И след това…

Пролог

Остров Нантъкет, Масачузетс, есента на 1972 година

Езерото се простираше на изток от острова, зад блатата, които заливаха плантациите с боровинки. Бе хубав ден.

След няколко дни на студ мекотата се бе върнала и повърхността на водата отразяваше пламтящите отблясъци на циганското лято.

— Ей, ела да видиш!

Момченцето се приближи до брега и погледна натам, накъдето сочеше малката му приятелка. Една голяма птица плуваше насред листата. Безупречното тяло без нито едно петънце, черната като катран човка и невероятно дългата шия придаваха на птицата величествена грация.

Един лебед.

Когато бе на не повече от няколко метра от децата, лебедът потопи главата и врата си във водата. После отново се показа на повърхността и нададе дълъг вик, мек и мелодичен, напълно различен от блеенето на лебедите с жълти човки, които служат за украшения на обществените паркове.

— Ще го погаля!

Момиченцето изтича съвсем близо до брега и протегна ръка. Изплашена, птицата разтвори криле с толкова рязко движение, че го накара да загуби равновесие. То падна тежко във водата, докато лебедът се издигаше над повърхността със силни и отсечени плясъци на крилете.

Тя моментално почувства как дишането й секва от смразяващия студ, сякаш менгеме бе стиснало гръдния й кош. За своята възраст бе добра плувкиня. На плажа й се бе случвало да преплува бруст по няколкостотин метра. Ала водите на езерото бяха ледени, а брегът бе труднодостъпен. Напрегна всичките си сили да го достигне, а после бе скована от ужас, понеже разбра, че няма да успее да се изкачи върху брега. Чувстваше се нищожна, цялата погълната от тази течна безкрайност.

Когато видя, че приятелката му е в беда, момченцето изобщо не се поколеба: събу си обувките и се хвърли с дрехите във водата.

— Хвани се за мене, не се бой.

Момиченцето се вкопчи в него и с общи усилия двамата съумяха да се приближат до сушата. Гмурна се, за да я повдигне с всички сили, и благодарение на помощта му тя успя да излезе на брега.

Когато и той на свой ред се помъчи да се покатери, почувства как силите го напускат, сякаш две могъщи ръце го увличаха със страшна сила към дъното на езерото. Задушаваше се. Сърцето му започна бясно да бие, а в същото време страхотен натиск стягаше мозъка му.

Продължи да се бори, докато не усети, че дробовете му се изпълват с вода. Сетне, останал без капчица сила, отслаби хватката на ръцете и се отпусна. Усети как тъпанчетата му експлодираха и всичко около него почерня. Обгърнат от непрогледен мрак, разбра, че без съмнение това е краят.

Защото вече нямаше абсолютно нищо. Нищо, освен този черен и страховит студ.

Тъмнина.

Тъмнина.

После изведнъж…

Ярка светлина.