Железният изпит

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА

- КАКВО? - АХНА КАЛ. - КОИ СИ ТИ? ЗАЩО МИ КАЗВАШ ТОВА?

- Защото такава е истината - отвърна магът и вдигна сребърната маска в ръката си, - ти си Константин Мадън. Погледни ме внимателно, за да узнаеш и моето име.

Магът остана коленичил в краката на Кал, а устата му се изкриви в горчива усмивка.

„Той е луд", помисли си Кал. „Няма друго обяснение. В това, което казва, няма никакъв смисъл."

Но лицето наистина му бе познато. Кал го бе виждал и преди, макар и на снимки.

- Вие сте Майстор Джоузеф - рече Кал, - вие сте обучили Врага на Смъртта.

- Обучих ви - съгласи се Майстор Джоузеф, - може ли да се изправя, Господарю?

Кал не отговори. „В капан съм", помисли си той. „В компанията на луд и на мъртвец."

Майстор Джоузеф очевидно прие мълчанието му за съгласие, тъй като се изправи с известно усилие.

- Дрю каза, че си загубил паметта си, но аз не вярвах. Помислих, че щом ме видиш, щом ти разкрия истината, може да си спомниш нещо. Но това няма значение. Може и да не помниш, но те уверявам, Калъм Хънт, искрицата живот в теб - или ако предпочиташ, душата, която задвижва тялото, - е на Константин Мадън. Истинският Калъм Хънт умря още като ревящо бебе.

- Това е абсурдно - отвърна Кал, - описвате невъзможни неща. Човек не може просто да премести душата си в друго тяло.

- Повечето хора не могат - рече магът, - вие обаче можете. Ако позволите, Господарю?

След което вдигна ръка. След миг Кал осъзна, че моли за разрешение да хване неговата ръка.

Кал знаеше, че не бива да докосва Майстор Джоузеф. Голяма част от магията се споделяше чрез докосване - например, силата на елементите преминаваше през тялото. Но макар думите на Майстор Джоузеф да бяха налудничави, в тях имаше нещо, което съзнанието на Кал не можеше да отхвърли.

Бавно протегна ръка, а Майстор Джоузеф я хвана и сключи обезобразените си пръсти около тези на Кал.

- Виж - прошепна той и Кал усети как го разтърсва шок. Светът пред него избледня и внезапно той видя сцени, сякаш прожектирани на огромен екран пред него. Видя две армии, които се бяха изправили една срещу друга насред широко поле. Това бе война на маговете. Бойците се замерваха с огнени взривове, ледени стрели и страховити урагани. Кал видя познати лица - много по-младия Майстор Руфъс, Майстор Лемюъл, който бе само тийнейджър, родителите на Тамара и, разбира се, яхналата огнен елементал Верити Торес. Магията на Хаоса бликна от разперените й ръце, когато профуча през бойното поле.

Майстор Джоузеф се изправи с тежък предмет в ръка. Той блестеше в меден цвят и приличаше на метален нокът. Разпери пръстите си и метна ветровита магия по Верити Торес. Тя се задави и падна назад, а кръвта й оцвети въздуха. Огненият елементал, който яздеше, извика и отстъпи назад. От ноктите му изскочи мълния, която удари Майстор Джоузеф. Той рухна назад и сребърната маска падна, за да разкрие лицето му.

- Това не е Константин! - извика дрезгав глас. Алистър Хънт!

- Това е Майстор Джоузеф!

Сцената се промени. Майстор Джоузеф бе застанал в стая, направена от ален мрамор, и крещеше на група свили се магове.

- Къде е той! Настоявам да ми кажете какво се е случило с него!

Тежки стъпки се чуха през отворената врата. Маговете се пръснаха и освободиха пътя на четирима обсебени от Хаоса, които носеха някакво тяло. То бе на млад мъж с руса коса и огромна рана на гърдите. Дрехите му бяха подгизнали от кръв. Оставиха тялото в краката на Джоузеф.

- Господарю - изсъска той и взе тялото му в ръце, - о, Господарю мой, велики Враже на смъртта...

Очите на младежа се отвориха. Бяха сиви. Кал никога не бе виждал очите на Константин Мадън преди, никога не се бе интересувал от цвета им. Бяха същите като неговите - сиви и празни като зимно небе. Белязаното му лице бе безжизнено.

- Какво е това? - изуми се Майстор Джоузеф и се обърна побеснял към другите магове. - Тялото живее, но душата? Къде е душата?

