И след това…

5

10 декември

Тази нощ Натан спа малко.

На другия ден се събуди доста късно, мокър от студена пот, и първото нещо, което изпита, бе познатата вече болка в гърдите, която така и не бе изчезнала. Зае се да си масажира дясната страна и както му се стори, усети един по-остър бодеж.

Като че ли за да се обърка всичко, за пореден път му се бе присънила онази история с удавянето, която при него бе верен признак на безпокойство. Без съмнение, защото Гудрич му бе споменал за лебед.

Той стана от леглото и усети как краката му омекват. Чувстваше се толкова горещ, че дори си сложи термометър под мишницата.

37,8. Нищо тревожно.

При все това слабостта, която усещаше, и късният час го принудиха да се откаже от сутрешния си крос. Очевидно го чакаше един много лош ден.

Натан отвори домашната аптечка и измъкна оттам таблетка „Прозак“, която изпи с глътка вода. Бе придобил вече навика да взема редовно от това лекарство, откакто… откакто не се чувстваше в хармония с нищо.

Събра папките, които лежаха разпилени върху канапето. Снощи не бе свършил бог знае каква работа. Днес му предстоеше да работи с удвоена енергия. Още повече че се намираше пред прага да постигне споразумение по делото „Райтбис“. Известната къща аукцион, чието юридическо обслужване бе поел, трябваше да се справи с обвинението, че е нарушила антитръстовия закон, като се бе договорила с главните си конкуренти да фиксират сходни комисионни такси при продажбата на произведения на изкуството. Това бе едно твърде деликатно дело, в което не само часовете труд влизаха в сметката. Ако успееше да постигне едно добро споразумение, неговата репутация щеше да скочи с още една степен.

Въпреки че бе закъснял, остана още доста време под топлия душ, като отново и отново прекарваше през съзнанието си самоубийството на Кевин Уилямсън. Припомни си дори някои от репликите на Гудрич: „Мисля, че аз мога да ви бъда полезен, Натан. Някои изпитания могат да бъдат мъчителни, ще видите“. Беше споменал също за „необходимостта да се приготви“.

Какво, по дяволите, искаше този тип от него? Всичко това бе започнало да става обезпокоително. Дали не трябваше да предупреди някого? Полицията например. В края на краищата снощи имаше смъртен случай и това не бе дребна работа.

Да, но на терасата на „Емпайър Стейт Билдинг“ се бе случило самоубийство. Десетки свидетели биха могли да го потвърдят. И въпреки това Гудрич със сигурност носеше някаква част от отговорността за тази история. Във всеки случай той разполагаше с информация, която не би трябвало да запази само за себе си.

Натан излезе от душкабината и се избърса енергично с голямата кърпа.

А може би най-доброто бе изобщо да не мисли за всичко това. Нямаше време за подобни работи. И не биваше никога повече да приема срещи с Гудрич. Никога повече…

Така малко по малко нещата щяха да влязат в привичния си ред.

Преди да излезе, глътна още два аспирина и една таблетка витамин C.

Трябва да внимава с всички тези лекарства, знаеше това. Но не и днес. Все още не бе готов за подобно нещо.

Видя се принуден да почака доста, докато хване такси. Колата зави при „Кълъмбъс Сайкъл“ и мина покрай „Гранд Арми Плаза“.

В никакъв случай няма да съм подранил — помисли си той, докато разменяше обичайните реплики с шофьора, който се оказа пакистанец. И за да не стане така, че поне нещо да бъде наред, един камион за доставки се спря под носа им пред сградата на „Дженерал Мотърс“, предизвиквайки началото на страхотно задръстване по „Медисън“. Натан излезе от таксито и тръгна пеша по коридора от метал и стъкло, образуван от небостъргачите на „Парк авеню“. Цялото напрежение на града като че ли се взриви пред лицето му — от кресливите призиви на хората сандвичи до клаксоновия концерт, изпълнен в негова чест от една лимузина със затъмнени стъкла, която за малко да го прегази.

