И след това…

24

Болницата в Питсфийлд (Масачузетс)

Отделението за спешна помощ

20 часа и 06 минути

— Клер, имаме нужда от теб!

Доктор Клер Джулиани, току-що завършила следването си стажантка в болницата, бе приключила дежурството си само преди няколко минути, когато бе повикана от старшата сестра. Стажантът, който трябваше да застъпи след нея, все още не бе пристигнал, а всеки момент щяха да им „доставят“ тежко ранен пациент. За по-малко от десет секунди Клер махна вълнената шапчица и палтото си, за да нахлузи бялата блуза, която бе сгънала и подредила в металното си шкафче.

Трябваше бързо да възстанови концентрацията си. Изминал бе само един месец, откакто носеше пълната отговорност за своите пациенти и все още изпитваше страх, че не е на нужната висота. Честно казано, този първи месец не бе минал много добре: лекарят, който наблюдаваше работата й, не се бе посвенил да изкара нейните недостатъци на показ пред всички. Клер бе много ядосана от подобно поведение. Никак не бе лесно да се наложиш, когато си само на двадесет и четири години.

Виещата сирена на линейката, която влетя с бясна скорост и спря пред вратата, й вледени кръвта. Тази вечер тя щеше да бъде единственият лекар на разположение и трябваше да се справи с всичко. Подир няколко секунди вратите се отвориха, за да пропуснат носилката на колелца, около която се суетяха санитарите от Бърза помощ. Клер си пое дълбоко въздух и се потопи в суматохата като в океан.

— Какво имаме, Армандо? — попита тя най-близкия санитар.

— Момче на седем години, ударено от кола. В кома от двадесет минути. Многобройни контузии и фрактури на таза, ребрата и крака. Налягане нестабилно, пулс 110, сатурация нормална. Не са регистрирани предшестващи инциденти.

Добре, няма хемоторакс.

После изследва с длани стомаха му.

Няма разкъсване на далака.

— Добре, вземаме кръв, проверяваме левкоцити, коагулация.

Спокойно, Клер.

— Искам още: скенер на гръбначния стълб, рентген на гръдния кош, таза, врата, раменете…

Забравяш нещо, пиленце. Забравяш нещо…

— И на тибията. Хайде, всички на работа! — каза тя енергично. — Вдигаме го по мой знак: едно, две…

— … три! Трима души, ти казвам! С един удар — и леш на земята! Ще ми досаждат те на мене, разбираш ли!

Натан слушаше, без да чува своя съсед по килия, някакъв пияница, предизвикал сбиване в един супермаркет, когото бяха затворили заедно с него в единствената свободна килия в полицейския участък. Минал бе почти четвърт час, откакто решетката се бе затръшнала зад гърба му, но той все още не си даваше сметка, че ще прекара нощта в затвора. За отрицателно време бе изгубил статута си на уважаван адвокат и придобил положението на мръсник, избягал, след като блъснал дете на пътя. Не можеше да се отърве от гледката на момчето, което Джефри бе помел. На това крехко и неподвижно телце, изгубено в гънките на светлоотразяващото яке. На няколко пъти бе попитал полицаите какво е станало с него, но никой не бе пожелал да му отговори. С мръсници не се разговаря.

Единственото, което бе научил, бе, че се казва Бен Грийнфийлд.

Кевин, Кендис, този малък Бен…

От няколко дни смъртта го следваше на всяка крачка. Дебнеше го от всеки уличен ъгъл, за да хвърля пред погледа му невинни жертви в очакване да настъпи и неговият ред. Гарет имаше право: смъртта бе навсякъде. Тази ужасяваща действителност, която той никога не бе имал куража да погледне в очите, сега се бе взривила пред лицето му, преобръщайки цялата му представа за света.

По дяволите, какъв студ е тук. И този кретен, който не спира да бръщолеви…

Сплете ръце и се разтри на равнището на раменете. Бе съсипан, сломен от умората и унинието, но в същото време бе почти готов да се закълне, че тази нощ в никакъв случай няма да заспи.

