И след това…

14

Дъговидната рамка на огромните прозорци пропускаше на вълни слънчевите лъчи в просторната всекидневна на горния етаж.

Стените, боядисани в искрящо бяло, бяха залети от светлината както в средата на лятото. Бе топло. Автоматичната система беззвучно се задейства, за да спусне щорите.

Натан се бе разплул върху ниско канапе, тапицирано със светъл туид.

С уморен жест остави поредната празна бутилка бяло вино върху дъбовия паркет. Тя бе четвъртата и тъй като нямаше навика да пие, чувстваше как леко му се гади.

От сутринта блуждаеше безцелно из апартамента си.

Кендис бе мъртва. Следователно Гарет наистина притежаваше тази шибана власт да предусеща смъртта.

За него самия това означаваше, че краят на пътуването е близо. В този миг вече не изпитваше никакви съмнения в това. Гудрич бе налице за младия Кевин, за Кендис и сега бе налице за него. Трудно бе човек да приеме този факт, но въпреки това трябваше да се примири с истинността му.

Какво да прави сега, когато знаеше, че е обещан на смъртта? Как да посрещне този удар?

Живееше в свят, където цареше духът на състезанието. Свят, който оставяше малко място за слабите. Принуден да играе ролята на свръхчовек, почти бе забравил, че е смъртен.

Навремето му се бе случило онова произшествие на Нантъкет, но по всичко личеше, че не бе си извлякъл никаква поука от него.

Натан се изправи и застана пред широките прозорци, които предлагаха феерична гледка към парка. Алкохолът му бе докарал главоболие. Страховити картини на раздяла, скръб и страдание отново се редяха в съзнанието му. Помисли си за Джош. Бе изпитал разкъсваща болка, когато служителката от социалните служби бе дошла да вземе от него момченцето няколко минути след края на грабежа. Сираче на една годинка, какво ли детство щеше да има? Сигурно щеше да премине през поредица от приемни семейства, през домове, в които щеше винаги да бъде малко излишен, през липсата на любов и закрила.

Натан се чувстваше съвсем сломен. Не, не бе силен. Никой всъщност не е такъв. Всичко се крепи на много тънка нишка: собственият му живот, както и този на Шон.

И това да го казва той, който винаги е обичал да предвижда всичко!

Макар да знаеше, че това дразни Малори, той бе сключил застраховки, за да се предпази от повечето най-големи опасности: грабеж, пожар, наводнение, гръмотевица, тероризъм… — но така и не бе положил и най-малкото усилие, за да се подготви за деня, в който ще му представят най-важната полица.

Когато го питаха, винаги отговаряше, че вярва в Бог, естествено. И какво ли друго би могъл да отговори? Намираше се в Америка, дявол да го вземе! Страна, в която дори президентът полага клетва с ръка върху Библията!

При все това, дълбоко в себе си той никога не се бе надявал, че ще има нещо отвъд или че душата я чака безсмъртие.

Огледа се около себе си. В апартамента му нямаше белези на горделивост и надменност, а по-скоро изтънчена простота и модерност. Всичко бе пространство, светлина и прозрачност. Обичаше това място. Бе го обзавел сам след развода, тъй като Малори така и не бе приела да живее в бившето жилище на баща си. Тук винаги се чувстваше в безопасност, защитен от всички естествени материали като дървото и мрамора, които съставяха неговата среда и които като че ли преминаваха през времето без видими щети.

На една от стените, покрита с обшивка от дърво, бе окачил ескизите с креда на Малори. Рисунки, които свидетелстваха за щастливите дни.

Бе пронизан от страх и в същото време чувстваше как в него се надига мощна вълна от гняв.

Защо той? И защо по този начин?

Не можеше да умре толкова бързо. Имаше още толкова неща да прави: да отгледа едно малко момиченце и да завоюва отново една жена.

Има толкова други, които трябва да вземе преди мен!

Може би не съм направил нищо възвишено през живота си, но не съм направил и нищо лошо.

Ако Вестителите на нещастието съществуват, не трябваше ли да има също така и някакъв ред или някаква йерархия в смъртта?

Разбира се, че не! Толкова деца и невинни хора умират всяка секунда. Смъртта не обича милите чувства. Затова се задоволяваме да преглъщаме горчивия хап с думите, че Бог повиква при Себе Си онези, които обича!

