Изумрудената буря

Глава 6 Изумрудената буря

Ейдриън едва не си разби главата в една от гредите. Случваше му се за трети път днес. Трюмът на „Изумрудената буря“ не се отличаваше нито с висок таван, нито с особено осветление. Сандъци, торби, грубовати дървени пейки и висящи на въжета маси бяха наблъскани в компанията на почти сто и тридесет моряка. Ейдриън си проправяше път към кърмата, промушвайки се край по-голямата част от щирбордовата вахта, болшинството от които бяха заспали в хамаци, увиснали на същите дебели греди, в които Ейдриън едва не си бе пръснал черепа заради тласъците на кораба. Безпорядъкът и корабните движения не бяха единствените неща, които го караха да се олюлява. След залез го бе сполетяла морска болест.

„Изумрудената буря“ се намираше в морето близо петнадесет часа и загадката на бордовия живот бавно се разкриваше. Ейдриън бе прекарал много години сред професионални войници и бе наясно, че всеки клон на армията притежава свои традиции, жаргон и чудатости, но на кораб никога не бе стъпвал. Бе убеден единствено в следното — имаше много неща, които да научи — и малко време, в което да го стори.

Вече бе узнал някои важни неща, като например къде да облекчава телесните си нужди, което, за негова изненада, се оказа носът на кораба. Рисковано занимание, тъй като трябваше да виси над морето в основата на бушприта. За моряците това бе станало втора природа, Ройс също не би изпитал затруднения, ала Ейдриън доста се затрудняваше.

Друго изключително полезно откритие беше беглото осъзнаване на йерархията. Ейдриън прецени, че офицерите — предимно аристократи — бяха опитни търговци и имаха по-висок ранг от останалите моряци. Ала тази повърхностна категоризация бе само началото. Имаше различни офицерски рангове и още по-заплетени нива на старшинство, влияние и пълномощия. Не очакваше да разбере системата още от първия ден, ала вече бе успял да определи, че боцманът и хората му се грижеха моряците да си вършат работата. С късите си въжени камшици бяха особено убедителни — не изпускаха екипажа от очи. По тази причина наблюдаваше главно тях.

Корабният екипаж се разделяше на две. Докато едната половина работеше, другата почиваше, спеше или ядеше. Лейтенант Бишъп бе зачислил Ройс на гротмачтата в щирбордовата вахта. Отговаряше за платната, което го поставяше под старшинството на боцман Бристъл Бенет и тримата му подчинени. Ейдриън добре познаваше типа им. Пияници, вагабонти и главорези, на сушата биха били най-долни отрепки, ала на борда имаха статус и власт. Силата ги правеше жестоки и те не се бавеха да я приложат, доволни от възможността да си върнат за униженията, които бяха понесли. Ейдриън все още изчакваше да види в коя от вахтите е разпределен, надяваше се да е в тази на Ройс.

До този момент имаше късмет. Тъй като това бе първият ден в открито море, готвенето се бе свело до раздаването на прясната храна от пристанището: плодове, хляб и осолено месо — без да е нужно да се обработват допълнително. Съответно уменията на Ейдриън оставаха неизпитани, ала времето изтичаше. Естествено, знаеше как да готви. С години бе приготвял храна, използвайки единствено лагерен огън, но гозбите бяха предназначени за него и Ройс. Не знаеше как се готви за цял екипаж. Нуждата да открие какво точно се очаква от него го караше да се мотае, надявайки се да намери Уайът.

— Сега принцесата на Меленгар управлява там — чу да казва някакъв младок.

Не изглеждаше на повече от шестнадесет. Имаше тънки мустачки, почернели от слънцето лунички и къдрава коса, подстригана на паница с изключение на малка опашка, която бе привързал с черен ремък. Седеше с Уайът, Грейди и още неколцина край люлееща се маса, осветявана от прикрепена към медна чинийка свещ. Играеха карти и гигантските им сенки още повече допринесоха за объркването на Ейдриън.

— Тя не управлява Ратибор. Тя е кмет — поправи го Уайът, поставяйки карта на купа пред себе си.

— Каква е разликата?

— Била е избрана, момче.

— Какво означава това? — попита младокът, чудейки се коя карта да избере. Притискаше ги тъй близо до гърдите си, че той самият едва можеше да ги види.

— Че не е завзела властта. Хората я помолиха да застане начело.

— Но все още може да екзекутира, нали?

— Предполагам.

— На мен това ми звучи като владетел.

С широка усмивка хлапето положи на масата карта. Очевидно смяташе, че е направило изненадващо добър ход.

— На мен пък ми се струва, че ратиборци са безумно тъпи — грубо рече Грейди. Изражението му показваше раздразнеността от картата на хлапето. — Едва се измъкнаха от ярема и вече молят за друг.

— Грейди! — рече моряк, привързал косите си с бяла кърпа. — Аз съм от Ратибор, тъпако!

— Именно! Благодаря за демонстрацията, Бърни — отвърна Грейди, плясвайки картата си толкова силно, че неколцина от спящите наоколо моряци изръмжаха. Грейди сам се изсмя на шегата си, останалите по масата също се разкикотиха добродушно — с изключение на Бърни.

— Ейдриън! — Уайът приветства новия готвач, който се приближаваше към тях с клатушкане. — Тъкмо обсъждахме неща от сушата. Повечето от тези дяволи не са стъпвали на брега над година, така че им разправяхме за войната.

