И след това…

10

Натан запали фаровете, преди да запали двигателя на джипа.

Докато караше, извади мобилния си телефон и натисна копчето за автоматично набиране на службата за справки. Поиска да му дадат номера на болницата в Стейтън Айлънд, защото имаше твърдото намерение да поговори с Гудрич.

— Докторът излезе от болницата след края на работното време — осведоми го телефонистката. — Тъй като утре не е на работа, предполагам, че е заминал да си отпочине в своята къща в Кънектикът.

— Бих ви помолил да ми дадете адреса му.

— Съжалявам, господине, не съм упълномощена да давам подобна информация — произнесе тя обичайната си фраза с неприязнен тон.

— Аз съм негов приятел, а случаят е много спешен.

— Ако сте му приятел, той със сигурност би трябвало да ви е дал своя адрес…

— Слушайте — прекъсна я рязко Натан, — аз идвах вчера при вас, в болницата, преди три дни — също. Може би си спомняте за мен? Аз съм адвокат и…

— Съжалявам.

— Дайте ми, по дяволите, този шибан адрес! — изрева Натан в слушалката.

Чувстваше нервите си съвършено оголени.

От другата страна телефонистката пусна една дълга въздишка. Сали Греъм трябваше да приключи смяната си след по-малко от тридесет минути. Болницата й плащаше 7 долара на час. Нито лекарите, нито сестрите й засвидетелстваха и най-малкото уважение. Тя нямаше намерение да позволява на този побеснял неврастеник да й досажда повече, а най-добрият начин да се отърве от него бе да му даде каквото искаше. Ето защо се порови в електронните картотеки и в края на краищата му съобщи точния адрес.

— Уф… благодаря — промърмори Натан, — извинявайте, че така се развиках.

Но тя бе вече затворила.

Извъртя рязко волана и пое по посока на Веразано Бридж, за да стигне до Бруклин, без да се качва на ферибота.

В далечината светлините на „Файненшъл Дистрикт“ се отразяваха в черните води, миещи устието на Хъдсън.

Рейндж роувърът със своите 285 коня пасваше прекрасно на пътя. Той напусна Манхатън по шосе №95, след което подкара към Кънектикът. Картините от филма, който току-що бе видял, се прожектираха отново в съзнанието му. Караше бързо, прекалено бързо: хвърляйки поглед върху километража, Натан усети, че далеч бе надхвърлил разрешената скорост, и се принуди да намали.

Обичаше Нова Англия с нейните селища, които изглеждаха неподвластни на времето и сякаш излизаха направо от илюстрациите на Норман Рокуел. Това е истинската Америка, мислеше си той, Америка на пионерите и традициите, на Марк Твен и Стивън Кинг.

Потънал в размишления, Натан кара така повече от час, преди да пристигне в градчето Мистик, древен китобоен център, което днес представляваше точно копие на пристанище от XIX век.

Бе минавал през него миналото лято — а може би по-миналото? — на път за Филаделфия. Спомняше си много добре изящните къщи, строени за капитаните на китобойните кораби. През туристическия сезон мястото бе изключително многолюдно, ала през зимата посетителите бяха малко. Тази вечер всичко изглеждаше спокойно и мъртво, като че ли студеният и солен океански вятър бе кристализирал Мистик, за да го превърне в призрачен град.

Натан продължи още няколко мили на изток по шосе №1. Малко преди Стонингтън се спря пред една къща, стояща доста самотно на брега. Ако сведенията на телефонистката бяха точни, именно тук трябваше да открие Гудрич.

Слезе от колата и прекоси ивицата пясък, отделяща пътя от къщата. Неколкократно се видя принуден да вдигне ръце, за да защити очите си от облаците пясък, вдигани от вятъра. Океанът бе на една ръка разстояние и грохотът на вълните, примесен с режещите крясъци на чайките, образуваше една изненадваща, почти нереална звукова картина.