Той изведнъж се почувства съвсем натясно, смачкан от тази враждебна среда. Облекчението дойде едва когато се намери пред сградата на „Марбъл & Марч“ и навлезе във внушителното входно пространство, над което се извисяваше огромен свод, покрит с мозайки във византийски стил. Натан се спря най-напред на 30-ия етаж, където партньорите разполагаха с голяма зала за почивка и неголямо кафене. На няколко пъти дори му се бе случвало да преспива тук, когато работата се оказваше прекалено много и наистина с изключителна важност. Взе няколко документа от своята кутия и се качи на горния етаж, където се намираше кантората му.

Тъй като бе дошъл необикновено късно, не бе трудно да прочете голяма въпросителна в погледа на своята секретарка.

— Моля ви, Аби, ще бъдете ли така добра да ми донесете пощата и едно тройно кафе?

Тя се обърна на въртящия се стол към него и му хвърли укорителен поглед:

— Пощата ви очаква върху бюрото повече от час. Що се отнася до кафето, сигурен ли сте, че едно тройно…

— Искам го много силно и без мляко, благодаря.

Той влезе в своя офис, посвети двадесет минути на сравнително бегъл преглед на кореспонденцията, сетне се зае с електронната си поща, допивайки последната чаша кафе. Бе получил известие от свой сътрудник, който търсеше помощта му по някакъв юридически въпрос, свързан с делото „Райтбис“. Тъкмо се готвеше да му отговори, когато…

Не, не бе възможно да се съсредоточи. Не можеше да се преструва, като че ли всичко това никога не се бе случило. Трябваше да уреди тази работа.

За по-малко от две секунди той затвори своя преносим компютър, грабна палтото си и изхвърча от офиса.

— Аби, обадете се на портиера да ми повика такси и отменете всички срещи за сутринта.

— Но вие трябваше да се видите с Джордан на обяд…

— Опитайте се да отложите срещата за привечер, ако обичате, струва ми се, че той е свободен по това време.

— Не знам дали ще бъде много поласкан.

— Това си е мой проблем.

Тя го застигна по коридора, за да му извика:

— Имате остра нужда от почивка, Натан, не за пръв път ви го казвам!

— Южния терминал на ферибота! — разпореди се той, хлопвайки вратата на таксито.

Благодарение на сумата от двадесет долара, размахани пред лицето на шофьора, Натан едва успя да се провре сред последните пътници и да се качи на кораба за Стейтън Айлънд, който потегляше в десет часа. За по-малко от двадесет и пет минути той го откара до този стремително развиващ се район на Ню Йорк. Пътуването бе впечатляващо, но нито гледката към долната част на Манхатън, нито Статуята на Свободата му доставиха удоволствие, толкова голямо бе желанието му да пристигне колкото се може по-бързо.

Едва стъпил на брега, той наново грабна такси, което начаса го откара до общинската болница на Стейтън Айлънд.

Лечебното заведение се простираше върху обширен терен близо до Сейнт Джордж — административния център на този район, който бе разположен в североизточния край на острова.

Таксито спря пред Центъра по хирургия. От сутринта не бе валял сняг, но облачното небе бе сиво и мрачно.

Натан влетя тичешком в сградата. Младата жена на рецепцията възпря порива му.

— Господине, посещенията започват в…

— Бих искал да видя доктор Гудрич — прекъсна я той.

Бе станал неудържим като ракета. Таблетките „Прозак“ имаха понякога необичайно въздействие върху него.

Тя се порови малко в екрана на своя компютър, за да намери графика на операциите.

— Професорът току-що е приключил с една биопсия, очакват го вадене на тумор и почистване на нервни възли. Няма възможност да го видите сега.

— Известете го все пак — настоя Натан. — Кажете му, че господин Дел Амико е тук. Случаят е спешен.