Сцената се промени отново. Кал стоеше в пещера, издълбана в леда. Стените й бяха бели, но сменяха цвета си в сенките. Подът бе осеян с трупове: сгърчени магове, някои с невиждащи погледи, други - в локви замръзнала кръв.

Кал веднага разбра какво вижда. Леденото клане. Затвори очи, но нямаше разлика. Продължаваше да вижда образите, което означаваше, че те са в ума му. Видя как Майстор Джоузеф минава покрай убитите, като спира тук и там, за да обърне някое тяло и да погледне лицето му. След няколко мига Кал осъзна какво прави. Гледаше загиналите деца, а възрастните не докосваше. Накрая спря и се загледа в нещо. Кал видя, че това не е труп, а са думи, издълбани в леда.

Сцената отново се промени, а следващите видения профучаха покрай него като листа, вдигнати от есенен вятър: Майстор Джоузеф обикаляше от град на град, не спираше диренето си, проверяваше ражданията във всяка болница, не изпускаше и следа...

Видя Майстор Джоузеф, застанал на бетонно игрище, загледан в група момчета, които заплашваха по-малко дете. Внезапно земята се разтърси и огромна цепнатина раздели игрището на две. Побойниците избягаха, а по-малкото момче се изправи и се огледа изумено. Кал позна себе си. Мършав, с тъмна коса, куцо краче...

И сивите очи на Константин.

Усети как устните на Майстор Джоузеф се извиват в крива усмивка...

Шокиран, Кал се върна към реалността, все едно е паднал от огромна височина. Олюля се назад и измъкна ръката си от тази на Джоузеф.

- Не - изхлипа той, - не, не разбирам...

- Разбираш много добре - отговори магът, - мисля, че разбираш всичко, Константин.

- Стига - каза Кал, - спри да ме наричаш така. Това е зловещо. Името ми е Кал.

- Не, не е - възрази Майстор Джоузеф, - това е името на тялото, което открадна. Име, което ще забравиш, когато си готов. Точно както ще захвърлиш тялото и ще се върнеш в това на Константин.

- Не мога! - вдигна ръце Кал. - И знаеш ли защо? Защото Константин Мадън е наоколо. Не разбирам как мога да вдигам цели армии, да призовавам елементали на Хаоса и да викам обсебени вълци, когато такъв човек вече има!

Кал крещеше, но гласът му звучеше умолително - дори за собствените му уши. Просто искаше това да свърши. Не можеше да забрави ужасното ехо от думите на баща си.

„Кал, трябва да ме послушаш. Дори не знаеш кой си всъщност."

- Има, така ли? - усмихна се с горчивина Джоузеф. - Да, Асамблеята и Магистериумът вярват, че Константин все още броди из света, понеже аз така пожелах. Но кой го е виждал? Кой е разговарял с него от Студеното клане насам?

- Хората са го виждали - отвори уста Кал. - Асамблеята! Нали е подписал Примирие с тях.

- Маскиран - отвърна Майстор Джоузеф и вдигна сребърната маска, която носеше, когато Кал го видя за пръв път. - Аз се представих за него по време на битката с Верити Торес, знаех, че мога да го направя отново. Врагът си стои скрит след Студеното клане, а когато трябва да се покаже някъде, отивам аз. Самият Константин обаче бе смъртно ранен преди дванайсет години в пещерата, където загинаха Сара Хънт и толкова много други. Усетил, че животът му изтича, той използвал това, което вече бил научил, за да прехвърли душата си в друго тяло и така да успее да се спаси. Точно както успял да вземе частица от Хаоса и да го постави в тялото на обсебен, така измъкнал собствената си душа и я поставил в идеалното тяло. В теб.

- Но аз не съм присъствал по време на Студеното клане. Роден съм в болница. Кракът ми...

- Лъжа, разказана ти от Алистър Хънт. Кракът ти се счупи, когато Сара Хънт те изпусна на леда - прекъсна го Майстор Джоузеф. - Тя разбра какво е станало. Душата на собственото й дете бе прокудена от тази на Константин Мадън. Момченцето й се превърна във Врага.

Ушите на Кал писнаха.

- Мама не би...

- Мама? - подигра се Майстор Джоузеф. - Сара Хънт роди само черупката, която пази душата ти. Дори тя го разбра. Нямаше сили да стори необходимото, но пък остави съобщение. За тези, които ще дойдат на бойното поле и ще намерят мъртвите...

- Думите в леда - прошепна Кал. Прилоша му.

- Убий детето - произнесе Майстор Джоузеф с видимо задоволство. - Тя ги издраска в леда с върха на ножа, който носиш. Това бе последното, което успя да стори на този свят.

