И след това…

25

— Престанете да ме гледате по този начин, Аби.

Пътуваха към Ню Йорк повече от половин час, а не бяха разменили дори и една дума.

— Значи, това е вярно? — попита секретарката, задминавайки един камион.

— Кое да е вярно?

— Наистина ли изоставихте хлапето да умира в канавката?

Натан въздъхна.

— Не съм го изоставял. Вече ви обясних, че се върнах при тъста ми да повикам Бърза помощ.

Аби намери довода не докрай убедителен.

— Но вие винаги си носите телефона със себе си!

— Но този път за проклетия го бях забравил и това е всичко — отвърна раздразнено Натан.

Младата жена поклати недоверчиво глава, прибирайки се в дясното платно на пътя.

— Съжалявам, но това не е много за вярване.

— И защо да не е за вярване?

— Видях местопроизшествието: там има много къщи наоколо. Бихте могли да се спрете, за да телефонирате от който и да било дом.

— Аз… аз се паникьосах, това е истината, мислех, че съм по-близо до ранчото…

Аби обаче заби последния пирон:

— Ако бяхте предупредили по-рано Бърза помощ, той може би щеше да има повече шансове да се оправи. В крайна сметка става дума за живота на едно дете!

— Зная това, Аби.

Сетне, говорейки сякаш на себе си, тя добави едва чуто:

— По дяволите, това хлапе е на годините на моя син.

Адвокатът бе смаян.

— Никога не сте ми казвали, че имате син.

— Нямам родителските права върху него, затова.

— Не знаех — промърмори Натан.

По гласа му си личеше, че наистина е смутен.

— Е, да, както виждате, човек може да работи много години заедно с някого, без да научи бог знае какво за личния му живот — каза тя с укорителен тон. — Така е, такива са правилата на бизнеса, на времето, в което живеем…

Аби помълча за минута, сетне уточни:

— Въпреки всичко, така или иначе, аз винаги съм се възхищавала от вас. Последвах ви, без да се поколебая, от Сан Диего в Ню Йорк, защото ви намирах по-различен от всичките тези продажни „златни момчета“. Мислех, че ако един ден имам някакви проблеми, вие ще бъдете до мен…

— Идеализирате ме, Аби.

— Оставете ме да довърша! С една дума, мислех, че дълбоко в себе си вие сте свестен човек, мъж, който има ценности…

Тя задмина внимателно поредния камион и помълча малко, за да си върне спокойствието, след което продължи:

— Съжалявам, че ви го казвам, но от снощи изгубих всичките си илюзии. Изгубих най-важното.

— И какво точно?

— Знаете много добре какво: доверието.

— Защо ми казвате всичко това?

За миг тя отклони погледа си от пътя и обърна главата си към него.

— Защото не мога да имам доверие в един човек, който изоставя умиращо дете в крайпътната канавка.

Натан слушаше, без да гъкне. Аби никога не му бе говорила по този начин. За кратко бе обзет от желанието да стъпи върху педала на спирачката и както са насред пътя, да й стовари в насипно състояние цялата история: Вестителите, смъртта, която го тероризираше, принудата да лъже, за да предпази жена си и дъщеря си…

Но не се поддаде на изкушението и до Манхатън не произнесоха нито дума повече. За да бъде всичко наред, никой не трябваше нищо да знае.

Никой освен Бони и Малори.

— Господин Дел Амико, няколко думи за „Трайал ТВ“!

Адвокатът отблъсна рязко микрофона, който журналистът бе поднесъл пред лицето му. Зад него операторът се опитваше да открадне няколко кадъра. Натан познаваше двамата типа: те работеха за една кабелна телевизия, специализирана в медийното отразяване на сензационни юридически казуси.

По дяволите, все пак не съм О. Дж. Симпсън24.

Даде път на Аби да мине пред него, след това на свой ред потъна в небостъргача на „Парк авеню“.

Да види отново византийската мозайка във входното пространство на тази сграда, представляваше за него огромно успокоение. Аби отиде право в кантората, докато той се спря на тридесетия етаж в залата за спорт и отдих. Остана почти половин час под горещата струя на душа — чувстваше се смъртно уморен, лишен от всякаква жизнена сила, с морал, спуснат като траурно знаме. Сетне обаче малко по малко започна да усеща как енергията му се възстановява, като че ли водата бе подействала върху него като върху клюмнало растение. Така че, чист и гладко избръснат, влезе с бодра стъпка в своята кантора. Аби го чакаше в пълна готовност. Приготвила му бе двойно кафе и няколко препечени хлебчета, намазани с масло. Натан се порови в шкафа и намери там съвсем нова риза в неразпечатана найлонова обвивка.