Служителката обеща да опита и го покани да се настани в чакалнята.

Гудрич се появи около четвърт час по-късно. Бе облечен в синя хирургическа блуза, на главата си носеше неизбежната шапка.

Натан се устреми към него.

— Бога ми, Гарет, искате ли все пак да ми обясните какво…

— По-късно, приятелю, не съм свободен в момента.

— Няма да ви оставя, да знаете! Нахлувате в кантората ми, сетне вкъщи, карате ме да присъствам на едно ужасяващо самоубийство, без да ми кажете нищо друго, освен „разсъждавайте върху преходността на живота“. Започвате да ме подлагате на твърде големи изпитания!

— Ще поговорим за това по-късно. Има една стая на етажа, в която пациентът лежи и чака да му изрежа тумора…

Натан се видя принуден да положи свръхусилие, за да запази спокойствие. Чувстваше се способен да приложи най-долно насилие над лекаря.

— … но вие можете да дойдете с мен, ако сърцето ви подсказва, че бихте желали да го сторите — предложи Гудрич, като се завъртя на токовете си.

— Какво?

— Елате да ми асистирате при операцията, това е много поучително.

Натан въздъхна. Усещаше, че Гарет бе съумял да му наложи почти изцяло своето влияние, но не намери сили да се въздържи и тръгна подир него. При всяко положение, след като бе стигнал дотам…

Подложи се търпеливо на цялата процедура по стерилизацията. Продължително търка сапунисаните си ръце, покрити до лактите с антибактериална пяна, преди да си върже платнената маска върху устата и носа.

— Какво предвижда програмата? — попита той, придавайки си безгрижен вид.

— Езофагектомия посредством лапаротомия и торакотомия3 — отвърна Гудрич, бутайки пред себе си летящата врата.

Натан дори не положи усилие да потърси някакъв духовит отговор и се присъедини към хирурга в операционната зала, където го чакаха асистентът му и една медицинска сестра.

Още щом се озова в помещението без прозорци, осветено от ярка, режеща очите светлина, той разбра, че едва ли щеше да му хареса всичко това, което предстоеше да наблюдава.

Какъв ужас! Както по-голямата част от хората, и той мразеше медицинските миризми, които му навяваха неприятни спомени.

Настани се в най-отдалечения ъгъл и повече не си отвори устата.

— Това е злокачествен рак — обясни Гудрич на своя колега. — Човекът е на около петдесет, страстен пушач, малко закъсняла диагноза. Засегната ципа. Наличие на метастази в черния дроб.

Докараха масичка, върху която бяха подредени всевъзможни хирургически инструменти. Пое подадения му скалпел и даде знак за начало на операцията.

— Много добре, започваме.

Натан проследи всички етапи на операцията върху малък телевизионен екран, закрепен над главата на пациента.

Срязване на триъгълния лигаментум… освобождаване на хранопровода…

След няколко манипулации върху екрана не се виждаше нищо друго, освен камара окървавени органи. Какво ли правеха хирурзите, за да се възстановят? Натан никога не бе проявявал склонност към хипохондрия, но точно в този момент не съумя да се въздържи от мисълта за болката, която стягаше гърдите му. Гледаше с нарастващо безпокойство Гудрич, който работеше усилно, целият погълнат от своето призвание.

Не, този човек не е луд. Той е лекар, при това компетентен. Човек, който става сутрин, за да спасява човешки животи. Но тогава какво иска от мен?

По някое време асистентът на Гудрич се опита да поведе разговор за бейзболната лига, но Гарет незабавно го прикова с унищожителен поглед и човекът не гъкна повече.

Натан отново се взря в екрана: операцията следваше своя ход.

Интубация на коремната кухина… дренаж на гръдния кош и стомаха…

Чувстваше се нищожен. Точно в този момент всичките дела, работни срещи и милионът долари в банковата сметка му се сториха банални и незначителни.

Към края на операцията сърдечният ритъм на болния рязко подскочи.

