И след това…

19

Хюстън стрийт, район „Сохо“

16 декември — шест часа сутринта

Гарет Гудрич слизаше предпазливо по заледените стъпала на външната стълба, прилепена за неговия дом — малка постройка от кафява тухла, от която се излизаше направо на улицата.

Снежна покривка с дебелина около десет сантиметра покриваше колата, която бе оставил предишната вечер отвън. Извади една стъргалка от джоба си и се зае да почисти предното стъкло. Понеже закъсняваше, задоволи се да махне снега само от страната на шофьора. Седна зад волана, потърка ръце, за да ги стопли, пъхна ключа в контакта и…

— Към летището, ако обичате!

Гудрич целият подскочи, после рязко се обърна назад, за да види Натан, седнал на дясната задна седалка.

— По дяволите, Дел Амико! Недейте никога повече да ме стряскате по такъв начин! Как успяхте да влезете в колата ми?

— Не трябваше да ми оставяте дубликата на вашите ключове — отговори адвокатът, разтърсвайки малка връзка ключове под носа на лекаря. — Забравих да ги пусна в пощенската кутия снощи.

— Добре, какво търсите тук?

— Ще ви обясня всичко по пътя, но сега трябва да хванем самолета за Калифорния.

Лекарят поклати глава.

— Май нещо бълнувате. Предстои ми напрегнат ден, а аз вече съм закъснял, така че…

— Трябва да взема дъщеря си от Сан Диего — обясни Натан.

— Щастлив съм да науча за това — произнесе лекарят, повдигайки рамене.

— Нямам намерение да я подлагам и на най-малкия риск — заяви адвокатът, повишавайки тон.

— Съжалявам, драги, но не виждам много ясно с какво бих могъл да ви бъда полезен.

Въпреки това той включи двигателя, за да пусне отоплението.

Натан се приближи към него.

— Да разгледаме положението обективно, Гарет. Аз съм нещо като „мъртвец в отпуска“, докато вие сте здрав като пън. Предполагам, че не сте имали лоши предчувствия относно следващите си двадесет и четири часа, нали? Не сте видели, надявам се, бял ореол, като сте се гледали в огледалото тази сутрин?

— Не — призна отегчено Гудрич, — но все още не мога да разбера нищо от вашите доводи.

— Признавам, че успяхте да ми изкарате ангелите. Вече не смея да си покажа носа навън, без да се стряскам, че ще ме връхлети някое такси или някоя стена ще се стовари отгоре ми. Затова си мисля ето какво: докато съм с вас, шансовете да ме споходи нещо такова, са малки.

— Това е твърде привидно. Слушайте…

— Не — прекъсна го гневно Натан, — сега вие ще ме слушате: дъщеря ми няма нищо общо с вашите шибани смъртни предчувствия. Не искам да поемам риска да й се случи и най-дребната неприятност, докато бъде в самолета с мен. Ето защо ще останем заедно, вие и аз, през цялото време, докато не я доведа тук без опасност за нея.

— Искате, значи, да бъда вашата… застраховка живот! — възкликна Гарет.

— Точно така.

Лекарят поклати глава.

— Вие сте голям чудак. Нещата не стават така, Натан.

— Аз пък вярвам, че стават. Правилата се промениха, това е всичко.

— Безполезно е да настоявате — каза твърдо лекарят. — Няма да ви придружа никъде, Натан, добре ли ме разбрахте? Никъде.

Няколко часа по-късно

Натан погледна часовника си.

Полет №211 на „Юнайтед Еърлайнс“ нямаше закъснение, така че скоро щяха да кацнат в Сан Диего. Тъй като по това време нямаше директен полет, бяха направили прекачване във Вашингтон, което малко бе удължило пътуването.

Адвокатът погледна седящия до него Гудрич. Лекарят привършваше, без да бърза, обяда, който стюардесата му бе сервирала преди половин час.

Натан не знаеше вече какво точно да си мисли за Гарет. Едно обаче бе сигурно: всички дивотии бяха започнали, откакто той бе нахлул в живота му. От друга страна, нямаше как да не изпитва към него странна смесица от възхищение и съчувствие. Защото ако това, което Гудрич говореше, бе вярно (а Натан вече бе уверен, че Гарет наистина е Вестител), то собственото му съществуване едва ли бе особено безгрижно: как ли човек успява да води нормален живот с подобна дарба? Да виждаш непрекъснато мъртъвци в отпуска да се разхождат около теб, би трябвало да бъде един доста тежък товар.