Върховният лукс, помисли си той, докато я обличаше.

Сетне се тръшна върху коженото си кресло, включи компютъра и привлече към себе си няколко дела, които лежаха върху бюрото му. Да се озове в своята кантора, в която бе прекарал толкова много часове и постигнал толкова много победи, бе истинско облекчение. Обичаше това място. Обичаше своята работа, цялата тази луксозна обстановка, която му даваше усещането, че се намира на команден пулт. Да можеш да действаш, без много да търпиш последствията.

Опита се за пореден път да се свърже с Малори, но пак със същия успех. Тогава влезе в електронната страница на „Нешънъл Лоуйър“. В тези среди новините се разпространяваха изключително бързо. Щом имаше двама журналисти да го дебнат на улицата, значи, че мълвата по негов адрес вече се бе разнесла навсякъде. Не му трябваше много време, за да намери това, което търсеше, защото когато отвори рубриката „новини на деня“, най-напред се появи следната „мълния“:

Благодаря ти много за подкрепата, Ашли, помисли си Натан, излизайки от Интернет.

Не можеше обаче да откъсне очи от статията, която все още светеше на екрана. „Нешънъл Лоуйър“ бе предпочитаният вестник на фирмените адвокати. Този, който „докарваше дъжда и слънцето“ в тези среди.

Препрочете част от изречението, където се мъдреше фразата: „… тежък удар върху кариерата“, с горчива усмивка по устните си. Да, без съмнение кариерата му вървеше към своя край, но не по причините, за които вестникът намекваше.

Това обаче не бе най-славният начин за нейното приключване. Употребил бе години наред, за да шлифова своя образ на звезда в професията, да подбира методично делата, върху които работи, така че да се говори за него. И цялата тази прекрасна постройка се бе срутила само за няколко часа.

Мислите му бяха прекъснати от Аби:

— Току-що се получи някакъв много странен факс — каза тя, подавайки си главата през полуотворената врата.

— Не знам дали ще остана, Аби. Прегледайте го по-късно с Джордан.

— Мисля си все пак, че ще ви заинтересува — каза тя с тайнствен глас.

Отначало Натан не различи нещо особено. Бе обикновена черно-бяла снимка, малко размазана, на която се виждаше джип пред колонката на някаква бензиностанция. Част от нея бе увеличена в единия ъгъл, за да могат да се прочетат — или по-скоро отгатнат — цифрите от регистрационната табела.

Нямаше съмнение: това бе неговият джип!

Адвокатът между другото забеляза, че колата бе все още в добро състояние: без драскотини, с тас на предното дясно колело…

Следователно, снимката бе направена преди инцидента.

Вместо легенда някой бе надраскал адреса на една уеб страница, поддържана от голям електронен портал. За повече информация, виж сайта… — сякаш подсказваше надписът.

Натан се обърна към компютъра и отвори търсачката, за да намери посочената страница. Действията му доведоха само до празен черен екран, на който светеше иконка с линк към някакъв хипертекст. Той цъкна с мишката върху нея, но нищо не се получи: връзката се бе разпаднала.

Що за глупости са това? Само няколко минути бяха нужни, за да се всели отново познатото болезнено чувство в душата му.

Помоли Аби да види откъде бе пристигнал факсът. Благодарение на наличния в Интернет обратен указател за по-малко от минута младата жена успя да определи изпращача.

— Номерът отговаря на магазин за копирни услуги в Питсфийлд — обяви тя.

Да, с други думи, място, откъдето всеки би могъл да изпрати факс, оставайки анонимен.

Натан отново набра адреса на интернет страницата, внимавайки да не допусне правописна грешка. Пак същият екран. Нищо.

За пореден път прегледа снимката от факса. Какво се опитваха да му кажат? Кой стоеше зад всичко това?

Когато се обърна към компютъра, върху монитора бе изписано съобщението за грешка. Натан натисна иконката за актуализация и линкът към хипертекста се появи отново. Опита се да го отвори: тогава в нов прозорец се задейства програма за мултимедийна визуализация и почти веднага започна да тече откъс от кратко филмче. Благодарение на високоскоростната връзка в своята кантора Натан имаше възможност да приеме този видеозапис доста гладко.

