И след това…

3

Натан затръшна вратата зад себе си и затвори очи, притискайки в продължение на доста време чаша студена вода към челото си. Усещаше смътно, че този инцидент няма да остане без последствия и че тепърва предстои много да слуша за Гарет Гудрич.

Трудно му бе да се залови отново за работа. Горещата вълна, която го заливаше, и все по-настойчивата болка в гърдите му пречеха да възобнови концентрацията си.

С чашата в ръка той се надигна от стола си и направи няколко крачки по посока на прозореца, за да се вгледа в синкавите отражения на „Хелмси Билдинг“. Редом с огромната фасада без никакъв чар на „Мет Лайф“1, този небостъргач с човешки ръст минаваше за истинска играчка с елегантната си кула, завършваща с покрив във формата на пирамида.

Няколко минути Натан наблюдаваше как движението се оттича на юг през рампите на двата гигантски портала, които бяха прекрачили булеварда.

Снегът продължаваше безспирно да вали, оцветявайки града в нюансите на бялото и сивото.

Винаги, когато заставаше на този прозорец, Натан чувстваше някакво неразположение. В момента на атентатите от 11 септември той работеше на своя компютър, когато избухна първата експлозия. Никога не би могъл да забрави този страховит ден на ужасите, колоните черен дим, които бяха омърсили чистото и прозрачно небе, после чудовищния облак от отломки и прах, когато кулите се срутиха. За пръв път Манхатън и неговите небостъргачи му се бяха сторили малки, раними и ефимерни.

Както повечето от своите колеги, той също се бе опитал да не си припомня до втръсване преживения тогава кошмар. Животът бе подновил своя ход. Бизнес, както обикновено. И все пак — така поне твърдяха тукашните хора — Ню Йорк никога повече не бе станал отново Ню Йорк.

Със сигурност няма да успея.

Подбра си все пак няколко дела, които подреди в елегантното куфарче, а сетне, за огромна изненада на Аби, реши да ги прегледа докрай вкъщи.

Цяла вечност бе изминала от онзи ден, в който бе напуснал кантората толкова рано. Обикновено закръгляше около четиринадесет часа работа на ден, шест дни в седмицата, а откакто се бе развел, често можеше да бъде заварен в своя кабинет дори в неделно време. От всички партньори той отчиташе най-голям брой работни часове. Към това бе редно да прибавим и последния му великолепен удар: макар всички да смятаха, че целта е изключително деликатна, той успя да приключи с успех шумното сливане на предприятията „Дауни“ и „Ню Уокс“, което бе отбелязано с твърде ласкателна статия в „Нешънъл Лоуйър“ — едно от най-реномираните списания в адвокатския бранш. Натан обезсърчаваше повечето от колегите си. Бе прекалено примерен, прекалено съвършен. Без да се задоволява с предимствата на своята привлекателна физика, той никога не забравяше да каже „добър ден“ на секретарките, да благодари на портиера, който бе му повикал такси, и посвещаваше безплатно по няколко часа месечно на бедни клиенти.

Свежият въздух на улицата му се отрази добре. Снегът почти бе спрял, а и валежите не бяха чак толкова обилни, за да предизвикат затруднение в движението. Докато дебнеше такситата, се заслуша в детския хор, облечен в дълги искрящобели роби, който пееше Ave verum corpus пред църквата „Свети Вартоломей“. Въпреки че положи усилие, той не можа да се отърве от усещането за нещо нежно, но същевременно и тревожно, което тази музика му навява.

Натан пристигна в „Сан Ремо“ непосредствено след осемнадесет часа, направи си горещ чай и грабна телефонната слушалка.

Въпреки че в Сан Диего бе едва три следобед, Бони и Малори навярно вече си бяха вкъщи. Трябваше да уточни подробностите по пристигането на дъщеря си, която след няколко дни щеше да дойде при него, за да прекара част от предстоящата ваканция.

Набра внимателно номера. След три позвънявания се включи телефонният секретар.

„Набрали сте номера на Малори Уекслър. В момента не мога да ви отговоря, но…“

Звученето на нейния глас му се отразяваше добре. Все едно да поемеш голяма глътка кислород, който за дълго е бил недостъпен за теб. Ето от какво бе лишен той, който съвсем нямаше навика да се задоволява с малко.