Кевин, Кендис, Бен… Гледката на техните ранени или мъртви тела бе породила у него някакво чувство на паника и безсилие. Той се строполи върху тесния дървен нар и се хвана за главата. Събитията от последните два часа преминаха като на филм през съзнанието му.

В момента, в който полицаят му бе наредил да свали стъклото, времето се бе забавило и мислите му се бяха сблъскали накуп в него. Със скоростта на мълния бе осъзнал, че той, доскорошният син на камериерка, държеше в ръцете си съдбата на тази престижна фамилия. Той, новоизлюпеният кариерист, парвенюто, който никога не бе приет в лоното на семейството, можеше в този миг да ги спаси всички. Именно това бе и решил да стори. Защото от съхранената чест на Уекслърови зависеше бъдещето на двете най-важни същества в неговия живот. Оттук насетне не бе важно нищо друго освен любовта на Малори и Бони.

Не мога да изгубя Малори, помислил си бе той. Ако я изгубя, губя всичко.

Накараха го да излезе от колата, без да прави резки движения. Сетне го претърсиха от главата до петите и му надянаха белезници. Знаеше много добре, че този образ завинаги ще се запечата в главата на Бони: тя бе видяла как полицаите качват нейния баща с белезници на ръцете в една от патрулните коли, за да го откарат в затвора. В затвора. Какво ли можеше да си помисли? Всъщност какво знаеше тя за занаята на своя баща? Почти нищо. Бе й обяснил, че е „фирмен адвокат“, но ясно си даваше сметка, че за нея това нищо не означаваше. От друга страна, Бони твърдо знаеше какво е полицията. Ролята на тази институция бе да арестува престъпниците. И полицията бе арестувала нейния баща.

И като капак на всичко, ченгетата бяха намерили бутилката от уиски, изпразнена почти до дъно от неговия тъст. В Масачузетс бе забранено да се носи в превозно средство отворена бутилка алкохол. Това бе още едно нарушение, отговорността за което трябваше да се стовари върху Натан. Освен това той бе близо до пълната катастрофа, защото за полицая, който го бе задържал, наличието на бутилка задължително означаваше каране в нетрезво състояние. Натан протестира енергично. Той сам демонстрира теста за трезвеност: да следва с поглед движението на изправения си показалец, да докосне бързо всички пръсти на едната ръка с пръста на другата, броейки ги първо в едната, след това — в обратната посока… Тъй като полицаят не бе убеден, адвокатът настоя да мине на тест за алкохол.

Разбира се, нямаше и грам алкохол в кръвта, но ченгетата бяха толкова разочаровани от резултата, че повториха и потретиха проверката, без да постигнат по-добър резултат. Затова го арестуваха „само“ за бягство от мястото на катастрофата.

Работата бе много сериозна. Принадлежността му към юристите не го освобождаваше от необходимостта да понесе своята отговорност: той бе в дъното на инцидент, в резултат на който имаше тежко ранен, и за това си действие заслужаваше много години затвор. Без да се има предвид, че нещата можеха да се усложнят още повече, ако за нещастие Бен починеше.

— Мамка му, ще ми се спукат топките от студ тук! — изрева пияндето в ухото му.

Натан въздъхна. Не бива да обръща внимание на този тип. Трябва да бъде силен. Утре дежурният съдия ще му определи размера на гаранцията — със сигурност астрономическа сума — и ще го пусне условно на свобода. Ако се стигне до процес, то ще бъде едва след няколко месеца, а дотогава той вече не ще бъде на този свят. Тогава навярно ще бъде принуден да се изправи пред един друг съдия, далеч по-страшен от което и да било съдилище в Масачузетс…

В същия миг, на повече от сто километра оттам, Аби Купърс паркира малката си „Тойота“ на паркинга пред един магазин за хранителни стоки в съседство с Норуок. Върху капака на колата си тя разгъна пътна карта в търсене на най-прекия път към Стокбридж.

— Апчхи! Апчхи!

