И след това…

22

18 декември

Въпреки че не изпитваше особено желание, Натан трябваше да удържи на обещанието, което бе дал на своята жена: да съпроводи Бони при родителите на Малори за два дълги дни.

Бе станал още по тъмно и въпреки ранния час не се бе поколебал да се обади на Джефри и Лиза Уекслър, за да ги предупреди за идването им. Знаеше, че понятието „отспиване“ никога не е било част от техния речник, дори по време на ваканциите.

Понеже Бони си бе легнала късно, изчака да стане осем, за да я измъкне от леглото. Това им позволи да потеглят около час и половина по-късно, като дори бяха успели да минат през „Старбъкс“, за да изпият по един горещ шоколад и да хапнат сладко от бяла ружа.

Натан бе решил да вземе джипа. Така щеше да бъде по-сигурно в снега. Досущ като майка си, Бони обожаваше тази огромна кола с гигантски колела. Седейки високо над пътя, тя имаше усещането, че се намира зад командния пулт на космически кораб, който лети в бръснещ полет над земята.

Вече почти тридесет години Уекслърови прекарваха коледните празници в планините Беркшир, в западната част на Масачузетс. От Ню Йорк бе малко далеч, но околността бе наистина великолепна със своите хълмове, прорязани от долини, в чиито пазви се гушеха живописни селца, типични за Нова Англия. Той пое по път №7 при Норуок, премина през Грейт Барингтън и се отправи към Стокбридж. Караше внимателно: на места пътят бе все още леко хлъзгав, фин слой от снежен прашец покриваше крайпътните поля, които преминаваха пред очите им.

За да се разсее, Бони пъхна един диск в устройството: бе импровизация за пиано на Кейт Джарет върху мотив от мюзикъла „Магьосникът от Оз“.

Момиченцето започна да тананика, повтаряйки старателно думите:

Както пееше, тя му отправи знаменитото си „двойно намигване“, а той я намери очарователна със своята прекалено голяма бейзболна шапка, която бе нахлузила, за да се предпазва от отблясъците на слънцето. Поглеждайки я крадешком, той си каза, че е истинско чудо да имаш дете, с което се живее толкова приятно и леко.

Дълбоко в душата си Натан се чувстваше горд, че се е оказал способен да я възпита добре. Двамата с Малори отрано се бяха постарали да бъдат много твърди и да наложат няколко прости принципа: да уважава другите и да знае, че има права, но също така и задължения.

Наред с това бяха устояли на изкушението да разглезят своето дете: никакви маратонки за двеста долара, никакви маркови дрехи с космически цени. Намираха подобно нещо за неприлично, както и приемаха за разпуснато поведението на родителите, които позволяваха на своите деца да ги ругаят с обидни думи и вместо здраво да ги нахокат, изразяваха възхищението си от цветистия им речник!

Натан се питаше понякога какво ли ще излезе от тези зле възпитани хлапета. Без съмнение — нищо друго, освен млади егоисти, неопитни и недозрели, които, обгрижвани под крилото на родителите си като малки капризни принцове, неизбежно ще паднат отвисоко, сблъсквайки се с компромисите и разочарованията, които животът не ще пропусне да им предяви.

Отново хвърли един поглед към своята дъщеря. Унесена от мелодията на джаза, тя спеше със стиснати юмручета, подпряла главата си на окъпаното от слънце стъкло на прозореца.

Той се прехвърли в бъдещето.

Досега грижите по възпитанието й не бяха големи, но най-трудното тепърва предстоеше.

Защото няма как да не настъпи денят, в който тя ще поиска да излезе до късно вечерта, да си сложи халка на ноздрите или някъде другаде… Да, неизменно идва мигът, в който нещата се развалят, в който и най-милото малко момиченце се превръща в неблагодарно недорасло създание, убедено, че родителите му не са нищо друго, освен стари глупаци, неспособни да го разберат.

