Железният изпит

ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА

Кал се събуди от звука на нечии стъпки пред вратата му. Първата му мисъл бе, че Тамара и Аарън работят в хола. Стъпките обаче бяха прекалено тежки, за да принадлежат на някого от приятелите му, а гласовете, които последваха, звучаха като на възрастни.

Не можа да не си спомни думите на Алистър.

„Нямат милост, дори към децата."

Кал остана да лежи буден и загледан в тавана, докато един от кристалите на стените не засия. Измъкна Мири от чекмеджето и стана от кревата, като направи гримаса заради допира на босите си крака със студения каменен под. Без тежките завивки можеше да почувства мразовития въздух през пижамата си.

Вдигна Мири точно когато вратата се отвори. Тримата Майстори останаха на прага, загледани в него. Бяха облечени в черните си униформи, с гробовни изражения, изписани на лицата. Погледът на Майстор Лемюъл се премести от лицето на Кал към ножа му.

- Чиракът ти е добре обучен, Руфъс.

Кал не знаеше какво да отговори на това.

- Оръжия обаче няма да ти трябват - каза Майстор Руфъс, - остави Семирамида и ела с нас.

Кал погледна към пижамата си, на която имаше надпис ЛЕГО, и направи гримаса.

- Не съм облечен.

- Добре обучен, но непослушен - излая Майстор Норт и щракна с пръсти. -Свали ножа!

- Норт - прекъсна го Майстор Руфъс, - нека аз се погрижа за послушанието на чирака си.

Той приближи Кал, който не знаеше какво да прави. Предвид странното поведение на Дрю, предупрежденията на баща му и страховитото пророчество на Погълнатия се чувстваше силно разстроен и не искаше да оставя ножа. Но когато Руфъс сложи ръка на китката му, Кал пусна Мири. Не знаеше какво друго може да направи. Познаваше Майстор Руфъс. Бе се хранил с него месеци наред. Бе се учил при него. Руфъс бе човек, бе го спасил от Погълнатия, не можеше да го нарани. Нямаше да го нарани. Нямаше значение какво смята баща му.

На лицето на Руфъс се изписа странно изражение, което веднага изчезна.

- Ела - каза той.

Тамара и Аарън вече ги чакаха. И двамата бяха с пижами. Аарън носеше риза, която бе станала почти прозрачна от пране, и панталони с дупка на коляното. Русата му коса стърчеше като перушина на пате, а самият той изглеждаше в полусън. Тамара бе напрегната. Косата й бе сплетена внимателно, а на розовата й пижама имаше надпис: „Бия се като момиче." Под думите бяха нарисувани момичета, правещи смъртоносни нинджа хватки.

„Какво става", попита Кал с устни. Аарън сви рамене, а Тамара поклати глава. Явно и те не знаеха какво точно се случва, макар че Тамара явно знаеше достатъчно, за да е много нервна.

- Сядайте, без да се туткате - нареди Майстор Лемюъл.

- Както виждаш, никой от тях не опитва... - каза Майстор Руфъс с нисък глас, който заглъхна, сякаш не иска да изговори цялото изречение.

- Това е много важно - каза Майстор Норт, когато Кал, Аарън и Тамара седнаха на дивана. Тамара се прозя и забрави да прикрие устата си. Това означаваше, че е наистина уморена.

- Виждали ли сте Дрю Уолъс? Няколко души казаха, че той ви е последвал след Трапезарията видимо разстроен. Каза ли ви нещо? Съобщи ли ви какво планира?

Кал се намръщи. Последния път, когато видя Дрю, той се бе държал твърде странно. Не можеше да го опише.

- Какво да планира?

- Говорихме за уроците си - обади се Аарън. - Дрю ни последва в коридора. Искаше да говори с Кал.

- За Погълнатия. Изглеждаше истински уплашен. - Кал не знаеше какво друго да каже. Нямаше друго обяснение за поведението му.

- Благодаря - каза Майстор Норт. - Сега искам да се върнете в стаите и да сложите униформите си. Трябва ни помощта ви. Дрю е напуснал Магистериума малко след десет часа. Научихме това само защото друг чирак е станал да пие вода и е намерил бележката му.

- Какво пише в нея? - попита Тамара. Майстор Лемюъл я погледна кръвнишки, а Майстор Норт бе изненадан от това, че го прекъсват.

- Че напуска Магистериума - отвърна тихо Майстор Лемюъл. - Знаете добре колко опасно е необучени магьосници да скитат по света. Да не говорим за обсебените от Хаоса зверове, които живеят в близката гора.

