И след това…

6

— Колко дни отпуск съм взел през последните три години?

Бе шест часа привечер. Седнал в кантората на Ашли Джордан, Натан се опитваше да убеди главния партньор да му разреши две седмици ваканция. Двамата поддържаха твърде сложни взаимоотношения. В началото Натан бе протеже на Джордан в средите на кантората, но с течение на времето последният бе започнал леко да се дразни от амбицията на своя млад партньор, към когото можеше да отправи единствено упрека, че твърде често бе започнал да му издърпва килимчето изпод краката. От своя страна Натан бързо си бе дал сметка, че Джордан не бе от породата хора, които са склонни да смесват бизнеса с приятелството. Младият адвокат знаеше отлично, че ако един ден се сблъска със сериозни проблеми, едва ли вратата на Ашли ще бъде тази, на която ще отиде да позвъни.

Натан въздъхна. Безполезно бе да си заравя главата в пясъка: словесната престрелка с Гарет и самоубийството на Кевин го бяха разтърсили твърде дълбоко. Да не говорим за болката, която през цялото време разкъсваше гърдите му.

Искрено казано, вече не знаеше какво да си мисли за безумните приказки на Гудрич относно Вестителите. Но едно бе сигурно: имаше нужда да направи пауза, да посвети малко време на себе си и да се възползва от предстоящия отпуск, за да обърне повече внимание на дъщеря си.

Той отново постави своя въпрос:

— Колко дни отпуск съм взел през последните три години?

— Почти нито един — съгласи се Джордан.

— Ние рядко влизаме в съдебната зала, но когато сме стигали до процес, колко дела съм загубил?

Джордан въздъхна и не можа да сдържи леката си усмивка. Знаеше наизуст този припев. Натан безспорно бе талантлив адвокат, ала едва ли можеше да се нарече и скромен.

— Не си загубил нито едно дело през последните години.

— Не съм загубил нито едно дело през цялата си кариера — поправи го Натан.

Джордан нямаше как да му противоречи, но го попита:

— Заради Малори ли е цялата работа? Познах ли?

Натан не му отговори пряко:

— Виж, ще взема лаптопа и мобилния телефон, за да бъда винаги на линия, ако има някакъв проблем.

— Добре, вземи си отпуска, щом такова е желанието ти. Още повече че нямаш нужда от моето разрешение за това. А със случая „Райтбис“ ще се заема лично аз.

Смятайки разговора за приключен, той потъна отново в числата, които преминаваха през екрана на компютъра му.

Но Натан не възприе нещата по същия начин. Дори повиши тон, за да отбележи:

— Не искам нищо друго, освен малко време, което да посветя на дъщеря си, не виждам с какво това създава някакъв проблем.

— Не създава никакъв проблем — каза Джордан, като вдигна очи от екрана. — Единствената досада е, че не беше предвидено, а ти добре знаеш, че в нашия занаят сме длъжни всичко да предвиждаме.

11 декември

Будилникът иззвъня в пет и половина.

Въпреки няколкото часа сън болката не бе изчезнала. Точно обратното, изгаряше гръдния му кош като огън, който някой бе запалил зад ребрата му. Натан дори имаше усещането, че тя вече се разпространява и в лявото му рамо и е започнала да слиза надолу по ръката.

Затова не успя да събере смелост и да се надигне веднага, а остана в леглото и започна да диша дълбоко, опитвайки се да се успокои. След известно време болката изчезна, но той полежа още десетина минути, питайки се какво ще прави през деня. Накрая взе решение.

По дяволите! Няма да търпя събитията да се стоварват върху главата ми, а аз нищо да не правя. Трябва да зная!

Стъпи с единия си крак на пода и притича право към банята. Страшно му се пиеше кафе, но съумя да устои на изкушението: не биваше да поема никакви храни или течности, щом искаше да си изследва кръвта.

Облече се топло, слезе с асансьора, премина с бърза крачка покрай декоративните мотиви, който покриваха стените на входното пространство. Спря се за кратко, за да поздрави портиера, чиято любезност високо ценеше:

— Добър ден, господине.