Малори ще бъде сама, когато ще трябва да преодолява тази криза. А той не ще бъде там, за да й даде своята подкрепа. Не ще изпита тревогата през първата нощ, в която Бони изобщо няма да се прибере, не ще се запознае с първото момче, което ще им доведе вкъщи, не ще премисля първото й пътуване с приятелки до другия край на Америка… Но въпреки всичко чувстваше, че това би било огромно предизвикателство, с което би имал сили да се справи.

Ако, разбира се, не го чакаха някъде другаде.

Доброто му разбирателство с Бони го караше понякога да си спомня за ранните си детски години, когато съществуваше задружен и близък съюз между него и майка му, преди в душата му да се появи това безразличие, което той се зае целенасочено да поддържа, въобразявайки си, че единственият му шанс да се издигне по социалната стълбица може да почива само върху отдалечаването от културата и манталитета на своята семейна среда. Трудно е наистина за сина на една камериерка да си постави за цел да завоюва Ню Йорк!

Едва съвсем наскоро бе забелязал, че всъщност бе получил от майка си далеч повече, отколкото си бе представял. Тя му бе предала особената смес от кураж и себеотрицание, неизтребимата способност да устоява на всичко, което можеше да го връхлети.

Но Натан я бе оставил да умре, без да й благодари за това. През последните години преди смъртта й, когато бе започнал да припечелва добре, той би могъл да бъде близо до майка си и да сподели с нея вкуса на успеха. Да й каже: „Виждаш ли, измъкнахме се от блатото, всички жертви, които си правила, не бяха напразни. Аз съм щастлив“. Вместо това дори не ходеше да я вижда. Прекалено зает със своята собствена борба, той се задоволяваше да й праща всеки месец пари, за да може да живее, без да работи. А когато все пак наминаваше, бе само за броени минути. Разменяше няколко стандартни реплики, след което си отиваше, оставяйки пачка долари (всеки път все по-дебела) с потайната мисъл да получи опрощение за това, че е толкова лош син.

Днес, когато си помислеше за всички пропуснати възможности, усещаше огромната тежест на своята вина. Ала не бяха само спомените, които предизвикваха този смут в душата му.

Между тях имаше и една особена тайна. Един епизод, за който те така и не бяха пожелали да си поговорят и към който нямаше да престане да се връща до края на живота си.

Тъкмо бе навършил тринадесет години. Бе през лятото на 1977 година, в началото на август, през последната ваканция, която бе прекарал на Нантъкет с Малори (лятото, когато за пръв път я бе целунал по устните… но това бе друга история).

Една година преди това, след блестящо представяне на изпитните тестове, бе приет в престижния манхатънски колеж „Уолъс скул“.

Макар училището да поемаше половината от учебната такса на шепа особено надарени деца, все пак другата половина оставаше задължение на родителите. За Елеанор дел Амико това бяха много пари. Натан ясно съзнаваше, че иска прекалено голяма жертва от майка си, още повече че колежът изискваше сумата да бъде внесена авансово в началото на първия срок. Но той й бе обяснил, че това е инвестиция в бъдещето: неговият единствен шанс да не свърши като склададжия или мияч на прозорци.

Онова лято Елеанор бе останала без пукната пара: през зимата нейният хроничен бронхит бе довел до принудителното й настаняване за няколко дни в болница, както и до значителни разходи за лечение. В началото на месеца тя бе помолила Уекслърови за аванс, с който да плати училището на своя син. Но Джефри, от висотата на своите пуритански принципи, категорично й бе отказал.

„Ето я мръсната им душичка! — бе възкликнала този ден майка му. — Ти спаси живота на дъщеря им, а на тях им се свиди да направят и най-дребното нещо за теб.“

Елеанор бе права, нищо че Натан не искаше тя да изтъква този епизод (който между другото се бе случил доста години преди това), за да измоли нещо от своя работодател.

И точно в този момент една много скъпа перлена гривна изчезна от ковчежето за бижута на Лиза Уекслър.