- Трябва да го намерим - кимна бавно Майстор Руфъс, - цялото училище ще помогне в търсенето. Надявам се това обяснение да ти стига, Тамара, тъй като нямаме много време.

Тамара се изчерви и се изправи, след което тръгна към стаята си. Аарън и Кал отидоха в своите. Кал бавно извади зимните си дрехи - сивата си униформа, дебел пуловер и яке с качулка. Адреналинът от това, че маговете са го събудили, взе да отминава и той започна да осъзнава колко малко е спал. Но идеята, че Дрю се препъва в мрака, го накара да се събуди. Какво бе накарало Дрю да избяга?

Кал протегна ръка към гривната си. Пръстите му се спряха и на гривната на баща му, а също и на тайнствената бележка до Майстор Руфъс. Спомни си думите на баща си.

Дори не разбираш колко е опасно. Трябва да ме послушаш. Дори не знаеш какъв си...всъщност!

Той бе този, който трябваше да избяга, а не Дрю. След като похлопа, Тамара отвори вратата му и влезе при него. Бе облечена в униформата си, а косата й бе сплетена на две плитки около главата. Изглеждаше много по-будна, отколкото се чувстваше той.

- Кал? - попита тя. - Хайде да тръгваме... хей, какво е това?

- Кое? - той погледна надолу и осъзна, че чекмеджето все още е отворено. Гривната на Алистър и писмото му се виждаха. Той извади гривната и се подпря назад, като затвори с тяло чекмеджето.

- Това... това е гривната на татко. От годините в Магистериума.

- Мога ли да я видя? - Тамара не изчака отговора му, само се протегна и я взе от ръката му. Тъмните й очи се разшириха, когато я огледа.

- Трябва да е бил много добър ученик.

- Защо мислиш така? - Ами камъните. И това...

Внезапно тя премигна.

- Това обаче не може да е гривната на баща ти.

- Може би е на мама?

- Не - отвърна Тамара, - видяхме отпечатъците им в Залата на Завършека. И двамата са изкарали Магистериума, Кал. А собственикът на тази гривна е издържал само до Сребърната година. Няма злато.

Тя му я върна.

- Гривната е на някого, който така и не е завършил Магистериума.

- Но... - Кал млъкна, когато Аарън влезе вътре. Къдравата му коса бе прилепнала за челото. Изглеждаше, като че е наплискал очите си, за да се събуди.

- Хайде - каза той, - Майсторите Лемюъл и Норт вече тръгнаха, но Руфъс изглежда, сякаш ще събори вратата.

Кал прибра гривната в джоба си, като усети любопитния поглед на Тамара, докато вървяха подир Майстор Руфъс през тунелите. Кракът на Кал бе изтръпнал както през повечето сутрини, затова му бе трудно да върви напред. Аарън и

Тамара внимаваха да съобразяват скоростта си с неговата и този път той не им се сърдеше.

По пътя за навън попаднаха на останалите чираци, водени от своите Майстори, включително Лемюъл и Норт. Децата изглеждаха объркани и разтревожени, както и чираците на самия Майстор Руфъс.

След още няколко завоя излязоха пред врата. Майстор Лемюъл я отвори и излезе в друга пещера, в която имаше отвор в края й. През него вееше вятър. Излязоха навън по различен път от този, по който бяха минали първия ден. Тази пещера бе отворена в далечния си край, а в камъка имаше две огромни метални врати.

Бе очевидно, че са изковани от Майстори на метала. Бяха оформили желязото със заострени върхове, които почти докосваха тавана. През портите металът изписваше думите:

„Знанието и действието са едно и също."

Това бе Портата за Мисиите. Кал си спомни превързаното обгорено момче и осъзна, че в суматохата тогава не е могъл да огледа самата врата.

- Кал, Тамара, Аарън - каза Майстор Руфъс. Зад него стоеше високият, къдрав Алекс, който изглеждаше необичайно угнетен. Бе облечен в униформата си и наметнат с дебело палто. Носеше и ръкавици.

- Александър ще бъде вашият водач. Не се отделяйте от него. Останалите ще бъдем на такова разстояние, че да може да ни извикате. Искаме да покриете област около един от по-рядко използваните изходи на Магистериума. Потърсете Дрю, а ако го видите, извикайте ни. Мислим, че е по-вероятно да се довери на друг маг от Желязната година, а не на Майстор или по-голям ученик като Алекс.

Кал се запита защо Майсторите смятат, че Дрю ще се довери на друг ученик, а не на тях. Зададе си въпроса дали не знаят повече за бягството му, отколкото показват.