— Което беше забележително, като се има предвид, че дори не знаехме за нея — рече Грейди, преструвайки се на възмутен.

— Че нали корабът беше на пристанището — рече Ейдриън. — Човек би си помислил…

— Това нищо не значи — рече един от мъжете. Компенсираше многото си години с малко зъби и коса. Той бе най-възрастният на масата, а вероятно и в целия кораб. Сребърна обица проблясваше на светлината, на рамото си имаше татуирана русалка. Той също носеше бяла кърпа на главата си. — Повечето от хората тук са отвлечени. Капитанът би бил луд да ги пусне на сушата. Екипажът щеше да се сведе само до него и Бишъп!

Това предизвика нов пристъп на смях — и още недоволно сумтене от опитващите се да спят.

— Не изглеждаш добре — отбеляза Уайът.

Ейдриън измъчено поклати глава:

— От доста време не се бях качвал на кораб. „Бурята“ винаги ли се клати толкова?

— Моля? — Уайът го погледна, сетне се изсмя. — Толкова? Та това е нищо. След ден-два няма да ти прави впечатление — гледайки как следващият по ред полага карта, продължи. — Още сме в пролива. Чакай само да излезем в открито море. По-добре седни, потиш се.

Ейдриън докосна лицето си и почувства капките.

— Странно, на мен пък ми е студено.

— Седни — рече Уайът. — По, отстъпи му.

— Защо пък аз? — рече младокът, обиден.

— Защото аз така казвам — изражението на По ясно показа, че това не е достатъчна причина да се лиши от мястото си. — И защото съм кормчия, а ти си моряк, но най-вече — защото мистър Бишъп те назначи за помощник на готвача.

— Наистина ли? — запита По и премигна. На лицето му се появи усмивка.

— Поздравления — рече Уайът. — Сега направи добро впечатление на шефа си и вдигни дяволския си задник!

Момчето бързо се надигна и се престори, че почиства пейката с четка.

— След вас, сър — рече то с пресилен поклон.

— Той разбира ли изобщо от готвене? — попита със съмнение Ейдриън, настанявайки се.

— Разбира се, разбира се! — буйно го увери По. — Зная доста неща. Само почакай. Ще ти покажа.

— Хубаво, още не ми се работи с храна — Ейдриън отпусна глава в ръцете си. Старецът до Уайът хвърли картата си и цялата група изстена.

— Дрю, гадно копеле! — изръмжа Грейди, хвърляйки останалите си карти. Другите играчи сториха същото.

Дрю се ухили, показвайки оскъдните си жълти зъби, сетне прибра купчинката сребърни тененти.

— Стига ми толкова за днес, момчета. Лека нощ.

— Лека ти, гнусен ланкстирчанин — Грейди го пропъди с жест, като че беше насекомо. — Ще говорим на закуска, нали?

— Разбира се, Грейди — рече Дрю. — Това ме подсети да ви кажа — чух нещо смешно, докато оправях марсела. Щели сме да вземем пътник, дето да ни помага да открием рога. Колко тъпи може да са тия сухоземни? Та това е само най-известното място в Шарона. Както и да е, напомни ми на закуска и ще ти разкажа повече. Да си умреш от смях. Сега тегля.

Част от мъжете също се махнаха, оставяйки само Уайът, Грейди, Ейдриън и По.

— И ти трябва да лягаш — рече Уайът на По.

— Не съм уморен — протестира младокът.

— Да съм те питал дали си?

— Искам да остана и да празнувам повишението си.

— Изчезвай, докато не съм те докладвал за неподчинение.

По се намръщи и се отдалечи, дирейки хамака си.

— Ти също, Грейди — обърна се към въпросния Уайът.

Морякът го погледна подозрително, сетне се приведе напред и тихо попита:

— Защо искаш да ме разкараш, Деминтал?

— Защото ми писна да ти гледам грозната физиономия, ето защо.

— Глупости! — просъска морякът. — Искате да сте насаме, за да си говорите за… Знаеш какво, нали? И двамата сте в кюпа, също и оня Ройс. И колко още, Уайът? Има ли място за още един? Доста ме бива в бой.

— Млъкни, Грейди — каза му Уайът. — За такива приказки може да увиснеш.

— Добре, добре — Грейди вдигна ръце. — Просто те уведомявам, туй е всичко.

Той се изправи, поемайки към хамака си, като няколко пъти се обърна през рамо. Сетне се изгуби сред гората люлеещи се мъже.

— За какво беше всичко това? — Ейдриън посочи с палец отдалечаващата се фигура.

— Не зная — отвърна Уайът. — На борда на всеки кораб винаги се намира по един моряк, който замисля бунт. Изглежда Грейди е нашият. Откакто е тук, не спира да мисли, че има някакъв заговор. Най-вече защото самият той иска да има. Не се погажда със старшинството — кормчията събра разхвърляните карти. — Каква е вашата история?

— В смисъл? — попита Ейдриън.

— Защо сте тук с Ройс? Рискувах кожата си, довеждайки ви на борда. Искам да зная за какво.

— Мислех, че го стори, за да си изплатиш дълга.

— Така е, ала все още съм любопитен за какво ви беше точно „Бурята“.

— Търсехме по-безопасна работа и решихме, че мореплаването е добра идея.

Изражението на Уайът показа, че не е останал убеден.

— На мисия сме, но не мога да ти кажа повече от това.

