И след това…

27

Болницата в Питсфийлд

Отделение за реанимация

Един часа сутринта

— Ето, доктор Гудрич, тук е.

— Много добре.

Клер Джулиани направи крачка назад. Тя бе силно впечатлена от присъствието на този толкова прочут лекар, пристигнал чак от Ню Йорк, за да види нейния пациент.

— Добре, оставям ви за малко. Не се колебайте да ме повикате, ако имате нужда от нещо.

— Благодаря, доктор Джулиани.

Гарет отвори вратата и влезе в интензивното.

То представляваше доста безлична стая, осветена само от малка дежурна лампичка, която разпръскваше меката си светлина над леглото. В дъното грубовато бюро, боядисано в студено бяло, бе поставено в съседство с умивалник от неръждаем метал. В цялото помещение отекваше характерното писукане на екрана, отразяващ сърдечния ритъм, както и хъркането на огромния апарат за изкуствено дишане, който шумно изпращаше порции въздух към тръбата за интубация.

Гарет се приближи към леглото и се наведе над Бен. Медицинските сестри бяха дръпнали нагоре чаршафите и пъхнали в тях одеяло, за да избегнат хипотермията. Неподвижно като порцеланова статуя, детето изглеждаше миниатюрно, напълно удавено сред пространството на огромното легло. Многобройните следи от подкожни кръвоизливи по лицето и около него още повече подсилваха впечатлението за крехкост. Няколко тръбички се спускаха покрай ръцете му откъм флаконите за венозно преливане, окачени на метална стойка.

По навик Гарет се приближи до екрана на монитора, за да прецени стойностите на сърдечния пулс и кръвното налягане. Сетне прегледа автоматичната система за инжектиране, настроена да вкарва в организма неголеми дози морфин на равни промеждутъци.

Познаваше наизуст подобни помещения, но всеки път, когато влизаше в някое интензивно, усещаше някаква емпатия, съпроводена с необяснимо вълнение, надигащо се в гърдите му. Разменил бе няколко думи с младата жена, доктор Джулиани, която изпитваше такава неувереност в своите възможности. Въпреки това обаче тя си бе свършила отлично работата. Хлапето бе лекувано съвършено точно. Не би и могло да се направи нещо повече. Сега не оставаше нищо друго, освен да се чака.

Ако Гарет се бе понесъл насам, то бе единствено по молба на Натан. Адвокатът му бе разказал за инцидента, който бе предизвикал, но лекарят не му бе повярвал и думичка. Натан много бе настоявал Гарет да се увери, че за детето са положени възможно най-добрите грижи и за да получи компетентно мнение на разбираем език. Не бе прибавил нищо друго, но Гудрич прекрасно бе разбрал истинския смисъл на искането му: Натан желаеше да знае дали дните на Бен Грийнфийлд са преброени.

Гарет извърна глава към стъклената врата, за да се увери, че никой не го гледа. Тогава угаси дежурната лампичка, която блестеше над леглото. За свое голямо облекчение не различи никакъв ореол от бяла светлина над главата на детето.

Бен може би нямаше да се събуди след десетина минути, но във всеки случай нямаше да умре.

Гарет реши да опита и още нещо. Нещо, което правеше твърде рядко.

Приближи полека ръцете си към лицето на Бен…

Никога не бе споменавал за тази си способност пред Натан. Бе нещо особено, което все още не владееше изцяло. Не бе истинско качество, нито дарба. Просто допълнително умение, което Вестителите можеха да придобият с времето. Нещо, което наистина бе трудно да се определи. Една малка вратичка, която се открехваше за миг в съзнанието му, някакъв проблясък, бърз и внезапен като светкавица. Понякога бе съпроводено и от болка, сякаш тялото му за миг се изпразваше от цялата си енергия, но то бе само за частица от секундата. Миг по-късно всичко отново бе нормално.

Но за да се получи, трябваше да има допир.

Ръцете на Гудрич вече бяха само на няколко милиметра от лицето на Бен.

Дълго време лекарят не бе осъзнал тази си способност. Дори и днес тя невинаги проработваше. Но понякога „надникваше в бъдещето“, успяваше да отвори вратата и знаеше какво ще последва. Виждаше го и това бе всичко, напук на всякакви разумни обяснения. Нещо като предчувствие.