Ставаше въпрос за поредица от кадри, заснети от охранителната камера на някаква бензиностанция. Обстановката бе същата като на снимката, освен че този път можеше да се различи Джефри Уекслър, наведен над джипа в момент, когато се кани да го зареди с гориво. Натан не разбра веднага намеренията на онзи, който му предлагаше тези кадри. После обаче забеляза, че датата и точният час бяха изведени в долния десен ъгъл: 19 декември, 19 часа и 14 минути.

В полицейския доклад бе прочел, че инцидентът е станал приблизително около 19 часа и 20 минути. В близост до Стокбридж нямаше сто хиляди бензиностанции. Номерът на колонката, както и светещата реклама на „Тексако“, която се виждаше на екрана, правеха това място лесно установимо и Натан бе убеден, че ставаше дума за бензиностанцията в Номкийг, недалеч от кръстопътя, където бе блъснат Бен Грийнфийлд.

Следователно, ако Джефри бе заредил около 19 часа и 14 минути, всички подозрения относно вината му отпадаха.

Внезапно образът подскочи. Бяха изрязали момента, в който Джефри се бе запътил да плати. Сега се виждаше как възрастният мъж се връща, плетейки крака, към джипа, след което гаврътва пълна догоре чаша алкохол и сяда зад волана.

— Но тези кадри напълно ви оневиняват! — възкликна Аби, която, без да поиска разрешение, се бе навела зад гърба на своя началник, за да изгледа филмчето заедно с него.

Натан се задоволи да кимне с глава. Той се обърна към секретарката си и видя, че очите й блестяха от възбуда.

На екрана филмчето тъкмо бе приключило с потеглянето на колата. Натан се опита да го пусне отново, но без успех. Порови се за малко в твърдия диск на компютъра си, но филмът не бе записан в него.

— Мамка му — изруга адвокатът. — Тоя е изтеглил филма от сайта.

— Но кой стои зад всичко това?

— Кой стои зад всичко това? Веднага ще ви кажа кой: управителят на тази скапана бензиностанция. Някой мошеник, който скача от радост, че е открил гърнето с жълтиците.

— Но защо гледа да прикрие самоличността си?

— Защото е предпазлив. Иска да знаем, че го има, но не ни позволява да съберем доказателства срещу него.

— Доказателства за какво? — попита наивно Аби.

— Доказателства, че ме шантажира.

Младата жена седна на един стол до бюрото на своя началник.

— Слушайте, трябва да се съвземете, Натан. Може да не се досещам защо правите подобни жестове, но прекрасно разбирам, че това не е добра идея. Все още не е късно да отстъпите. В края на краищата не можете да жертвате кариерата си, за да закриляте вашия тъст!

— Не Джефри закрилям, а жена си и дъщеря си.

— Не ги закриляте, като се подлагате на такова обвинение вместо него — отсече тя, размахвайки под носа му статията от „Нешънъл Лоуйър“. — В кулоарите вече говорят за вас в минало време и ако не реагирате, ще бъдете дамгосан от цялото съсловие. Мисля, че едва ли точно на вас би трябвало да обяснявам всичко това!

Натан не отговори веднага. Съмнението бе на път да завладее съзнанието му. Може би Аби бе права. Би било така приятно да отстъпи… и този ненадейно появил се филм му даваше прекрасна възможност за това. Не бе ли сторил максималното, за да помогне на своя тъст? Да отиде още по-далеч, щеше да му струва твърде много неприятности.

Може би е време да се върнеш на земята и да възстановиш своята чест, помисли си той с облекчение.

В същия миг дискретното писукане на факса се обади отново откъм бюрото на Аби.

Натан откъсна листа. Аби се надигна на пръсти, за да погледне през рамото му: на него имаше само три знака, надраскани грубовато с маркер:

— Един милион долара! — извика секретарката. — Този тип съвсем е откачил.

Хипнотизиран, Натан не можеше да откъсне погледа си от парчето хартия, което държеше в ръка. Когато най-сетне се обърна към младата жена, решението му вече бе взето.

Ще спечеля последното дело, като го загубя, помисли си той с тъга.

— Искате ли да ми помогнете, Аби?

— Да се измъкнете от тази каша ли? Естествено.

— Не да се измъкна от кашата, а да затъна още повече…