Къщата имаше леко тайнствен вид. Със своите три етажа тя бе много висока, но твърде тясна и сякаш свита в самата себе си. Всеки етаж имаше по един малък и доста плитък балкон, но всички те бяха с различна големина и форма, което придаваше на целия й облик нещо изкривено и недодялано.

На вратата липсваше звънец. Натан заудря силно по нея, за да пребори воя на вятъра.

Добре, успокой се, Натан, това не е мотелът на Бейтс5 все пак!

Гарет дойде да му отвори доста бързо. Очите му блестяха. Той изгледа адвоката с необичайна за него усмивка, след което каза простичко:

— Очаквах ви, Натан.

Бе навил ръкавите на ризата си, върху която бе надянал нашарена с лекета престилка.

Без да каже нищо, Натан го последва в кухнята.

Тя представляваше привлекателна и гостоприемна стая, чиито стени бяха частично облицовани с морскосини плочки. Ламперия от патинирано дърво я покриваше по дължина, а над нея бе окачен впечатляващ набор от калайдисани наскоро медни съдове.

— Настанявайте се както ви е удобно — каза му Гудрич, подавайки му начената бутилка. — Опитайте това бяло чилийско вино, фантастично е.

После го изостави за няколко минути, за да се засуети пред колелата за печене на една старовремска фурна. Миризми на морски дарове се разнесоха из стаята. Известно време лекарят не произнесе нито дума, погълнат от приготвянето на някакво сложно ястие.

Натан го наблюдаваше смаяно. Без съмнение, този тип го бе заинтригувал. Кой бе той в действителност? Какво искаше от него? Гарет изглеждаше оживен от някаква странна веселост, а причината за това очевидно не бе далеч от бутилката вино, която адвокатът току-що бе оставил почти празна на масата в трапезарията.

Виждал съм го. Сигурен съм, че съм виждал някъде този човек. Било е много отдавна, но…

Опита се за миг да си го представи без брада. Вдъхновението обаче не го споходи. Споходи го само усещането, че в един или друг момент от своя живот се е опитвал да забрави това лице.

Гудрич взе две фаянсови купи от едно прясно боядисано дървено шкафче.

— Надявам се, че ще вечеряте заедно с мен. Приготвил съм мидена чорба и очаквам вашето мнение за нея.

— Слушайте, Гарет, не съм дошъл чак дотук, за да играя ролята на морско свинче във вашите кулинарни експерименти. Смятам, че трябва да поговорим за…

— Не обичам да ям сам — прекъсна го Гарет, разливайки в купите гъста супа от средиземноморски миди с лук.

— Не сте ли женен, Гудрич? — попита го Натан, гребвайки първата лъжица от купата.

— Усещате ли парченцата препечен бекон? Хрускави са.

Адвокатът се засмя.

— Зададох ви определен въпрос, Гарет: сам ли живеете?

— Да, инспекторе: първата ми жена почина преди повече от двадесет години. След това направих неуспешен опит да живея семейно, който приключи с развод. Оттогава проявявам достатъчно мъдрост да не упорствам.

Натан разгъна голяма ленена кърпа.

— Много отдавна е било, нали?

— Моля?

— Ние двамата. Ние с вас сме се срещали, но е било много отдавна.

За пореден път Гудрич подмина този въпрос.

— Какво ще кажете за моята гарсониера? Очарователна, нали? Знаете ли, че тук има няколко много прочути места за любителите на риболова? Утре не съм на работа и смятам да ги наобиколя. Ако сърцето ви тегли, чувствайте се поканен да ме придружите…

С очевидно удоволствие Гарет се зае да поднася пържени орехи от Сейнт Джек, хрупкав ориз с масло и чесън. Отвориха нова бутилка чилийско вино, сетне още една.

За пръв път от много време Натан имаше усещането, че нещо започна да се отпуска в него. Някакво блаженство завладя цялото му тяло и изведнъж се почувства в съвършена хармония с лекаря.

