Железният изпит

ГЛАВА ВТОРА

Маговете бяха не повече от половин дузина, но сякаш изпълваха цялото пространство с присъствието си. Кал не бе сигурен как си ги бе представял. Баща му бе маг и изглеждаше съвсем обикновено, макар и леко ексцентричен. Бе смятал, че повечето магове ще да са много по-странни. Може би със заострени шапки или пък в роби със звезди по тях. Тайничко се надяваше някой от тях да е зелен.

За негово разочарование, те изглеждаха съвсем нормални - три жени и трима мъже, облечени в свободни туники с дълги ръкави и панталони, направени от същия плат. На китките си имаха гривни от метал и кожа, но Кал не можеше да прецени дали това е нещо специално, или просто моден аксесоар.

Най-високият от маговете, широкоплещест мъж с орлов нос и рошава прошарена коса, пристъпи напред и се обърна към семействата на скамейките.

- Добре дошли, кандидати. Добре дошли, роднини и приятели на кандидатите. Това е най-важният следобед в живота на вашето дете.

„Страхотно", помисли си Кал. „Добър начин да ни успокоят."

- Не знаят ли, че всички тук се опитват да влязат в училището за вълшебства?

- Родителите вярват в това, в което искат да вярват - поклати глава баща му. -Чуват това, което искат да чуят. Ако желаят детето им да бъде известен атлет, смятат, че кандидатства за специално спортно обучение. Ако искат да е неврохирург, мислят, че това е някакъв предварителен курс. Ако държат да е заможен, смятат, че това е училище, което ще го свърже с богатите и известните.

Магът продължи с обясненията как ще протече следобедът и колко време ще отнеме изпитът.

- Някои от вас са пропътували дълъг път, за да предоставят на детето си тази възможност. Искаме да благодарим...

Кал го слушаше, но чу и друг глас, който сякаш идваше отвсякъде и никъде.

„Когато Майстор Норт свърши с представянето, всички кандидати трябва да се изправят и да пристъпят напред. Изпитът ще започне всеки момент."

- Чу ли това? - попита Кал и баща му кимна. Кал се огледа около себе си. Всички гледаха към магьосниците. Някои бяха нетърпеливи, други - усмихнати.

- Ами децата?

Магът - Кал се досети, че това трябва да е споменатият от безплътния глас Майстор Норт - приключи с встъпителните слова.

Кал знаеше, че трябва да слезе от скамейката, понеже щеше да му е по-трудно отколкото на останалите деца. Искаше обаче да чуе отговора.

- Всеки, който има някаква сила, може да чуе Майстор Финиъс. Повечето от кандидатите са имали някакво магическо преживяване досега. Някои се досещат какви са, други го знаят със сигурност, на останалите предстои да разберат.

Чу се шумолене, когато децата станаха на крака и накараха металните стойки да потреперят.

- Какво е първото изпитание? - попита Кал баща си. - Пак ли ще чуем Майстор Финиъс?

Баща му почти не го чуваше. Изглеждаше разсеян.

- Предполагам. Другите изпитания обаче ще бъдат много лоши. Само помни какво ти казах. Всичко ще приключи бързо.

Хвана Кал за китката, стряскайки го. Знаеше, че баща му го обича, но рядко го бе виждал да става сантиментален. Стисна ръката му и след това го пусна.

- Върви!

Докато Кал слизаше надолу по скамейките, останалите деца се събраха по групи. Една от жените магове махна на Кал да се присъедини към нейната група. Другите кандидати си шептяха нещо. Изглеждаха нервни, но и нетърпеливи. Кал видя Кайли Майлс през две групи. Запита се дали трябва да й каже, че това не е изпит по балет. Тя обаче бе широко усмихната и си говореше с другите кандидати, а и той се съмняваше, че би го послушала.

„Изпити по балет", помисли си мрачно той. „Ето как те зарибяват."

- Аз съм Майстор Милагрос - каза жената маг, която бе махнала на Кал, докато извеждаше групата от голямата зала по дълъг коридор, боядисан с бяла боя.

- За първото изпитание всички ще бъдем заедно. Моля, последвайте ме в редица, без да се бутате.