Разбира се, би предпочел изобщо да не го бе срещал — или поне при други обстоятелства — но ценеше високо този човек: той бе чувствителен и внушаващ спокойствие. Един ранен мъж, който бе обичал страстно своята жена и който сега се бе посветил духом и тялом на пациентите си.

Никак не бе лесно да го убеди в необходимостта да потегли с него към Калифорния. Хирургът имаше важна операция, насрочена за същия ден, без да се брои това, че не можеше да отсъства от отделението за палиативно лечение, без да е дал определени разпореждания.

След като бе използвал всички познати на земята заплахи, Натан се бе видял принуден да изостави този начин на въздействие. Тогава бе разкрил пред Гудрич самата истина: той бе човек, който сигурно за последен път щеше да види дъщеря си; мъж, все още безкрайно влюбен в жена си, който искаше да опита последната възможност да се приближи до нея; човек, обсебен от съзнанието за вървящата по петите му смърт, който го молеше за помощ.

Трогнат от този отчаян зов, Гарет се бе съгласил да отложи датите на предстоящите му операции, за да придружи Натан до Сан Диего. Още повече че се чувстваше донякъде отговорен за страхотните обрати, които бяха настъпили в живота на адвоката.

— Няма ли да изядете вашия сандвич с хайвер от сьомга? — попита го Гудрич, когато стюардесата се опита да прибере подносите с обеда.

— Имам си други грижи в главата — отговори му Натан. — Вземете го, ако искате.

Гарет не чакаше да го канят втори път. Той ловко грабна сандвича половин секунда, преди стюардесата да се добере до подноса.

— Защо сте толкова неспокоен? — попита лекарят с пълна уста.

Адвокатът въздъхна:

— Така става винаги, когато ми известят, че след малко ще умирам. Много лош навик.

— В такъв случай би трябвало да опитате това австралийско винце, което ни поднесоха току-що. Ще ви бъде истински балсам за сърцето.

— Намирам, че пиете малко повече, отколкото е редно, Гарет, ако ми позволите да отбележа.

Гудрич обаче имаше друго тълкование:

— Аз чисто и просто се грижа за себе си: нали знаете, че виното оказва благотворно влияние върху сърдечносъдовата система.

— Всичко това са само сладки приказки — каза адвокатът, като обори довода с махване на ръка. — Още един начин да се оневините.

— В никакъв случай! — възропта Гудрич. — Това е научно доказано: полифенолите, които се съдържат в ципата на гроздето, възпрепятстват произвеждането на лендотеин, който е основният фактор за стесняването на кръвоносните съдове…

Натан го прекъсна, повдигайки рамене:

— Добре, добре, щом смятате, че ще ме впечатлите с вашата медицинска лексика…

— Не можете да се противопоставяте на науката — заяви Гудрич с тържествуващ тон.

Тогава адвокатът извади последния си коз:

— Допускам, че всичко, което казвате, е точно. Обаче кой знае защо ми се струва да съм чел някъде, че това „благотворно влияние върху сърдечносъдовата система“ се отнася само до червеното вино.

— Хм… така е — видя се принуден да признае лекарят, който изобщо не очакваше подобен довод.

— Прекъснете ме, ако се заблуждавам, Гарет, но си мисля, че австралийското винце, което благоволихте да ми разхвалите толкова много, е бяло, нали?

— Вие сте дяволски добър разрушител на доброто настроение! — възкликна, леко ядосан, Гудрич.

Но после добави:

— … но би трябвало да сте дяволски добър адвокат.

Точно в този миг стюардесата обяви:

— Дами и господа, нашият самолет след малко ще започне снижение. Бъдете така любезни да се уверите, че коланите ви са добре затегнати и облегалките ви са в изправено положение.

Натан се обърна към прозорчето. Оттам той различаваше в близък план планините, а в далечината — калифорнийския бряг, откъдето се издигаше пустинна сухота.

Скоро щеше да види Малори.