Натан така и не можа да разбере защо, но подозренията тутакси се бяха насочили към майка му и… към него. Джефри Уекслър ги бе разпитал и двамата така, сякаш изобщо не се съмняваше в тяхната вина. Дори ги бе пребъркал, като ги бе накарал да застанат прави, с гръб към него и с ръце, опрени на стената. По това време Натан все още не бе изучавал правото и не знаеше, че подобни действия са забранени. Не вярвайки на своята камериерка, която отричаше да я е взела, Джефри бе претършувал цялата й стая, бе отворил всички чекмеджета, бе преобърнал всички куфари, с една дума, бе извършил истински обиск. Тъй като не бе намерил нищо, бе стигнал дотам да я заплаши с полиция, убеден, че по този начин ще стресне Елеанор. Но тя бе продължила упорито да отрича, падайки почти на колене пред своя работодател: „Не съм аз, господин Уекслър, кълна ви се, че нищо не съм откраднала“.

В крайна сметка историята бе приключила с уволнението й. Противно на мнението на жена си, Джефри се бе отказал да докара ченгетата и бе предпочел да отпрати Елеанор, без да й даде никакво обезщетение. Така посред лято, лишени от достойнство и почти без пари в джоба, Натан и майка му бяха отпътували към жежкия въздух на Ню Йорк.

Тогава бе подложен на най-отвратителното унижение, което би могло да го сполети през целия му живот: бе кръстосал поглед с Малори, стоейки изправен до стената като най-долен крадец. Почувствал се бе напълно съсипан и опозорен. Този срам го съпровождаше дори и до днес, изсечен завинаги в някакво кътче на съзнанието му, но той бе и мощен двигател в неговия живот, сякаш от този ден нататък бе осъзнал, че никога не ще съумее да се издигне достатъчно високо, за да измие незаслужения позор. Да премине от добрата страна на бариерата, това съвсем не бе достатъчно за него. Трябваше му далеч повече: да повали Джефри в онова знаменито дело и да го накара да си плати за унижението, принуждавайки го да му отстъпи апартамента в „Сан Ремо“ — недвижим имот, който струваше няколко милиона долара. Когато влизаше в този сблъсък, той пределно ясно съзнаваше, че ще нарани Малори. Но дори перспективата да причини болка на любимата си жена не го бе възпряла. Понякога човек е готов на всичко в стремежа си да постигне някаква своя цел.

Ала най-болезненото последствие от всичко това бе, че в края на краищата бе повярвал повече на Уекслър, отколкото на майка си. Оттогава насетне никога не бе отворил дума за гривната пред нея, но след като бе премислил нещата от всичките им страни, бе стигнал до убеждението, че майка му наистина бе я откраднала. И че бе я откраднала заради него. През октомври 1977 година първият срок на поредната учебна година в колежа бе заплатен по някакъв чудодеен начин в последната минута и това му позволи да продължи своето обучение. Навремето бе предпочел да не разпитва как е възможно да се случи подобно чудо. Но в дни на униние в мислите му понякога се прокрадваше ужасяващата истина: майка му се бе превърнала в крадла; и това бе станало заради него.

Бони отвори едното си око. Намираха се само на няколкостотин метра от своята цел.

Разположен в центъра на планината Беркшир, Стокбридж бе очарователно малко градче, основано от индианците мохикани, преди спокойствието им да бъде нарушено от мисионерите, втълпили си, че непременно трябва да ги християнизират. Уекслърови притежаваха нещо като ранчо на изхода от града. Всъщност ставаше дума за елегантна селска къща с обор за няколко коня и едно прекрасно пони, което бе голямата радост на дъщеря му.

Натан натисна клаксона пред портала, който бе снабден с охранителна камера. След няколко секунди двете крила се отвориха, за да пропуснат джипа по пътеката, покрита с малки обли камъчета. Той паркира пред малката дървена къщичка, обитавана от семейството, което се грижеше за поддръжката на имението. Последния път, когато бе дошъл дотук, дори не бе слязъл от колата.