— Добър ден, Питър, как завърши снощи мачът на Никс?

— Спечелиха с двайсет точки срещу Сиатъл. Уорд им направи няколко страхотни забивки…

— Чудесно, надявам се да се справим и в Маями!

— Няма ли крос тази сутрин, господине?

— Не, машинката е малко ръждясала днеска.

— Възстановявайте се бързо в такъв случай…

— Благодаря, Питър, приятен ден.

Навън още бе нощ и наближаващото утро бе ледено.

Натан пресече улицата, после вдигна очи към двете кули на „Сан Ремо“. Намери прозорците на своя апартамент на 23-тия етаж от северната кула. Както всеки път, една и съща мисъл мина през главата му: Не е зле все пак.

Не бе зле да достигне дотам за един хлапак, израснал в мръсен и гаден квартал на юг от Куинс.

Бе имал трудно детство, истина е. Детство, белязано от голяма беднотия и безкрайни икономии от абсолютно всичко. Живот беден, но не и окаян, нищо, че се бе случвало да сложат нещо на масата само благодарение на food stamps — купоните за храна, раздавани на крайно нуждаещите се.

Да, не е зле все пак.

Защото „Сентръл Парк Уест“ №145 несъмнено бе един от най-престижните адреси в Града. Точно срещу парка и на две преки от метрото, което тукашните обитатели очевидно нямаха нужда да вземат често. В сто тридесет и шестте апартамента на сградата човек можеше да открие бизнесмени, звезди на финансовия небосклон, стари нюйоркски фамилии, знаменитости от киното и музиката. Рита Хейуърт бе живяла тук чак до смъртта си. Говореше се, че Дъстин Хофман и Пол Саймън все още притежавали апартамент в нея.

Натан продължаваше да гледа към горната част на сградата, разделена на две кули близнаци. Всяка от тях завършваше с нещо като храм в романски стил, което придаваше на цялата постройка фалшивия изглед на средновековна катедрала.

Не е зле все пак.

Въпреки това Натан бе принуден да признае, че колкото и голям адвокат да беше, никога не би могъл да си плати подобно жилище, ако не се бе случила онази история с неговия тъст. Да де, неговия бивш тъст Джефри Уекслър.

Дълги години този апартамент в кулата на „Сан Ремо“ приютяваше Уекслър, когато идваше по работа в Ню Йорк. Той бе изключително стриктен и праволинеен човек, завършен продукт на бостънския елит. Имотът принадлежеше на фамилията Уекслър открай време. Сиреч от икономическата криза през 1930 година — рождената дата на постройката, проектирана от Емери Рот, архитекта чудо, който по това време вече бе записал в своята биография редица други престижни сгради, разположени около Сентръл парк.

За поддръжката на апартамента Уекслър бе наел една жена от италиански произход: наричаше се Елеанор дел Амико и живееше в Куинс заедно със сина си. В началото Уекслър я бе ангажирал, без да се съобразява с мнението на своята съпруга, която намираше, че не е особено подходящо да се вземат на работа самотни майки. Но тъй като Елеанор напълно ги бе удовлетворила със старанието си, те й предложиха да се заеме и с лятната им къща на остров Нантъкет.

Така в продължение на много години Натан следваше майка си на острова. Именно там се бе случило събитието, което бе променило целия му живот: срещнал се бе с Малори.

Работата на Елеанор бе предложила на нейния син място в първата ложа на житейския театър, за да наблюдава със завист тази Америка на извънредно важните персони, върху която времето като че ли нямаше власт. Той също много би искал детство, изпълнено с уроци по пиано, с разходки на ветроходна яхта из бостънското пристанище, с отварящи се врати на мерцедеси, които меко щракват зад него. Естествено, той никога не бе имал нищо от тези чудесии: нямаше баща, нямаше брат, нямаше пари. Не носеше униформата на някое частно училище с бродиран върху ревера на сакото герб, нито ръчно изплетен морски пуловер с емблемата на някой от прочутите корифеи на модата.