— Свързана ли е с тайния товар?

Ейдриън премигна:

— Възможно е. Какво представлява тайният товар?

— Оръжия. Стоманени мечове, тежки щитове, имперски арбалети, броня — достатъчно за екипирането на цяла армия. Натоварено бе в последната минута, натоварено среднощ, точно преди да отплаваме.

— Интересно — замисли се Ейдриън. — Някаква представа накъде сме се отправили?

— Не, но това е напълно в реда на нещата. Капитаните предпочитат да запазват тази информация за себе си. Капитан Сиуард не споделя дори с мен — а аз съм кормчията.

— Не беше ли щурман?

— Предполагам си служил във войската, нали?

— В повече от една. Интендантът отговаря за снабдяването.

— Но в морето насочва кораба. Както споменах, капитанът не е казал дори на мен каква е целта на пътуването ни.

Уайът размеси разсеяно картите.

— Значи нито знаете къде отива корабът, нито за товара. Тази мисия май не е била придружена от много подробности.

— Ами ти? — Ейдриън премина в настъпление. — Ти какво правиш тук?

— Бих могъл да река, че си изкарвам прехраната. При мен не би прозвучало подозрително. Но истината е, че диря отговори.

— Относно?

— Местонахождението на дъщеря ми — рече Уайът, замлъквайки за миг, вперил поглед в свещта. — Али бе отвлечена преди седмица. Бях излязъл да търся работа. В мое отсъствие имперковците я грабнали.

— Грабнали? Защо?

Уайът снижи глас:

— Али е полуелф, а Новата империя не е особено дружелюбна към тях. Според новия закон всеки, дори с капчица елфическа кръв, подлежи на арестуване. Събират ги и ги стоварват на кораби, ала никой не знае къде ги отвеждат. И ето ме тук.

— Но какво те кара да мислиш, че този кораб ще отиде на същото място?

— Предполагам, още не си слизал до най-долните нива? — поспря за миг, сетне уточни. — Дъното на кораба, под ватерлинията. Там се складират запасите, както и кози, пилета и крави. Наказаните моряци чистят дъното. Отвратителна работа е да се изпомпват примесените с морска вода изпражнения. В момента там има повече от сто елфа, оковани в пространство, половината на това.

Ейдриън кимна със сгърчено лице.

— Ти и Ройс ме спасихте заради дъщеря ми. Защо?

— Идеята беше на Ройс, говори с него. Макар че аз бих поизчакал малко, преди да го сторя. Той се чувства по-зле и от мен. Никога не съм го виждал толкова изтерзан. Морето го прави раздразнителен — е, по-раздразнителен от обичайното.

Уайът кимна:

— Дъщеря ми е същата край вода. Бедното създание е като вкопчила се в отломък котка. Много време й отнема да свикне с клатушкането.

Той замлъкна, отново вглеждайки се в свещта.

— Убеден съм, че ще я намериш, не се притеснявай — Ейдриън огледа спящите наоколо мъже и понижи глас. — Задачата ни е важна и не можем да си позволим разсейвания, но ако се появи възможност, ще помогнем. Нещо ми подсказва, че няма да имам проблем да убедя и Ройс.

Гаденето отново разбуни стомаха на Ейдриън. Лицето му вероятно изрази мъките му, защото Уайът каза:

— Спокойно. Морската болест обикновено трае само три дни — увери го Уайът, прибирайки картите в джоба на гърдите си. — Сетне и двамата ще сте наред.

— Ако изобщо останем на борда толкова дълго. Нямам си и представа какво трябва да прави един корабен готвач.

Другият се усмихна.

— Не се притеснявай, погрижих се за това. По ще свърши по-голямата част от работата. Зная, че изглежда млад, но той ще те изненада.

— И как така ми се полага помощник?

— В качеството си на корабен готвач имаш ранга на старшина. Ала не се възгордявай особено. Все още си под юрисдикцията на боцманите, ала това ти осигурява услугите на матрос По. Също така те освобождава от вахтите. Това означава, че стига храната да е приготвена, през останалото време си свободен. Трябва да знаеш, че закуската се сервира при първия звънец на предобедната вахта — първото иззвъняване, което ще чуеш след осемте звъна при изгрев. Така че накарай По да запали огъня в камбуза при средната смяна. Той знае кога е това. Кажи му да приготви овесена каша. Не забравяй бисквитите. С всяко ядене се сервират бисквити. При осемте иззвънявания хората отиват на закуска. Всяка партида столуващи ще ти праща човек с нещо като дървена кофа. Ти ще раздаваш храната. Накарай По да направи и чай. Бира и ром им се дава на обяд и вечеря, но не и сутрин на закуска. А никой на борда няма да рискува да пие вода.

— Да рискува?

— Водата престоява в бъчви с месеци, дори години, ако корабът е поел на дълго пътуване. Разваля се. Чаят и кафето биват, защото водата е преварена. Но кафето е само за офицерите. Първи се хранят екипажа и кадетите. Сетне ще дойде Базил, готвачът на офицерите, за да приготви храна за висшестоящите. Просто не му се пречкай.

— За вечеря направи варено свинско. По да започне да го вари веднага щом Базил се махне. Осоленото месо ще изпусне много лой. Половината от нея отива за смазване на такелажа. Останалата я запази. Може да я продадеш на търговците при следващото спиране, ала не я давай на хората. Ще те заобичат, ако го сториш, но също така може да заболеят от скорбут, а на капитана това няма да се понрави. Накарай По да свари и зеленчуци, та да стане яхния. И не забравяй бисквитите.

