И след това…

15

Натан скочи в „Ягуара“ и пое по пътя към Мистик.

Караше толкова бързо, че за малко да катастрофира на излизане от Ню Хейвън. Не успяваше да се съсредоточи върху карането. А и алкохолът, който циркулираше в кръвта му, ни най-малко не му помагаше. Картините шестваха в неговото съзнание една след друга.

1972 година.

Бе на осем години.

От този период историята бе съхранила началото на аферата „Уотъргейт“, посредническата мисия на Никсън в Китай, първата победа, извоювана от американец над руснак на световното първенство по шахмат…

В областта на бейзбола „Асовете“ от Оукланд бяха били „Червените“ от Синсинати във финала на шампионата, докато „Каубоите“ от Далас бяха успели да вземат Супербоула.

Това лято Натан бе последвал майка си, която работеше на Нантъкет в имението на Уекслърови. Това бе неговото първо истинско пътуване. Първият път, когато виждаше нещо различно от своя роден Куинс.

Пристигна пред дома на Гудрич привечер.

Времето продължаваше да се разваля. Леден вятър връхлиташе брега, където неспокойното небе се сливаше почти напълно с развилнялото се море, прикрито наполовина от дюните.

Натан позвъня няколко пъти, но никой не дойде да му отвори. Странно. Бе неделя, а според това, което бяха му казали, Гарет идваше тук през всички почивни дни.

Ако Гудрич не бе тук, трябваше да се възползва от отсъствието му. До този момент лекарят бе този, който дърпаше конците, и бе очевидно, че е скрил от него немалко неща. Натан бе длъжен да научи за тях колкото се може повече, и то сам, ако искаше да се сдобие с козове, за да го притисне.

Огледа се наоколо. Най-близкият съсед се намираше на повече от сто метра. Трябваше на всяка цена да проникне в къщата, ако ще и с взлом. Най-простият начин би бил да се покатери върху покрива на прилепения към нея гараж, а оттам — да направи опит да достигне до един от двата балкона.

Не ми се струва бог знае колко трудно.

Подскочи няколко пъти, за да се хване за стрехата, но покривът видимо бе твърде високо. Тъкмо се готвеше да заобиколи постройката в търсене на нещо, което би могло да му послужи за опора, когато едно куче с лъскавочерна козина се озова зад него.

Бе най-огромното куче, което бе виждал през живота си.

Животното се спря на два метра и го фиксира с поглед, ръмжейки глухо.

Само това ми липсваше!

Звярът му стигаше почти до кръста. Ако го бе срещнал в не толкова опасни обстоятелства, Натан навярно би го намерил за превъзходен екземпляр и би се възхитил на неговото могъщо и породисто тяло. Но това, което виждаше в момента, бе един цербер, излъчващ агресивност, с потръпващи устни и остри зъби. Главата и ушите му бяха изправени. През ниско остриганата му блестяща козина прозираше обтегната до крайност кожа, покриваща осемдесет килограма мускули, готови всеки момент да избухнат.

Натан усети как ледена капка пот се стича по гръбнака му. Никога не се бе изживявал като голям приятел на кучетата. Изобрази леко движение, но животното удвои ръмженето си, оголвайки впечатляваща челюст.

Адвокатът отстъпи крачка назад. В този момент песът, изпълнен с невероятна решителност, се опита да му скочи в лицето. Натан успя да го избегне и го отхвърли с ритник. Движен от енергията на отчаянието, той скочи отвесно и успя да се хване за ръба на покрива. Мислеше, че се е измъкнал, когато усети зъбите на животното да се впиват в долния край на прасеца му.

Само не се пускай! Ако паднеш сега, с теб е свършено!

Натан разтърси яростно крака си, за да се отърве от кучето, но нищо не помагаше. Мощната челюст заплашваше да разкъса ахилесовото му сухожилие.

Това чудовище ще ми откъсне крака!

Продължи да се съпротивлява с всички сили и в крайна сметка животното пусна крака му. С големи усилия успя да се покатери на покрива, повдигайки се на ръце.

Шибана гадина!

Седна да си почине малко и лицето му се изкриви от болка. Долната част на панталона му бе разкъсана. Нави го нагоре и установи, че раната е дълбока и обилно кърви. Да става каквото ще. Ще се заеме с нея по-късно. За момента се задоволи с импровизирана превръзка, направена с помощта на носната кърпичка. Така или иначе, нямаше връщане назад: седнало върху мускулестата си задница, кучето го държеше под око, ближейки кървавата пяна, която течеше от муцуната му.