Този път щеше да е нещо по-различно.

Гудрич го бе посъветвал да се помири с всички преди смъртта си. Е, добре, щеше да последва съветите му! Джефри щеше да побеснее за своите пари. Натан се канеше да му съобщи нещо, което не бе казвал на никого. Нещо, което бе способно да съсипе репутацията и да зачеркне цялата му кариера.

Когато бе студент, адвокатската професия му се струваше невероятно привлекателна. Разглеждаше я като призвание, като начин да защитава най-слабите — такива като него, произлизащи от най-онеправданите слоеве на обществото. Но тази професия имаше смисъл само ако човекът, който я упражнява, спазва стриктно и безкомпромисно определена етика. Нещо, което винаги бе правил… освен в един случай.

Натан хлопна вратата на джипа. Слънцето бе високо в небето и вятърът носеше няколко малки облачета жълтеникав прах.

Отдалеч забеляза Джефри, който идваше, без да бърза, към тях.

Бони, която си доставяше радост от всичко, хукна към дядо си, надавайки радостни писъци.

Скоро Натан бе само на няколко метра от Уекслър.

Отправяйки поглед към своя тъст, той, както всеки път, бе завладян от една и съща мисъл: Малори страшно много приличаше на Джефри. Същите много светли сини очи, същото елегантно и породисто лице.

Да, Малори много приличаше на своя баща. Това обясняваше и защо, въпреки натрупаното озлобление, Натан не можеше да се отнася към него с пълно презрение.

Още с пристигането си Натан бе настоял да проведе конфиденциален разговор с Джефри, поради което двамата се бяха озовали сами в кабинета му. Само двамата.

Аз и той.

С помощта на специално приспособление Уекслър запали края на една от дебелите къси пури, които имаше навика да пуши по всяко време на денонощието. Поемаше дима на малки глътки, докато Натан с вещина разглеждаше рафтовете, които бяха запълнени с прочути юридически трудове, стегнати в кожена подвързия.

Джефри бе устроил кабинета си като истинска малка библиотека. Позлатени зелени лампи осветяваха мебелите от патинирано скъпо дърво и голямото му работно бюро, което почти изцяло бе отрупано с купища дела, кутии с дискети и два портативни компютъра, свързани с националната база данни. Няколко месеца преди официалното си пенсиониране Джефри несъмнено продължаваше да бъде активен адвокат.

Тъстът му бе имал необикновена съдба. Многообещаващ млад играч по бейзбол, той бил принуден да се откаже от любимия си спорт след опасно падане по време на планински преход. Тази тежка злополука — фрактура на черепа — го накарала да насочи цялата си енергия към учението. Първенец на своя випуск в Харвард, той отначало започнал работа при известен съдия, след което се присъединил към една от най-престижните адвокатски кантори в Бостън. През последните години, виждайки откъде духа вятърът, се отделил, за да си изгради собствено предприятие, специализирано в областта на колективното право. Така той успешно бе защитавал пристанищните работници, изпитали върху себе си вредното влияние на азбеста. Впоследствие бе натрупал състояние, извоювайки от големите тютюневи концерни значителни обезщетения за жертвите на тютюнопушенето. От десет години се бе впуснал в нова битка, вземайки участие в делата, заведени срещу мобилните телекомуникационни оператори от хора с мозъчни тумори, които ги обвиняваха в това, че са скрили от обществото рисковете от електромагнитното излъчване на портативните телефони.

Натан не можеше да не му признае едно: Уекслър упражняваше добре своя занаят. Той бе един от последните адвокати от старото поколение, един от онези професионалисти, които бяха настроени носталгично към ценностите на отдавна отминалите времена, когато хората на закона са действали по-скоро по убеждение, отколкото в своя изгода. Впрочем, навремето между тях се бе изградил някакъв дух на съучастничество, но историята с гривната бе успяла всичко да разруши. Ала дори днес Натан не можеше да не изпитва някакво тайно възхищение към блестящата кариера на своя тъст.