— Самолетът на авиокомпания „Юнайтед Еърлайнс“, полет №435 от Вашингтон, кацна на летището в Сан Диего. Моля пътниците да се насочат към врата №9.

Тъй като нямаха багаж, двамата не се забавиха с процедурите по пристигането. Натан нае кола от една агенция за коли под наем, но за негова най-голяма изненада настоя Гудрич да седне зад волана.

Климатът тук наистина бе пълна противоположност на този в Ню Йорк: въздухът бе топъл, небето — безоблачно, а температурата пълзеше към 20°С. Не им трябваше много време, за да хвърлят шалове и палта върху задната седалка.

Сан Диего се простираше на километри по протежение на два полуострова. Натан помоли лекаря да избегне центъра на града, където движението по обедно време обикновено е много интензивно. Насочи го към крайбрежието и го накара да поеме на север, покрай пясъчните плажове, насечени от скалисти грамади и малки заливчета.

Балнеосанаториумът в Ла Хола бе построен върху малко хълмче, достъпно откъм лъкатушещия бряг, върху който бяха накацали елегантни къщи. Гудрич никога не бе стъпвал по тези места, но веднага си помисли за Монако и френската Ривиера, която бе посетил преди много години по време на пътешествието си из Франция. Хипнотизиран от възхитителната гледка към океана, той многократно се навеждаше към прозореца. От пътя се виждаха гигантските вълни, които сърфистите се опитваха да опитомят, преди да се стоварят върху скалистия бряг.

— Не забравяйте да поглеждате и към пътя!

Гудрич намали скоростта, за да продължи да се наслаждава на прекрасния изглед и на свежия морски въздух, който нахлуваше откъм океана. Той остави да бъде задминат от един „Форд Мустанг“, боядисан във виолетово, последван от два огромни мотоциклета „Харли Дейвидсън“, яхнати от шестдесетгодишни бабаити, облечени като едновремешните хипита.

— Сладостта на калифорнийския живот, това все пак е друго нещо — подхвърли Гудрич, докато една катеричка прекосяваше пътя пред тях.

Със своите ресторанти и малки магазинчета Ла Хола наистина притежаваше особено очарование и предлагаше изключително приятни условия за живот. Двамата мъже оставиха колата на една от главните пътни артерии и взеха останалата част от разстоянието пеша.

Натан бързаше да пристигне. Въпреки ранения си крак, той крачеше с отмерен ритъм, следван по петите от Гарет.

— По дяволите, докторе, няма ли да се поразмърдате малко? — извика адвокатът, обръщайки се назад.

Гудрич се бе спрял да си купи вестник и, както обикновено, се бе възползвал от възможността да завърже разговор с продавача.

Винаги готов да прояви интерес към някого, дори и към напълно непознати! Този човек наистина е невероятен.

Гарет го настигна с бързи крачки.

— Видяхте ли какво става с цените? — каза той, сочейки към витрината на една агенция за недвижими имоти.

Лекарят имаше право: през последните години цените на наемите бяха скочили многократно в тази част на страната. За щастие, Малори не страдаше от последствията, понеже живееше в къща, купена от нейната баба по времето, когато Ла Хола е било обикновено рибарско селце, което не е интересувало никого.

Двамата се озоваха пред малка дървена къща.

— Пристигнахме — каза той, като се обърна към лекаря.

На вратата бе залепено известие:

Това бе Малори в пълния й блясък.

С разтуптяно сърце Натан почука на вратата.

— Виж ти, добрият стар Дел Амико.

Винс Тайлър!

Бе очаквал всичко, но не и че точно Тайлър ще му отвори вратата.

Огромен, с дълги руси коси, с великолепен загар, той се отдръпна, за да им стори път, оголвайки в широка усмивка белите си, току-що почистени от зъбния камък челюсти.

Какво търси този папуняк тук посред бял ден? Къде са Бони и Малори?

Натан се постара да прикрие враждебността си, представяйки Гарет на Тайлър.

— Дъщеря ти ще дойде всеки момент — обясни му Винс. — Отиде за малко при една приятелка.

— Малори с нея ли е?

— Не, Лори е горе. Приготвя се.

Лори? Никой никога не бе наричал жена му Лори. Тя не обичаше нито умалителните, нито прякорите.