Съжалявам, старче, не ставам за ядене. Надявам се само да не си ме заразил междувременно с бяс.

Въпреки раната, адвокатът съумя да достигне без прекалено акробатически изпълнения до малките балкончета, залепени за стената на къщата. Както се бе надявал, Гудрич не бе залостил прозореца. Натан го повдигна и се вмъкна в дома му.

Добре дошли в света на беззаконието. Ако те хванат тука, можеш да кажеш „сбогом“ на адвокатския си лиценз.

Представяше си вече заглавието на уводната статия в „Нешънъл Лоуйър“: „Известен адвокат от «Марбъл & Марч» осъден на пет години затвор за проникване с взлом“.

Намираше се на втория етаж. Гудрич бе оставил повечето щори вдигнати, но поради лошото време къщата бе потънала в полумрак.

Чуваше кучето, което продължаваше да лае откъм пътя.

Това малоумно животно ще събере целия квартал.

Трябваше да бъде предпазлив и да действа бързо.

Над вестибюла един коридор водеше първо към две стаи, а след това — към кабинет, в който неканеният гост влезе.

Кабинетът представляваше голяма стая с паркет от светъл дъб, изпълнена с метални етажерки, на които бяха подредени класьори, аудио- и видеокасети, компютърни дискети и компактдискове във впечатляващо количество.

Натан прегледа набързо няколко документа. Започна да разбира, че Гудрич съхранява медицинските досиета на всички пациенти, които някога е лекувал.

Дали това е разрешена процедура?

Папките бяха класирани хронологично, според медицинските заведения, в които лекарят бе работил през своята кариера, и съдържаха случаи от 1968 година до днес.

Натан се придвижи нетърпеливо във времето: Главна болница в Бостън, Презвитерианска болница в Ню Йорк, Детски лечебен център във Вашингтон…

Най-сетне стигна и до 1972 година.

През тази година доктор Гудрич бе завършил своята специализация по хирургия в известна болница във федералната столица. Тогава е бил на двадесет и седем години.

Сред купчината документи, датирани от 1972 година, адвокатът откри малка тетрадка с кафява подвързия.

Съмненията, които се бяха породили у Натан, докато четеше посвещението върху обложката на плочата „Имеджин“ на Джон Ленън, се бяха потвърдили. Гудрич наистина е бил на Нантъкет през 1972 година. Замествал е отсъстващ лекар от диспансера в продължение на две седмици. Точно по времето, когато Натан бе преминал през голямото си премеждие! Не е за чудене, че лицето му бе така познато на адвоката.

Натан прелисти трескаво дневника и попадна на това, което търсеше.

Натан бе сащисан. Спомените, които бе носил досега някъде дълбоко в себе си, нахлуваха в този миг като нестройни пълчища. С треперещи ръце и разтуптяно сърце, той продължи да чете.

Натан бе длъжен да се сдобие с този запис. Той се отправи към друга етажерка, където бяха натъпкани картонени кутии, пълни с касети. Зарови се в тях с такава припряност, че събори половината на земята.

Най-сетне намери въпросната лента с надпис: „21-09-72“.

Върху работната маса на Гудрич откри hi-fi радиокасетофон до компютъра. Пъхна касетката в него и след няколко секунди с дълбоко вълнение чу гласовете, изскочили от миналото.

Пръв заговори Гудрич с тон, който трябваше да изглежда радостен:

— Здравей, шампионе.

— Добър ден, господине.

Бе напълно забравил звука на собствения си глас от детството. Чуваше се много слабо, затова увеличи силата на звука.

— Добре ли спа?

— Да, господине.

На фона на техния разговор се чуваше бученето от движението на медицинска количка. Гудрич навярно искаше да го прегледа, защото му зададе няколко традиционни въпроса за състоянието му, след което го попита:

— Спомняш ли си какво се случи с теб?

— Искате да кажете, за произшествието?

— Да, разкажи ми.

Проточи се обаче дълга пауза, която накара Гудрич да повтори въпроса си:

— Разкажи ми, искаш ли?

След ново доста дълго мълчание Натан се чу да му отговаря:

— Знаех, че съм мъртъв.

— Какво?

— Знаех, че съм мъртъв.

— Защо мислиш подобно нещо?

— Защото вие го казахте.

— Не те разбирам.

