И след това…

23

Натан натисна меко последните акорди от известната коледна песничка. Затвори пианото и погледна развълнувано към дъщеря си, която бе заспала върху коженото канапе в хола. Навън се свечеряваше. Хоризонтът, който допреди малко гореше в огненочервено, розово и оранжево, се покриваше постепенно с все по-тъмни нюанси. Добави едно голямо дърво в камината и разбута жаравата, която бе позагубила от своята сила. В съседната стая намери бродирано одеяло, което разгъна, за да покрие тялото на Бони.

Бяха прекарали прекрасен следобед в това защитено кътче. Време на спокойствие, посветено само на двамата. Подир изискания обяд Лиза Уекслър бе излязла да събира коледни подаръци за една от своите благотворителни организации, а Джефри бе помолил своя зет да му услужи с джипа си, за да намине до Питсфийлд, откъдето искаше да купи рибарски принадлежности в очакване на няколко хубави дни.

Ето защо Натан можеше да посвети цялото си свободно време на Бони. След като приключиха с обеда, тя се бе устремила към конюшнята, за да види своето пони, което бе кръстила Спирит. Натан бе й помогнал да се приготви, сетне бе оседлал за себе си един от конете на Уекслър. Останалата част от следобеда бяха прекарали в обикаляне на малките гористи хълмове, които се простираха до безкрай около имението. Зареян в тази красота, достойна за пощенска картичка, той нито веднъж не се бе сетил за смъртта. Оставил се бе да го люлее равномерният ритъм на коня и да го унася успокояващият плисък на каскадите и реките. В продължение на няколко часа нищо друго не бе съществувало на света. Нищо, освен усмивката на Бони, чистотата на въздуха и нежната пелена на снега, която покриваше околността и придаваше нова девственост на пейзажа.

Тъкмо се канеше да си припомни отново сладостта на този следобед, когато високата врата на хола се отвори, за да даде път на Лиза Уекслър.

— Добър вечер, Натан — каза тя, влизайки в помещението.

Лиза все още бе много хубава жена, висока и стройна, винаги превъзходно облечена и съхраняваща при всякакви обстоятелства онова аристократично поведение, което се придобива само в течение на няколко поколения.

— Добър вечер, Лиза, не ви чух да пристигате.

— Двигателят на колата ми е много тих.

Като се има предвид цената, която сте платили за това „Бентли“…

— Успяхте ли да си направите хубава разходка? — попита тя, поглеждайки разнежено към Бони.

— Превъзходна.

Понеже бе в закачливо настроение, не се сдържа да не я подразни, добавяйки:

— А вие, как са вашите бедняци?

Тя му хвърли кратък изпитателен поглед, но не му отвърна. Предизвикателството и шегите не бяха средата, в която Лиза Уекслър обичаше да се подвизава.

— Къде е Джефри? — попита тя, намалявайки светлината, за да не събуди спящото момиченце.

— Не би трябвало да се бави, отиде до Питсфийлд да купи нови рибарски принадлежности.

Неуловима сянка премина по хубавото й лице.

— Искате да кажете, че е поискал да му дадете вашата кола?

— Да. Има ли някакъв проблем?

— Не… не — заекна тя, опитвайки се да прикрие обзелото я смущение.

Лиза мина няколко пъти през хола, после седна на канапето, преметна крак върху крак и взе някаква книга, оставена върху ниската масичка. Дарена с онова естествено достойнство, което начаса създава определена дистанция, тя притежаваше елегантния маниер да подскаже на своя събеседник, че разговорът е приключен. В крайна сметка Натан дори предпочиташе подобно нещо: разкритията на Джефри за откраднатата гривна все още силно тежаха на сърцето му и знаеше, че му трябва съвсем малко, за да избухне в гневен изблик срещу Лиза Уекслър.

За да не остане съвсем без занимание, той отгърна една от луксозно подвързаните книги, изложени зад стъклата на библиотеката. С удоволствие би си налял някакво питие, но в цялата къща нямаше и капка алкохол.