Гарет му говореше за ужасяващата действителност, с която се сблъскваше в своята работа: за нелечимите болести, с които се занимаваше всеки ден; за смъртта, която избликваше ненадейно, заслепявайки неподготвените за това преминаване в неизвестното; за неутолимата потребност да се грижиш за себеподобните и да облекчаваш техните болки.

Спомена също така и за страстта си към кулинарните и риболовните подвизи, които му помагаха да възстанови своите сили през почивните дни.

— Знаете ли, много е трудно да се издържа на всичко това. Човек не бива да се отъждествява със своя пациент, но в същото време трябва да бъде достатъчно близко до него, за да го подкрепя и да му съчувства. Невинаги е лесно да се намери точната мярка.

Натан си припомни телесната немощ и духовната покруса на пациентите от отделението за палиативно лечение, което бе посетил предишния ден. Как да продължаваш да лекуваш, когато битката ти е предварително изгубена? Как да вдъхваш надежди и да придаваш смисъл на живота чак до неговия край?

— Не, никак не е лесно да намериш точната мярка — повтори Гудрич като че ли на себе си.

Последва продължителна тишина.

Именно тогава Натан реши да попита:

— Не искате ли да ми кажете нещо за Кендис Кук?

Кухнята бе свързана с хола чрез голяма засводена врата. На пода плочките от теракота, едни и същи във всички стаи, обединяваха пространството и правеха в известна степен условно разделението между тях.

Холът бе несъмнено едно от най-приятните помещения в цялата къща и Натан светкавично оцени това. Това бе място, където на драго сърце би прекарал някоя и друга вечер заедно с Малори и Бони.

Всичко тук бе направено, за да създава задушевна и уютна атмосфера — от откритите дебели талпи на тавана до обшитите с дърво стени, които придаваха топлина на пространството. Върху камината макет на тримачтов кораб бе поставен в съседство със стар секстант, а в един от ъглите на стаята направо върху пода стояха няколко плетени кошнички, в които бе подредена истинска колекция от морски трофеи.

Натан се настани в лек фотьойл от индийска тръстика с цвят на пчелен мед, докато Гарет внимателно боравеше с много стара кафеварка, покрита с фини инкрустации.

— Значи, срещнали сте се с нея…

Натан въздъхна:

— Наистина не ми оставихте никакъв избор.

— Тя е много прелестно момиче, трябва да ви кажа.

Дълбока тъга замрежи погледа на Гудрич. Дел Амико забеляза това:

— Какво ще се случи с нея?

И веднага съжали за този въпрос, защото той означаваше, че допуска съществуването на свръхестествените възможности на лекаря.

— Неизбежното — отговори Гудрич, подавайки му чаша кафе.

— Нищо не е неизбежно — заяви натъртено адвокатът.

— Много добре знаете, че е.

Натан извади цигара от скритото в джоба му пакетче и я запали от трепкащия пламък на една свещ. Пое си дълбока глътка и почувства как по тялото му се разлива спокойствие и в същото време — слабост.

— Тази къща е за непушачи — направи му забележка Гудрич.

— Шегувате се, нали. С вас опразнихме два литра алкохол, така че спестете ми уроците си по морал и по-добре ми разкажете за нея. Кажете ми нещо за Кендис.

Гарет се тръшна върху канапето, покрито с корабно платно, сетне сплете на гърдите своите яки ръце.

— Кендис е родена в един краен квартал на Хюстън в доста бедно семейство. Родителите й се разделили, когато била на три години. Преместила се с майка си в Ню Йорк, но продължила редовно да се вижда с баща си до единадесетгодишната си възраст.

— Една история като много други — отбеляза адвокатът.

Гудрич поклати глава.

— Не мисля, че от вас би излязъл добър лекар: всеки живот е уникален.