— Значи казвам на По какво да приготви и го раздавам, но аз самият не готвя?

Уайът се усмихна.

— Това е преимуществото да си старшина. Ала получаваш заплатата на обикновен моряк. За вечеря просто сервирай остатъците от обеда, грог, и — естествено, бисквити. Сетне казваш на По да разчисти. А както вече споменах, през останалото време си свободен. Трудно ли звучи?

— Не, стига да съумея да стоя изправен и да не се изповръщам.

— Слушай По. Той ще се погрижи добре за теб. Сега най-добре иди да си легнеш. Повярвай ми, помага. Впрочем, сгрешили сте.

— За какво?

— За това, че мореплаването е по-безопасна работа.

Бе още мрачно, когато капитанът извика:

— Всички на палубата!

Бе се вдигнал студен вятър, в тъмните предутринни часове валеше лек дъжд, добавяйки студени тръпки към тормоза на морската болест, която не бе позволила на Ейдриън да мигне. През нощта корабът беше отминал Ниел и сега приближаваше нос Чловяк. Тук се намираха опасни плитчини, бележещи края на Авринския залив и началото на Шаронско море. В тъмното се различаваше трудно, ала звукът не можеше да бъде сбъркан. Някъде отпред се разнасяше ритмичното, гръмко бучене на разбиващите се в носа вълни.

Боцманът и хората му изгониха всички от трюма, пръсвайки ги по местата им.

— Обърни! — изкрещя капитанът от мястото си на квартердека. Стегнатата фигура на лейтенант Бишъп повтори заповедта, която Темпъл потрети.

— Кормилото срещу вятъра! — извика капитанът. Още веднъж заповедта му бе препредадена. Уайът завъртя руля.

— Опъни ъглите! — излая лейтенант Бишъп.

Край фока, грота и бизанмачтата другите лейтенанти крещяха още заповеди, за чието бързо изпълнение се грижеха боцманите.

Ейдриън стоеше на палубата под дъжда, без да е сигурен какво се очаква от него и дали изобщо се очаква нещо. В крайна сметка беше готвач, ала очевидно дори готвачът трябваше да помага при нужда. Все още се чувстваше зле, но видът на Ройс беше по-лош. Ейдриън гледаше как боцман Бристъл — едър мъжага, го пришпорва по въжетата, размахвайки заплашително камшик. Лицето и ръцете на Ройс бяха лишени от цвят и се открояваха в тъмнината. Очите му бяха занесени и празни. Неохотно се движеше по въжетата на средната мачта, без да използва демонстрираната вчера акробатика. Наместо това пълзеше измъчено и по средата на пътя се поколеба. Висеше на мокрите въжета, като че щеше да падне. Под него Бристъл го засипа с проклятия, престанали едва когато Ройс отново продължи нагоре. Ейдриън предположи, че колкото по-нависоко се изкачваше, толкова по-осезаемо би било клатушкането на кораба. Като се добавят хлъзгавите въжета и леденият дъжд, изобщо не завиждаше на приятеля си.

Неколцина мъже се занимаваха с въжетата, коригиращи позицията на платната, а други, подобно на него, стояха без работа, чакащи в оформени от боцманите редици. Мълчанието на екипажа бе напрегнато. Гърмежите се разнасяха все по-силни и по-наблизо, наподобяващи екота на размахван от гигант чук или ударите на божие сърце. Изглеждаше сякаш слепешката са се отправили към пастта на огромен невиждан звяр, който можеше да ги глътне на една хапка. Резултатът не би бил особено различен, помисли си Ейдриън, ако се приближаха прекалено.

Очаквайки нещо, всички очи бяха вперени в капитан Сиуард. По вятъра и посоката на дъжда Ейдриън можеше да определи, че корабът се обръща. Платната, преди изпънати, сега започнаха да припляскват, когато носът се обърна срещу вятъра.

— Гротът по вятъра! — внезапно изрева капитанът. Екипажът се втурна към въжетата за нагласяване на платната.

Виждайки движенията, Ейдриън осъзна стратегията. Опитваха наветрен курс покрай опасното място, което означаваше, че вятърът щеше да движи корпуса към скалите, докато се опитват да пренаредят платната, за да го уловят от другата страна. Опасността се криеше в липсата на маневреност по време на промяната. Лишен от натиска на вихъра, рулят щеше да има много по-малък напор. Ако корабът не се завъртеше изцяло, нямаше да улови отново вятъра и щеше да бъде понесен към скалите. Те щяха да разчупят корпуса като черупка на яйце, оставяйки товар и екипаж сред мрачното, разгневено море.

Ейдриън сграбчи въжето при своята редица и заедно с неколцина други задърпа, насочвайки платната в позиция, която да им позволи да уловят вятъра веднага. Въжето беше хлъзгаво, а стихията тъй силна, че цялата редица трябваше здравата да се потруди.

Разнесе се нов оглушителен трясък и експлозия бели пръски се посипа върху бакборда. Корабът вече се обръщаше бързо, отдалечавайки се от пяната, мъчейки се да се отскубне. Тогава се разнесе нова заповед на капитана, почти заглушена от поредния тътен, запратил „Изумрудената буря“ напред. Подчинявайки се, Уайът завъртя кормилото, внимавайки корабът да не забие кърма в скалите при прекалено рязко завиване.