Ала благодарение на Малори бе успял жадно да вкуси няколко трохи от онова изкуство да се живее извън времето. Понякога го канеха на излети със сложна организация и пищна обстановка из сенчестите ъгълчета на Нантъкет. Много пъти му се бе случвало да придружава семейството на Уекслър на риболовни екскурзии, които неизменно приключваха с пиене на кафе с лед и дегустация на пресен шоколадов сладкиш с орехи. Дори изключително изтънчената Елизабет Уекслър му позволяваше понякога да вземе назаем книги от библиотеката на този огромен дом, в който всичко бе лъскаво, чисто и спокойно.

При все това, въпреки видимата добронамереност, у Уекслърови винаги тлееше раздразнението, че синът на тяхната камериерка бе спасил дъщеря им от удавяне през един септемврийски ден на 1972 година.

И тази досада така и не изчезна напълно. Точно обратното, тя нарастваше с течение на времето, за да се превърне в откровена враждебност, когато Малори и той ги посветиха в намерението си да заживеят заедно, а впоследствие — и да се оженят.

Уекслърови тогава използваха всички начини да отдалечат дъщеря си от този, когото тя казваше, че обича. Но нищо не можеше да се направи: Малори удържа на натиска. Тя съумя да бъде по-силна от всички призиви към здравия разум. По-силна от заплахите и семейните вечери, на които оттук нататък цареше по-скоро напрегнато мълчание, отколкото непринуден разговор.

Желязната хватка се разхлаби на онази шеметна Коледа през 1986 година, навръх Бъдни вечер, в голямата семейна къща, която бе събрала част от най-отбраното общество на бостънската аристокрация. Малори се бе появила с Натан подръка и го бе представила на цялото присъствие като нейния „бъдещ съпруг“. Тогава Джефри и Лиза Уекслър разбраха, че не могат вечно да се противопоставят на твърдото решение на своята дъщеря. Че нещата ще вървят именно по този начин, а не другояче, че така или иначе ще трябва да приемат Дел Амико, ако държат да запазят Малори.

Натан бе искрено сащисан от решимостта на любимата си да наложи своя избор и това го караше само да я обича още по-силно. Дори и днес, когато се връщаше в мислите си към онези паметни мигове, отново тръпки го побиваха по цялото тяло. В неговите представи тази Бъдни вечер щеше завинаги да си остане вечерта, в която Малори му бе казала „да“. „Да“ пред целия свят.

Но дори след отпразнуването на сватбата Уекслърови не го признаха истински като един от своите. Дори след получаването на дипломата от Колумбийския университет; дори след приемането му в престижна адвокатска кантора. Това вече не бе въпрос на състояние, а на социален произход. Сякаш в тази среда рождението отреждаше всекиму още от самото начало определена позиция, от която той по никакъв начин не би могъл да се отърве, каквито и действия да предприеме, каквото и богатство да натрупа.

За тях той завинаги щеше да си остане синът на камериерката, някой, когото по неволя са се решили да приемат в средата си, за да не скъсат с дъщеря си, но който по никакъв начин не би могъл да принадлежи на истинския семеен кръг. И който никога не ще му принадлежи.

После се бе появило това дело. През 1995 година.

Честно казано, този случай не беше пряко в полето на неговата компетентност. Но когато видя, че ще прибегнат до услугите на „Марбъл & Марч“, Натан настоя да го поверят нему.

Работата не бе чак толкова трудна за разбиране: след като бе продал своето предприятие на голяма компания за информационни технологии, един от основателите и съдружник във фирмата „Софт Онлайн“ смяташе, че е бил измамен посредством злоупотреба от новите акционери, и бе подал иск за обезщетение в размер на 20 милиона долара. Отказът на компанията да плати такава сума бе предизвикал заплаха от започването на съдебен процес. Именно на този етап от развитието на нещата клиентът се бе обърнал към „Марбъл & Марч“.

През това време акционерите на голямата компания, чийто централен офис се намираше в Бостън, на свой ред се бяха обърнали към опитни адвокати — тези от кантората „Бранаг & Мичъл“, един от основните партньори в която бе… Джефри Уекслър.

Малори почти умоляваше съпруга си да се откаже от това дело. То не можеше да доведе до нищо добро за тях. Можеше единствено да усложни нещата, още повече че Уекслър лично ръководеше хода на делото от страна на своята кантора.