Аби кихна няколко пъти. Гонеше я отвратителна хрема, придружена от силно главоболие. Като венец на всичко, този скапан мокър сняг отново бе започнал да вали, мокрейки стъклата на нейните очила. Какъв късмет! Много пъти се бе опитала да си сложи лещи, но така и не можа да се приспособи към тях.

За стотен път мислеше и премисляше разговора, който бе провела със своя началник. Колкото и да се мъчеше, не можеше да повярва на тази история. Натан в затвора! Преди да влезе в килията, всеки затворник имаше право на един телефонен разговор и той бе избрал да се обади в кантората. Поискал бе да говори с Джордан, но главният партньор отсъстваше и тя вдигна телефона. Веднага бе почувствала унинието му. Под това впечатление сърцето й така се бе свило, че тя бе решила начаса да тръгне към него. Как да си представи, че Натан би могъл да избяга, изоставяйки тежко ранено дете в канавката до пътя?

Но нима човек познава истински и докрай хората около себе си? Може би прекалено го бе идеализирала. Наистина, в работата си имаха истински сговор, почти съзаклятничество. Двамата бяха оформили прекрасен екип. Може би се славеше донякъде като кариерист, като цинична акула, готов на всякакви компрометиращи сделки, но тя познаваше донякъде и слабостите, и съмненията му. Понякога в топлите и хубави дни те слизаха през обедната почивка да хапнат заедно по един сандвич на пейките в Браянт Парк. В тези мигове между тях възникваше някаква неуловима близост. Намираше нещо много привлекателно, почти детско у него.

След развода му тя бе таила известно време надеждата, че той ще пожелае да се сближи с нея, но това не бе станало. Чувстваше, че все още е много силно привързан към своята жена, Малори. Виждала ги бе заедно още докато работеше в Сан Диего. Те наистина бяха чудновата двойка, човек би казал, че между тях съществуваше някаква безкрайна отдаденост.

Болницата в Питсфийлд

Залата за посетители

01 часа 34 минути

— Господин и госпожа Грийнфийлд?

Клер Джулиани тъкмо бе прекосила залата за посетители, изпитвайки лека боязън. Моменти като този не можеха да не я плашат.

— Да, госпожице.

Семейството, което от няколко часа едва си намираше място от притеснение, вдигна тревожните си лица към младата стажантка. От очите на майката бликаха сълзи. Тези на бащата бяха изпълнени с гняв.

— Аз съм доктор Джулиани. Аз се заех със случая на Бен, след като го докараха тук и…

— Господи, как е той, докторе? — прекъсна я майката. — Можем ли да го видим?

— Синът ви е засегнат от многобройни фрактури — поднови обясненията си Клер. — Стабилизирали сме го, но е получил травма на черепа, която е довела до значителна мозъчна контузия със субдурален хематом.

— Субдурален хематом?

— Това… това е оток, госпожо. Оток под мозъчната ципа, който притиска самия мозък. В момента правим всичко възможно да спрем нарастването на вътрешномозъчното налягане и мога да ви уверя, че…

— Какво означава всичко това? — попита бащата, уморен от обясненията.

— Това означава, че все още не можем да кажем кога вашият син ще излезе от комата — обясни спокойно Клер. — Може би след няколко часа, а може и повече… Трябва да чакаме.

— Какво да чакаме? Да видим дали ще се събуди, или ще свърши живота си като вегетиращ зеленчук…

Клер се опита да го успокои:

— Трябва да се надявате, господине — посъветва го тя, поставяйки ръката си върху рамото на своя събеседник.

Но той се освободи с рязко движение, за да нанесе поредица от бесни удари по един от автоматите за напитки.

— Ще го убия! Ако Бен не се събуди, ще пречукам тоя нещастен адвокат!

19 декември

— И дума да не става ти да поемеш тази вина вместо мен!

Джефри Уекслър и зет му седяха в дъното на ресторант, обслужващ пътуващите по междущатска магистрала №90. Бяха си поръчали много кафе. Над тяхната маса стар стенен часовник с рекламата на „Кока-Кола“ показваше десет сутринта. Мястото бе оживено: местното радио бе оповестило възможността от заледявания по пътищата през следващите часове и гръмкият говор, характерен за шофьорите на тежки камиони, почти успяваше да заглуши непрестанния тътен на движението.