Изведнъж записът на секретаря прекъсна:

— Ало!

Натан направи свръхчовешко усилие да говори с весел тон, прибягвайки отново до своя глупав стар рефлекс: никога, в никакъв случай да не показва своите слабости, дори на жената, която го познаваше от детинство.

— Привет, Малори!

От колко ли време не я бе наричал „любима“?

— Здравей — отговори му тя без топлота.

— Всичко наред ли е?

В нейния тон се почувства раздразнение:

— Какво искаш, Натан?

Добре, разбрах: и днес не е денят, когато ще се съгласиш да подновиш нормалните разговори с мен.

— Обадих се само за да се договорим за пътуването на Бони. Тя при теб ли е?

— На урок по цигулка е. Ще се върне след час.

— А не би ли могла ти да ми кажеш кога излита самолетът й? — предложи той. — Струва ми се, че би трябвало да пристигне някъде привечер…

— Тя ще се върне след един час — повтори Малори, бързайки да сложи край на този разговор.

— Чудесно, в такъв случай, до ско…

Но тя вече бе затворила.

Никога не би могъл да си представи, че съществува възможността взаимоотношенията им да достигнат до такава степен на неприязън. Как става така, че двама души, които са били толкова близки, съумяват да стигнат дотам, че да се държат един към друг като съвършено непознати? Как е възможно това? Излегна се на канапето в хола и остави погледът му да блуждае по тавана. Какъв наивник бе той! Трябваше само да се поогледа около себе си: разводи, прелюбодеяния, умора… В неговия занаят конкуренцията бе безмилостна. Можеха да успеят само онези, които жертваха част от семейния живот и свободното си време. Всеки от клиентите на кантората имаше зад гърба си много десетки милиони долари — нещо, което изискваше част от адвокатите да бъдат изцяло на тяхно разположение. Това бе правилото на играта, цената, която трябваше да бъде платена, за да се издигнеш до компанията на големите. И Натан го бе приел. В замяна на това заплатата му бе достигнала вече 45 000 долара месечно, без да се смятат предимствата в натура. Това означаваше, че в качеството си на партньор той вземаше годишна премия в размер на почти половин милион долара. Банковата му сметка за пръв път бе преминала границата от един милион. А това бе само началото.

Ала частният му живот бе следвал траектория, съвършено противоположна на завоювания професионален успех. През последните години бракът му се бе разпаднал. Постепенно кантората бе заела целия му живот. Дотам, че дори не намираше време да седне за закуска със семейството си или да провери домашните на малката си дъщеря. Когато забеляза размера на щетите, вече бе късно да се върне назад и разводът се бе превърнал във факт от няколко месеца насам. Впрочем, той съвсем не бе единственият в това отношение — в кантората повече от половината му колеги също така бяха разделени със своите съпруги. Но това не бе никаква утеха.

Натан много се тревожеше за Бони, която бе силно разстроена от тези събития. На седем години, тя все още мокреше нощем леглото под себе си и според майка си имаше чести кризи на повишена тревожност. Натан й се обаждаше всяка вечер, но би предпочел да бъде по-близо до нея.

Не, помисли си той, като седна на канапето, един мъж, който спи самотен в голямото легло и който не е виждал дъщеричката си от три месеца, не е успял в живота, нищо че междувременно е станал милионер.

Натан издърпа от безименния си пръст брачната халка, която продължаваше упорито да носи, и прочете от вътрешната й страна стиха от псалма, който Малори бе поръчала да гравират за тяхната сватба:

Знаеше какво се казва по-нататък:

Пълни глупости! Нежни цветенца за начинаещи влюбени. Любовта не е тази абсолютна и непоклатима същност, която устоява на времето и изпитанията.

И въпреки това дълги години той бе убеден, че в тяхната връзка има нещо изключително, някакво магическо и ирационално измерение, скрепено и подпечатано още в детството. С Малори се познаваха от шестгодишни. От самото начало една невидима нишка ги бе свързала помежду им и съдбата бе пожелала да ги превърне в естествени съюзници пред трудностите на живота.

Той погледна към разположените върху шкафа снимки на своята бивша жена, поставени в изящни рамки. Загледа се дълго в последната, която си бе набавил с помощта на Бони.