Гарет погали челото на детето с върха на пръстите си и ярка картина просветна за миг в съзнанието му: Бен Грийнфийлд на около двадесет години, готов за парашутен скок.

Образът бързо изчезна и Гарет отново бе изключен от тази пророческа вселена.

Тъй като бе леко задъхан, седна за малко до детето, за да възвърне силите си, след което закопча палтото си и излезе от болницата.

В какви обстоятелства Бен Грийнфийлд ще скача с парашут на двадесет години? Понятие си нямаше. Ала във всеки случай можеше да бъде напълно сигурен в едно: това дете не само че нямаше да умре, но съвсем скоро щеше да излезе от комата.

21 декември

Манхатън

Централната гара

Натан бе решил да измине пеша стотината метра, които разделяха неговата кантора от гарата. Щом се озова пред масивния силует на „Метлайф Билдинг“, той хвърли тревожен поглед към часовника си.

11 часа и 41 минути.

Чудесно, не бе закъснял. Нещо повече, влезе в „Гранд Сентрал“ четири минути по-рано от определения час.

Прорязана от огромни витражи, през които нахлуваше бяла светлина, колосалната зала имаше вид на катедрала. Със своите позлатени полилеи и мраморни скулптури сградата наистина приличаше на музей и с право си бе спечелила славата на най-красивата гара в света.

Адвокатът прекоси грамадната чакалня и се спря под прочутия кръгъл часовник с четири циферблата, който висеше над службата за информация. Точно там Крийд Лерой му бе определил срещата. Обикновено Натан харесваше това място. То винаги предизвикваше в съзнанието му асоциацията с декор от киното и с Хичкок, който бе заснел тук известната сцена от своя филм „Смъртта дебне по петите“.

Както обикновено гарата гъмжеше от народ. Всеки ден повече от половин милион души се разминаваха тук, преди да превземат Манхатън или да се разпилеят из предградията.

Съвършеното място да останеш незабелязан.

Адвокатът остана за миг неподвижен, борейки се с постоянния наплив на пътници, които прииждаха от всички страни. Провери дали телефонът му действително е отворен. Знаеше, че съвсем наблизо Аби бе в пълна готовност да запише всяка думичка, годна да компрометира Лерой.

Натан бе обхванат от нетърпение. Не знаеше дори как изглежда този, когото чакаше. „Аз ще ви разпозная“, бе се задоволил да заяви майсторът на шантажа. Постоя още две-три минути, когато нечия ръка грубо се стовари върху рамото му.

— Очарован да ви срещна най-сетне, господин Дел Амико.

Човекът бе от известно време редом с него, но Натан дори и за миг не си бе помислил, че може да става дума за Крийд. Личността, която се намираше пред него, нямаше вид на бензинджия. Тъмен, добре ушит костюм, палто с добро качество, нови или отлично поддържани обувки: ако си бе вързал и вратовръзка, Лерой нямаше да изглежда не на място в която и да било адвокатска кантора в града. При все това човекът не се отличаваше с особена физика. Всичко у него бе средно: ръстът, телосложението, финесът на чертите му… Всичко бе средно, освен изумрудения му поглед, в дъното на който блестеше ярък пламък.

Индивидът, както изглеждаше, не бе от приказливите. С едно движение на главата даде знак на адвоката да го последва.

Двамата мъже преминаха покрай магазинчетата, които обрамчваха рампите, слизащи към пероните. Така се озоваха на долния етаж, пълен с кафенета, заведения за бързо хранене и ресторанти. За да се намали шумът и замърсяването, коловозите на „Гранд Сентрал“ бяха разположени в подземията — нещо, което създаваше у посетителите странното впечатление, че се разхождат из гара без влакове. По покана на Крийд Лерой Натан отвори вратата на „Стридения бар“.

Заведението бе прочуто с това, че в него се сервираха най-качествените морски дарове в града. В нормални обстоятелства Натан обожаваше тази изпълнена с очарование бирария и огромната й куполовидна зала.

— Да минем най-напред през тоалетните — каза нервно Лерой.

— Моля?

— Недейте да обсъждате.