От време на време хвърляше кратки погледи към своята тъща. Лиза Уекслър бе разтревожена, това бе очевидно. За по-малко от пет минути тя на няколко пъти бе погледнала часовника си.

Безпокои се за Джефри.

Натан бе принуден да си признае, че тази недостъпна и блестяща жена, чист продукт на бостънската аристокрация, винаги го бе заслепявала. Но ако изпитваше възхищение към нея, то в най-голяма степен се дължеше на това, че Малори се бе изградила като пълна противоположност на студенината и твърдостта на своята майка. Натан открай време знаеше, че неговата жена обожава баща си. Досега така и не бе успял да схване природата на тясната връзка между двамата. Но след изповедта на Джефри тази сутрин бе разбрал най-важното: онова, което Малори обичаше в своя баща, бе тази ранима част от неговата същност, за която Натан никога дори не бе подозирал. Малори разглеждаше баща си като свой, така да се каже, „брат по оръжие“, защото и двамата, всеки посвоему, водеха една безкрайна борба: Джефри — срещу алкохолизма, а Малори — срещу хроничните си депресии. Редом с тях Лиза изглеждаше като силния и господстващ стожер, на който се крепеше цялото им семейство.

Това обаче не й пречеше да бъде разяждана от тревогата, че съпругът й е заминал за Питсфийлд. Колкото и да размишляваше, Натан не можеше да схване защо. Джефри не бе мъж, който ще тръгне да иска разрешение от жена си, за да профука няколко хиляди долара за риболовни такъми последен вик на модата.

Внезапно, сякаш предизвестена от шесто чувство, Лиза скочи и излезе на площадката пред къщата. Там, последвана от Натан, тя запали всички светлини около голямата алея и включи устройството за отваряне на портала.

Не след дълго се дочу и бръмченето на джипа. Още щом колата пое по алеята, Натан забеляза, че шофирането на Джефри бе неравномерно. Джипът очертаваше такива криволици, че стъпи на ливадата, където сгази системата за автоматично поливане, както и неголям масив цветя, които очевидно нямаше да имат късмета да цъфнат напролет. Когато ленд роувърът навлезе изцяло в осветеното пространство, Натан видя, че колата му бе надраскана на много места и че липсваше тасът на едно от предните колела. Веднага разбра, че Джефри е имал някакво премеждие. Двигателят изръмжа и колата спря върху ивица трева от ливадата.

— Знаех си! — отрони Лиза, втурвайки се към своя съпруг.

Джефри се измъкна с огромни затруднения от колата и грубо отблъсна жена си. Постъпката на стария адвокат не оставяше никакви съмнения: той бе мъртво пиян.

— Пппикае ми се! — извика той по посока на празния двор.

Натан се приближи към тъста си, за да подкрепи Лиза. Джефри отвратително вонеше на алкохол.

— Ще ви помогна, Джефри, елате с мен.

— Разкарай се оттука! Нямам нужда от твоята помощ… Искам само да се изпикая…

Уекслър разкопча панталона си и започна да уринира направо върху ливадата, до стълбата, която водеше към терасата.

Натан остана смаян от всичко това и постепенно бе завладян от странна смесица от срам и съжаление към своя тъст.

— Това не е за пръв път, Натан… — промълви Лиза, стискайки ръката му.

Натан бе развълнуван от тази дребна проява на близост, така неприсъща на Лиза. Тя издаваше потребността й от подкрепа и утеха.

— Какво искате да кажете?

— Джефри бе хванат да кара в пияно състояние преди няколко месеца. Въпреки големите си връзки му наложиха огромна глоба и му отнеха свидетелството за управление в продължение на една година. Всичките коли, регистрирани на негово име, бяха спрени от движение.

— Какво, искате да кажете, че е карал без книжка?

Лиза поклати глава в знак на потвърждение.