— Мамка му! — провикна се асистентът. — Той развива тахикардия.

— Случва се — спокойно произнесе Гудрич. — Сърцето му трудно понася натоварването.

В момента, в който Гарет нареди на медицинската сестра да бие инжекция на пациента, Натан усети как една струйка се надига откъм вътрешностите и се качва към гърлото му. Изскочи тичешком от операционната зала и в последния момент успя да се наведе над тоалетната чиния, където повърна цялото съдържание на стомаха си.

Тогава си припомни, че почти двадесет и четири часа не бе слагал нищо в устата си.

Гудрич го намери след десетина минути.

— Ще живее ли? — попита го тревожно Натан, като бършеше изпотеното си чело.

— Във всеки случай по-дълго, отколкото ако не бяхме предприели нищо. Най-малкото, ще може да яде и храносмила нормално. Поне известно време.

— Операцията беше успешна — обясни Гудрич, като гледаше в очите съпругата на пациента. — Разбира се, някои следоперационни усложнения винаги са възможни, но аз съм оптимистично настроен.

— Благодаря ви, докторе — промълви признателно жената. — Вие го спасихте.

— Само направихме най-доброто, на което сме способни.

— Благодаря и на вас, много ви благодаря — каза тя, стискайки ръката на Натан.

Бе го взела за асистент на хирурга. Адвокатът бе толкова впечатлен от присъствието си на операцията, че не си и помисли да й обяснява как стоят нещата в действителност.

Кафенето на болницата се намираше на първия етаж и откриваше чудесна гледка към паркинга.

Седнали един срещу друг, Гудрич и Натан си поръчаха кафе. С него на масата се появи и малка кошничка със сладки.

— Искате ли една поничка! Мазнички са, но въпреки това…

Натан поклати глава.

— Все още имам отвратително горчив вкус в устата, ако искате всичко да знаете.

Неуловима усмивка пробяга по лицето на лекаря.

— Много добре. Слушам ви.

— А, не, не, не така, Гарет, аз ви слушам: защо дойдохте при мен и как така знаехте, че Кевин има намерение да си пусне куршум в главата?

Гудрич си наля чаша кафе, добавяйки голямо количество мляко и захар. Сетне смръщи веждите си.

— Не знам дали сте вече готов, Натан.

— Готов за какво?

— Да чуете това, което ще ви кажа.

— О! Готов съм на всичко, стига само малко да ускорите темпото…

Гудрич обаче не бе на съвсем същото мнение.

— Искате ли да ми доставите малко удоволствие? Престанете на всеки две минути да си гледате часовника.

Натан въздъхна дълбоко.

— Добре. Няма да бързам, имате всичкото ми време — каза той, развързвайки възела на вратовръзката и събличайки сакото си.

— Вие ме вземате за някакъв луд, нали?

— Признавам, че си задавам някои въпроси — отговори адвокатът, без да се усмихне.

— Дали сте чували, че съществуват отделения за палиативно лечение?

— Прочетох, че вие завеждате точно такова в тази болница.

— Правилно. Както знаете, това са сектори, в които се приемат болни, осъдени от медицината.

— И вие им оказвате психологическа подкрепа…

— Да. Тези пациенти обикновено имат само още няколко седмици живот, при това са съвсем наясно със своето положение. С подобно нещо човек много трудно се примирява.

Часът беше вече два след обяд. Голямата зала на кафенето бе изпълнена наполовина. Натан извади цигара, но не я запали.

— Нашата мисия е да ги придружим по пътя към смъртта — продължи Гудрич. — Да направим така, че да използват малкото време, което им остава, за да си тръгнат от този свят в мир.

Той остави да минат няколко секунди, и уточни:

— В мир със себе си и в мир с околния свят.