Натан имаше едно-единствено желание: да види своята жена. Въпреки това се поколеба дали да се качи веднага в стаята й, защото изобщо не бе сигурен дали Малори ще погледне с добро око на подобен жест. По-добре да я изчака тук.

Сякаш за да го ядоса още повече, Тайлър го осведоми:

— Ще я водя да хапнем омари в „Ловецът на раци“.

„Ловецът на раци“ бе скъп ресторант на „Проспект стрийт“, от който се откриваше прекрасна гледка към океана.

Нашият ресторант, помисли си Натан, там, където й поисках ръката, където празнувахме рождените дни на Бони…

Навремето, когато бе все още студент, той правеше седмици наред сурови икономии, за да има възможността да покани Малори в подобно заведение.

— Ти не беше ли келнер там едно време? — каза ехидно Тайлър, преструвайки се, че сега си е спомнил за това.

Натан впи поглед право в очите на калифорниеца, решен да не прикрива своя произход.

— Така е, всяко лято прекарвах в косене на ливади и разнасяне на подноси в ресторанти. Ако това ще ти достави удоволствие, мога да ти припомня дори, че съм мил и колата ти, докато работех на автомивката.

Тайлър се направи, че не е чул последната му реплика. Разположил се удобно на канапето, той се бе отдал на удоволствието да смуче на малки глътки от чашата с уиски. Със своята разгърдена риза под сакото в царскосиньо, той бе единствената фалшива нота в помещението. Държеше в ръце рекламна брошура на ресторанта и изброяваше менюто с вината:

— Бордо, сотерн, кианти: обожавам всички тия френски вина…

— Кианти е италианско вино — отбеляза Гудрич.

Добър удар, Гарет.

— Няма значение — каза безгрижно Тайлър, опитвайки се да прикрие раздразнението си.

Сетне се възползва от мълчанието, за да смени темата на разговора:

— Казвай, как ти вървят работите в Ню Йорк? Знаеш ли последния виц за твоите колеги?

След което се захвана да разказва брадат анекдот за адвокати.

— Та, значи, така: на връщане от юридически конгрес един автобус, пълен с адвокати, катастрофирал в имението на някакъв фермер…

Натан вече не го слушаше. Единственият въпрос, който се въртеше в главата му, бе докъде ли е стигнала връзката между Малори и Винс. Очевидно ухажванията на този кретен бяха все по-настойчиви. Досега не бе посмял да опита нещо по-сериозно заради откритата враждебност на Бони. Но какво ли щеше да стане след една интимна вечеря в „Ловецът на раци“?

Въпреки че сто пъти бе размишлявал над този проблем, Натан така и не съумяваше да разбере с какво човек като Винс можеше да привлече една толкова интелигентна жена като Малори.

И двамата го познаваха твърде отдавна и отлично знаеха, че е арогантен тип и празен бърборко. По времето на голямата си любов те често си говореха за него. В повечето случаи се подиграваха на зле прикритите му опити да се сближи с Малори. Но дори тогава тя понякога му намираше извинения, позовавайки се на умението му да общува и любезните му обноски.

Натан така и не бе забелязал подобна душевна добрина, но в замяна на това знаеше, че Тайлър бе способен успешно да заблуждава околните. Той бе роден манипулатор, който понякога съумяваше да прикрие калпавия си характер зад показно добродушие.

Напоследък бе придобил, така да се каже, социално съзнание, основавайки институция, предназначена да набавя средства за сдружения в подкрепа на децата. Бе я нарекъл „Фондация Тайлър“.

Каква скромност!

Натан знаеше, че зад фасадата на тази съмнителна филантропия се криеше най-вече желанието да си извоюва данъчни облекчения и да се хареса на Малори.

Както се казва, с един удар — два заека.

Цялата му надежда бе, че жена му не се е хванала на въдицата.

Тайлър доразказваше своя виц:

— … сигурен ли сте, че всички бяха мъртви, когато ги погребвахте? — попитал полицаят. Фермерът отговорил: — Някои претендираха, че не са, но нали знаете що за лъжци са адвокатите!

Калифорниецът се заля от смях.

— Признай, че си го бива вица, нали, приятелю?

— Не съм ти приятел — възпротиви се Натан, твърдо решен да го постави на място.

