И след това…

13

В началото миналото и бъдещето не съществуваха.

Това бе преди Големия взрив. Той породи материята, пространството и времето.

В енциклопедиите човек може да прочете, че историята на нашата вселена започнала преди петнадесет милиарда години. Тази е и възрастта на най-старите звезди.

Що се отнася до Земята, тя се е образувала преди по-малко от пет милиарда години. Много бързо, сиреч един милиард години по-късно, на нейната повърхност се появили първите елементарни живи същества: бактериите.

После дошъл редът на човека.

Всички са учили за това, но всички го забравят: времето на човечеството си остава пренебрежимо малко в сравнение с времето на вселената. И във вътрешността дори на тази безкрайно малка трошица чак през неолита хората започнали да водят уседнал живот и да изобретяват земеделието, градовете и търговията.

Един друг разлом се очертал малко по-късно, в края на XVIII век. Постепенно икономиката придобила все по-голямо и по-голямо значение, което позволило увеличаването на произведените богатства. Сетне се заговорило за промишлената революция и за модерността.

При все това, в навечерието на този период надеждата за продължителност на живота не надвишавала тридесет и пет години.

Смъртта витаела навсякъде. Тя била нещо нормално. Хората я приемали.

От началото на света повече от осемдесет милиарда човешки същества преди нас са живели, строили градове, писали книги и творили музика.

Днес живеят само шест милиарда души. Нашите мъртъвци, следователно, са почти четиринадесет пъти повече.

Те гният и се разлагат под нашите крака и в нашите глави. Те придават уханието на нашата земя и на нашите храни.

Някои от тях ни липсват.

Скоро, след няколко милиарда години, Слънцето ще изчерпи резервите си от водород и обемът му ще се разшири стотици пъти. Температурата на Земята тогава ще надвиши 2000°С, но твърде възможно е човешкият род далеч преди това да е изчезнал от нейното лице.

Що се отнася до вселената, тя без съмнение ще продължи да се разширява и да се освобождава от всичките си галактики. С течение на времето звездите също ще угаснат, за да образуват гигантско гробище в космоса.

Тази вечер небето е ниско и нощта е спокойна.

В своя апартамент Натан дел Амико се е оставил да го заливат светлините на града, които се качват към „Сан Ремо“.

Той слуша шумовете на Ню Йорк, това непрекъснато специфично бучене, смесица от писъка на клаксоните и воя на сирените от покривите на линейките и полицейските коли.

Той е сам.

Той изпитва страх.

Неговата жена му липсва.

Той знае, че скоро ще умре.