Кал се почувства, сякаш ще повърне. Протегна се назад и се опря задъхан на ръба на масата.

- Душата на Калъм Хънт загина - продължи безмилостно Джоузеф, - прокудена от собственото си тяло, тя се сви и изчезна. Душата на Константин Мадън обаче пусна корени и укрепна, новородена и по-силна от всякога. Оттогава насам последователите му правят така, че да изглежда, сякаш той не си е отишъл от този свят, за да растеш в безопасност. Докато израсеш наново - жив и здрав.

„Кал живее", бе добавил Кал на шега към Петостишието. Сега не му бе смешно. Сега се запита колко ужасно е това всъщност. Толкова ли бе искал да живее, че бе откраднал тялото на друг човек? Способен ли бе на такова нещо?

- Но аз не помня нищо от миналото си на Константин Мадън - прошепна Кал, -винаги съм си бил аз...

- Константин винаги бе наясно, че може да загине - рече Джоузеф, - смъртта бе най-големият му страх. Отново и отново опитваше да върне брат си, но така и не намери душата на Джерико, а тя бе това, което го правеше него. Поради тази причина се задоволи с това да подсигури оцеляването си. През всичкото това време чакахме, Кал. Чакахме те да пораснеш. И ето, че вече си почти готов. Скоро войната ще започне отново. И този път ще спечелим!

В очите на Майстор Джоузеф заблестя нещо, което подозрително заприлича на лудост.

- Не виждам как мога да застана на ваша страна - отвърна Кал, - вие отвлякохте Аарън.

- Да - съгласи се Джоузеф, - но искахме теб.

- Значи сте направили всичко това с отвличането само за да ме доведете тук? И защо? За да ми кажете това? Защо не ми го казахте преди? Защо не ме отнесохте, преди да постъпя в Магистериума?

- Защото мислехме, че знаеш - призна Майстор Джоузеф, - смятахме, че има причина да се понижаваш. Че чакаш тялото и умът ти да пораснат, така че отново да се превърнеш в страховития враг на Асамблеята, който беше преди. Не дойдох при теб, понеже сметнах, че ако искаш да установим контакт, щеше да го направиш.

Кал се изсмя с горчивина.

- Значи не сте дошли, понеже не сте искали да развалите прикритието ми, а през цялото това време аз дори не съм знаел, че съм под прикритие? Това е уникално.

- Няма нищо смешно - изражението на лицето на Майстор Джоузеф не се промени, - цяло щастие е, че моят син... Дрю можа да ми потвърди, че нямаш представа кой си, иначе можеше да се издадеш неволно.

- Ще ме убиеш ли? - попита внезапно Кал, загледан в Майстор Джоузеф.

- Да те убия? Та аз те чаках през всичките тези години - отвърна Джоузеф.

- В такъв случай глупавият ти план отива по дяволите - каза Кал. - Ще отида при Майстор Руфъс и ще му кажа кой съм всъщност. Ще кажа на всички в Магистериума, че татко е бил прав, че е трябвало да го послушат. И ще те спра.

- Познавам те по-добре - усмихна се Майстор Джоузеф и поклати глава. - Ще се върнеш и ще завършиш Желязната година. През Медната ще си говорим отново.

- Няма - Кал се почувства малък и незначителен. Обзе го ужас.

- Ще им кажа....

- Какво? Да запечатат магията ти?

- Те няма...

- Ще го направят - отсече Майстор Джоузеф, - а може и направо да те убият. Ако все пак решат да те пощадят, ще ти вземат магията и ще те върнат при баща ти, който вече ще знае, че не е твой баща.

Кал преглътна. Не бе мислил за това. Не бе мислил за реакцията на Алистър по отношение на това разкритие. Баща му, който бе помолил да запечатат магията му...

За всеки случай.

- Ще изгубиш приятелите си. Нима мислиш, че ще те оставят до твоя безценен Макар, след като узнаят кой си? Ще отгледат Аарън Стюарт като твой враг. Те това чакаха. Затова им трябва Аарън. Не за да ти е спътник. За да те унищожи.

- Аарън е мой приятел - каза Кал, но гласът му прозвуча безнадеждно.

Можеше да се чуе как звучи, но не и да се спре.

- Както кажеш, Кал - рече Майстор Джоузеф със спокойствието на човек, който знае истината. - Изглежда, че този твой приятел ще трябва да избере. Както и ти.

- Аз съм избрал - отвърна Кал, - избирам да се върна в Магистериума и да им кажа истината.