Но Натан не я послуша. Искаше да им покаже на какво е способен нехранимайкото от крайния квартал. Обади се на Джефри, за да го предупреди: не само че ще се заеме с делото, но с всички сили ще се постарае да го спечели.

Уекслър го прати да пасе.

При подобен вид спорове почти никога не се стига до съд. Обикновено всичко се урежда със сделка между двете страни и работата на адвокатите се състои в това да постигнат възможно най-благоприятните условия на бъдещото споразумение.

Следвайки съветите на Уекслър, фирмата бе предложила да изплати сумата от 6,5 милиона долара. Това бе едно почтено предложение. Повечето адвокати биха приели подобен изход. Въпреки това, противно на всички правила на разумното поведение, Натан бе убедил своя клиент да не отстъпва.

След няколко дни в съдебната зала „Бранаг & Мичъл“ бяха предложили последно предложение за 8 милиона долара. Този път Натан здраво се бе замислил дали да не спре дотук. После обаче Уекслър бе произнесъл онази фраза. Онези думи, които не ще забрави никога:

— Вие вече получихте моята дъщеря, Дел Амико. Този трофей не ви ли стига?

— Аз в никакъв случай не съм „получил“ дъщеря ви, както благоволихте да се изразите. Аз винаги съм обичал Малори, но вие, изглежда, отказвате да възприемете този факт.

— Ще ви смачкам като хлебарка!

— Отново вашата неприязън, но в това дело тя няма да ви послужи особено много.

— Помислете си отново и отново. Ако докарате нещата дотам, че този тип изгуби 8 милиона долара, вашата известност много ще пострада. А вие би трябвало да знаете колко е крехка репутацията на един адвокат.

— Погрижете се за вашата репутация, старче.

— Шансът ви да спечелите това дело е едно към десет. И вие отлично го знаете.

— На колко сте готов да се обзаложим?

— Готов съм да ме обесят, ако се лъжа.

— Е, не искам чак толкова много от вас.

— Какво тогава?

Натан се замисли за миг.

— Апартамента в „Сан Ремо“.

— Вие сте луд!

— Мислех, че сте играч, Джефри.

— Във всеки случай нямате никакъв шанс…

— Току-що ми казахте едно към десет…

Уекслър бе толкова сигурен в себе си, че в крайна сметка се съгласи да участва в тази игра:

— Е, добре, така да бъде! Ако спечелите, ще ви дам апартамента. Ще го оформим като подарък по случай раждането на Бони. Забележете, че не искам нищо от вас в случай че загубите: и така ще ви бъде много трудно да се съвземете, а аз не желая съпругът на моята дъщеря да свърши на улицата.

Така протече тяхната мъжка битка. Подобен облог не бе много професионален — Натан съзнаваше пределно ясно, че не би могъл да прогресира особено, ако си играе със съдбата на свой клиент, за да уреди някакъв личен проблем — но случаят бе изключително примамлив.

Делото бе относително просто, но с неясен изход, зависещо твърде много от чувствителността и преценката на съдията. С отказа си да приеме съглашението, предложено от Уекслър, клиентът на Натан се излагаше на риска да изгуби всичко.

Джефри бе опитен и сериозен адвокат. Обективно погледнато, той не грешеше, когато казваше, че шансовете за победа на неговия противник са твърде слаби.

Но Натан в края на краищата спечели.

Такова бе решението на съдията Фредерик Дж. Ливингстън от Ню Йорк, който намери за виновна фирмата „Софт Онлайн“ и я осъди да плати на своя бивш собственик дължимите 20 милиона долара.

Едно нещо обаче трябваше да му се признае: Уекслър прие поражението си, без да му мигне окото, и само месец по-късно апартаментът в „Сан Ремо“ бе освободен от всичките му вещи.

Ала Малори все пак не се бе излъгала: това дело не уреди отношенията на Натан с нейните родители. Разривът между Джефри и него бе налице, защото вече почти седем години не си бяха разменили и една дума. Натан дори понякога си мислеше, че Уекслърови тайно са се зарадвали от развода на дъщеря си. То и не би могло да бъде иначе.