Бледността, белязала лицето на Малори, свидетелстваше за трудния период след техния развод, но тя не можеше да загрози нито дългите й мигли, нито финия й нос, нито белите й зъби. Снимката бе направена по време на разходка край „Силвър Странд Бийч“ — плажа със сребърните раковини. В този ден тя си бе сплела косите на плитки, които бе вдигнала на кок и прикрепила с фиба под формата на мида. Малките очила с метална рамка я правеха да прилича на Никол Кидман от „Широко затворени очи“, нищо че Малори не обичаше това сравнение. Натан не можа да сдържи усмивката си, защото бе облечена в един от вечните си пуловери, приличащи на мозайка от различни парченца, които тя сама си плетеше и които й придаваха шикозен и в същото време безгрижен вид.

Носител на докторат по икономика на околната среда, тя преподаваше в университета, но откакто се бе преместила в старата къща на баба си в околностите на Сан Диего, бе изоставила тези занимания, за да се посвети изцяло на различни асоциации, чиято цел бе да подпомагат хората с най-неравностойно положение в обществото. Малори поддържаше от домашния си компютър интернет страницата на някаква неправителствена организация, а в същото време рисуваше акварели и майстореше малки мебели, които украсяваше с морски черупки и продаваше на туристите през лятото, когато прекарваше ваканцията си на Нантъкет. Нито парите, нито успехът са били някога каквато и да било мотивация за Малори. Тя обичаше да повтаря, че една разходка в гората или по плажа не струва и един долар. Натан не се съгласяваше изцяло с тези опростенчески разсъждения.

Много лесно, когато никога нищо не ти е липсвало!

Малори произлизаше от заможно и известно семейство. Баща й бе главен партньор в една от най-влиятелните юридически кантори в Бостън. Тя нямаше нужда от професионален успех, за да придобие високо социално положение, каквото притежаваше по наследство.

За миг Натан си припомни точното местоположение на всички бенки, пръснати по цялото й тяло. Сетне се насили да прогони този спомен и да отвори едно от делата, които си бе донесъл от службата. Включи преносимия си компютър, нахвърли необходимите бележки и продиктува няколко писма до Аби.

Най-сетне, към седем и половина, телефонът иззвъня и той можа да проведе така очаквания разговор.

— Здравей, татенце!

— Здравей, малка катеричке!

Бони му разказа с подробности как е минал денят й. Това се бе превърнало в неотменна част от всекидневните им разговори. Описа му тигрите и хипопотамите, които бе видяла при училищното посещение в зоологическата градина на „Балбоа парк“. Той я разпита как върви школото и как е завършил футболният мач, на който бе ходила предишния ден. По някакъв парадоксален начин Натан бе започнал да разговаря толкова много и за такива подробности с дъщеря си едва откакто бе заживяла на три хиляди километра от него.

Изведнъж в нейния глас се появиха нотки на тревога:

— Искам да те помоля за нещо.

— Всичко каквото пожелаеш, миличка.

— Страх ме е да се кача на самолета съвсем самичка. Искам да дойдеш да ме вземеш в събота.

— Глупости, Бони, ти вече си голямо момиче, нали.

Работата беше там, че имаше важна професионална среща тази събота: последните договорености между две фирми, върху които беше работил от няколко месеца насам. Всъщност именно той бе настоявал да бъде определена точно тази дата!

— Моля ти се, татенце, ела да ме вземеш!

Не бе трудно да усети как на другия край на линията сълзите напираха към гърлото на детето. Бони не бе капризно момиченце. Нейният отказ да се качи сама на самолета бе доказателство, че изпитва истински ужас. За нищо на света Натан не би искал да й причини мъка. Още по-малко точно в този момент.

— Добре, няма проблем, моето момиче. Ще бъда там. Обещавам.

Тя възвърна спокойствието си и двамата си поговориха още няколко минути. За да й подобри настроението и да я накара да се засмее, той й разказа някаква история и на няколко пъти си преправи гласа, имитирайки много сполучливо Мечо Пух, който иска своето гърненце с мед.

Обичам те, бебчо.