— Все да се засегне този наш Дел Амико, не е ли така? Точно това разправях снощи на Лори, когато…

— Моята жена се нарича Малори.

Натан едва бе произнесъл това изречение, когато забеляза, че се бе хванал на въдицата.

— Тя вече не е твоята жена, мойто момче — веднага му възрази Тайлър.

И се изкикоти едва чуто, но това не остана незабелязано от адвоката. Сетне се приближи до него и му прошепна в ухото, сякаш за да забие още по-дълбоко пирона:

— Тя вече не е твоя, а почти моя жена.

В този миг Натан разбра, че за да не падне в калта, не му остава нищо друго, освен да забие юмрука си в муцуната на Тайлър. През целия си живот никога не се бе оставял да му стъпват на шията, особено пък подобни типове. Усещаше как го завладява желанието да прескочи и тази задръжка, независимо че бе съвсем неразумно и крайно некоректно от гледна точка на доброто поведение, а на всичко отгоре щеше да го отдалечи още повече от жена му. И странно, в този миг той си даде сметка, че съвсем малко бе достатъчно великият адвокат от „Парк авеню“ да отстъпи мястото си на сина на италианската камериерка, на лошото момче, което, за да се защити, никога не се колебаеше да раздава юмруци из улиците на Куинс в далечните години на детството. Колко бързо човек бива застиган от своето минало дори когато е използвал целия си живот, за да избяга от него!

Входната врата се отвори и вътре нахлу Бони, пращайки по дяволите цялата му накокошиненост.

— Buenos dias13 — провикна се радостно тя, влизайки в хола.

Ла Хола се намираше на не повече от двадесет километра от мексиканската граница и Бони често се забавляваше да избърбори по няколко думи на испански, дочути на улицата или в училище.

Неговото момиченце бе влязло и внезапно като че ли цялата злоба и гняв, насъбрани срещу Тайлър, бяха отлетели. Дъщеря му бе тук и нищо друго нямаше никакво значение.

Бони се хвърли в прегръдките му. Той я вдигна към тавана и я завъртя силно.

Бе облечена в пъстри дрехи, които заедно с перуанската шапчица, чиято периферия й закриваше ушите, още повече подчертаваха хубавия й загар. Така натруфена, тя наистина изглеждаше забавно.

— Липсва ти само едно пончо и си готова да подгониш стадо лами през веригата на Андите — каза й той, оставяйки я на земята.

— А мога ли да получа нещо такова за Коледа? — побърза да попита тя.

— Пончо ли?

— Не, лама.

— Това бе само шега, миличка — произнесе гласът на Малори.

Натан се извърна. Малори слизаше по стъпалата на стълбището, влачейки след себе си пътния сак на Бони.

Тя бегло поздрави Натан. Той й представи Гарет като виден хирург, който се връща от конгрес в Сан Франциско и с когото има делови връзки. Малко изненадана, тя въпреки това учтиво го поздрави.

— Закъсняваме много — каза тя, хвърляйки красноречив поглед към часовника си.

Ето, това е! Като че ли някога си държала да отидеш навреме на ресторант!

Въпреки всичко Натан реши да не й противоречи. Това нямаше да доведе до нищо, а и последното нещо, което искаше, бе да се кара с нея пред Винс. Задоволи се да й отговори в същия стил:

— Ние също не сме подранили: полетът ни е след един час.

— През Лос Анджелис ли ще минете? — попита тя, докато пускаше алармата.

Натан отговори утвърдително.

Винс излезе пръв, подхвърляйки си ключовете от колата, и всички поеха след него.

Навън небето започваше да се заоблачава. Усещаше се, че бурята наближава. Малори затвори вратата зад себе си, след което даде дълга целувка на дъщеря си.

— Добър път и не забравяй да ми се обадиш, когато пристигнеш в Ню Йорк!

Тя вече се отдалечаваше, изкачвайки улицата към поршето на Винс с цвят металик, паркирано малко по-нагоре.

— ¡Hasta luego14! — провикна се Бони, размахвайки перуанската си шапчица.

Малори се обърна и й махна с ръка. Нито веднъж не потърси погледа на Натан.

— Добър апетит! — й извика той на френски, влагайки в интонацията си цялата горчивина и цялата си тъга, които се бяха натрупали в душата му.

Тя не отговори нищо.