— Слушайте, това е много сериозно — каза Натан. — Трябва на всяка цена да се убедим, че не е направил някоя поразия.

Той отново се насочи към Джефри. Очите на стария адвокат блестяха както никога досега.

— Имали сте някакъв инцидент, нали, Джефри?

— Не! — изкрещя той в лицето на своя зет.

— Мисля, че да.

— Не! — повтори той. — Успях да го избегна!

— Кого сте успели да избегнете, Джефри?

Натан хвана тъста си за реверите на палтото.

— Кого се успели да избегнете, Джефри? — повтори той, като го разтърсваше.

— Колелото… Аз го… избегнах.

Натан бе обхванат от лошо предчувствие. Джефри се дръпна, за да се освободи, но единственото, което успя да постигне, бе да се строполи в снега. Натан го повдигна под ръка и го съпроводи до къщата. Джефри се видя принуден да се покаже по-послушен и се остави в ръцете на жена си, която го придружи до стаята му. Сълзи на унижение и срам течаха по бузите на Лиза.

Щом се върна в салона, Натан грабна палтото си и излезе бегом от стаята. Лиза го настигна на площадката.

— Къде отивате?

— Заемете се с него, Лиза, ще взема колата и ще видя дали ще намеря нещо.

— Не споменавайте за това на никого, Натан. Моля ви, не казвайте на никого, че сте го видели в това състояние.

— Мисля все пак, че би трябвало да се обадите на полицията, както и на домашния лекар. Наистина не се знае какво е могло да се случи.

— Абсолютно невъзможно е да се обаждам на когото и да било! — заяви Лиза категорично, след което затвори вратата.

За един миг тя бе възвърнала своята твърдост и своя инстинкт за съхранение.

Натан седна зад волана на ленд роувъра и тръгна да обърне. Тъкмо щеше да потегли към портала, когато Бони скочи пред него.

— Идвам с теб, татенце! — извика тя, отваряйки вратата.

— Не, миличка, върни се вкъщи! Иди да помогнеш на баба си. Не я оставяй сама.

— Предпочитам да дойда с теб.

Тя се покатери в колата и хлопна вратата.

— Какво се е случило, татенце? — попита го тя, търкайки своята муцунка, все още подута от съня.

Май не е видяла дядо си мъртво пиян. Още по-добре.

— Ще си говорим за това по-късно, бебчо, а сега си сложи колана.

Натан включи на скорост и потегли по наклона.

Пътуваха към центъра на областта.

— Слушай ме внимателно, миличка. Вземи мобилния ми телефон от жабката, набери 911 и поискай да говориш с шерифската служба.

Очарована, че участва в такова приключение, Бони изпълни поръчката внимателно и с голямо старание. Много горда, тя протегна апаратчето на баща си след второто позвъняване.

— Шерифска служба в Стокбридж, бихте ли се представили — каза дежурният офицер.

— Казвам се Натан дел Амико, от Ню Йорк съм, но в момента пребивавам у родителите на съпругата ми, Джефри и Лиза Уекслър. Обаждам се, за да разбера дали са ви съобщили за пътен инцидент във вашия район.

— Да, известиха ни за инцидент на кръстовището на пътя за Ленокс и №183. Свидетел ли сте били на нещо, господине?

— Аз… не знам още, благодаря ви, приятна вечер.

И затвори, без да остави на полицая време да добави нещо към казаното.

За по-малко от пет минути пристигнаха на посоченото място — едно малко кръстовище на изхода от града. Три полицейски коли с въртящи се сигнални светлини бяха вече на местопроизшествието. Един полицай регулираше движението, за да отвори път на линейката, която пристигаше с надути сирени откъм отсрещната страна. Когато се приближи до тази симфония от звукови и светлинни сигнали, която се открояваше в тъмнината, Натан разбра, че е станало нещо сериозно. Поради обхваналото го вълнение той не си даде веднага сметка за мащаба на щетите, защото не се виждаше нито катастрофирала кола, нито видима жертва.