Над главата си Ейдриън чу вик.

Вдигайки глава, видя мъж да полита от въжетата на гротмачтата. Тялото се приземи с отвратително тупване. Всички очи бяха вперени в проснатата като петно върху палубата фигура, ала никой не смееше да се отдели от позицията си. Ейдриън се напрягаше да види кой е това. Мъжът лежеше по лице, в сумрака бе трудно да се каже.

Това Ройс ли е?

При други обстоятелства никога не би подложил на съмнение катераческите умения на партньора си, ала с морската болест, неспирното движение на кораба и липсата на опит, бе възможно да се е подхлъзнал.

— Обърни по вятъра! — изкрещя Темпъл без да обръща внимание на падналия. Екипажът заработи и още веднъж платната се опънаха. Ейдриън усети рязкото дръпване на кораба, цепещ с носа си вече открито море.

— Доктор Леви на палубата! — изкрещя Бишъп.

В мига, щом се освободи, Ейдриън изтича при падналата фигура, но спря рязко, забелязвайки татуираната му русалка.

— Едгар Дрю, сър. Мъртъв е! — изкрещя Бристъл, коленичейки до трупа.

Край тялото се насъбраха неколцина моряци, гледайки към вантите на средната мачта. Хората на боцмана ги разпръснаха. На Ейдриън му се стори, че вижда Ройс високо край реята, но в мрака не можеше да бъде сигурен. И все пак трябва да е бил някъде наблизо до Дрю.

Боцманът бе разпръснал тълпата, а Ейдриън, който все още не бе напълно наясно с отговорностите си, стоеше без работа. Появи се първата утринна светлина, откроила мръсносиво небе, захлупило идентично на цвят море, гневящо се като мрачен звяр.

— Готвач! — рязко излая нечий глас.

Ейдриън се обърна и видя момче, не по-възрастно от По, ала носещо офицерска куртка. Стоеше със стисната брадичка и тъй вдървена поза, че изглеждаше като издялан. Студеният нощен въздух бе почервенил бузите му, а по носа му се пързаляше дъждовна вода.

— Ай, сър? — отвърна Ейдриън, предполагайки, че това ще да е подобаващата реплика.

— Тревогата отмина. Свободен си да напалиш пещта и приготвиш храната.

— Ай-ай, сър — каза корабният готвач, не се сещайки за по-подходящ отговор. Обърна се и понечи да тръгне към камбуза.

— Готвач! — изръмжа отново хлапето-офицер.

Ейдриън се извъртя, колкото се може по-рязко, припомняйки си военното си обучение.

— Ай, сър? — чувстваше се леко глупав заради бедния си речник.

— Пропусна да ми отдадеш чест — разпалено рече хлапакът. — Заради това ще те предложа за наказание. Как се казваш?

— Ейдриън, сър. Блекуотър, сър.

— Ще ви накарам да се отнасяте към мен с уважение, дори ако трябва да ви нашибам с камшици! Ясно ли е? Сега поздрави.

Ейдриън имитира отдаването на чест, което бе забелязал от останалите, допирайки кокалчета до челото си.

— Това е друго нещо, моряк. Да не се случва отново.

— Ай-ай, сър.

Истинско облекчение беше да се скрие от вятъра и дъжда. По пътя към камбуза срещна По. Момчето се оправяше доста сносно с готвенето — несъмнено причината Уайът да го предложи. Запалиха пещта и Ейдриън гледаше как По се заема да приготвя сутрешната овесена каша, добавяйки масло и кафява захар, приканвайки Ейдриън да опита. Въпреки скромния си характер, кашата бе изненадващо вкусна. Същото не можеше да се каже за ужасно твърдите бисквити. Те не бяха дело на По. Момчето само ги бе донесло от хлебния килер, където имаше купища кутии от тях. Годините военна служба бяха запознали отблизо Ейдриън със сухарите, както бяха наричани на сушата. Вездесъщите бисквити траеха вечно, ала не бяха особено апетитни. Бяха толкова корави, че човек трябваше да ги потопи в чай или кафе, преди да отхапе.

Храната бе готова. Появиха се хора от столовата, които да отнесат дажбите.

Ейдриън помогна за пренасянето на последните порции.

— Проклетият хвалипръцко даже не успя да стигне до реите — казваше Джейкъб Дърнинг гръмко. Мачтовите и кадетите стояха по маси, както им се полагаше заради по-висшия статус, а останалите бяха насядали край чувалите и по сандъците, държейки чиниите си в ръце. Джейкъб властваше на централната маса. Всички очи следяха царствените му жестове. На главата си носеше синя кърпа, по подобие на всички от върха на предната мачта.

— Друго е като морето се е разбушувало и въжетата са мокри — продължи Джейкъб. — Тогава не подскача.

— На мен ми изглеждаше уплашен — додаде боцман Бристъл.

— Мислех си, че ще се наложи да се покатеря и да го нашибам едно хубаво, та да тръгне отново.

— Нищо му нямаше на Ройс — рече слабоват, върлинест човек с бяла кърпа и дебели руси моржови мустаци. Ейдриън не го познаваше по име, ала разпозна в негово лице дежурния на гротмарса. — Просто имаше морска болест, това е. Щом се изкачи, без проблем настрои марсела, макар и малко странно.

