Железният изпит

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА

Пещерата бе доста голяма, а таванът напомняше купола на катедрала. Имаше пет високи арки, всяка от които бе опасана с мраморни колони. В тях бяха втъкани различни метали - желязо, бронз, мед, сребро и злато. Стените бяха от мрамор и носеха отпечатъци от хиляди длани. Във всяка от тях имаше написано име. Бронзова статуя на младо момиче с дълга, развята от вятъра коса се издигаше в центъра на стаята. Лицето й бе обърнато настрани, а на плакета отдолу пишеше: „Верити Торес".

- Какво е това място? - попита Аарън.

- Залата на Завършека - каза Тамара и се завъртя на пети. На лицето й бе изписано благоговение.

- Когато чираците станат магове, те идват и отпечатват дланите си в камъка. Всеки, който е завършил Магистериума, е оставил своя отпечатък тук.

- Мама и татко - каза Кал, докато вървеше през стаята в търсене на имената им. Намери това на баща си - Алистър Хънт - високо на стената, прекалено високо, че да може Кал да го стигне. Баща му явно бе левитирал, за да остави отпечатъка си там. Кал се усмихна с ъгълчетата на устните си при мисълта за това как млада версия на баща му лети само за да покаже, че може.

Изненада се, когато не видя отпечатъка на майка си до този на баща си, тъй като бе предполагал, че двамата са били влюбени като ученици. Но може би отпечатъците не се подреждаха по този признак. Отне му известно време, но накрая намери името на далечната стена - Сара Новак, изписано в основата на сталактит, издраскано като с остро оръжие. Кал коленичи и постави длан на мястото, на което това бе сторила и майка му. Ръцете му бяха оформени като нейните - пръстите му паснаха идеално в призрачните очертания на отдавна загиналото момиче. На дванайсет, ръцете му бяха големи колкото нейните на седемнайсет. Искаше му се да почувства нещо, докосвайки отпечатъка на майка си, но не бе сигурен, че това наистина е така.

- Кал? - извика Тамара и го докосна нежно по рамото.

Кал се обърна към двамата си приятели. И двамата го гледаха с едно и също угрижено изражение на лицата. Знаеше какво си мислят, досещаше се, че го съжаляват. Изправи се на крака и се освободи от ръката на Тамара.

- Добре съм - прокашля се той.

- Виж това - Аарън застана в центъра на стаята пред огромна арка, направена от блестящ бял камък. Отпред бяха изписани думите: Prima Materia. Аарън мина под тях и излезе от другата страна с особено изражение на лицето.

- Това е път за наникъде.

- Прима материя - промърмори Тамара и се ококори. - Това е Първата порта. В края на всяка година от обучението в Магистериума минаваш през порта, за да видят дали си овладял магията си и дали знаеш противотежестите. След това ти дават гривната за Сребърната година.

- Значи съм минал през портата рано? - пребледня Аарън. - Загазил ли съм?

- Не мисля - сви рамене Тамара, - не ми изглежда да е активна.

Тримата я загледаха. Тя просто си стоеше - една каменна арка в тъмна стая. Според Кал също не бе функционираща.

- Видя ли подобно нещо на картата? - попита Кал.

- Не помня - поклати глава Аарън.

- Значи дори да намерим нещо познато, все сме си загубени.

Тамара ритна стената.

И тогава нещо скочи долу. Голямо гущероподобно с бляскави очи, пламнал гръб и... вежди.

- Боже мой - каза Тамара и очите ù се ококориха като чинийки. Водата в сферата опасно се разлюля, когато Аарън зяпна съществото, и сега Кал бе този, който я стабилизира.

- Пак ли се загуби, Кал? Трябва да си стоиш в стаята. Там е топло и хубаво -рече Уорън.

Тамара и Аарън се обърнаха към Кал, като в очите им се четяха едновременно удивление и въпрос.

- Това е Уорън - обясни Кал, - един гущер, който...ъъъ... познавам.

- Това е огнен елементал! - възкликна Тамара. - Къде си се запознал с него?

Тя го погледна критично.

Кал отвори уста, за да отрече приятелството си с Уорън. И без това не бяха близки. Това обаче можеше да разсърди гущера, а Кал осъзна, че се нуждаят от помощта му.