Кал, който беше най-отзад, трябваше да ускори крачка, за да не изостане. Знаеше, че ако закъснее, би имал предимство, тъй като щеше да ги накара да помислят, че не се интересува от изпитанията и не знае какво прави. Мразеше обаче погледите, които му хвърлиха, докато куцука най-отзад. Всъщност се забърза толкова много, че блъсна едно хубаво момиче с големи, тъмни очи. То го погледна раздразнено изпод още по-тъмните кичури на косата си.

- Извинете - каза автоматично Кал.

- Всички се притесняваме - каза момичето, което бе малко смешно. То не изглеждаше никак притеснено, а напротив. Бе напълно спокойно, с повдигнати вежди. По карамеления пуловер нямаше и петънце, нито пък по скъпите дънки. На врата си носеше филигрирана висулка, която Кал разпозна благодарение на посещенията си в антикварни магазини като „Ръката на Фатима". Златните обеци на ушите й изглеждаха, като че са принадлежали на принцеса, а може би и на кралица. Кал внезапно се почувства мръсен и непохватен.

- Здравей, Тамара! - извика високо момче от азиатски произход с късо подстригана черна коса. Момичето извърна поглед от Кал. Момчето каза нещо, което Кал не можа да чуе, и се усмихна злорадо. Кал се притесни, че става дума за него, за това, че е сакат, блъскащ се в хората. Като някакво чудовище на Франкенщайн.

Изпита унижение - особено предвид факта, че Тамара не бе забелязала крака му. Бе подразнена от това, че я е бутнал, като нормално дете. Напомни си, че веднага щом се провали на изпита, повече няма да му се налага да се вижда с тези хора.

Те щяха да загинат в тунелите така или иначе.

Мисълта го накара до продължи по безкрайните коридори, докато не стигна до голяма бяла зала с редици чинове. Изглеждаше като всяка друга стая за изпит, която Кал бе виждал. Чиновете бяха дървени и съвсем обикновени, свързани с плетени столове. Върху всяко бюро стоеше синя книга, на която бе написано името на детето, а отгоре имаше химикалка. Настана врява, докато всеки обикаляше чина, търсейки своето място. Кал го намери на третия ред и седна зад хлапе с къдрава светла коса и с яке на футболен отбор. Приличаше повече на спортист отколкото на кандидат за вълшебно училище. Момчето се усмихна на Кал, все едно наистина се радва, че са близо един до друг.

Кал не си направи труда да му се усмихне в отговор. Отвори синята книжка, прелисти страниците с въпроси и празни кръгчета за А, Б, В, Г и Д. Бе очаквал изпитът да е плашещ, но вместо това той се очертаваше да бъде ужасно скучен.

- Моля, не отваряйте книгите си преди началото на изпита - обади се Майстор Милагрос от дъното на стаята. Тя бе висока и изглеждаше твърде млада. Напомняше на Кал за една от учителките му. Тя също изглеждаше, сякаш не прекарва много време с деца. Имаше къса черна коса, с малко розово по нея.

Кал затвори книгата си и се огледа. Осъзна, че е единственият, който я е отворил. Реши да не казва на баща си колко лесно се е отличил от другите.

- Преди всичко искам да ви поздравя с добре дошли на Железния Изпит -продължи Майстор Милагрос и се прокашля. - Сега, след като сте далеч от родителите си, мога да ви обясня какво ще се прави днес. Някои от вас са получили покани за явяване в музикално училище или училище по астрономия, висша математика или дори езда. Както може би предполагате, вие сте тук, за да се види дали може да бъдете приети в Магистериума.

Тя вдигна ръце и стените сякаш изчезнаха. На тяхно място се появи груб дялан камък. Хлапетата останаха по бюрата си, но земята се бе превърнала в слюдеста скала, която блестеше като брокат. Лъскави сталактити се спускаха от тавана като висулки.

Русото момче си пое дълбото дъх. Из цялата стая Кал чу възклицания на изумление.

Сякаш вече бяха попаднали в пещерите на Магистериума.

- Невероятно - каза хубавото момиче с бели краища по плитките си.

В този момент и въпреки всички предупреждения на баща си на Кал му се прииска да влезе в Магистериума. Вече не му изглеждаше като нещо тъмно и страшно, а като невероятно място. Все едно е изследовател, който отива на друга планета. Той обаче си спомни думите на баща си.