Натан го последва до тоалетните. Крийд изчака помещението да се изпразни, след което нареди:

— Дайте ми палтото си.

— Какво?

— Дайте ми палтото и сакото си, не искам да ми пробутате някакво записващо устройство.

— Не ви пробутвам абсолютно нищо! — възпротиви се Натан, разбирайки, че добре изграденият му план бе на път да се провали.

— Побързайте — заповяда Крийд.

Натан съблече палтото и сакото си. Взе обаче мобилния си телефон и го пусна в джобчето на ризата. Нищо не струваше поне да опита.

— Махнете си часовника.

Натан се подчини.

— Разкопчайте ризата си.

— Вие съвсем сте откачил.

— Няма да повтарям.

Адвокатът разкопча ризата си с въздишка. Лерой огледа торса му.

— Искате ли да видите още нещо? — попита Натан с предизвикателен тон. — Възползвайте се, сложил съм си слипове „Келвин Клайн“.

— Телефона ви, ако обичате.

— Ставате смешен!

С рязък жест Лерой грабна мобилния му апарат.

По дяволите!

— Халката ви.

— Не пипайте това!

Крийд се поколеба за миг, сетне сложи ръката си върху юмрука на адвоката.

— Хайде, отворете го!

С бързината на мълния Натан го сграбчи за гърлото и го залепи за вратата.

— Хррргл… — опита се да учлени някаква дума Крийд Лерой.

Натан още повече засили натиска.

— Не пипайте това! Разбрахте ли?

— Хррргл… раз… брах.

Адвокатът рязко отпусна хватката.

Лерой се присви и се изкашля многократно, за да си възвърне нормалното дишане.

— Мамка му, Дел Амико… Ще ми платите за това.

— Хайде, мърдайте, Лерой — нареди му Натан, излизайки от тоалетните. — Предполагам, че не сте ме докарали тук, за да дегустирам някоя мидена супа…

Вече седяха пред две мартинита, поставени върху малката масичка, застлана с карирана покривка. Голямата зала бучеше от оживените разговори на клиентите. Лерой, който бе оставил палтото, сакото и мобилния телефон в гардеробната, си бе възвърнал донякъде увереността. Извади от джоба си тесте карти за таро и го подаде на адвоката.

— Първите девет карти съставят банковата ми сметка на Бахамските острови — обясни той. — Сега ще се обадите на вашата банка и ще наредите сумата да бъде преведена по тази сметка. Банката се нарича „Екселсиор“.

Натан поклати глава.

Колко жалко, че Аби не успя да запише това.

Дявол да го вземе, длъжен бе на всяка цена да си вземе обратно мобилния телефон. Но за тази цел трябваше най-напред да приспи бдителността на Лерой.

— Добре сте го измислили това с картите, Крийд.

— Нали?

— Несъмнено… Никаква следа… Трябва само да се размесят, за да изчезнат всякакви доказателства за шантаж.

Лерой изведнъж придоби ядосан вид.

— Хайде, спирайте да ми пеете оди и побързайте да се обадите на банката.

— Трябва ли да ви напомням, че вие ми прибрахте мобилния?

— Ще използвате телефона на заведението за градски разговор.

— Както искате.

Натан изобрази усмивка на облекчение, която изпрати на Лерой, сетне се надигна, за да се упъти към бара, сякаш искането му бе точно това, което бе очаквал.

Тази готовност изведнъж породи у Крийд смътно безпокойство.

— Чакайте, Дел Амико. По-добре си вземете вашия телефон, искам да чуя какво ще кажете.

Натан си прибра апаратчето от гардеробната и провери дали е отворен.

Няма проблеми.

Помисли си за Аби, която със сигурност дебнеше, въоръжена с магнетофон, от другата страна на връзката.

Сега бе негов ред да играе. Негов ред да води делото. Дали Натан дел Амико, звездата на адвокатското съсловие, щеше да накара Крийд Лерой да проговори? Естествено, щом бе „най-великият“, както обичаше да си казва насаме.

Но такъв ли бе наистина? Все още ли бе такъв?

Върна се на масата и небрежно остави телефона си върху нея. Усещаше, че Лерой става все по-нервен.

— Та значи, обаждането за днес ли ще бъде, или ще го оставим за утре?