- Майстор Руфъс не каза ли, че някои от тях... поглъщат? - попита Аарън, без да изпуска гущера от поглед.

- Мен не ме е погълнал - отвърна Кал, - пък спи в стаята ми. Уорън, може ли да ни помогнеш? Загубихме се. Безнадеждно. Ако може да ни покажеш как да се върнем?

- Уорън знае всички тайни проходи, всички скрити пътеки. Но какво ще му дадете в замяна?

Гущерът приближи и пръсна малко чакъл с пръстите си.

- Какво искаш? - попита Тамара, докато пребъркваше джобовете си. - Имам малко дъвка и ластик. Нищо друго.

- Аз имам храна - предложи Аарън, - сладки неща. Взех ги от Галерията.

- Аз държа водата и не мога да ровя в джобовете си - каза Кал, - но...ъъъъ... ами, давам ти връзките на обувките си.

- Ще взема всичко - поклати глава гущерът развълнуван, - тогава Майсторът ще е доволен.

- Моля? - намръщи се Кал. Не бе сигурен, че е чул елементала добре.

- Майсторът ще е доволен, когато се върнете - рече гущерът, - Майстор Руфъс. Вашият наставник.

След това изтича по пещерата толкова бързо, че Кал се задъха, докато го следваше, а в същото време пазеше водата да не се разлее. Няколко капки паднаха по пода.

- Хайде - каза той на Тамара и Аарън. Кракът го заболя от усилията.

Аарън сви рамене и го последва.

- Е, предложих му дъвката си - рече Тамара и се затича подире им.

Последваха Уорън през осеяния със сяра коридор. Скалите наоколо бяха в странни оранжеви и жълти оттенъци, а също и неестествено гладки. Кал се чувстваше, сякаш минават през гърлото на огромен звяр. Подът бе неприятно влажен и осеян с червеникави лишеи, дебели и податливи. Аарън почти се спъна, а краката на Кал потънаха в един от тях, като разклати водата, докато се мъчеше да запази равновесие. Тамара я стабилизира с едно щракване на пръстите. Навлязоха в пещера, чиито стени бяха покрити с кристални образувания, напомнящи висулки. Огромна маса лози висеше от центъра на тавана и блещукаше бледо като полилей.

- Определено не дойдохме по този път - оплака се Аарън, но Уорън спря само колкото да отхапе един от висящите кристали, покрай които минаваше. Обходи всички изходи и се насочи към малка тъмна дупка, която се оказа изключително тъмен тунел. Трябваше да излазят на колене през него, а водният глобус се размърда опасно между тях. Пот се стече по гърба на Кал заради прегърбената му поза. Кракът го болеше страхотно, а той се уплаши, че Уорън ги води в напълно погрешна посока.

- Уорън - отвори уста той, но млъкна, когато коридорът внезапно се превърна в огромна зала. С мъка се изправи, а болният му крак го болеше ужасно, сякаш да го накаже, че го е натоварил толкова. Тамара и Аарън го последваха. Изглеждаха пребледнели от опита да пълзят и едновременно с това да държат водата в сферата.

Уорън тръгна към една арка, която ги водеше навън. Кал го последва с цялата бързина, която му позволяваше кракът. Бе толкова разсеян, че почти не забеляза кога въздухът е станал по-топъл, носещ уханието на нещо, което гори. Аарън възкликна:

- Били сме тук! Познавам водата...

Той погледна нагоре и видя, че са се върнали в стаята с оранжевия поток и огромните лози, които висяха като пипала. Тамара въздъхна облекчено.

- Това е страхотно. Сега ни остава само...

Внезапно изпищя. От пушещия поток се надигна създание, което я накара да отстъпи назад. Аарън извика. Водното кълбо, което държаха, падна с плясък на пода. Водата изсъска, сякаш е била поставена на котлон.

- Мда - измърка Уорън, - направих както ми наредиха. Той ми каза да ви върна и сега вие сте тук.

- Той ти е казал... - повтори Тамара.

Кал зяпна към огромното създание, изплувало от започващия да кипи поток. Огромни червени и оранжеви мехури бълбукаха като лава. Самото същество бе тъмно, черно и ръбато, все едно е направено от начупени скали, но лицето му бе човешко, лице на мъж и сякаш издялано от гранит. Очите му бяха дупки, гледащи към мрака.