„Магьосниците ще искат да те подмамят с красивите си илюзии и с изкусни лъжи. Не им вярвай!"

Майстор Милагрос продължи. Гласът й ставаше все по-уверен.

- Някои от вас са тук по право - с родители или други роднини, които са учили в Магистериума. Други са били избрани, тъй като имат потенциала да станат магове. Никой от вас обаче няма гаранции, че ще влезе. Само Майсторите могат да преценят кой кандидат си заслужава.

Кал вдигна ръка и без да изчака разрешение, попита:

- Ами ако не искаме да ходим?

- Че кой не би искал да ходи на училище за понита? - попита едно момче с кестенява коса, седнало диагонално пред Кал. То бе дребно и бледо, с дълги мършави крака и ръце, които се подаваха от синята му риза, на която имаше избледняла рисунка на кон.

Майстор Милагрос изглеждаше толкова ядосана, че бе забравила да бъде нервна.

- Дрю Уолъс - излая тя, - това не е училище за понита. Изпитът цели да се прецени дали може да бъдете избрани за чирак, който да придружи своя учител или Майстор в Магистериума. Ако имате достатъчно силна магия, присъствието е задължително.

Тя погледна изпитателно към Кал.

- Изпитът е за вас. Онези от вас, които имат роднини, надарени с вълшебство, знаят колко опасни могат да бъдат необучените магове за себе си или за околните.

В стаята се разнесе мърморене. Кал осъзна, че няколко от децата гледаха към Тамара. Тя бе изправила рамене на стола си, загледана пред себе си с високо вдигната брадичка. Той познаваше този поглед. Той бе гледал така всеки път, когато хората говореха за крака му или за това, че майка му е починала, или пък че баща му е особняк. Погледът на някой, който се преструва, че не знае за какво говорят.

- А какво става, ако не влезем в Магистериума? - попита момичето с плитките.

- Добър въпрос, Гуенда Мейсън - отвърна Майстор Милагрос с окуражителен тон. - За да бъдете успешен маг, трябва да имате три качества. Едното е инстинктът за магия. Това го имате всички, поне до известна степен. Второто е знанието как да я използвате. Това можем да ви го дадем ние. Третото е контрол. Това трябва да намерите сами. Като необучени магове, през първата си година стигате пика на силите си, но нямате познания или контрол. Ако нямате дарба да се учите или умение да се контролирате, няма да бъдете приети в Магистериума. В този случай ще трябва да направим така, че магията и елементите да не застрашават никога вас или семействата ви.

Елементите? Какво пък означаваше това?, помисли си Кал. Другите изглеждаха също толкова объркани.

- Значи това е, като да не вземеш изпит? - попита някой. - И какво точно става след това...

- Значи това не е училище за понита... - каза със съжаление Дрю.

Майстор Милагрос не обърна внимание. Образите от пещерата избледняха. Бяха в същата бяла зала, в която бяха влезли.

- Химикалките пред вас са специални - каза тя и изглеждаше, сякаш си е спомнила как да бъде нервна. Кал се запита на каква възраст е. Изглеждаше млада, дори по-млада заради розовите кичури в косата си, но за да бъде Майстор, явно бе изкусна магьосница.

- Ако не използвате химикалките си, няма да може да прочетете задачите. Разтърсете ги, за да активирате мастилото. И не забравяйте да предадете каквото сте писали. Може да започнете!

Кал отвори книгата и прочете първия въпрос.

Мъст? Кал се ококори над текста, след което прелисти страницата. Следващата задача не бе по-добра.

Кал премигна над теста. Трябваше да положи усилия, за да разбере кои отговори са грешни, така че да не вземе да отговори правилно. Другият вариант бе да избира една и съща подточка, като така се надяваше да получи ниска оценка. Но така средностатистически щеше да улучи около 20 % от въпросите, а това бе повече, отколкото се надяваше.

Той се запита какво да прави, взе химикалката, разтърси я и се опита да отбележи страницата.

Нищо не се получи.

Опита отново, като натисна по-силно. Нищо. Огледа се наоколо и видя, че другите деца си пишат нормално, макар някои също да имаха проблеми с химикалките.