— Много добре, но това какво ме…

Гудрич избухна:

— Какво ви засяга ли? Все същият въпрос, произлизащ от вашето мъничко его! Какво ли го засяга господин Натан дел Амико, великия адвокат, който взема по четиристотин долара на час, цялата мизерия на света? Не бихте ли могли поне за момент да забравите за вашата дребна личност?

Този път Гудрич бе минал всякакви граници. Юмрукът на адвоката се стовари върху масата.

— Чуйте ме внимателно, задник такъв! Никой не си е позволявал да ми говори по този начин, откакто съм завършил началното училище, и аз имам намерение тази практика да продължава!

Той скочи внезапно от стола си и за да се успокои, отиде при бара да си поръча малка бутилка минерална вода.

В голямата зала разговорите бяха секнали и всички го гледаха с укор в очите.

Овладей се! Намираш се в болница, все пак!

Натан отвори бутилката и изпи половината от съдържанието й. Изтече минута, преди да се върне и да седне на своята маса.

Сетне заби поглед в лицето на Гудрич — смяташе, че по този начин ще му даде да разбере, че изобщо не му пука.

— Продължавайте — подхвърли той с по-спокоен тон, но в него явно звучеше нотка на скрита враждебност.

Напрежението между двамата мъже бе осезаемо. Въпреки това лекарят поднови своята мисъл оттам, докъдето бе стигнал.

— Отделенията за палиативно лечение са предназначени за хора, за които медицината предвижда скорошна и неминуема смърт. Но има и огромен брой случаи, при които леталният изход по никакъв начин не би могъл да бъде предвиден.

— Като например инцидентите?

— Да, инцидентите, насилствената смърт, болестите, които медицината не е в състояние да установи или пък е установила прекалено късно.

Натан разбра, че стигат до най-важния момент на обяснението. На всичко отгоре през цялото време чувстваше тази болка, която стягаше гърдите му като менгеме.

— Както вече ви дадох да разберете — продължи Гудрич, — за хората е много по-лесно да възприемат смъртта, когато са осъществили своите въжделения докрай.

— Но това не е възможно в случаите на внезапна смърт!

— Невинаги.

— Как така невинаги?

— В действителност, това е една от мисиите на Вестителите.

— Вестителите?

— Да, Натан, съществуват такива хора. Тяхната мисия е да подготвят онези, които скоро ще умрат, за големия скок в отвъдния свят.

Адвокатът поклати глава.

Отвъдният свят! Тоя човек съвсем е изкукуригал.

— Искате да ми кажете, че някои знаят отнапред кой кога ще умре?

— Нещо такова — потвърди сериозно Гарет. — Ролята на Вестителите е да улеснят мирната раздяла между живите и мъртвите. Те позволяват на умиращите да подредят своя живот, преди да си отидат оттук.

Натан въздъхна.

— Мисля, че не сте улучили особено с мен: аз съм по-скоро картезиански тип, вярвам само на това, което виждам, и моят спиритичен живот не е по-развит от този на който и да било земен червей.

— Пределно ми е ясно, че това е трудно за вярване.

Натан повдигна рамене и обърна главата си към прозореца.

Каква е тази дивотия, какво правя тук?

Облаци от памучни пухчета отново пресичаха сивотата на небето, за да кацнат меко върху стъклената преграда, гледаща към паркинга.

— И ако ви разбирам добре, вие сте един от тези…

— … от тези Вестители, да.

— Затова ли знаехте за Кевин?

— Браво!

В никакъв случай не биваше да влиза в тази игра. Нищо нямаше да спечели, ако продължаваше да слуша брътвежите на тази откачалка, и въпреки това не можа да се сдържи и да не отбележи:

— Но вие нищо не направихте за него.

— Какво искате да кажете?

— С какво го подготвихте да направи големия скок? С какво „улеснихте мирната раздяла между живите и мъртвите“? Кевин не изглеждаше много спокоен и вглъбен в момента на тръгване…

— Ние не можем да се намесваме всеки път — призна Гудрич. — Това момче бе прекалено объркано и не бе в състояние да поработи върху себе си. За щастие невинаги е така.