— До утре го оправдавай, Дайм — рече Джейкъб, насочвайки към него пръста си, — ама той е странен. И ми се струва повече от проста случайност работещият край него да падне.

— Намекваш, че Ройс е убил Дрю? — попита Дайм.

— Нищо не казвам, просто смятам, че е малко странно, това е. Разбира се, ти знаеш по-добре какво се е случило, нали?

— Не видях. Бърни беше с него на марсела, когато падна. Казва, че Дрю бил непредпазлив. Виждал съм го и преди. Глупаци като него се лигавят из платната. Бърни каза, че се опитвал да върви по реята, когато корабът се втурнал напред. Бърни се опитал да го сграбчи, но било прекалено хлъзгаво.

— Дрю да върви по реята в буря? — Джейкъб се изсмя. — Малко вероятно.

— А къде беше Ройс през това време? — попита Бристъл.

Дайм поклати глава.

— Не знам, видях го едва по-късно, като се появи на върха на мачтата.

— Бърни игра карти с него снощи, не е ли тъй? Чух, че Дрю се оттеглил с добра плячка.

— Сега пък Бърни ли обвиняваш? — запита трети, вързал червена кърпа на главата си. Ейдриън не го беше виждал преди, но предположи, че отговаря за бизанмачтата, тъй като по-висшите се хранеха на една маса.

— Не, обаче готвачът беше там, а той и Ройс са дружки, така че…

Джейкъб рязко замлъкна, виждайки Ейдриън.

— Адски хубаво, че си по-добър готвач, отколкото приятелчето ти е топмен, иначе и двамата щяхте да плувате.

Ейдриън не каза нищо. Огледа се за Ройс, ала не го видя. Това не беше кой знае колко изненадващо — надали искаше да е някъде в близост до храна.

— Може да му речеш, че съм поискал от Бристъл да поговоря с мистър Берил за него.

— Берил? — объркано повтори Бристъл. — Щях да говоря с Уесли.

— Мани го — рече Джейкъб. — Безполезен е.

— Не мога да ида при Берил — оправда се Бристъл. — Уесли беше офицер на вахта, когато това се случи.

— Побъркал ли си се? От какво те е страх? Мислиш, че ще загазиш заради това, че си се обърнал направо към Берил? Уесли само ще те предложи за наказание. Друго не прави. Той е хлапе, което още не е запълнило с гръбнак униформицата си. На борда е единствено защото е синче на лорд Белстрад.

— Трябва да обслужим и кадетите — По задърпа Ейдриън за ръкава. — Те се хранят в каюткомпанията при кърмата.

Ейдриън окачи кофата на кука, както бе виждал По да го прави. Хвърли последен поглед към Джейкъб — той се усмихваше зловещо.

Доста по-малка и не кой знае колко по-удобна от помещенията за екипажа, каюткомпанията на кадетите беше дребна стаичка на кърмата, проскърцваща силно от напора на вълните. По принцип Базил сервираше приготвената за офицерите храна, ала тази сутрин бе особено погълнат от приготвянето на гозбите за лейтенанта и капитана. Затова бе помолил По и Ейдриън да му помогнат.

— Какво правиш тук? — рязко запита най-едрият от кадетите при влизането на Ейдриън. Готвачът почти бе отговорил, когато осъзна, че питането не е насочено към него. Зад Ейдриън вървеше младият офицер, направил му забележка заради поздрава. — Трябва да си на вахта, Уесли.

— Лейтенант Грийн ме освободи по-рано, за да мога да хапна нещо топло.

— И идваш да досаждаш на висшестоящите? — запита едрият мъж, предизвиквайки взрив от смях у околните. Ейдриън предположи, че това трябваше да е Базил. Той бе най-старият от всички присъстващи — поне с десетина години. — През цялото пътуване само ще ни се пречкаш, хлапе. Мислехме, че ще се насладим на тиха закуска без твоето присъствие. Какво направи, хленчи на Грийн как стомахът ти къркорел, защото не сме ти дали нищо за ядене?

— Не, аз… — започна Уесли.

— Млъкни! Не ща да ти слушам плачливия гласец. Ей ти, готвача! — сопна се Берил. — Никаква храна за кадет Уесли, нито дори трошица, ясно ли е?

Ейдриън кимна, предполагайки, че Берил превъзхожда по ранг Уесли, макар и двамата да носеха еднакви униформи.

— А, да — рече Берил, изправяйки се от масата и приближавайки се към Уесли. Ейдриън забеляза стар белег по лицето на първия, почти успял да му извади окото. — Възнамерявах да претърся нещата ти, за да видя дали не разполагаш с нещо, което да ми допадне.

Уесли се обърна и затръшна сандъка си.

— Отвори го, хлапе, и дай да видим какво има вътре.

— Не, нямаш право!

Бериловите подлизурковци по масата започнаха да се смеят и да се подиграват на момчето.

Берил пристъпи напред. По позицията на тялото му Ейдриън знаеше какво ще последва, ала Уесли нямаше представа. Едрият кадет зашлеви хлапака през лицето. Момчето се прекатури по гръб. Превъртя се с почервеняло от гняв лице, ала не можа да се изправи изцяло, защото нов удар се стовари отгоре му, този път разкървавил носа. Уесли отново се строполи на пода, свивайки се с рев. Останалите ликуваха.

Берил започна да рови из сандъка.

— Нищо читаво… Мислех, че си син на лорд. Жалка история — извади бяла ленена риза и я огледа. — Е, всъщност това не е чак толкова зле, не бих отказал нова риза.