- Сериозно? - ухили се Джоузеф. - Лесно е да го кажеш на мен. Не бих очаквал друго от Константин Мадън. Винаги си бил храбър. Но когато ножът опре до кокала, когато трябва да направиш избор, наистина ли ще зарежеш всичко заради абстрактен идеал, който дори не разбираш?

- Така или иначе ще трябва да го зарежа - поклати глава на свой ред Кал. - Ти едва ли ще ме пуснеш да се прибера в Магистериума.

- Напротив - отвърна Майстор Джоузеф.

Кал отскочи назад и удари болезнено лакът в стената.

- Какво?

- Господарю мой - въздъхна старият маг, - не виждате ли...

Така и не довърши. Покривът се разцепи с трясък. Кал едвам имаше време да погледне нагоре, когато всичко наоколо избухна в порой от дървени трески и бетон. Чу дрезгавия крясък на Майстор Джоузеф точно преди планина от камъни да се издигне между двамата и да скрие мага от погледа му. Земята поддаде под Кал и той падна настрани, протегнал ръка, за да хване скимтящия и изплашен Пакостник.

В следващия миг всичко се разтърси и Кал зарови лице в козината на вълчето, като се опита да не кашля в гъстата, завихрила се около тях прах. Може би светът свършваше. Може би съюзниците на Майстор Джоузеф бяха решили да взривят всичко. Не знаеше, а и всъщност много не го интересуваше.

- Кал? - въпреки пищенето в ушите си Кал чу познатия глас. Тамара. Завъртя се настрани, като все още стискаше с една ръка козината на Пакостник, и видя какво е потрошило сградата. Огромният надпис, на който пишеше „Планински боулинг", бе разполовил сградата като гигантска брадва. Аарън се бе свил на върха на надписа, като че той го бе съборил, а Тамара стоеше зад него. Знакът блестеше и съскаше на мястото, където електрическите жици бяха прекъснати или изкривени.

Аарън скочи от знака и изтича до Кал, като се приведе, за да го хване за ръката.

- Хайде, Кал!

Невярващ, Кал се изправи и остави Аарън да го вдигне на крака. Пакостник изскимтя и подскочи, като опря предните си лапи в кръста на Аарън.

- Аарън! - извика Тамара и посочи зад тях. Кал се завъртя и погледна облаците прах и камъни. От Майстор Джоузеф нямаше и следа.

Това обаче съвсем не означаваше, че са сами. Кал се обърна към Аарън.

- Обсебени от Хаоса - отсече Кал. Коридорът бе пълен с тях. Те напредваха сред разрухата със странна, отсечена походка. Техните въртящи се очи блестяха като въглени.

- Хайде! - извика Аарън и изтича към надписа, като се покатери върху него и издърпа Кал след себе си. Той все още бе закачен за основата. Голямата част от него бе смазала сградата под ъгъл - като лъжичка, паднала в чиния - и се опираше в стената. Тамара вече прескачаше надписа „Планински боулинг", следвана от Пакостник. Кал закуцука подире й, след което осъзна, че Аарън не върви след тях. Завъртя се, а от жиците в краката му изскочиха искри.

Стаята под тях се пълнеше с обсебени от Хаоса, които бавно приближаваха надписа. Някои от тях вече се катереха по него. Аарън стоеше на няколко крачки над него. Погледна надолу.

Тамара вече бе минала достатъчно разстояние по надписа, за да се качи на покрива.

- Хайде! - чу той вика й, когато осъзна, че те не я следват, а тя няма начин да се върне на надписа.

- Кал! Аарън!

Аарън обаче не мърдаше. Беше застанал на края на надписа като на сърф, с мрачно изражение на лицето. Косата му бе побеляла от бетонна прах, а сивата му униформа бе разкъсана и окървавена. Той бавно вдигна ръка и Кал за пръв път видя, че Аарън е не просто негов приятел, а Макар, повелител на Хаоса, който може да стане могъщ като Врага на Смъртта.

Който може да стане Враг на Врага.

Негов враг.

Тъмнината се изстреля от ръката на Аарън като черна мълния и обви обсебените със сенчестите си пипала. Всеки път щом тъмнината ги докоснеше, светлината в очите им угасваше и те падаха неподвижни и безжизнени на земята.

„Затова им трябва Аарън. Не за да ти е спътник. За да те унищожи."

- Аарън! - извика Кал и се плъзна надолу по знака към него. Аарън не се обърна и дори не изглеждаше, че го е чул. Стоеше на място, а черната светлина продължаваше да блика от ръката му, оставяйки следа в небето. Изглеждаше ужасяващо.