След като положи слушалката, той потъна за няколко минути в размишление върху последствията от отлагането на съботната среща. Разбира се, винаги можеше да намери решение, като изпрати някого да доведе дъщеря му от Калифорния. Но бързо изостави тази глупава идея. Това беше нещо, което Малори никога не би му простила. И после, бе обещал на Бони, че той ще дойде при нея. Не можеше и дума да става да я измами. Както и да е, би трябвало поне веднъж да намери изход.

Продиктува още няколко бележки на своя диктофон и в крайна сметка заспа на канапето, без да си свали обувките, нито да угаси лампите.

От съня го изтръгна резкият звън на интерфона. Беше Питър, пазачът, който го търсеше от своя пост в портиерната:

— Един човек ви търси, господине: доктор Гарет Гудрич.

Натан погледна часовника си: по дяволите, двадесет и един часът! Нямаше никакво намерение да бъде безпокоен чак вкъщи от този тип.

— Не го пускай да влиза, Питър, не познавам този господин.

— Не се правете на глупак! — провикна се Гудрич, който очевидно бе издърпал слушалката от ръцете на портиера. — Важно е!

Дявол да го вземе! Какво съм ти направил, Господи, та ме наказваш така?

Натан направи кратка пауза, като си търкаше клепачите. Дълбоко в себе си знаеше, че няма да си намери покой, преди да е свършил с Гудрич. Което предполагаше най-напред да разбере какво всъщност иска от него този човек.

— Добре! — предаде се той. — Пуснете го да се качи, Питър.

Закопча ризата си, отвори входната врата на апартамента и излезе на площадката, за да изчака неподвижно лекаря, който не след дълго се появи на 23-тия етаж.

— Какво ви прихваща, Гарет? Не видяхте ли колко е часът?

— Хубав апартамент — каза мъжът, хвърляйки един поглед към обстановката.

— Попитах ви какво ви прихваща.

— Мисля, че трябва да дойдете с мен, Дел Амико.

— А не трябва ли да се разкарате оттук? Аз да не съм ви момче за поръчки!

Гарет се опита да го успокои.

— А ако все пак ми се доверите?

— И какво ми доказва, че не сте някой опасен тип?

— Абсолютно нищо — произнесе Гудрич, повдигайки рамене. — Всеки човек е потенциално опасен, в това няма никакви съмнения.

С ръце в джобовете, загърнат в огромното си палто, Гудрич вървеше спокойно по улицата, следван от една глава по-ниския Натан, който ръкомахаше до него:

— И какъв кучи студ на всичко отгоре!

— Винаги ли се оплаквате така? — попита Гарет. — През лятото този град е задушаващ. Именно през зимата Ню Йорк е такъв, какъвто трябва.

— Дивотии!

— Впрочем, студът спира и убива микробите, и после…

Натан не му остави време да развие мисълта си.

— Да хванем поне едно такси.

Той стъпи на платното и вдигна ръка, за да спре една кола.

— Такси! Такси!

— Спрете да крещите, ставате смешен.

— Ако си мислите, че ще оставя топките ми да замръзнат само за да ви доставя удоволствие, не сте познали!

Две таксита минаха покрай тях, без да забавят хода си. Най-сетне един yellow cab се спря пред „Сенчъри Апартмънтс“2. Двамата мъже се напъхаха вътре и Гудрич каза на шофьора накъде да кара: кръстовището на „Пето авеню“ и „34-та улица“.

Натан разтри ръцете си една в друга. Колата бе добре отоплена. По радиото звучеше стара песен на Синатра.

Бродуей гъмжеше от народ. Преди наближаващите коледни празници много от магазинчетата оставаха отворени през цялата нощ.

— Пеша май щяхме да стигнем по-бързо — не се стърпя да отбележи Гудрич с очевидно задоволство, когато колата за пореден път бе заседнала в задръстването.

Натан му хвърли не особено дружелюбен поглед.

След няколко минути таксито успя да излезе на „Седмо авеню“, където движението не бе така гъсто. Скоро слязоха до „34-та улица“, завиха наляво и изминаха още стотина метра, преди да спрат.

Гудрич плати на шофьора и двамата слязоха от колата.

Намираха се в подножието на един от най-известните силуети на Манхатън — „Емпайър Стейт Билдинг“.