Натан бе освободен половин час по-рано от помощника на шерифа, някакъв тип, носещ името Томи Дилука. Около полунощ адвокатът го бе помолил за разрешение да отиде до тоалетната. Дребният началник не само че не бе изпълнил искането му, но дори се бе възползвал от повода, за да изстреля по негов адрес няколко ругатни и да му разкаже с най-големи подробности всички мъчения, на които ще го подложат старите кучета в затвора „Лоуел“, когато ще го „тикнат на топло за двадесет години“.

Джефри бе платил цялата гаранция, възлизаща на петдесет хиляди долара, докато Аби се бе натоварила с юридическите формалности. Натан незабавно бе получил личните си вещи. В главата му имаше само едно желание: да изчезне колкото се може по-бързо оттук.

— До скоро — му бе казал помощник-шерифът с подигравателна усмивчица.

Адвокатът не без усилия бе съумял да се овладее. Не му бе отговорил нищо, задоволявайки се да вдигне глава и да се държи изправен като буквата „I“, въпреки че гърбът му бе станал на нищо след безсънната нощ, прекарана на твърдия нар. Отваряйки стъклената врата, последна преграда към свободата, той бе забелязал своето отражение в стъклото и бе намерил, че е заприличал на фантом, сякаш за една-единствена нощ бе остарял с много години.

Придружен от своя шофьор, Джефри бе дошъл да го чака в студената сутрин. Прясно избръснат, облечен в елегантно палто от кашмир, което му придаваше вид на голям началник, Уекслър излъчваше впечатление за стабилност. Едва ли някой би могъл да си представи, че същият човек само допреди няколко часа е бил почти в алкохолна кома, нищо че дълбоките глътки дим, които той трескаво дърпаше от пурата си, издаваха очевидната му нервност.

Непривикнал към каквито и да било жестове на нежност, Джефри се бе задоволил с леко успокоително потупване по рамото на своя зет в мига, когато той сядаше в колата. Веднага щом бе получил своя мобилен телефон, Натан се бе опитал да се обади на Малори в Бразилия, но след няколко позвънявания неизменно се включваше гласовата поща. Усилията на Джефри, който от своя страна също бе пробвал многократно да се свърже с нея, не се бяха увенчали с по-голям успех. След това шофьорът ги бе оставил пред крайпътния ресторант. Двамата мъже знаеха, че не могат да избегнат предстоящия разговор.

— И дума да не става ти да поемеш тази вина вместо мен! — повтори Джефри, стискайки юмрука си върху гетинаксовото покритие на малката масичка.

— Уверявам ви, че така ще бъде по-добре.

— Слушай, аз може и да съм алкохолик, но не съм страхливец. Не мога да избягам от своята отговорност.

Натан не пожела да се подчини на тази логика.

— Вашата отговорност в този момент се състои в това да се погрижите за вашето семейство и да ме оставите да си свърша работата.

Старият адвокат не се съгласи:

— Аз нищо не съм искал от теб. Илюзия е, че това, което си направил, би могло да бъде добра идея. Знаеш не по-зле от мен какво рискуваш.

— И вие също, Джефри. Нима изгаряте от желание да свършите живота си в затвора?

— Не се прави на герой, Натан. Нека да бъдем реалисти: моят живот е зад гърба ми, докато ти имаш малка дъщеря, която има нужда от теб. И после… знаеш много добре, че може би не всичко с Малори е приключило… Бъди малко по-отговорен!

— Те ще имат нужда по-скоро от вас, Джефри — отвърна с блуждаещ поглед Натан.

Уекслър смръщи вежди.

— Не те разбирам.

Натан въздъхна. Трябваше да признае поне част от истината на своя тъст. Нямаше как другояче да постъпи, нищо че и дума не можеше да става да му говори за Вестителите. След няколко секунди колебание той промълви:

— Слушайте… аз умирам, Джефри.

— Какви ги говориш?

— Болен съм.

— Ти подиграваш ли се с мен?

— Не, говоря съвсем сериозно.