Натан взе апаратчето, направи се, че го включва, сетне се спря:

— Впрочем, моят банкер има навика да обядва рано и…

— Прекратете този цирк, Дел Амико!

Натан се почеса по главата.

— Казахме десет хиляди долара, нали така?

— Не си правете майтап с мен, да ви вземат мътните!

— Успокойте се, в края на краищата може би за един ден ще спечелите всичко онова, което съм трупал с години…

— Действайте.

— И за какво ви е това бързане да минете от другата на бариерата? Сигурен съм, че непрекъснато си задавате разни въпроси, като например: ще се събуждам ли всяка сутрин, казвайки си: „Ето това е, аз съм богат“? Ще се…

— Не ме предизвиквайте!

— Слушайте, няма ли да е по-добре да поотложим тази работа за някой друг ден, Крийд? Не изглеждате да сте съвсем на себе си…

Лерой стовари юмрука си върху масата и най-сетне произнесе думите, които Натан се опитваше да изтръгне от устата му:

— Обадете се на вашата шибана банка и я накарайте да преведе един милион по моята сметка!

— Няма проблем, няма проблем, вие водите играта.

Да, аз съм най-добрият.

Адвокатът грабна телефона и натисна бутончето, за да изключи микрофона, след което веднага го включи отново. Обади се на Фил и му нареди да преведе сумата под бдителния поглед на Лерой.

— Ето, парите са ви наредени.

Едва успя да произнесе тези думи, и Крийд вече бе скочил от стола си, за да се разтвори в тълпата. Натан не го изпусна от очи дори за частица от секундата, но не бе в състояние да го настигне.

Крийд се бе изпарил.

Лерой излезе от ресторанта, без да бърза. Този човек бе до такава степен блед, че Аби за малко да го изтърве. Той направи няколко крачки покрай ръба на тротоара и си повика такси.

— Летище „Нюарк“ — нареди той, отваряйки вратата.

Аби се хвърли към него.

— И аз съм по посока на Нюарк, нали ще можем да си поделим таксито?

Тя се пъхна с такава бързина, че Лерой дори не успя да възрази.

Таксито едва бе потеглило, когато мобилният телефон на Аби иззвъня.

— Мисля, че е за вас — каза тя, подавайки го на Лерой.

— Ама чакайте, какво означава всичко това?

— Ще видите. Що се отнася до мен, смятам да сляза тук — заяви тя, почуквайки по стъклото, за да даде знак на шофьора. — На добър път, господин Лерой.

Таксито спря, за да позволи на Аби да слезе под изумения поглед на Крийд. Поколеба се да отговори, но любопитството му надделя над предпазливостта.

— Ало?

Очакваше всичко друго, но не и да чуе собствения си глас: „Обадете се на вашата шибана банка и я накарайте да преведе един милион по моята сметка!“.

Както и отговора: „Няма проблем, няма проблем, вие водите играта“.

— Мамка му, на какво си играете, Дел Амико?

— На играта на човек, който приема да плати веднъж, но не и два пъти.

— Какво ще правите с този запис?

— Нищо, само ще го запазя, както вие пазите вашите видеокасети. Ще го запазя „за всеки случай“, но само от вас зависи никога да не го използвам.

— Няма да се опитвам да ви изнудвам втори път, ако това ви безпокои.

— Надявам се на вас, Крийд, защото играта е далеч по-малко забавна, когато човек премине прага на затвора.

— Няма да има втори път.

— Не ми остава нищо друго, освен да ви повярвам. А! Още нещо, Крийд: ще видите, те не удържат на всичките си обещания.

— За кого ми говорите?

— За парите, Крийд, за парите.

Сетне натисна бутона, за да прекъсне връзката.

Слънцето залязваше над Нантъкет. Целия ден източният вятър бе духал, без да спре. Привечер вълните се бяха развихрили с голяма сила, разбивайки се гръмовно в скалите, които закриляха вилата на Уекслърови.

Джефри и Малори седяха на покритата веранда, която се издигаше над водите на езерото. Това бе най-впечатляващото място на къщата, несравнима по красота наблюдателна точка, която даваше обзор чак до океана.