Затръшна сандъка и се върна към закуската си.

Отвратеният Ейдриън понечи да помогне на Уесли, ала спря, виждайки По да поклаща глава. Младият моряк хвана готвача за ръката и почти го извлече навън, където слънцето се бе издигнало достатъчно високо, за да ги накара да присвият очи.

— Не се меси в офицерските работи — рече му По. — Те са точно като благородниците. Удари един и ще увиснеш на бесилото. Повярвай, зная какво говоря. По-големият ми брат е кормчия на „Безсмъртни“. От ужасиите, дето ми е разказвал, на човек може да му прилошее. Мътните да ме вземат, държиш се сякаш не си виждал кораб преди.

Ейдриън мълчаливо последва По към камбуза.

— А ти не си, нали? — внезапно попита По.

— Кой е едрият? Това ли е Берил? — Ейдриън смени темата.

По се намръщи, сетне въздъхна.

— Да, той е главният кадет.

— Значи е благородник?

— Не зная дали е или не е. Повечето от тях са трети или четвърти синове, онези, които не са подходящи за турнирите или манастирския живот, служещи доброволно с надеждата един ден да се издигнат до капитанска длъжност и да командват собствен кораб. Повечето кадети служат около пет години, преди да бъдат повишени в чин лейтенант, ала Берил е кадет в продължение на десет години, ако не и повече. Предполагам е доста раздразнен от това. Даже и да не е благородник, пак си е офицер. На борда между двете няма разлика.

— Ройс? — прошепна Ейдриън.

Ройс лежеше в хамака си в близост до носа на кораба. На главата си все още носеше бяла кърпа — отличителния белег на работещите на гротмарса. Трепереше, дрехите му бяха мокри.

— Ройс — повтори. Този път разтърси партньора си по рамото.

— Направи го още веднъж и ще ти откъсна ръката — изръмжа крадецът с отпаднал глас.

— Донесъл съм ти малко кафе и хляб. В хляба сложих стафиди. Обичаш стафиди.

Ройс надникна изпод тънкото одеяло с ожесточен взор. Погледна към храната и бързо се обърна настрана, гримасничейки.

— Съжалявам, просто знаех, че не си хапвал нищо от снощи — Ейдриън постави подноса надалеч. — Допълнителна смяна ли ти дадоха? Стоя там по-дълго от останалите?

— Бристъл ме задържа за наказание, че вчера съм бил бавен. Колко дълго съм бил горе?

— Поне дванадесет часа. Слушай, мисля, че трябва да поогледаме предния трюм. Уайът ми каза, че серетите скрили там специална доставка. Ако можеш да обуздаеш стомаха си, вероятно би отключил някоя и друга ключалка?

Ройс поклати глава:

— Не и докато корабът не спре да се клати. Изправям се и светът се завърта. Трябва да поспя. Ти как така не си болен?

— Съм, но не толкова сериозно. Предполагам елфическата кръв не обича особено водата.

— Възможно е — рече Ройс, отново мушвайки глава под одеялото. — Ако скоро не се почувствам по-добре, ще си прережа китките.

Ейдриън взе своето одеяло и зави треперещото тяло на крадеца. Понечи да тръгне, сетне се спря и попита:

— Някаква представа какво се случи с Едгар Дрю?

— Онзи, дето падна?

— Да, някои от екипажа мислят, че може да е бил убит.

— Нищо не видях. През по-голямата част от времето прегръщах мачтата. Много ми беше лошо — и все още ми е. Изчезвай и ме остави да поспя.

Беше късно, вахтата на бакборда стоеше на пост, ала повече от тях спяха на палубата. Само неколцина трябваше да стоят нащрек по време на средната смяна — тримата наблюдатели по върховете на мачтите, помощник-кормчията, заместващ Уайът, и дежурният офицер. Ейдриън почти не се сблъска с последния, излизайки на палубата.

— Мистър Уесли, сър — рече готвачът, оставяйки подноса, за да отдаде чест.

Лицето на Уесли бе покрито с петна, очите и носът му бяха синьо-черни. Ейдриън знаеше, че той дежури допълнително. Отправяйки се към Ройс, бе дочул лейтенант Бишъп да разпитва кадета относно някакво сбиване, но тъй като Уесли отказа да назове противника си, младежът сам понесе наказанието.

— Мистър Уесли, реших, че ще желаете да хапнете нещо. Предполагам днес не сте яли много.

Офицерът го прониза с поглед, сетне погледна към подноса. Виждайки вдигащата се от кафената чаша пара, устата му се отвори, сетне брадичката биде рязко скована.

— Кой те прати? Берил? Това шега ли трябва да представлява?

— Не, сър. Просто зная, че не сте закусвали и че сте дежурили по време на останалите хранения днес. Трябва да умирате от глад.

— Бе ти заповядано да не ме храниш.

Ейдриън сви рамене.

— Също така капитанът ми заповяда екипажът да е добре нахранен. Дежурили сте дълго. Човек може да заспи, ако няма какво да му помогне да си държи очите отворени.

Уесли отново погледна към подноса.

— Кафе — рече удивено младият кадет. — На целия кораб няма повече от няколко паунда, повечето от които са за капитана.

— След една сделка с домакина съумях да се сдобия с няколко чаши.

— Защо го даваш на мен?

Ейдриън повдигна глава към нощното небе.