— Какво? Да не е… рак?

Натан кимна с глава.

Джефри Уекслър бе смаян. Натан пред прага на смъртта!

— Но… но… консултирал ли си се поне с добри лекари? — попита го той, заеквайки. — Известно ти е, че се познавам с най-добрите хирурзи от MGH22…

— Няма смисъл, Джефри, аз съм обречен.

— Но ти дори нямаш четиридесет години. Човек не умира на четиридесет години! — извика той, предизвиквайки няколко клиенти от околните маси да се обърнат към тях.

— Аз съм обречен — повтори тъжно Натан.

— Но ти изобщо нямаш вид на умиращ — настоя Джефри, който не искаше да се примири с тази новина.

— Да, но е така.

— По дяволите тогава.

Възрастният мъж примигна няколко пъти. Една сълза се изтърколи по бузата му, но той не направи нищо, за да се пребори с вълнението си.

— И колко време ти остава?

— Не много. Няколко месеца… може би и по-малко.

— Мамка му стара — изломоти тихо Джефри, който не виждаше много ясно какво друго би могъл да каже.

Натан възприе много настойчива интонация:

— Слушайте, не бива да казвате на никого, Джефри, разбрахте ли ме добре, на никого. Малори все още не е в течение и аз искам лично да й съобщя за всичко това.

— Разбира се — промърмори той.

— Погрижете се за нея, Джефри. Знаете, че тя ви обожава. Тя има нужда от вас. Защо не й се обаждате по-често?

— Защото ме е срам — призна възрастният мъж.

— От какво ви е срам?

— Срам ме е от този порок, който живее в мен, срам ме е от това, че съм неспособен да спра с пиенето…

— Всички си носим нашите слабости, както ви е известно.

Наистина, светът се бе преобърнал. Натан чакаше смъртта си, а утешаваше другиго! Джефри не знаеше какво да направи, за да изрази своето съчувствие. Би дал мило и драго, за да спаси живота на своя зет. В съзнанието му изплува цял букет от спомени: видя Натан на десет години, когато ходеха за риба или го водеше да нагледат „захарните колиби“, в които произвеждаха сироп от кленов сок23. Навремето се отнасяше към него почти като към свой син и смяташе да подпомогне образованието му. След време биха могли да работят заедно, да създадат своя кантора („Уекслър & Дел Амико“) и да обединят способностите си, за да воюват за полезни каузи: да връщат доброто име на хората, да защитават слабите… Но историята с гривната и това проклето пиене бяха провалили всичко. Пиенето и парите, тези шибани пари, които всичко покваряваха, всичко лишаваха от смисъл. И в крайна сметка всичко свършваше по един и същи начин: със смъртта.

Вълна от тръпки скова старото му тяло, пробягвайки от гръбнака през раменете и стомаха. Снощи дори не си бе дал сметка, че е блъснал това дете. Нима бе възможно да допусне такова нещо? Нима е могъл да падне толкова ниско?

Въпреки че сто пъти досега си бе давал това обещание, той отново се закле, че никога повече през своя живот няма да се докосне дори до капка алкохол.

Господи, помогни ми! — примоли се той наум, макар прекрасно да знаеше, че Бог отдавна го бе изоставил на собствената му съдба.

— Позволи ми да ти бъда адвокат — внезапно се обърна той към Натан, — остави ме поне да те защитавам в делото за катастрофата.

Това бе единственото нещо, което все още се чувстваше способен да върши добре.

Натан кимна с глава в знак на съгласие.

— Ще те измъкна оттам — обеща Джефри, който бе възвърнал блясъка в очите си. — Това е много мръсна история, но аз ще успея да сключа сделка с прокурора: да речем, осемнадесет месеца условно и стотина часа общественополезен труд. Ще се справя, аз съм най-добрият…

Натан отпи глътка кафе, след което подхвърли с усмивка:

— След мен вие сте най-добрият.