Той разбра, че няма да се провали като обикновено немагично момче. Нямаше да може дори да вземе изпита.

Но ако маговете те накарат да държиш изпита отново, ако си предал бял лист? Той се намръщи и си спомни какво бе казала Милагрос за химикалката. Нещо за това, че трябва да разтърсиш мастилото, за да проработи.

Може би не я бе разтърсил като хората.

Той сви юмрук около химикалката и я тръсна с всичка сила. Раздразнението му от изпита му придаде допълнителна сила и китката му изпука.

„Хайде", помисли си той. „Хайде тръгни!"

От върха на химикалката избухна синьо мастило. Опита се да спре теча, като сложи пръст на мястото, където трябваше да е пукнатината, но мастилото само запръска по-силно. То заля стола на момчето пред него и русото момче, усетило прииждащата мастилена буря, залегна, за да избегне мазалото. Бе невероятно, че толкова много мастило излезе от толкова мъничка химикалка. Хората започваха да го гледат!

Кал изпусна химикалката и тя спря да пръска. Белята обаче бе станала. Ръцете и бюрото му, както и изпитната книга и косата му, бяха целите в мастило. Опита се да обърше пръсти, но така само намаца ризата си.

Искрено се надяваше мастилото да не е отровно. Бе сигурен, че е глътнал малко.

Всички в класа го зяпаха. Дори Майстор Милагрос го гледаше по начин, който подозрително напомняше удивление, все едно никой досега не е успявал да унищожи химикалка по такъв начин. Всички бяха млъкнали. Освен мършавото хлапе, което бе заговорило Тамара преди. То се приведе да й прошепне нещо. Тамара дори не се усмихна, но от самодоволната гримаса на лицето на момчето и от злорадия блясък в очите му Кал разбра, че го одумват. Усети как върховете на ушите му пламват.

- Калъм Хънт! - каза шокирана Майстор Милагрос. - Моля те да напуснеш стаята и да се измиеш. Изчакай в коридора, докато групата не се присъедини към теб.

Кал се изправи на крака и почти не забеляза русото момче, което, макар да бе почти подгизнало от мастило, му хвърли съчувствен поглед. Чуваше как някой се кикоти, докато излизаше пред вратата, и си представяше сърдития поглед на Тамара. На кого му пукаше какво мисли тя или който и да било от тях? Какво значение имаше дали са добре настроени към него, или не? Те не бяха част от живота му. Никой от тях.

„Само още няколко часа". Това си повтаряше той, докато стоеше в банята и се мъчеше да изтрие мастилото със сапун на прах и с груби салфетки. Запита се дали мастилото не е вълшебно. Определено бе залепнало по него. Една част бе засъхнала на черната му коса, а по ризата му все още имаше сини отпечатъци, когато излезе от банята и намери останалите кандидати да го чакат в коридора. Чу как някои от тях го наричат „мастиления изрод".

- Готина риза - обади се тъмнокосото момче.

На Кал му се стори, че той е богат, подобно на Тамара. Не можеше да прецени защо, но дрехите му изглеждаха ушити като по поръчка.

- Надявам се, че на следващото изпитание няма да има взривове. Но пък ще е по-забавно, ако има.

- Я млъквай - отвърна Кал. Знаеше, че това не е най-добрият отговор. Подпря се на стената, докато Майстор Милагрос не се появи отново и не им каза да се подредят. Настъпи тишина, докато тя извикваше кандидатите по имена и ги разделяше на групи по петима, които отпращаше в краищата на определен коридор и ги караше да чакат. Кал нямаше представа как може да има толкова много коридори в хангар, но подозираше, че това е едно от нещата, които според баща му е по-добре да не знае.

- Калъм Хънт! - извика тя.

Кал тръгна към групата си, в която за негово изумление участваха още тъмнокосото момче, чието име бе Джаспър де Уинтър, и русолявото хлапе, което бе изпръскал с мастило. То се казваше Аарън Стюарт. Джаспър театрално прегърна Тамара и й пожела късмет, преди да се отправи обратно към групата си. Щом стигна там, веднага заговори Аарън, като обърна гръб на Кал. Все едно Кал не съществува.