— Когато ме докараха на носилката, вие казахте, че съм мъртъв.

— Ха… Не съм казвал точно това и при всяко положение ти не би могъл да ме чуеш.

— Не, можех, аз бях извън моето тяло и ви гледах.

— Какво говориш?

— Вие извикахте много силно някои думи, които не разбрах много добре.

— Виждаш, че…

Но Натан го прекъсна:

— Медицинската сестра докара една количка. Върху нея имаше два инструмента, които вие потъркахте един в друг, преди да ги сложите на гърдите ми. После извикахте: „Освобождаваме!“ и цялото ми тяло подскочи.

Слушайки настойчивото детско гласче, което всъщност бе неговото, Натан се почувства съвсем не на себе си. Изпитваше непреодолимото желание да спре записа, защото усещаше, че продължението не ще му донесе нищо друго освен страдание, но любопитството бе въпреки всичко по-силно.

— Откъде знаеш това? Кой ти го разказа?

— Никой. Аз се носех по тавана и видях всичко. Можех да прелетя и над цялата болница.

— Мисля, че бълнуваш.

Натан не отговори нищо и отново се настани продължително мълчание. Най-сетне Гудрич отново заговори с недоверчив тон.

— И какво видя след това?

— Нямам повече желание да говоря с вас.

— Слушай, съжалявам. Не исках да кажа, че бълнуваш, но това, което ми разказваш, е толкова изненадващо, че ми е трудно да го повярвам. Хайде, кажи ми какво видя след това, шампионе.

— Някаква сила ме засмука и се озовах в нещо като тунел. Движех се с много голяма скорост.

Последва поредната пауза, сетне Гарет го насърчи да продължи.

— Слушам те.

— Докато летях в тунела, видях целия си живот преди произшествието и забелязах също други хора. Мисля, че бяха мъртви.

— Мъртви хора? Какво правеха там?

— Помагаха ми да премина през тунела.

— И какво имаше в края на тунела?

— Няма да мога да го обясня.

— Постарай се, моля те.

Детето продължи, но в гласа му се чувстваше нарастващо напрежение.

— Имаше някаква бяла светлина, много мека, но и силна.

— Говори, говори по-нататък.

— Знаех, че би трябвало да умра. Исках да потъна в светлината, но имаше нещо като врата, която ми пречеше да стигна до нея.

— Какво имаше пред тази врата?

— Няма да мога да го обясня.

— Постарай се, шампионе, моля те.

Гласът на Гудрич бе станал умоляващ в този момент. След известно мълчание Натан каза:

— Там имаше някакви „същества“.

— „Същества“?

— Едно от тях ми отвори вратата, за да ме пусне да вляза в светлината.

— Страх ли те беше?

— Не, напротив. Беше ми добре.

Гудрич не разбираше логиката на детето.

— Но от това, което ми каза преди малко, ти си разбирал, че ще трябва да умреш.

— Да, но това не беше тревожно. И после…

— Продължавай, Натан.

— Усещах, че ми оставят избор…

— Какво искаш да кажеш?

— Позволяваха ми да не умра, ако още не съм готов.

— И ти избра това?

— Не. Аз исках да умра. Беше ми толкова добре в тази светлина.

— Как е възможно да говориш такива работи?

— Много ми се искаше да потъна в светлината.

— Защо?

— Това нещо е точно такова.

— Кое?

— Смъртта.

— И защо не умря?

— Защото в последния момент ми изпратиха някакво видение и аз реших да се върна.

— И какво бе това видение?

С навлажнени очи Натан се чу да отговаря с почти неуловим глас.

— Съжалявам.

— Какво?

— Това не ви засяга.

— Какво беше това, Натан?

— Това не ви засяга. Съжалявам.

— Няма проблем, шампионе, няма проблем. Всеки човек има правото да пази своята тайна.

Записът спря. А Натан се разплака. Плака с топли сълзи и без никакви задръжки, както само децата се осмеляват да го направят, сетне се съвзе и натисна копчето за бързо превъртане на лентата напред, но нямаше нищо друго.

Тогава отново се зачете в дневника.

Нощта нахлуваше в стаята.

Бе студено, но Натан изобщо не осъзнаваше това. Бе потънал в собственото си минало, в това детство, което смяташе за забравено и което се бе върнало така внезапно. Затова и не успя да чуе колата, която бе спряла пред къщата.

Някой запали лампите в кабинета.

Натан подскочи и се обърна към вратата.