- Аарън! - изпъшка Кал и се спъна във възел сплетени жици. Болката прониза крака му, когато тялото му се преви. Той падна, като събори Аарън на земята и притисна момчето под себе си. Черната светлина изчезна, когато Аарън удари гръб в металната част на надписа, а ръцете му се оказаха между него и Кал.

- Остави ме! - извика Аарън. Изглеждаше обезумял от гняв, все едно е забравил кои изобщо са Кал и Тамара. Изви се изпод Кал и се опита да измъкне ръцете си.

- Трябва да... да...

- Да спреш - каза Кал и хвана Аарън за реверите на униформата. - Аарън, не можеш да продължиш да правиш това без противотежест. Ще загинеш!

- Няма значение! - отвърна Аарън и отново се опита да се измъкне.

Но Кал не го пусна.

- Тамара ни чака. Не можем да я оставим. Ти не можеш да я оставиш. Хайде. Трябва да вървим!

Дишането на Аарън бавно се успокои, а очите му останаха съсредоточени върху Кал. Зад него напредваха още обсебени. Те прескачаха телата на мъртвите си спътници, а очите им пронизваха мрака.

- Добре - каза Кал и пусна Аарън, като се изправи въпреки болките в крака си, - хайде, Аарън.

След което протегна ръка към него:

- Да вървим.

Аарън се поколеба, после протегна ръка и остави Кал да го изправи на крака. Кал го пусна и отново започна да се катери по знака. Този път Аарън го последва. Изкачиха се достатъчно високо, че да настигнат Тамара и Пакостник на покрива. Кал усети как стъпките му по асфалта отекват чак в зъбите му.

Тамара кимна облекчено, когато ги видя, но лицето й бе изопнато. Обсебените от Хаоса все още бяха по петите им. Завъртя се и изтича до края на покрива, за да скочи към контейнера за боклук. Кал закуцука подире й, след което скочи от края на сградата. Сърцето му биеше бясно при мисълта за това, което ги преследва, а също и от страх, че колкото и да бягат, няма да могат да се измъкнат. Краката му се удариха в металния капак на контейнера и той падна на колене. Усещаше краката си като торби с пясък - тежки, безчувствени и не съвсем здрави. Успя да се завърти на една страна и да остане прав, като се подпря на металната стена, след което спря, за да си поеме дъх.

След миг Аарън скочи до него.

- Добре ли си? - попита той и Кал усети да го залива вълна от облекчение. Аарън отново звучеше, като че е дошъл на себе си. Чуха звук от дрънченето на метал. Кал и Аарън се завъртяха, за да видят как Тамара отблъсква контейнера надалеч от сградите. Обсебените от Хаоса, които нямаше на какво да скочат, се събраха на ръба.

- Добре съм - Кал се взря първо в Аарън, а после и в Тамара. И двамата го гледаха еднакво загрижени.

- Не мога да повярвам, че се върнахте за мен - добави Кал. Стана му лошо. Бе сигурен, че ако направи още една крачка, ще падне отново. Помисли си да им каже, че трябва да го оставят и да бягат, но истината бе, че не искаше да го оставят.

- Естествено, че се върнахме - намръщи се Аарън, - нали двамата с Тамара дойдохте за мен? Защо да не направим същото и за теб?

- Не си ни безразличен, Кал - добави Тамара.

Кал искаше да каже, че Аарън е друг случай, но не знаеше как. Зави му се свят.

- Във всеки случай бе невероятно. Това, което направихте със знака.

Тамара и Аарън се спогледаха.

- Не го направихме нарочно - призна Тамара, - искахме да се покатерим на върха, за да изпратим знак до Магистериума. Обаче прекалихме със земната магия и... ами, важното е, че се получи.

Кал кимна. Да, това бе важното.

- И аз благодаря за това, което направи - отвърна Аарън и потупа непохватно Кал по рамото. - Бях толкова ядосан, че ако не ме беше спрял да извличам магия от Хаоса, щях...

- Защо момчетата винаги говорят за чувствата си? - прекъсна ги Тамара. -Отвратително е. На всичко отгоре има обсебени, които искат да ни докопат!

И тя посочи към сияйните въртящи се очи, които ги гледаха от покрива.

- Стига сте си приказвали, време е да се махаме.

И тя тръгна, а тъмните й плитки се развяха зад нея. Кал се подготви за безкрайния път до Магистериума. Направи една мъчителна стъпка, преди да припадне. Дори не почувства как главата му удря земята.