Другите две деца в новата група на Кал бяха Кайли Майлс и едно нервно момиче на име Селия еди-коя си, която имаше бухнала руса коса и синьо цвете в бретона.

- Здравей, Кайли - каза Кал, като се запита дали сега не е моментът да я предупреди, че картината, създадена от Майстор Милагрос за Магистериума, не е нищо повече от красива илюзия. Бе чул от сигурен източник, че пещерите са пълни със задънени изходи и безоки риби.

- Недей да говориш с мен - отвърна извинително тя.

- Какво?

Те тръгнаха по коридора и Кал закуцука по-бързо, за да не изостане.

- Сериозно?

- Знаеш как е - сви рамене тя, - искам да направя добро впечатление. Ще е по-трудно, ако ме видят да говоря с теб. Съжалявам!

Тя се забърза напред, за да настигне Джаспър и Аарън. Кал се загледа в тила й, все едно можеше да го пробие с гнева си.

- Дано те изяде някоя безока риба! - извика той. Тя се направи, че не го е чула.

След последния завой Майстор Милагрос ги заведе в огромна стая, която приличаше на гимнастически салон. Тя имаше висок таван, а от центъра му висеше голяма червена топка. До топката имаше въжена стълба с дървени стъпала, която стигаше чак до пода.

Това бе нелепо. Не можеше да се изкатери с болния си крак. Трябваше сам да се проваля на тестовете, а не те да са невъзможни за него.

- Сега ще ви оставя на Майстор Рокмапъл - каза Майстор Милагрос, след като последната група от петима души пристигна. Тя посочи нисък магьосник с рижава брада и червен нос. Носеше клипборд и имаше свирка на врата си като учител по физическо, макар да бе облечен в черните дрехи, които носеха и останалите магьосници.

- Изпитанието е на пръв поглед просто - рече Майстор Рокмапъл и поглади брадата си така, че да изглежда заплашително. - Трябва да се изкатерите по стълбата и да вземете топката. Кой би се пробвал пръв?

Няколко деца вдигнаха ръце.

Майстор Рокмапъл посочи Джаспър. Той се отправи към въжето с горда крачка, все едно това, че тръгва пръв, потвърждава колко е страхотен, а не че просто е махал истерично с ръка. Вместо да се покатери обаче, той погледна замислен към топката и потупа долната си устна.

- Готов ли си? - попита Майстор Рокмапъл и повдигна вежди. Някои от децата се изсмяха.

Джаспър, видимо подразнен от това, че му се смеят, макар да приема нещата толкова сериозно, скокна към висящата въжена стълба. Но всеки път, щом се покатереше, стълбата сякаш се удължаваше, така че му оставаше все по-голямо и по-голямо разстояние. Накрая се предаде и рухна на земята, обкръжен от безкрайно количество въже и дървени стъпала.

"Това бе забавно", помисли си Калъм.

- Хубаво - каза Майстор Рокмапъл, - кой е следващият?

- Нека опитам отново - процеди Джаспър. Прозвуча, все едно мрънка. - Вече знам как да го направя.

- Много кандидати чакат реда си - отвърна Майстор Рокмапъл. Изглеждаше много доволен от себе си.

- Не е честно! Някой ще се сети как трябва и след това всички ще последват примера му. Наказан съм затова, че опитах пръв.

- На мен ми се стори, че сам поиска да бъдеш пръв, но добре, Джаспър. След като останалите приключат, може да се пробваш отново.

По начина, по който получи втори шанс, Кал се досети, че бащата на Джаспър е важен човек.

Повечето деца не се справиха много добре. Някои стигнаха до средата, преди да се плъзнат обратно надолу. Други дори не успяха да се отлепят от земята. Селия стигна най-високо, преди хватката й да отслабне и тя да падне на предпазния мек под. Цветето в косата й се измачка леко. Не искаше да показва, че е ядосана, но Кал се досети за това от начина, по който се мъчеше да нагласи цветето обратно.

- Аарън Стюарт - погледна към листа Майстор Рокмапъл.

Аарън застана пред въжената стълба и размърда пръсти, все едно се готви да стреля с топка в баскетболния кош. Изглеждаше самоуверен и спокоен. Кал усети познатата завист, която изпитваше всеки път, когато другите деца играеха баскетбол, но успя да я потисне. Отборните игри бяха недостъпни за Кал. Шансът да се изложи, бе прекалено голям дори да го пуснеха да играе. Деца като Аарън никога не трябваше да се тревожат за такива неща.