Натан сведе глава и се замисли за майка си.

Тя никога не го бе посетила в този апартамент. Бе починала от рак три години преди фамозното дело.

Няма значение: все пак именно нейният син спеше на 23-тия етаж на „Сентръл парк Уест“ №145.

Там, където тя бе влизала като чистачка в продължение на повече от десет години.

Животът никога не е бил лесен за Елеанор.

Родителите й, родом от Гаета, рибарско пристанище на север от Неапол, емигрирали в Съединените щати, когато тя била на девет години. Това изтръгване от родните корени бе нанесло тежки поражения върху нейното учение, защото така и не се бе научила да говори приличен английски и в крайна сметка се бе видяла принудена твърде рано да напусне училище.

На двадесет години бе срещнала Виторио дел Амико, строителен работник — един от стотиците, участвали в изграждането на „Линкълн Сентър“. Той имаше подкупващо дар слово и прелъстителна усмивка. След няколко месеца тя бе разбрала, че е бременна, и двамата бяха решили да се оженят. Но с течение на времето Виторио се бе оказал груб, неверен и безотговорен човек, който в края на краищата бе напуснал своя дом, без да остави какъвто и да било адрес.

След изчезването на своя мъж Елеанор бе изправена пред необходимостта да се справя сама, за да отгледа детето си, наемайки се да работи на две, понякога на три места, за да свързва двата края. Чистачка, сервитьорка, служителка на рецепцията в долнопробни хотели: тя никога не се оплакваше от съдбата си и издържаше с непоколебима решителност на честите унижения, свързани с тези презрени видове работа. Без истински приятели, без близки, тя си нямаше никого, на когото би могла да се опре.

Вкъщи нямаха нито пералня, нито магнетофон, ала имаха храна колкото им душа иска. Живееха бедно, но достойно. Натан винаги бе облечен в чисти и спретнати дрехи и разполагаше с всички школски принадлежности, от които имаше нужда, за да успее в училище.

Въпреки нарастващата умора, която се натрупваше у майка му, Натан никога не бе я видял да отделя достатъчно време, за да се посвети на себе си или да си позволи някои дребни удоволствия. Не заминаваше през отпуските, никога не отваряше книга, не ходеше нито на кино, нито на ресторант.

Защото единственото занимание на Елеанор дел Амико бе да отгледа правилно своя син. Противно на пълната липса на образование и култура, тя бе направила максимално възможното, за да следи преминаването му през всички степени на образованието и да му помага колкото й стигат силите. Тя нямаше диплома, но имаше любов. Любов безусловна и непреходна. Често повтаряше на сина си, че се чувства далеч по-спокойна, задето й се е родил син, а не дъщеря: „Ти ще се справиш по-лесно в този свят, където мъжете все още са на власт“ — уверяваше го тя.

През първите десет години от своя живот майка му бе слънцето, което осветяваше неговото всекидневие; магьосницата, която галеше челото му с влажна кърпа, за да прогони лошите сънища; тази, която сутрин на тръгване за работа му оставяше мили думи, а понякога и по няколко дребни монети, които той намираше до чашата с какао след ставането си от леглото.

Да, майка му бе неговият идол, преди някакъв неизказан вид социална дистанция да започне малко по малко да ги разделя.

Отначало откри тъй завладяващия свят на Уекслърови. Сетне, когато бе на дванадесет години, имаше късмета да влезе в „Уолъс Скул“ — частно училище в Манхатън, което всяка година приемаше десетина стипендианти, набирани измежду най-добрите ученици от трудните квартали. Често получаваше покани от своите приятели, които живееха в шикозни апартаменти в Ийст Сайд или Грамърси Парк. Постепенно започна да изпитва срам от своята майка. Срам от нейните правописни грешки и от лошото владеене на английския. Срам, че социалното й положение е до такава степен видимо от нейния език и нейните маниери.

За пръв път любовта, която тя му засвидетелстваше, изглеждаше в очите му обсебваща и той малко по малко се освободи от нея.