Натан не искаше да го повикват никъде. Той искаше да живее. Тук и сега. Обкръжен от онези, които обичаше.

Какво да прави?

В природата му не бе да чака, докато нещата се случат сами.

Пред лицето на изключителна ситуация той бе длъжен да се закачи за нещо, но трябваше да го направи бързо, защото обратното отброяване се бе ускорило.

Приближи се до една етажерка, върху която бе поставена гипсова отливка от ръката на Бони.

Сложи ръката си върху тази на своето дете и за пореден път се върна в спомените си към далечното си детство.

В главата му този период се бе съхранил като нещо хаотично и поради това не бе запазил от него нито играчки, нито албуми с фотографии. Впрочем, в неговото семейство не се правеха много снимки…

Натан се огледа още веднъж около себе си. До стълбичката един керамичен ангел от Тоскана стоеше на стража под безстрастното око на една каменна пантера, която Джордан му бе донесъл от Раджастан7.

Имаше късмет, че бе станал богат, но в същото време знаеше, че никога нищо не би могло да откупи потиснатостта и угнетението от детските години.

Натан не се сърдеше никому. Напротив, отлично знаеше, че именно през това време на изпитания бе намерил в себе си силата да се изгради като личност.

Защото по-късно, в университета, всичко се бе променило. Бе подготвен да не пропусне покрай себе си открилия му се шанс. Искаше да успее и бе работил до прималяване, без да се колебае дали да остава по цели дни в огромните зали на университетските библиотеки, потопен в учебниците по право или в изучаването на важни случаи.

Бе също така редовен посетител на спортните терени. Не бе изключителен атлет, но противно на очакванията му бе един от любимците на момичетата от агитката, които с развети от вятъра коси не пропускаха никога възможността да го окуражат.

Именно оттогава бяха престанали да го гледат като сина на домашната прислужница от Куинс, а като бъдещия велик адвокат, когото го очаква блестяща кариера.

От този период, точно обратното, бе запазил многобройни спомени.

Прекоси стаята, хвана се за парапета от ковано желязо и изкачи с няколко скока стъпалата от вулканична лава на една стълбичка, която водеше към спалнята и кабинета му.

Озовал се на етажа, мина зад стеничката от матово стъкло и метал, прикриваща малък кът за отмора, който сам си бе устроил. Нещо като салон-библиотека от мансарден тип, където подреждаше плочите и компактдисковете.

По стените бе окачил цяла колекция от шапки и блузи с изображението на „Янките“. Върху една етажерка бейзболна топка съжителстваше с няколко спортни трофея, спечелени в университета, както и с негова снимка пред първата му кола — един „Форд Мустанг“, купен на старо, навъртял преди това няколко стотици хиляди километри.

За пръв път от много време насам прегледа с носталгия старите винилови плочи от началото на осемдесетте. От музикална гледна точка това бе добра епоха: „Пинк Флойд“, „Дайър Стрейтс“, „Би Джийз“, Мадона, преди да се превърне в предмет на обожание…

Имаше и една по-стара плоча.

Виж ти, не си спомням за тази тава. Трябва да е била на Малори.

И я извади от етажерката.

Бе „Имеджин“ — култовият албум на Джон Ленън.

Върху обложката се виждаше главата на бившия Бийтълс с празни очи, който отваря нещо като прозорец към облачното небе. Със своите кръгли очилца Ленън приличаше на фантом, летящ в небосвода.

Наистина не си спомняше за тази плоча. Разбира се, знаеше чудесно песента — един химн на вселенския мир, който намираше за малко парфюмиран — но пацифистките утопии на певеца принадлежаха по-скоро на предходното поколение. Натан обърна обложката. Албумът бе издаден през септември 1971 година. Можеше да се прочете и посвещение, написано с писалка:

„Шампионе?“ Не си спомняше някой да го е наричал „шампион“.

Посвещението завършваше с нечетлив подпис.

Натан извади плочата от обложката и я сложи върху грамофона.

Инстинктивно сложи игличката в началото на третата писта. Заглавието на песента бе „Ревнивото момче“.

Прозвучаха първите акорди на пианото и изведнъж всичко се качи на повърхността.

Бе 1972 година.

През есента.

В една болнична стая в диспансера на остров Нантъкет.