И след това…

31

Потресен и в плен на най-налудничави мисли, Натан караше с бясна скорост по посока на Сохо.

Трябваше да разбере. Само Гарет знаеше отговора.

Погледна към циферблата върху таблото. По това време в празничния ден лекарят би трябвало да си бъде вкъщи.

Пристигна като ракета на „Хюстън стрийт“, остави джипа насред улицата и влетя в сградата, където живееше Гудрич. Светкавично пробяга с поглед табелките върху пощенските кутии и хукна по стълбището, прескачайки стъпалата, които водеха към последния етаж, по три наведнъж.

Озовал се пред вратата на лекаря, задумка шумно по нея.

Никой.

Вбесен, нанесе мощен удар с юмрук по плоскостта й, която се разтресе. Разтревожена от шума, възрастна съседка с гръб, извит като арка, излезе на площадката.

— Вие ли вдигате цялата тая гюрултия? — попита тя с тъничък глас.

— Докторът вкъщи ли си е?

Тя си погледна часовника.

— По това време сигурно разхожда кучето.

— Знаете ли къде ходи обикновено? — продължи адвокатът да я разпитва, стараейки се да смекчи огромната си възбуда.

— Не знам — отвърна изплашената женица, — май ходи понякога към…

Краят на отговора й се изгуби някъде по стълбището.

— … Батъри Парк.

Натан вече бе подкарал джипа. Натисна здраво газта по посока към Долен Манхатън. Въпреки че движението бе рядко, имаше усещането, че напредва твърде бавно. Избягна непредпазливо един светофар, завивайки по „Бродуей“. Разяждан от безпокойство, трудно различаваше пътя, който се разгръщаше пред него.

Не виждаше нищо друго освен образа на Бони, която скача от радост върху леглото, и лицето на Малори в ореола от бледа светлина. Веднага се бе приближил и я бе прегърнал, прокарал бе ръка по косите й, сякаш за да прогони това проклето сияние. Но светлината не бе изчезнала.

И единственият човек, който я виждаше, бе той.

Продължи бясното си пътуване. В близост до ТрайБеКа пое по една пряка, която би трябвало да съкрати пътя му, но се оказа задънена улица. Даде заден ход в продължение на стотина метра, качвайки се няколко пъти върху тротоара и предизвиквайки хор от клаксони, призоваващи го към повече дисциплина. Успя да обърне джипа по посока на движението и се насили да забави ход: в положението, в което се бе оказал, не можеше да си позволи всички полицейски коли в града да се лепнат за опашката му.

В крайна сметка изостави колата на „Фултън стрийт“, без дори да му мине през ум, че трябва да я заключи. Продължи пътя си пеша и след няколко минути стигна до крайбрежието в южната част на Манхатън. Прекоси гористите пътеки на Батъри Парк и се озова на широката алея, която следваше течението на Хъдсън. Ято чайки се разлетя при внезапната му поява. Оттук нататък нямаше къде повече да слиза. Заливът на Ню Йорк, шибан от поривите на вятъра, се бе отворил пред него. Затича се по протежение на реката към носа в края на ивицата земя. Хората тук бяха твърде малко: виждаха се неколцина бегачи, дошли, за да прочистят излишъка от храни и напитки, които бяха поели на Бъдни вечер, а един възрастен мъж се бе възползвал от отсъствието на фериботите, за да разположи своите въдици край рампите на пристанището. Смътно се открояваше, изгубен в малък облак мъгла, силуетът на Статуята на Свободата, която протягаше своята факла към Стейтън Айлънд.

Най-сетне забеляза Гарет.

Със скръстени зад гърба си ръце, той спокойно разхождаше кучето си, страховития Куджо, който ситнеше на няколко метра зад гърба му.

Макар да бе все още доста далеч от лекаря, Натан нямаше търпение да му каже онова, което напираше в него:

— Какво означава всичко това? — изкрещя той.

Гарет се извърна. Не изглеждаше кой знае колко изненадан, че го вижда, сякаш винаги е знаел, че тази история ще свърши тук и по този начин.

— Мисля, че много добре разбирате за какво става дума, Натан.

— Изобщо не сте ми казвали подобно нещо — възпротиви се той, достигайки до възрастния мъж, — винаги сте ме уверявали, че предстои именно аз да умра!

Гарет поклати глава.

— Никога не съм твърдял това. Вие го възприехте така.

— Не, казвали сте го! Аз да не съм луд, да не би да съм си го измислил!

Спомняше си, че му бе задал въпроса: да не би да искате да кажете, че сте тук заради мен?

Но, размишлявайки върху казаното тогава, Натан разбра, че Гарет имаше право: никога не му бе съобщавал в прав текст, че ще умре. Единствения път, когато му бе дал някакво подобие на отговор — по време на онзи спор в кафенето на болницата — той бе уточнил: не съм казал точно това. Но Натан бе избрал да не обръща внимание на неговата забележка.

Сега в главата му бяха започнали да звучат и други реплики на Гудрич.

Съществуват такива хора. Тяхната мисия е да подготвят онези, които скоро ще умрат, за големия скок в отвъдния свят.

Тяхната роля е да улеснят мирната раздяла между живите и мъртвите.

Те са нещо като тайно братство.

Светът е населен с Вестители, но малцина знаят за тяхното съществуване.

Не съм някакъв полубог. Аз съм просто човек, съвсем като вас.

Тази фраза…

Съвсем като вас…

Натан потръпна. Имаше всички детайли на разположение, но не бе достигнал до нужното заключение.