През студентските години връзките помежду им се разхлабиха още повече, а бракът му с нищо не допринесе за тяхното подобряване. Но вината в никакъв случай не бе у Малори, която винаги бе настоявала да полага повече грижи за майка си. Не, вината лежеше изцяло върху него. Той бе прекалено зает да гради стъпалата на своя успех, за да си дава сметка, че майка му имаше далеч по-голяма нужда от неговата любов, отколкото от парите му.

Сетне бе дошла онази мрачна ноемврийска сутрин през 1991 година, когато от болницата го повикаха, за да му съобщят, че е починала, и тогава тази любов се бе върнала с пълната си сила, за да го зашемети като плесница по лицето. По подобие на милиони синове преди него, и той сега бе разяждан от угризения, измъчван от натрапчивите спомени за всички онези моменти, в които бе проявявал неблагодарност и безразличие.

Оттогава насетне не минаваше и ден, без да си помисли за нея. Всеки път, когато срещнеше на улицата някоя простичко облечена жена, съсипана от работа, уморена още преди да е започнала деня, той отново и отново виждаше своята майка и се изпълваше със съжаление, че не е бил по-добър син. Но бе прекалено късно. Всички упреци, които можеше да отправи към себе си, бяха вече съвсем безполезни. Нещата, които предприемаше, за да получи поне някакво опрощение, като да отрупва всяка седмица гроба й с цветя, не можеха никога да заместят времето, което не бе прекарал заедно с нея, докато тя все още бе между живите.

В чекмеджето на шкафчето й в болницата той бе намерил две снимки.

Първата датираше от 1967 година. Бе направена една неделя следобед близо до морето в парка с атракционите на Кони Айлънд. Натан е на три години. Държи италиански сладолед с малките си ръчички и гледа възхитен сладките възвишения във фунийката. Майка му го носи гордо на ръце. Това е една от малкото фотографии, на които тя се усмихва.

Другата снимка му е по-позната, защото се отнася до получаването на дипломата по право от Колумбийския университет. Облечен в прекрасен костюм и наметнат с абсолвентската тога, той гледа така, сякаш преценява колко струва целият свят. Едно е сигурно, бъдещето му принадлежи.

Преди да влезе в болницата, майка му бе извадила тази снимка от позлатената рамка, която доминираше над цялата обстановка в нейния хол. В момента на своята смърт тя бе пожелала да държи до себе си символа, отразяващ успеха на нейния син, който същевременно бе и белегът на неговото отдалечаване.

Натан се опита да прогони тези идеи, които го правеха прекалено раним.

Вече бе шест и нещо.

Влезе в подземния паркинг на една от съседните сгради, в който бе наел две места за паркиране. На едното от тях стоеше „Ягуар купе“, а на другото — луксозен тъмносин джип.

Бяха си го купили, когато на път бе второто им дете. Изборът бе на Малори. Харесваше й впечатлението за сигурност и височина, които се излъчваха от този вид коли. Тя винаги бдеше семейството да бъде предпазвано. Това бе нейна първа грижа и най-важно обстоятелство при всички решения, които бе вземала.

Какъв е смисълът да имам две коли сега? — запита се Натан, отваряйки вратата на купето. Преди около година се бе замислил да продаде джипа, но така и не намери време за тази работа. Почти бе потеглил, когато си каза, че може би ще бъде по-разумно да вземе машината с двойно предаване, защото всички пътища сигурно ще бъдат хлъзгави.

Парфюмът на Малори ухаеше все още във вътрешността на колата. Докато палеше двигателя, той реши, че ще продаде спортната машина и ще задържи джипа.

Изкачи двата етажа на паркинга, отвори си бариерата с помощта на магнитна карта и навлезе в града, обгърнат от нощния мрак в очакване на развиделяването.

Не валеше. Определено, дори времето се държеше странно, колебаейки се непрекъснато между острия студ и приятната мекота.