Джефри опъна тирантите на панталона си.

— И тъй, какво е това важно нещо, което искаш да ми кажеш? — попита го той между два облака дим.

— Спомняте ли си за нашето дело… — започна Натан.

Джефри не скри раздразнението си.

— Ако си дошъл тук, за да се ровиш из тези стари разправии…

Натан не го остави да продължи. Бе взел решение да излее всичко, което му тежеше на сърцето.

— Аз подкупих онзи съдия — пресече го той. — Аз подкупих съдията Ливингстън. Пратих му доста тлъста сума с посредничеството на един от неговите помощници, за да реши делото в моя полза.

Джефри не трепна. Той бе изключително твърд човек, който зад любезността в обноските си имаше навика да прикрива и никога да не показва своите чувства.

Но днес Натан не го намираше чак толкова впечатляващ: изглеждаше уморен, около очите му изпъкваха тъмни кръгове и бръчки, а брадата му не бе оформена така съвършено, както друг път.

— Исках да си отмъстя, Джефри, да ви измъкна апартамента в „Сан Ремо“ заради начина, по който постъпихте с майка ми. Но това бе единственото средство, което имах на разположение, и с това опозорих професията си.

Уекслър поклати глава, по изражението на лицето му си личеше, че мисълта му тече с огромно напрежение, сетне отвори уста, но от нея не излезе никакъв звук.

Вместо това отиде до прозореца и втренчи поглед в близките заснежени хълмове.

Обърни се, Джефри. Чуй ме, моля те.

Застанал зад гърба му, Натан продължи своята тирада от упреци. Погребани прекалено за дълго, думите сега излизаха сами, без никакво усилие.

— Спомняте ли си, Джефри, когато бях на осем години и ме водехте за риба на езерото, как ми разказвахте за делата, които сте спечелили? Струва ми се, че именно тогава в мен се зароди желанието и аз да стана адвокат. Когато ходех на училище, то бе заради мен самия, разбира се, но в началото го правех най-вече за да спечеля вашето признание. Наивно си въобразявах, че ще ме приемете, че ще бъдете горд с мен. Не можете да си представите как копнеех да ме приемете.

Как бих искал да имам баща като теб…

Той замълча за малко. Джефри се обърна, за да посрещне гнева на своя бивш зет.

— Би трябвало да ме приемете! — отсичаше всяка дума Натан. — Аз ви дадох моите доказателства. Работил съм до посиняване, за да стигна дотам. Мислех, че знанията и заслугите са ценности, които вие уважавате. Но вместо това ме подтикнахте да омърся професията, да подкупя като най-долнопробен негодник един съдия…

— Аз те спасих — най-сетне го прекъсна Джефри.

— Какво казвате?

— През една част от моето следване учихме заедно със съдията Ливингстън. По време на процеса той дойде при мен и ме предупреди за опита да го подкупиш.

Натан се бе вкаменил.

— Какво?

Старият адвокат въздъхна дълбоко и се напрегна, ровейки се из паметта си.

— Ливингстън е истинска пачавра, но бе достатъчно предпазлив, за да не се хване на въдицата. Тогава реших да му дам двойно повече от сумата, която ти му беше предложил, за да не те докладва пред съдебните власти и да издаде присъда в твоя полза.

— Но защо, Джефри, защо?

Уекслър направи кратка пауза, преди да отговори, сетне призна с леко колебание в гласа.

— Заради Малори, разбира се, не исках да бъде замесена с теб в този скандал. И после също… заради теб. Това бе нещо, което ти дължах.

Натан смръщи вежди. Тъстът му отгатна въпросителната в очите му. С поглед, вперен в пространството, той започна да възкресява миналото.