Аарън тръгна нагоре по въжената стълба и увисна на нея. Катереше се бързо, а краката и ръцете му се движеха в синхрон. Бе толкова бърз, че въжената стълба не смогваше да се разтегли достатъчно.

Изкачваше се все по-нависоко и по-нависоко. Калъм затаи дъх и осъзна, че всички около него също са притихнали. Аарън, ухилен като маниак, стигна върха, удари топката с опакото на ръката си, като я събори, а след това се спусна надолу по стълбата и се приземи на краката си като гимнастик. Някои от децата изръкопляскаха. Дори Джаспър изглежда се радваше за него, защото отиде и го потупа по гърба.

- Много добре - каза Майстор Рокмапъл, както и на всички други. Калъм реши, че сърдитият стар маг се е ядосал, задето някой е успял да победи в нелепата му игра.

- Калъм Хънт - каза магът.

Калъм пристъпи напред и съжали, че не си е донесъл медицинската бележка.

- Не мога.

- Защо? - погледна го отвисоко Майстор Рокмапъл.

„Стига де. Не ме ли виждаш".

Кал вдигна глава и загледа предизвикателно мага.

- Ами заради крака. Не мога да правя упражнения по гимнастика.

- Недей тогава - сви рамене магът.

Кал се опита да потисне яростта си. Можеше да види как го гледат останалите деца - някои с раздразнение, други с жал. Най-лошото бе, че обикновено би се пробвал пръв да направи нещо по физическо. Сега искаше да се провали по своя воля.

- Това не е извинение - каза той. - Счупили са ми крака, когато съм бил бебе. Имам десет операции и в резултат на това шейсет железни пирона, които го придържат цял. Трябва ли да показвам и белезите си?

Кал отчаяно се надяваше, че Майстор Рокмапъл ще каже „не". Левият му крак бе мозайка от червени белези и грозни шевове. Не даваше на никого да го види, никога не носеше къси панталони, не и след като разбра защо непознатите заглеждат крака му. Не знаеше защо се обяснява. Просто беше ядосан и бе забравил къде се намира.

Майстор Рокмапъл, който държеше свирката в една ръка, я завъртя замислено.

- Тези изпити не са толкова плитки - каза накрая той. - Поне се пробвай, Калъм. Ако не успееш, минаваме към следващия.

- Хубаво - вдигна ръце Кал. - Добре. Хубаво.

Той пристъпи към въжената стълба и постави едната си ръка върху нея. Нарочно отпусна тежестта си върху левия крак, когато стъпи на най-ниското стъпало. Болка прониза прасеца му и той рухна на пода, все още стиснал стълбата. Чу смеха на Джаспър зад гърба си.

Кракът го болеше, а стомахът му се сви. Погледна отново нагоре към червената гумена топка на върха на стълбата и усети пронизващо главоболие. Години наред го бяха карали да седи на скамейките, да куцука, докато останалите тичаха по игрището. Причерня му, докато гледаше към червената топка.

Мразя те, мразя те, мразя те...

Чу се трясък и червената топка пламна. Някой изпищя - вероятно Кайли, но Кал се надяваше да е Джаспър. Всички, включително Майстор Рокмапъл, гледаха към червената топка, която гореше весело над тях като странен фойерверк. Отвратителна смрад на изгоряла гума изпълни въздуха и Кал отскочи назад, когато топящата се топка се пльосна на пода. Част от нея се залепи на блузата му.

Мастило и гума. Започваше нова мода!

- Излезте - нареди Майстор Рокмапъл, когато децата се закашляха от пушека. - Всички да излязат от стаята.

- Но сега е мой ред! - оплака се Джаспър. - Как да взема топката, след като изродът я изгори! Майсторе...

- КАЗАХ ДА ИЗЛЕЗЕТЕ! - кресна магът и децата хукнаха от стаята. Кал бе най-отзад и чувстваше изпълнените с омраза погледи на Джаспър и на Майстор Рокмапъл.

Освен миризмата на изгоряло, във въздуха се носеше и ехото на думата „изрод".