Натан се порови в жабката и намери някакъв стар диск на Леонард Коен, един от любимите на бившата му жена. Скоро музиката изпълни малкото пространство. Малори особено обичаше кънтри певците, а най-вече — протеста. Преди няколко години бе отишла в Европа, в Генуа, за да манифестира срещу вредните последици от глобализацията и всесилието на мултинационалните корпорации. По време на последните президентски избори бе участвала активно в кампанията на Ралф Нейдър, а докато живееше на Източния бряг, не бе пропуснала нито една манифестация във Вашингтон срещу Международния валутен фонд и Световната банка. Малори бе против всичко: против огромните дългове и мизерията на бедните страни, против упадъка на околната среда, против експлоатацията на детския труд… През последните години яростно се бе борила срещу опасността, която представляват генетично променените храни. Бе посветила много време на една асоциация, бореща се за земеделие без торове и пестициди. Две години преди раздялата им той я бе придружил до Индия, където сдружението бе започнало изпълнението на амбициозна програма за разпространение на качествени семена сред селяните, за да ги подтикне да поддържат традиционното за тези краища земеделие.

Натан винаги бе твърде критичен към щедростта на богатите, но с течение на времето бе принуден да признае, че след като не прави нищо, това се отнася и до него.

Но въпреки че понякога се присмиваше на борческия дух и обществената ангажираност на жена си, той тайно й се възхищаваше, защото добре знаеше, че ако светът трябваше да разчита само на типове като него, за да просперира, щеше да чака до второто пришествие.

В този час движението все още бе рядко. Само след половин час обаче съвсем нямаше да е така. Пое по посока на Долен Манхатън и постепенно изгони всякаква мисъл от главата си, оставяйки се да го люлее грапавият глас на Коен.

Малко преди „Фоли Скуеър“ хвърли бегъл поглед в огледалото. Една от задните седалки бе покрита с одеяло, върху което бе щампован един от мотивите на Норман Рокуел. Бяха го купили в Блумингдейл в началото на своя брак. Бони обичаше да се завива в него, когато пътуваха тримата заедно.

Не, не си въобразяваше: колата наистина бе напоена с парфюма на Малори. Ухание на ванилия и току-що откъснати цветя. Точно в такива моменти тя страшно му липсваше. В своето съзнание я чувстваше реална и осезаема. На няколко пъти дори се стресна от впечатлението, че е седнал редом с една сянка. Тя бе там, на седалката вдясно, като някакъв дух, като някакво привидение.

Отношенията с нея биха могли да бъдат съвършено различни, ако ги нямаше все същите неща: парите, разликата в социалната среда, нуждата да надмине себе си, за да докаже, че я заслужава. Твърде бързо се бе видял принуден да се изгради като личност, основана върху цинизма и индивидуализма, и да погребе всичко крехко и нежно в себе си. За да бъде един от най-добрите, за да не извинява провалите със своите слабости.

Припомняйки си за всичко това, Натан бе обхванат от страх, че никога повече няма да види отново Малори. С изключение на дъщеря си той нямаше нито близък роднина, нито истински приятел. Ако трябваше скоро да умре, кой ли щеше да се загрижи за него? Джордан? Аби?

Стигна до ниската част на „Лафайет стрийт“ и изведнъж почувства как го залива и дави една огромна вълна от печал.

Когато се качи върху платното на Бруклинския мост, той бе обхванат от натрапчивото усещане, че потъва в люлката от стоманени кабели, които държаха моста. Двете арки винаги го караха да мисли, че влиза през обвития в мистерия вход на готическа постройка, понеже контрастираха с модерния силует на поредицата небостъргачи, обезобразена завинаги с изчезването на двете кули близнаци. Беше глупаво, но всеки път, когато минаваше оттам, особено в мъгливите дни, той почти очакваше да ги види как отново изникват след кривата на един завой със своите искрящи фасади и покриви, които докосват небето.

Внезапно Натан бе задминат от кортеж линейки, които с надути сирени и въртящи се сигнални светлини летяха към Бруклин. Навярно тежка катастрофа бе станала някъде в ледената нощ. По дяволите, това си е Ню Йорк! Той обичаше и в същото време мразеше този град. Всичко това бе трудно за обяснение.