— Какво се е случило, тате? Какво се е случило? — попита Бони, обхваната от нарастващо чувство на тревога.

— Не знам, миличка.

Той натисна спирачките, когато един полицай му даде знак да спре малко по-напред върху банкета. Адвокатът изпълни нареждането, а после, подчинявайки се на изискванията на правилника, остана в колата с ръце на волана, изчаквайки полицейският служител да се заеме с него. От мястото, където се намираше, можеше да забележи как медицинските лица от Бърза помощ се суетяха около малко безжизнено тяло, което бяха изнесли от канавката. Бе момченце, горе-долу на възрастта на дъщеря му, облечено в светлоотразяващо яке, каквито се използват от хора на пътя, за да могат шофьорите по-добре да ги забелязват при слабо осветление или през нощта.

Господи, горкото момче! Джефри се е забъркал в много лоша каша.

— Дали е умрял? — попита Бони, която се бе надигнала на своята седалка.

— Надявам се, че не е, миличка, може би само е изгубил съзнание. Седни си на мястото, не го гледай.

Натан я взе в скута си. Тя сложи малката си главица в извивката на рамото му и той я залюля, за да я успокои.

По дяволите, защо Джефри е избягал? Та той е адвокат. Прекрасно знае, че бягство от катастрофа с наличие на ранен означава обвинение в тежко престъпление.

Натан изпружи врат, за да погледне по-добре. Забеляза полицая, който се бе насочил право към него. Вратите на линейката вече бяха затворени и тя потегли, отнасяйки детето към отделението за бърза помощ в някоя болница… или към моргата?

Господи, направи така, че това хлапе да не умре.

Натан отново се загледа по посока на канавката. Велосипедът бе натрошен от удара. Един санитар се качваше от недълбоката яма. Той държеше в едната си ръка разкъсана раница, към която бе прикрепена карбонова каска: очевидно, детето не си бе направило труда да я надене. Натан присви очи. В другата си ръка човекът държеше алуминиевия тас на неговия джип.

Ако момчето е мъртво, Джефри ще бъде обвинен в убийство.

Натан усети как в него връх вземаше адвокатът.

Шофиране без свидетелство за управление, рецидив на управление в пияно състояние, бягство от пътно транспортно произшествие, неоказване на помощ на лице с опасност за живота… Всички възможни утежняващи вината обстоятелства на едно място.

Знаеше, че при такива инциденти присъдите могат да достигнат до двадесет и пет години затвор. Веднъж дори се бе натъкнал на случай, при който съдията бе изтълкувал поведението на един шофьор рецидивист като предумишлено убийство и го бе осъдил на доживотен затвор.

Затвор! Затвор! Това бе думата, която пулсираше в съзнанието му, за да отрази действителността.

Полицаят насочи прожектора към ленд роувъра. Той обиколи колата и въпреки тъмнината веднага забеляза драскотините и липсващия тас.

Джефри няма да го понесе. Той няма да преживее в килията повече от няколко месеца. Що се отнася до Лиза, тя никога няма да се примири с това, че мъжът й е тикнат в затвора.

А Малори! Натан скоро ще умре, това е извън всякакво съмнение. Няма да бъде тук, за да я подкрепя, и тя ще се озове сама и объркана в един безмилостен свят. Съпругът й — в гробището, баща й — в затвора, майка й — съсипана от позора.

Това ще е краят, помисли си той, краят на Уекслърови.

— Тате, тази бутилка твоя ли е? — каза Бони, размахвайки почти празната бутилка от уиски, която бе намерила под седалката си.

Само това липсваше.

— Не пипай това, бебчо.

Полицаят му направи знак с фенерчето да свали стъклото.

Адвокатът бавно изпълни нареждането му.

Леденият въздух на тази враждебна нощ рязко нахлу в кабината на колата. Натан си помисли за Малори. Следващите часове щяха да бъдат трудни. Пое си дълбоко въздух.

— Аз… аз блъснах това дете.