- Поздрави, Железни магове - рече то. Гласът му отекна, сякаш говори от огромно разстояние, - доста далеч сте от Майстора си.

Чираците останаха безмълвни. Кал чу тежкото дишане на Тамара в тишината.

- Нищо ли няма да кажете? - гранитната уста на създанието напомняше на фисура, която се събира и разцепва отново и отново. - А някога бях като вас, деца.

Тамара нададе ужасен вик, наполовина стон и наполовина хлип.

- Не - каза тя, - не може да си бил някой от нас. Все още говориш. Ти...

- Какво е това? - попита Кал. - Какво е това, Тамара?

- Ти си един от Погълнатите - каза Тамара и гласът й потрепера, - потънал в елемент. Вече нечовек.

- В огън - изсъска нещото, - превърнах се в огън преди много време. Потънах в него и той в мен. Изгорих човешкото, тленното, слабото!

- И си станал безсмъртен - очите на Аарън изглеждаха огромни и зелени на пребледнялото му, изцапано лице.

- Много повече. Аз съм вечен.

Погълнатият се приведе към Аарън достатъчно близо, за да може кожата му да почервенее като на някой, застанал твърде близо до огъня.

- Недей, Аарън! - извика Тамара и пристъпи напред. - Той иска да те глътне и изгори! Дръпни се от него!

Лицето й заблестя на треперещата светлина и Кал осъзна, че тя плаче. Внезапно си спомни за сестра й, която също бе потънала към гибелта си в елементите.

- Да го глътна? - изсмя се Погълнатият. - Че какво има за гълтане? Вие сте съвсем немощни искрици, наскоро запалени. Няма почти никакъв живот, който

да мога да изсмуча от вас.

- Но искаш нещо - каза Кал с надеждата да отвлече вниманието на Погълнатия от Аарън, - иначе нямаше да си правиш труда да ни се покажеш.

- Неочакваният чирак на Руфъс - погледна го нещото, - дори скалите говорят за теб. Най-великият от Майсторите е направил странен избор.

Кал не вярваше на ушите си. Дори Погълнатият знаеше за слабите му резултати на Изпита.

- Виждам през тленните ви обвивки - продължи Погълнатият, - виждам бъдещето ви. Един от вас ще падне. Друг ще умре. А трети е вече мъртъв.

- Как така вече мъртъв? - повиши глас Аарън.

- Не го слушай! - извика Тамара. - То не е човек!

- Че кой би искал да е човек? Човешките сърца могат да бъдат разкъсани. Костите изпочупени. Кожата одрана.

Погълнатият протегна ръка да докосне лицето на Аарън. Кал скочи напред, доколкото му позволяваше кракът, и бутна Аарън, като падна с него на една от стените. Тамара се завъртя да посрещне Погълнатия с вдигната ръка. Сгъстен въздух се завихри около дланта й.

- Достатъчно! - извика някой.

Майстор Руфъс бе застанал под арката - застрашителен силует, от който струеше могъщество и сила.

Нещото отстъпи назад и се сви.

- Не съм искал да навредя....

- Махни се - каза Майстор Руфъс, - остави чираците ми на мира или ще те прогоня, както бих прогонил всеки друг елементал. Няма значение кой си бил някога, Маркъс.

- Не ме наричай с име, което вече не нося - отвърна Погълнатият, след което погледът му се спря на Кал, Аарън и Тамара.

- Пак ще се видим - каза създанието, докато потъваше в басейна със сяра. Изчезна с бълбукане, но Кал знаеше, че е някъде под повърхността.

Майстор Руфъс изглеждаше разтърсен.

- Елате - каза той и отведе чираците си през ниската арка. Кал погледна назад към Уорън, но елементалът си бе отишъл. Кал бе разочарован. Искаше да вдигне скандал на Уорън, задето ги е предал. Също и да му каже да не стъпва в стаята му. Никога повече.

Ако Майстор Руфъс обаче видеше Уорън, щеше да му стане от ясно по-ясно кой го е откраднал от кабинета. Затова може би бе по-добре, че го няма.

Продължиха да вървят в тишина.