За да освети този миг на съпричастност, един дискретен слънчев лъч си проби път през облаците. Двамата адвокати се обърнаха към прозореца, за да се насладят на неговата топлина. Точно в този миг Аби навлезе в паркинга пред ресторанта, където се бяха разбрали да се срещне с двамата мъже. По настояване на Джефри тя бе взела джипа. Тъй като Натан не бе в нетрезво състояние в момента на катастрофата, по време на ареста не му бяха конфискували колата. Следователно имаше пълното право да го управлява до издаването на присъдата.

Натан махна с ръка на секретарката си през стъклото.

— Тя ще те откара до Манхатън — му каза Джефри, надигайки се от стола. — Аз ще уредя да доставят обратно нейната кола.

— Ще взема Бони със себе си — обяви Натан с решителен тон.

По лицето на Джефри се изписа голямо объркване.

— Слушай… Лиза я отведе тази сутрин да прекарат два дена на Нантъкет. Тя…

— Какво! Отмъквате ми дъщерята точно в този момент!

— Никой не ти я отмъква, Натан. Ще пратя да ти я доведат в Ню Йорк веднага щом се върне. Давам ти моята дума. Дай си просто малко време, за да се възстановиш.

— Но аз вече нямам време, Джефри!

— Ще ти я доведа вдругиден, обещавам. Опитай се малко да си починеш.

— Добре — предаде се Натан.

След кратка пауза добави:

— Но ми се обадете веднага щом успеете да се свържете с Малори.

Двамата отидоха при Аби на паркинга. Младата жена изглеждаше притеснена.

— Радвам се да ви видя, Аби.

Натан пристъпи, за да я прегърне, но тя остана неподвижна.

— Всичко около гаранцията е уредено — обяви тя с професионален тон, сякаш обясняваше юридическата ситуация на някой от своите клиенти.

— Имате ли някакви новини за детето? — попитаха в хор и двамата адвокати, които знаеха, че идва от болницата.

— Все още е в кома. Прогнозите остават неясни. Във всеки случай, ако бях на ваше място, нямаше да стъпвам там — предупреди тя, обръщайки се към Натан. — Родителите му са много възбудени…

Джефри мимо волята си наведе глава. Натан не отговори нищо. Той съпроводи Джефри до колата му и го изпрати с дълго ръкостискане. Дали щеше да види пак своя тъст?

Сетне се върна при секретарката си.

— Искрено ви благодаря, че дойдохте, Аби.

— На вашите услуги — отговори младата жена, но по гласа й се усещаше, че в думите й нямаше и капка сърдечност. Тя му обърна гръб и пъхна ключа, за да отвори колата.

— Аз ще карам, ако това не представлява проблем за вас.

— Стига, Аби, не ставайте смеш…

— Аз ще карам! — повтори Аби толкова настоятелно, че Натан предпочете да не й противоречи.

Тъкмо се канеше да седне в джипа, когато поочукан стар „Крайслер“ се закова до тях.

От него изскочи доста якичък мъж, който веднага се нахвърли отгоре му:

— Убиец! Трябваше да ви окошарят и никога да не ви пускат оттам!

— Това е бащата на момченцето, което сте блъснали — предупреди го Аби с тревога в гласа.

Натан повиши тон:

— Чуйте ме, господин Грийнфийлд, това беше произшествие… Разбирам отлично вашата болка. Позволете ми просто да ви уверя, че вашият син ще има най-доброто лечение. Ще можете да поискате и значително обезщетение.

Мъжът бе съвсем близо до него и трепереше от гняв. Натан много искаше да го успокои, но знаеше какво би изпитвал самият той към някой некадърник, блъснал Бони на пътя.

— Не искаме вашите смрадливи пари, искаме справедливост! Да изоставите едно умиращо дете в канавката… Вие сте долен мръсник! Вие сте един…

Натан не бе в състояние да избегне страхотния юмручен удар, който го прати на земята. Мъжът се наведе над него. Извади от дъното на джоба си снимка на своя син и я размаха пред очите му.

— Надявам се това лице да ви преследва през целия ви живот!

Натан с мъка се изправи на крака. Вдигна ръка към носа си. Големи капки кръв капеха на земята, рисувайки нещо като червена стрела върху снега.