Погледна Гарет право в очите.

— Значи, изобщо не сте дошли при мен, за да ме предупредите, че ми предстои да умра.

— Така е — призна лекарят с отчужден тон. — Не за това влязох в контакт с вас.

— Искали сте да ме известите, че ще стана Вестител, така ли?

Гудрич кимна с глава.

— Да, трябваше да ви разкрия това скрито лице на действителността. Задачата ми бе да ви посветя в тази дейност, да се уверя, че ще бъдете способен да изпълните ролята, която предстоеше да ви бъде поверена.

— Но защо на мен?

Гарет разпери ръце в знак, че това е съдбовно предопределение.

— Не се опитвайте да разберете това, за което няма обяснение.

Вятърът отново бе задухал. За Натан бе време да получи потвърждение на това, което така го беше потресло.

— Малори ще умре, нали?

Гарет сложи ръка на рамото му и произнесе с много мек глас:

— Да, Натан, боя се, че да.

Младият адвокат рязко отблъсна благодетелната ръка на лекаря.

— На защо, за бога? — изкрещя той отчаяно.

Гарет си пое дълбоко въздух, преди да отговори:

— Първото изпитание, което очаква новия Вестител, е много трудно, защото се състои в това да придружи към смъртта човека, който му е най-близък.

— Това е адски подло — извика той, доближавайки го със заплашителен вид.

Неколцина разхождащи се из парка се бяха спрели, за да наблюдават сценката.

— Успокойте се, не съм аз този, който измисля правилата — с тъга в гласа отговори Гудрич. — Аз също съм минал през това, Натан.

Сянката на Емили пробяга в този миг през погледа на Гарет и принуди беса на Натан рязко да спадне.

— Защо? — попита той, напълно обезоръжен. — Защо ми е нужна смъртта на жената, която толкова обичам, за да придобия този статус?

— Така е открай време. Такава е цената, която човек трябва да плати, за да стане Вестител.

Адвокатът отново се възпротиви:

— Що за цена? Та аз изобщо не съм имал избор!

Гарет очакваше да чуе този довод.

— Не е вярно, Натан. Не друг, а вие решихте да се върнете.

— Говорите бабини деветини!

Гудрич погледна Натан с изражение, пропито със съчувствие и човещина. Струваше му се, че се е пренесъл двадесет и пет години назад, когато като млад лекар бе принуден да се подложи на същото изпитание. Много би искал да го утеши, защото знаеше колко трудни за възприемане бяха тези разкрития.

— Спомнете си за състоянието на наближаваща смърт, в което бяхте изпаднали.

— Когато бях в кома след инцидента на езерото ли?

— Да, кой беше образът, който ви накара да се върнете към живота?

Натан почувства как тялото му бе разтърсено като от електрошок, преди съзнанието му да бъде захвърлено в онзи светлинен тунел.

— Какво видяхте? — продължи да го разпитва Гарет. — Кой ви подтикна да се върнете в света на живите?

Натан сведе глава.

— Видях едно лице — промълви той, — едно лице, което сякаш нямаше възраст…

Да, сега всичко се връщаше при него. Видя се дете, на осем години, преживя отново онова премеждие, което бе погребал в дълбините на душата си. Спомняше си прекрасно за бялата, много мека светлина, която невъзвратимо го привличаше към смъртта. Но изведнъж в последния миг, когато вече му се струваше, че е от другата страна, бе почувствал, че му е даден избор. Да си отиде или да се върне.

За да бъде подпомогнат при вземането на това решение, му бе изпратено видение: един бегъл образ, един кратък проблясък от бъдещето.

Едно лице. Лицето на тази, която години по-късно щеше да стане негова жена. Физически бе различна, но вътре в себе си бе абсолютно убеден, че е именно тя. Тя страдаше. Чувстваше се самотна и го зовеше. Върнал се бе точно затова: за да бъде редом със своята жена в часа, когато смъртта щеше да дойде, за да я вземе.

За трети път Гарет настойчиво му постави все същия въпрос:

— Какво видяхте, Натан?

— Видях Малори… Тя изпитваше страх. Тя имаше нужда от мен.

Кратките пориви на вятъра повдигаха водите на Хъдсън. Мъглата вече напълно се бе разнесла, за да открие вълнуваща гледка към залива в цялата му дължина — от крайбрежната ивица на Бруклин до тази на Ню Джърси.

Натан дел Амико се изкачваше пеша към северната част на Манхатън. Знаеше, че следващите дни ще бъдат много тежки.

Нестройни мисли се блъскаха в главата му.

Какво ще каже на Малори, когато застане пред нея? Ще бъде ли достатъчно силен, за да не се пречупи? Ще бъде ли на висотата на смазващата способност, която вече му е дадена свише?

Едно бе сигурно: ще я обкръжи с цялата любов, на която е способен, любов дълбока и непресъхваща, любов, която никога не бе преставала и която ще просъществува отвъд всичко.

Що се отнася до останалото, той все още нямаше силата да си представи какво ще се случи след това, когато Малори вече няма да бъде до него и когато ще бъде призван да помага на други хора, изправени пред неизбежността да направят големия скок.

Но засега бе длъжен да мисли само за нея.

Ще бъде нейният компас, нейният водач в последните й мигове.

Вестителят, който ще я хване за ръка, за да я придружи до прага на това място.

Това непознато и страховито място.

Там, където всички ние ще отидем.

Озовал се пред църквата „Света Троица“, Натан ускори крачка: жената, която обичаше, го чакаше вкъщи.

Тя имаше нужда от него.