— Онази вечер, онази фамозна вечер през лятото на 1977 година пих много. Това бяха много трудни за мен времена — както в семейния ми живот, така и в работата. Връщах се от Бостън, където Лиза ме бе помолила да мина през бижутера, за да прибера една гривна, чиято закопчалка бе поръчала да поправят. Преди да си тръгна, бях прекарал следобеда при една от моите асистентки, която бе и моя любовница. Разбира се, нищо не й бях обещавал: в онези времена и в нашата среда човек не се развеждаше, за да се ожени за секретарката си, но тя упражняваше върху мен, така да се каже, емоционален шантаж с надеждата, че ще напусна жена си. Спомням си, че на тръгване се спрях в хотелския бар да взема едно уиски. Да, но стана така, че изпих не една чаша, а четири или пет. Предполагам, че знаеш за моя проблем с пиенето…

Натан не разбра веднага.

— Как така?

— През този период пиех много — обясни Джефри. — Аз страдам от хроничен алкохолизъм.

Натан бе очаквал какво ли не, но не и признание от подобен род.

— Но откога?

— Бях успял да спра в началото на осемдесетте, но след това на няколко пъти имах рецидиви. Опитах всичко: лечение, асоциации на алкохолиците… но никак не е лесно да ходиш на тези сбирки, да признаваш, че си наркоман и да обсъждаш толкова интимни неща пред съвършено непознати хора.

— Аз… не знаех — промълви Натан.

Бе ред на Джефри да бъде изненадан.

— Бях убеден, че Малори ти е казала за това.

За пръв път Натан видя емоция да блести в очите на своя тъст. Въпреки унижението, на което бе подложен, Джефри бе горд, че дъщеря му е съхранила неговата тайна толкова дълго, и то пред човек, когото обичаше.

Слушайки изповедта на Уекслър, Натан разбра, че е получил отговора на много въпроси, които си бе задавал навремето за трудността на Малори да се нагоди към живота.

Джефри продължи своя разказ:

— Когато пристигнах на Нантъкет, не намерих бижуто в себе си. Много по-късно секретарката ми призна, че го е откраднала, за да посее раздор в семейството ми. Но за момента изобщо не знаех какво се е случило с него. Изпаднах в пълна паника и на другата сутрин, когато жена ми ме попита какво е станало с гривната, не можах да измисля нищо друго, освен да й кажа, че съм я сложил в ковчежето за бижута. Ето как се стигна и до обвиненията към твоята майка. Не съм сигурен обаче дали жена ми само не се престори, че е повярвала на тази история, но така или иначе, това ни позволи да съхраним видимостта на отношенията ни.

Последва дълго мълчание, преди да добави едва чуто:

— Съжалявам, Натан, проявих се като истински страхливец.

Да, тук безспорно си прав.

Известно време Натан се чувстваше неспособен да проговори. Той бе поразен и в същото време облекчен от тази изповед. Не, неговата майка не е била крадла, а жертва на огромна несправедливост. Що се отнася до Джефри, човекът, когото винаги е смятал за добродетелен и непоклатим, се бе оказал лъжец. Лъжец, който бе имал любовници и бе алкохолик. В края на краищата човек като всички други. Като него.

Вдигна глава към своя тъст и с изненада откри, че уважението, което изпитваше към него, бе изчезнало. Не искаше дори да го съди. Изобщо не бе моментът за подобно нещо. Забеляза, че бръчките му са се отпуснали, като че ли и той отдавна е очаквал възможността да направи своето признание. В дълбините на душата си и двамата мъже бяха носили — всеки по свой начин — своята тежка тайна, която бе развалила много неща в техния живот.

Джефри пръв наруши мълчанието:

— Знам, че това не ме извинява — започна той, — но аз дискретно се погрижих майка ти да си намери работа и платих през онази година недостигащата част от учебната ти такса.

— Имате право — отвърна Натан със зачервени очи, — това не ви извинява.

Джефри се отправи към своята каса, отвори я и извади оттам нещо, което с трепереща ръка протегна към Натан.

Това бе гривна с четири реда перли и сребърна закопчалка, украсена с малки брилянти.