— Нощта е студена. Наказанията за заспиване на пост са жестоки.

Уесли кимна мрачно.

— Тук кадетите биват шибани с камшик.

— Смятате ли, че това е възнамерявал Берил, сър? Задето му се противопоставихте пред останалите по-рано днес.

— Възможно е. Берил е отвратителен деспот и развратник, пропилял семейното богатство. Подозирам, че той изобщо не би ме забелязал, ако не беше брат ми. Биейки ме, той си въобразява, че е по-висш от семейството ми.

— Брат ви е сър Бректън Белстрад?

Уесли кимна.

— Обаче той е изиграният. Нямам нищо общо с брат си, пребиването ми не е голямо постижение. Ако бях като него, не бих позволил хулиган като Берил да ме тормози.

— Вземете кафето и хляба, сър — рече Ейдриън. — Не мога да кажа, че Берил ми е особено симпатичен. Ако моето съдействие да останете буден допринесе за раздразването му сутринта, то още по-добре. Заповедите на капитана превъзхождат тези на кадета.

— Все пак ще те предложа за наказание. Любезността ти няма да промени това.

— Не го и очаквам, сър.

Момчето изучаваше Ейдриън с любопитство.

— В такъв случай, благодаря ти — рече то, вземайки храната.

Доувин Траник крачеше из най-долните нива на трюма. Тъмно и тясно, тук вонеше на животински изпражнения, примесени с процеждащата се през дъските солена вода. Подът бе покрит с близо четириинчова гнус, принуждаваща го да върви по края, балансирайки върху гредите на корпуса, за да запази обущата си сухи. Утре щеше да нареди на лейтенант Бишъп да организира редовното изпомпване на мръсотията, за да не се налага Траник да крачи през нея всяка вечер. Беше страж на нифронската църква, понастоящем един от двамата, които разговаряха лично с Негово Светейшество, а тук му се налагаше да се препъва из фекалии.

Разстроеният му стомах влошаваше нещата още повече. Няколко дни бе спал на закотвената „Буря“ и бе решил, че се е приспособил към морето. Ала първоначалното мъчение бе утихнало, само за да се появи отново, когато корабът се поклащаше с различен ритъм в открито море. Макар и по-слабо изявена, морската болест все още представляваше отегчение, отнемащо от удоволствието на работата.

Не носеше светило, но не му и трябваше. Фенерите на дежурните в далечния край на трюма хвърляха достатъчно сияние. Премина покрай неколцина серети, застанали мирно.

— Тази нощ са тихи. Мируват ли? — запита Траник, приближавайки клетките.

— Да, сър — отвърна постовият, нарушавайки за миг статуеподобието си. — Морска болест. Всички са зле.

— Да — отбеляза Траник, не и без известно отвращение. Гледаше ги. — Те ме виждат, дори и в мрака. Имат отлично зрение.

Тъй като от него не се очакваше отговор, серетът замълча.

— По лицата им виждам осъзнаване. Осъзнаване и страх. Това е първото ми посещение, но вече ме познават. Усещат силата на Новрон, таяща се в мен. Злото в тях инстинктивно трепери. Сякаш съм свещ, чиято светлина отблъсква мрака им.

Стражът пристъпи по-близо до клетките. Бяха тъй претъпкани, че елфите се редуваха да сядат. Изправените притискаха мръсните си голи тела едно към друго за опора. Мъже, жени и деца бяха плътно наблъскани, сливайки се в отвратителна маса плът. Развеселено гледаше как треперят и скимтят, опитвайки се да отстъпят назад.

— Виждаш ли? Аз съм светлина, а гнусната чернота на душите им бяга пред мен.

Траник изучаваше лицата им, изпити и хлътнали от глад.

— Отвратителни създания — неестествени мерзости, които изобщо не е трябвало да виждат бял свят. Самата им екзистенция е обида. Усещате го, нали? Трябва да прочистим света от гнусотата, която оставят. Трябва да сторим всичко по силите си, за да отстраним скверността. Да се покажем достойни.

Стражът вече не гледаше към елфите. Взираше се в собствените си ръце.

— Прочистването никога не е лесно, ала винаги е нужно — промърмори замислено. — Доведете ми онзи с липсващия зъб — заповяда Траник. — Ще започна с него.

Серетите изтръгнаха един елф от клетката и стегнаха ръцете му зад гърба. С помощта на скрипец го увесиха за тях през една греда. Под тежестта крайниците му започнаха да изскачат от раменните стави и елфът запищя агонизиращо. Писъците и видът на лицето му накараха дори серетите да погледнат настрана, ала Траник гледаше без да мигне, а устните му бяха свити в одобрение.

— Залюлейте го — рече той. Елфът започна да вие отново.

Стражът погледна към клетките. Затворените плачеха. Видяла погледа му, една женска си проби път:

— Какво искате от нас?

Траник огледа лицето й с искрено съжаление.

— Марибор изисква грешката на неговия брат да бъде поправена. Аз съм само негов инструмент.

— Тогава защо… защо просто не ни убиете? — изрева тя с подивели очи. Траник се замисли. Отново сведе поглед към ръцете си, със замислено изражение разглеждайки и двете им страни. Мълча толкова дълго, че чак серетите се обърнаха към него. Стражът вдигна глава към нея със замъглени очи и треперещи устни:

— Някои петна могат да бъдат отстранени само след усилено търкане. Нека тя да е следващата.