, кашляйки, плюейки вода и благодарейки на Марибор, както и на всеки преминаващ наблизо член на екипажа.

„Ярката звезда“ беше независим уесбаденски търговски съд от Дагастан, връщащ се в западен Калис с товар кафе, тръстика и индиго. Въпреки навременната намеса на „Бурята“, почти една трета от екипажа загина. Някои намериха смъртта си сред пламъците, други бяха останали в капан под палубата. Капитанът й също бе загинал, поразен от една от огнените стрели. Така оцелелите се свеждаха до дузина, петима от които бяха поверени на грижите на доктор Леви.

Темпъл присъедини годните за работа оцелели към екипажа. Ройс отново бе на пост, докато Ейдриън приключваше с раздаването на вечеря. Спокойното му отношение и щедростта му с мазнината от камбуза вече му бе спечелила неколцина приятели. Нямаше повече посегателства над живота на Ройс, ала все още не знаеха защо е бил нарочен, нито от кого. За момента бе достатъчно, че Бърни, Дърнинг и Стаул оставаха на безопасно разстояние.

— Ай, това е Калис, не Аврин — чу Ейдриън да казва един моряк с грубоват глас. — Светлината на цивилизацията отслабва като свещ, изложена на източния вятър. Колкото по̀ на изток отиваш, толкова по-силно вятърът вее, дордето тя изгасне и останеш в мрак!

Голям брой от онези, които не бяха на вахта, се бяха скупчили около масата, на която седяха трима от новите моряци.

— И тогава си в света на дивото — продължи калианският моряк. — Странно място, момчета, наистина странно. Груби, жестоки морета и чернозъбати заливи, стиснати здравата от гъста джунгла. Отвъдният свят на Ба Ран Гхазел, сърцето на мрака, е място на мъка и отчаяние — затворът, където Новрон прогонил зверовете да понесат вечното си наказание. На всяка цена се опитват да се измъкнат. Поглеждат към бреговете на Калис с гладни очи и пристъпват напред. Като лишеи се промъкват и растат навсякъде. Калианците се опитват да ги изтласкат обратно, ала то е като да размажеш почерняло от мухи небе или да уловиш вода с ръце.

И той сви шепи, показвайки как нещо изтича между пръстите му.

— Не е естествено гоблини и хора да живеят заедно — каза друг.

Първият моряк кимна тържествено-мрачно.

— Ала нищо в онези джунгли не е естествено. Били са свързани заедно прекалено дълго. Синовете на Марибор и люпилото на Уберлин в един момент воюват, в друг търгуват. За да оцелеят, калианските водители приемат нравите на гоблините и разпръскват прокълнатите обичаи на Ба Ран из собствения си род. Някои от тях са повече гоблини, отколкото хора. Дори почитат тъмния бог, изгаряйки листа от тулан и принасяйки жертви. Живеят като зверове. Нощем на лунна светлина полудяват, а в мрака очите им сияят в червено!

Разнесоха се невярващи възклицания.

— Истината ви казвам, момчета. Преди векове, когато Старата империя паднала, източните лордове били изоставени на произвола на съдбата. Останали сами в мрачината на калианската джунгла, те загубили човечността си. Сега огромните каменни крепости край Гоблиново море, нявга пазили от инвазия, са дом на тенкините — получовеци, полугоблини. Загърбили са Марибор и са приели нравите на Гхазел. Ай, другари, в страховито положение е Калис. Много сме ви благодарни за проявената доброта, че на милостта на съдбата щяхме да се осланяме, не ни ли бяхте извлекли от морето. Не бяхте ли вие, вече мъртви да бяхме… или по-зле.

— Не се изискваше особена храброст — рече Дениълс. — „Бурята“ щеше да помете тези лекенца с половината екипаж пиян, а другата трескав.

— Така ли мислиш? — попита Уайът. Ейдриън не го бе забелязал в мрака извън хвърляния от свещта светъл кръг. — Така ли мислите всички? — тонът му бе необичайно груб — предизвикателен. Въздъхна и с раздразнено поклащане на глава се закатери към палубата.

Приключил с дажбите, Ейдриън го последва. Откри го на бака. Ръцете на кормчията стискаха перилата, а главата му бе вперена в блясъка на младата луна, близнал вълните.

— Какво беше това?

— Загазили сме и…

Той спря, ядосано махвайки към квартердека. Усещайки се, стисна зъби, като че това щеше да задържи думите в устата му.

— Защо да сме загазили? — Ейдриън погледна към квартердека.

— Капитанът не иска да казвам. Той е проклет глупак, който не ще да се вслуша в разума. Трябва да наруша заповедите му и да променя курса незабавно. Бих могъл да сменя Блидън и да променя посоката. Никой няма да разбере преди утре по обед да бъде определено местонахождението.

— Уесли би разбрал — Ейдриън посочи към младока, който се катереше към квартердека в качеството си на дежурен офицер от първата смяна. — Ще те издаде на Бишъп, преди да си мигнал.

— Бих могъл да се разправя с Уесли, ако се наложи. Палубата е хлъзгава, нали знаеш?

— Сега започваш да звучиш като Ройс. Какво става?

— Предполагам, че щом обмислям убийството на кадет, то нарушаването на заповед не е от особено значение — Уайът отново погледна към морето. — Връщат се.

— Кои?

— Хората от Дакка. Не избягаха. Само се прегрупират — погледна към Ейдриън. — Боядисват корабите си с кръвта на своите врагове. Знаеше ли това? Стотици червени лодки изпълват заливите и пристанищата на острова им. Знаят, че следваме крайбрежието и плуваме срещу вятъра. Ще се втурнат подире ни като вълци. Десетина-дванадесет тартани с триъгълни платна ще уловят вятъра, който ние не можем. „Бурята“ няма да има никакъв шанс.

— Защо си толкова сигурен? Може да грешиш. Капитанът трябва да има добра причина да следва курса.

— Не греша.