Разсеян от нахлулите мисли, Натан пропусна разклонението на изхода от моста и се намери сред тесните улици на бруклинските хълмове. Покриволичи малко из спокойния квартал, преди да намери подхода към „Фултън стрийт“. Тогава извади от джоба мобилния си телефон и набра определен номер, който от няколко години стоеше запазен в паметта му. Въпреки ранния час отсреща се обади един твърде бодър глас:

— Доктор Баули, слушам ви.

Клиниката на доктор Баули бе реномирана поради доброто качество на предлаганите в нея услуги. Именно там кантората пращаше новите си служители, за да минат необходимия при официалното им назначаване медицински преглед. От известно време насам бе развила своята дейност и бе открила център за лечение на всякакви психотропни зависимости, предназначен за много подбрана клиентела от Източния бряг.

— Натан дел Амико, от кантората „Марбъл & Марч“. Бих искал да си направя пълен преглед.

— Ще ви свържа с дежурния — отговори Баули, ядосан, че са го обезпокоили лично толкова рано сутринта по повод на нещо толкова елементарно.

— Не, докторе, точно с вас искам да говоря.

Докторът запази миг мълчание, подчертавайки своята изненада, но остана любезен.

— Много добре… Слушам ви.

— Бих искал възможно най-доброто — предупреди го Натан. — Анализ на кръвта, радиографии, изследвания на сърцето…

— Успокойте се: всичко е предвидено в нашата процедура.

Адвокатът усети, че от другата страна на връзката Баули тропа по клавиатурата на своя компютър.

— Можем да ви запишем дата за преглед за… след десет дни — предложи той.

— По-скоро след десет минути — отвърна на удара с удар Натан в задочния им словесен двубой.

— Вие… вие май се шегувате?

Натан бе пристигнал в района на „Слоуп Парк“. След малко зави по посока на елегантния жилищен квартал, разположен на запад от „Проспект Парк“. За да продължи разговора обаче, прибегна до твърде характерна за професията си интонация:

— Нашата кантора ви защити в една данъчна афера. Мисля, че беше преди около три години, ако не ме лъже паметта…

— Точно така — призна Баули, чиято изненада нарастваше все повече. — И вие си свършихте работата прекрасно, тъй като бях оправдан.

Въпреки всичко той като че ли бе заел оправдателна позиция.

— Знам — продължи Натан, — всъщност един от моите сътрудници се занимаваше с вашето дело и, както ми се струва, вие тогава скрихте някои документи от данъчните служби.

— Но къде… накъде биете всъщност?

— Да речем, че имам приятели в данъчната администрация, които със сигурност биха проявили голям интерес към подобна информация.

— Но това е против всякакви правила на вашата професия! — възпротиви се лекарят.

— Разбира се — съгласи се Натан. — Но вие наистина не ми оставяте избор.

Поемайки по „Пенитънт стрийт“, адвокатът бе заслепен от силните фарове на някаква кола, която се движеше насреща му.

Какъв кретен!

Той изпусна своя телефон, съсредоточавайки цялото си внимание да навие рязко надясно волана. Едва успя да избегне сблъсъка с другия автомобил.

— Ало! — поднови разговора Натан, след като успя да намери апаратчето.

За миг си помисли, че Баули бе затворил, но след доста дълга пауза лекарят потвърди с тон, който трябваше да изглежда спокоен:

— Няма съмнение, че съм принуден да отстъпя пред подобен шантаж. Ако смятате обаче, че ще ме впечатлите с…

— Не искам от вас бог знае какво — въздъхна Натан. — Едно пълно изследване още днес. Ще ви платя много добре, разбира се.

Успя да открие място за паркиране недалеч от клиниката. Нощта бе станала синя и денят бе започнал да проявява първите си признаци.

Той хлопна вратата, активира автоматичното заключване на колата и се запъти по улицата, белязана от редицата осветителни стълбове от ковано желязо.

В слушалката доктор Баули му бе поднесъл нова доза мълчание, преди да отстъпи:

— Вижте, не ми харесват вашите методи, но ще видя дали ще успея да намеря някакъв прозорец. В колко часа ще обичате да дойдете?

— Аз съм вече тук — каза Натан, отваряйки вратата на клиниката.