- Как разбрахте, че сме в беда? - попита Тамара. - Че нещо не е наред?

- Нали не сте мислели, че ще ви оставя да вървите из Магистериума самички? - попита Руфъс. - Изпратих въздушен елементал, който да ви последва. Той ми докладва веднага, че сте били подмамени в пещерата на Погълнатия.

- Погълнатият ни каза нещо за бъдещето - каза Аарън, - какво означава това? Наистина ли е бил чирак като нас?

За пръв път, откакто Кал познаваше Руфъс, Майсторът изглеждаше неспокоен. Бе невероятно. Най-после имаше някакво изражение на лицето.

- Няма значение какво говори. Той е напълно луд. Да, предполагам, че някога е бил чирак като вас, но бе Погълнат много по-късно. Преди това бе Майстор. Моят Майстор, ако трябва да бъда честен.

Минаха останалия път до Трапезарията в тишина.

На вечерята тази нощ Кал, Аарън и Тамара се опитаха да се държат, сякаш денят им е минал нормално. Седнаха на дългата маса с другите чираци, но не казаха много. Руфъс излезе с Майсторите Милагрос и Рокмапъл, които си разделиха една пица лишеи. Изглеждаше угнетен.

- Май уроците по ориентиране не са минали добре - изсмя се Джаспър, докато тъмните му очи шареха между Тамара, Аарън и Кал. Наистина, и тримата изглеждаха уморени и мръсни, с потъмнели лица. Тамара имаше сенки под очите, като че е сънувала кошмар.

- В тунелите ли се загубихте?

- Попаднахме на един от Погълнатите - каза Аарън, - долу в дълбоките пещери.

Около масата настана врява.

- Погълнат? - попита Кай. - Наистина ли са ужасни чудовища, както разправят хората?

- Опита ли да ви глътне? - ококори се Селия. - Как се измъкнахте?

Кал видя как ръцете на Тамара треперят, докато държи приборите си, и се намеси рязко.

- Всъщност ни каза бъдещето.

- Как така? - попита Раф.

- Каза, че един от нас ще падне, друг ще умре, а трети е вече мъртъв.

- Е, знаем кой е пропадналият - рече Джаспър и погледна към Кал. Внезапно Кал си спомни, че не е казвал на никого, че Джаспър е ходил в Библиотеката, и започна да преосмисля това свое решение.

- Благодаря, Джаспър - рече Аарън, - както винаги, имаш какво да кажеш.

- Не бива да се притеснявате - каза искрено Дрю, - те така си говорят. Никой няма да умира и е очевидно, че все още никой не е умрял. За Бога!

Кал вдигна вилицата си към Дрю.

- Благодаря.

Но Тамара остави приборите си.

- Извинете ме - каза тя и се измъкна от стаята.

Аарън и Кал веднага станаха да я последват. Бяха минали половината път надолу към Трапезарията, когато Кал чу някой да го вика. Бе Дрю, който тичаше, за да ги настигне.

- Кал! - извика той. - Може ли за малко?

Кал и Аарън се спогледаха.

- Аз ще поговоря с Тамара - каза Аарън, - ще се видим в стаята.

Кал се обърна към Дрю и отметна прашната си рошава коса от очите.

- Всичко наред ли е?

- Смяташ ли, че това наистина бе добра идея? - светнаха сините очи на Дрю.

- Кое? - не разбра Кал.

- Да разкажеш на всички за Погълнатия и пророчеството!

- Сам каза, че това са празни приказки - възрази Кал, - че те така си говорят.

- Казах го, защото...

Дрю погледна лицето на Кал, а изражението му на объркване премина в загриженост, докато накрая не се изписа ужас.

- Ама ти не знаеш - каза той накрая, - как може да не знаеш?

- Какво да не знам? - попита Кал. - Плашиш ме, Дрю.

- Кой си ти? - прошепна Дрю, след което отстъпи назад. - Сбърках - каза той, -за всичко. Трябва да вървя.

Той се обърна и побягна. Кал го изпрати с поглед, напълно объркан. Реши да попита Тамара и Аарън за какво става въпрос, но когато се върна, изтощението го надви. Вратата на Тамара бе заключена, а Аарън спеше на един от диваните.