Изведнъж напрежението между тях рязко се покачи. Натан реагира на забележката:

— Аз съм добър адвокат. Това ми стига.

— Вие сте успешен защитник на интересите на някои големи компании. Това не ви прави непременно добър адвокат.

— Изобщо не ми пука за вашето мнение.

— Липсва ви човечност…

— Абсолютно вярно!

— И смиреност.

— Нямам желание да обсъждам тази тема с вас, но продължавайте, Гарет. Кендис продължила да се вижда с баща си, докато станала на единадесет години и после…?

— … и после внезапно той престанал да дава какъвто и да било признак на живот.

— Защо?

— Поради простата и ясна причина, че се намирал… в затвора.

— Това е онзи човек, когото видях преди няколко часа и който сега живее с нея, така ли?

— Точно така, той е стар пандизчия. Осъдили го през 1985 година за грабеж, който завършил твърде неуспешно.

— Но вече са го освободили?

Гудрич сложи чашката си върху един скрин от полирано дърво, който му служеше за ниска масичка.

— Да. Излязъл е от затвора преди две години. Намерил си работа като работник по поддръжката на летището в Хюстън и се настанил в малкия апартамент, който трябва да сте видели на филмчето.

— Вие ли сте го открили там?

Гудрич кимна в знак на потвърждение.

— Той нямаше кураж да се обади на дъщеря си. Бе й написал десетки писма в затвора, но никога не бе посмял да й ги изпрати.

— И вие сте изиграли ролята на ангел хранител?

— Спестете ми подобни изрази, моля. Аз чисто и просто разбих вратата на апартамента му, докато той беше на работа, и откраднах писмата, които изпратих на дъщеря му. Добавих и моето кратко филмче, за да може Кендис да се добере до него.

Натан му хвърли гневен поглед.

— Но кой сте вие, в името на какво си позволявате да се бъркате така в живота на хората?

— Кендис имаше нужда от подобно откритие. Тя винаги бе живяла с мисълта, че баща й я е зарязал. За нея бе голямо облекчение да узнае, че той никога не е преставал да я обича.

— Нима това е било толкова важно?

— Липсата на баща, трябва да знаете, невинаги позволява на младия човек да изгради своята личност в подходящи условия.

— Зависи — каза Натан. — Моят налагаше майка ми, докато един прекрасен ден не се измете на другия край на страната. От тази гледна точка, неговото отсъствие не ми е пречело бог знае колко…

Мълчание, напоено с неудобство и притеснение, увисна във въздуха.

— Животът на този човек е бил съсипан. Но малко по малко той се опитва да го изгражда наново. Така или иначе, има пълното право да открие своята дъщеря и да види своето внуче.

— Но, да ви вземат мътните, щом знаете, че Кендис ще умре, защитете я! Направете нещо това да не се случва!

Гудрич затвори очи и отговори с непреодолим фатализъм:

— Ограничил съм се да събера това семейство, Натан, да им осигуря малко радост и утеха, но вече ви казах: никой не може да променя хода на нещата. Вие също трябва да приемете това.

Адвокатът скочи от мястото си.

— Ако в моя живот бях приемал всичко онова, което са се опитвали да ми налагат, щях още да работя като хамалин в някой завод!

Гудрич на свой ред се надигна и потисна прозявката си.

— Имате много досаден навик да отнасяте всичко към собствената си персона.

— Защото нея познавам най-добре.

Лекарят се хвана за парапета на малка стълбичка, започваща от средата на хола.

— Можете да спите тук, ако ви харесва. Имам една стая за приятели на първия етаж, ще ви дам и чисти чаршафи.

Отвън се дочуваше ревът на вятъра и грохотът на вълните, които връхлитаха върху плажа. Усещаше се, че океанът е тук, съвсем наблизо.

Обезсърчен, че трябва да се озове в своя празен и студен апартамент, и омаломощен от повечкото алкохол, Натан прие поканата, без да кара да го молят.