Но дори и да приемеше тази хипотеза, пак оставаше нещо, което продължаваше да човърка Натан.

— Можехте да му попречите да умре. Трябваше да предупредите някого от охраната или полицията…

Гарет тутакси го спря:

— Това нямаше да промени кой знае какво. Никой няма власт да определя часа на смъртта. Никой освен това не може да поставя на разискване окончателното решение.

Окончателното решение; Вестителите; отвъдният свят… Защо не чистилището и адът, както вървят нещата?

Натан направи пауза от няколко секунди, за да подреди всички тези сведения, и каза с крива усмивка:

— Вие наистина ли си въобразявате, че ще ви повярвам?

— Тези неща не са чакали вие да повярвате в тях, за да съществуват в действителност.

— Казвам ви още веднъж, губите си времето, аз не съм вярващ човек.

— Това няма нищо общо с религията.

— Мисля си съвсем искрено, че вие сте си изгубили разсъдъка, и дори, че мой дълг е да известя за вашите брътвежи управителя на болницата.

— Ако това е така, то аз съм луд повече от двадесет години.

Тонът на Гарет стана по-убедителен.

— Не ви ли предупредих за Кевин?

— Това изобщо не е доказателство. Има хиляди други причини, които биха могли да обяснят как сте успели да отгатнете, че ще се самоубие.

— Не виждам много ясно кои са те.

— Някакво окултно учение, някаква секта, дрогата…

— Повярвайте ми, нямам никакво намерение да ви въвличам в цялата тази работа, Натан. Казвам ви само, че притежавам способността да предвиждам смъртта на някои хора. Знам, че ще умрат, преди да се появят първите знаци, които предизвестяват това. Затова и се старая да ги подготвя за онова, което ги очаква.

— И откъде бихте могли да се сдобиете с тази власт?

— Това е твърде сложно, Натан.

Адвокатът се изправи, надяна сакото и палтото си.

— Достатъчно се наслушах за днес.

— И аз така смятам — потвърди Гарет с разбиране.

Адвокатът се насочи към изхода, но миг преди да прекоси автоматичната врата, внезапно се обърна кръгом и се върна при Гудрич, сочейки го ядно с пръст:

— Извинете ме, задето се връщам към моята нищожна персона, докторе, но дали не се опитвате да ми кажете, че сте тук заради мен?

— …

— Вие сте тук заради мен, Гудрич, нали така? Така ли би трябвало да ви разбирам? Настанал е моят час? Изпята ми е песента, с други думи?

Гудрич изглеждаше затруднен. Създаваше впечатление, че би предпочел да избегне този разговор, но че в същото време прекрасно съзнава неговата неизбежност.

— Не съм казал точно това.

Но Натан не отдаде значение на тази забележка. Той все повече се нервираше, поради което започна да говори бързо и високо.

— Такива са, значи, вашите маниери на действие! Щом получите отнейде си вашето „предварително знание“, натрапвате се на хората, нахлувате у тях, за да им кажете: „Внимавайте, съществуват приоритети, дадена ви е само една седмица на разположение, така че побързайте да приключите каквото имате за уреждане“.

Гарет се опита да го успокои.

— Никога не съм казвал нищо подобно на хората, които трябва да умрат. Просто го знам, това е всичко.

— Е добре, Вестителю, вървете тогава да проучите как точно стоят нещата!

Този път Натан напусна залата, и то за добро.

Останал сам на масата, Гудрич доизпи кафето си, сетне разтри мълчаливо клепачите си.

През стъклото той забеляза силуета на Дел Амико, който се отдалечаваше сред снега и студа.

Ледените парцалчета се вкопчваха в косите и лицето на адвоката, но той като че ли не ги забелязваше.

В залата, близо до бара, колонките на радиото разпръсваха джазовите акорди за пиано на Бил Еванс.

Това беше една тъжна мелодия.