Малори се бе върнала от Бразилия със сутрешния полет. Пристигайки в Сан Диего, тя бе позвънила на родителите си в Беркшир, но икономката я бе уведомила, че „господинът и госпожата“ са решили да прекарат Коледа на Нантъкет. Обезпокоена от тази промяна на намеренията, Малори бе хванала самолета до Бостън, за да пристигне на острова едва преди около час.

— Ето, Малори, вече знаеш цялата история.

Джефри току-що бе привършил подробния разказ за събитията от последните дни. Не бе пропуснал нищо от момента, когато, напълно пиян, бе блъснал Бен Грийнфийлд, преминавайки през саможертвата на Натан, до аферата с Крийд Лерой, за която зет му го бе държал в течение. Наред с това се бе върнал и към своя проблем с алкохола, който преди двадесет и пет години го бе довел дотам, че бе обвинил майката на Натан в несъществуваща кражба.

Разказал й бе всичко, освен това, че Натан скоро щеше да умре.

С очи, пълни със сълзи, Малори се приближи до баща си.

— Имаш ли сведения за това дете?

— Обаждам се в болницата по два пъти на ден. Състоянието му не се е променило. Все още всичко може да се случи.

Джефри поиска да я прегърне, но тя го отблъсна.

— Как си могъл? — произнесе тя, задушавайки се от вълнение. — Как си могъл да оставиш Натан да поеме вината вместо теб?

— Нне… не знам — заекна Джефри, — Натан настоя да стане по този начин. Той мислеше, че така ще бъде по-добре за всички…

— Най-вече за теб!

Присъдата на Малори отекна болезнено в ушите на стария Уекслър.

Нямаше средства, с които да се оправдае. Чувстваше се в плен на обещанието, което бе дал на Натан, и решението му да го спази бе твърдо, дори ако трябваше да мине за страхливец в очите на дъщеря си. В края на краищата, това бе неговата част от товара. Неговият начин да получи своето нравствено пречистване.

— Но нали няма все пак да допуснеш да отиде в затвора?

— Не, Малори — увери я Джефри, — обещавам ти, че ще го измъкна оттам. Останало ми е май едно-единствено нещо, което мога да върша изрядно на този свят, и аз ще го използвам в тази афера.

Джефри погледна ръцете си, които издайнически трепереха, и това бе признак, че има нужда от алкохол. За трети път в продължение на по-малко от четвърт час отвори бутилката минерална вода, сложена на масата, и пое поредната глътка с ефимерната надежда, че ще упражни върху организма му същото успокояващо въздействие, каквото би имала една друга течност — водката.

— Прости ми, Малори.

Чувстваше се окаян, парализиран от някакво усещане, което бе отвъд срама. Дъщеря му, която обожаваше и която бе толкова крехка, се разтърсваше от ридания до него, а той вече дори нямаше правото да я вземе в прегръдките си.

Малори се приближи към огромната стъклена преграда, която изолираше верандата. Погледът й се зарея в линията на хоризонта, където бушуваше океанът. Когато бе малка, в дните на буря не смееше да пристъпи дотук, скована от страховития тътнеж на вълните, усилен от поривите на вятъра. Това вилнеене на природните стихии я ужасяваше и я караше да се чувства като в окото на ураган.

Джефри се осмели да направи крачка към нея.

— Малори…

Тя се обърна, погледна го и най-после се сгуши в прегръдката му както на времето, когато бе десетгодишна.

— Нещастна съм до смърт, откакто не живея повече с Натан, татко.

— Поговори с него, миличка. Мисля, че и той има какво да ти каже.

— В началото, като се разделихме, изпитах някакво странно усещане на мъка, но и на облекчение.

— На облекчение?

— Да, през целия си живот съм се бояла да не би да престане да ме обича, да не би една прекрасна сутрин да се събуди и да ме види такава, каквато съм в действителност — слаба и крехка. В този смисъл, нашата раздяла бе за мен вид освобождение: понеже вече го бях изгубила, страхът, че ще го изгубя, изчезна.

— И той има нужда от теб не по-малко, отколкото ти от него.

— Не вярвам. Той не ме обича.

— Всичко, което направи тези дни, показва точно обратното.

Тя вдигна към него очите си, пълни с надежда.

— Иди при него — посъветва я той с настойчивост в гласа. — Но побързай, времето лети.