Натан хвана Бони за ръка и двамата поеха надолу по тротоара, следвайки Гарет, който бе настоял да вземе пътния й сак.

Поршето бе потеглило с рев и се движеше по посока към тях. Сякаш за да го провокира, Тайлър се възползва от теснината на улицата, за да притисне адвоката. Характерната глупост, която мъжете понякога проявяват, за да покажат своята сила…

Седнала на предната седалка, Малори се бе навела, за да извади нещо от чантата си, и дори не забеляза маневрата на Тайлър. Още повече че той веднага след това помаха с ръка на адвоката.

Мръсен гадняр, помисли си Натан, гледайки как колата се отдалечава.

Международното летище на Сан Диего

— Дами и господа, моля всички пътници от полет №5214 на „Юнайтед Еърлайнс“ за Лос Анджелис да се насочат към врата №25 за качване на борда. Моля, пригответе вашите бордови карти и документите си за самоличност.

При това обявление около четиридесет пътници се изправиха като един от металическите столове и оформиха двойна опашка пред гишето за проверка. Те първи щяха да влязат в самолета.

Сред тях Бони слушаше музика от своя дискмен и клатеше главата си в ритъма на цигулковите акорди на Хилари Хан. Гарет се канеше да захапе петата си плочка шоколад, а Натан с поглед, зареян отвъд стъклата, се правеше, че гледа с интерес балета на самолетите, оркестриран от операторите на въздушния контрол. Вече няколко минути той бе обзет от смъртно предчувствие: ами ако никога повече не успее да види Малори?

Тяхната история не можеше да се прекъсне просто така. Той бе длъжен да види отново жена си, поне за последен път.

Срещата му с Малори бе най-хубавото нещо, което някога му се бе случвало. Несъмнено, вече бе много късно да получи втори шанс, но поне имаше правото да й каже „довиждане“ другояче, а не като слуша сарказмите на Винс Тайлър зад гърба си.

Гарет тъкмо бе подал бордовата си карта на стюардесата. Натан го дръпна за ръкава.

— Няма да пътувам — бе единственото, което му каза.

— Искате да се върнете там ли?

— Трябва да я видя за последен път. Тя трябва да знае…

Гудрич го прекъсна:

— Направете каквото имате да правите — заяви му той, без да влага някаква емоция в гласа си.

— Ще взема и Бони.

— Оставете ми я, с мен тя нищо не рискува.

Те се отдръпнаха, за да пропуснат другите пътници, които започваха да проявяват признаци на нетърпение.

Натан се наведе, за да бъде на равнището на дъщеря си. Бони махна слушалките от главата си и му се усмихна.

— Слушай, миличка, забравих да кажа нещо на мама, затова ми се струва, че май ще трябва да хванем следващия полет.

Момиченцето вдигна очи към Гудрич. Тя, която бе по-скоро плашлива, начаса бе почувствала пълно доверие към този колос. След кратко колебание предложи на баща си:

— Ако искаш, мога да пътувам с Гарет?

Натан бе смаян от нейната реакция. Прокара ръка по косите й.

— Сигурна ли си, че всичко ще мине добре, миличка?

— Muy bien15 — отговори му тя, като го целуна.

Натан впери очи в тези на Гудрич. Имаше малко хора на земята, на които би могъл да повери своята дъщеря, ако ще и за няколко часа, и лекарят несъмнено бе един от тях.

Да, имаше доверие в Гудрич и независимо от донякъде неестествената му дарба, Бони щеше да бъде в сигурни ръце заедно с него. При всяко положение, Вестителят не бе тук заради нея, а заради… него.

— Тя не рискува нищо с мен — повтори Гудрич. — Не забравяйте: аз съм един вид застраховка „живот“.

Натан не можа да сдържи усмивката си. Извади от джоба си билета на Бони и го подаде на лекаря.

— Ще уредя да си запазя място за следващия полет — подхвърли той, потъвайки в тълпата, която се движеше в противоположната посока.

— Елате да я вземете от Центъра — извика подире му Гудрич. — И не се притеснявайте, аз ще имам грижата за всичко!

Натан излезе тичешком от зоната за качване в самолетите. Изскочи от летището, грабна едно такси и му нареди да кара по най-бързия начин към Ла Хола.