- А какво да правим после? - попита Аарън.

- Щом го забележите, Алекс ще даде сигнал на Майсторите. Вие го задръжте с приказки, докато пристигнем. С учениците на Майстор Милагрос ще тръгнете на изток.

Той махна към групата чираци. Майстор Милагрос тръгна към него, следвана от Селия, Джаспър и Гуенда.

- Бронзовите ученици отиват на запад, Медните - на север, а Сребърните и Златните, които няма да бъдат придружавани от Майстори, - на север и на юг.

- Ами обсебените от Хаоса зверове? - попита Гуенда. - Те няма ли да ни нападнат?

Майстор Милагрос погледна към Алекс и към още един от по-големите ученици.

- Няма да сте сами. Бъдете заедно и ако има проблем, веднага дайте сигнал. Ще сме наблизо.

Някои от чираците вече бяха тръгнали в нощта, след като призоваха светещите кълбета, издигнали се във въздуха като летящи фенери. Шепот и мърморене ги придружиха, докато напредваха към тъмната дъбрава. Кал и останалите последваха Алекс. Когато и последният чирак мина през портата, тя се затвори с трясък, който отекна като погребален звън.

- Така прави винаги - каза Алекс, като видя изражението на Кал. - Хайде, трябва да отидем натам!

Тръгнаха към дърветата по една тъмна пътека. Кал се спъна в някакво коренче. Аарън, който само търсеше извинение, призова сияйната си синя топка. Изглеждаше много доволен от това, че може да помогне, и се ухили, като завъртя топката над пръстите си и освети въздуха около тях.

- Дрю! - извика Гуенда. Виковете на други ученици от Желязната година отекнаха като ехо в далечината.

- Дрю! Дрю!

Джаспър потърка очи. Носеше палто с кожена подплата и ушанка, която му бе малко голяма.

- Защо трябва да бъдем подлагани на опасност само защото някакъв мухльо е решил, че не издържа повече? - попита той.

- А пък аз не разбирам защо е напуснал посред нощ - обгърна се с две ръце Селия. Трепереше въпреки дългия си светлосин анорак. - В това няма никакъв смисъл.

- Знаем колкото и вие - отвърна Тамара, - но щом Дрю е избягал, сигурно си има причина.

- Той е страхливец - отсече Джаспър, - това е единствената възможна причина.

Земята в гората бе покрита с тънък слой сняг, а яркосинята светлина на Аарън само подчерта колко зловещи бяха клоните на дърветата около тях.

- Че от какво може да се е уплашил? - попита Кал, ала Джаспър не отговори.

- Трябва да останем заедно - каза Алекс, като призова три златисти кълбета, които се завъртяха около тях и обкръжиха групата. - Ако чуете нещо, веднага ми кажете и не тичайте.

Замръзналите листа изхрущяха под краката на Тамара, когато тя изостана, за да поговори с Кал.

- Как реши - попита тихо тя, - че онази гривна е на баща ти?

Кал погледна към останалите. Мъчеше се да прецени дали могат да ги чуят.

- Той я прати.

- Пратил ти я е?

- Не точно - поклати глава Кал, - просто я намерих.

- Как така си я намерил? - в гласа на Тамара се прокрадна подозрение.

- Знам, че го смяташ за луд...

- Той хвърли нож по теб!

- За мен, не по мен - възрази Кал. - И след това прати гривната си на Магистериума. Мисля, че иска да им каже нещо. Да ги предупреди...

- За какво.

- Нещо за мен.

- В опасност ли си? - разтревожи се Тамара.

Кал не отговори. Не знаеше как да й разкрие повече, без да издаде всичко. Ами ако нещо в него наистина бе сбъркано? Ако Тамара разбереше, дали щеше да опази тайната му, все едно колко е лоша?

Искаше да й се довери. Вече му бе казала за гривната повече, отколкото той беше разбрал през последните месеци, през които се бе взирал в нея.

- За какво си говорите? - попита Аарън, като изостана, за да ги чуе. Тамара веднага млъкна, а очите й зашариха между Аарън и Кал. Кал разбра, че тя няма да го издаде, освен ако не е съгласен. Усети странно топло чувство да се разлива в стомаха му. Никога досега не бе имал приятели, които да пазят тайните му.

Това предопредели решението му.

- Говорим за това - каза той и извади гривната от джоба си, за да я подаде на Аарън. Той я заразглежда, докато Кал им разказа цялата история: разговора с баща си, предупреждението, че Кал не знае какъв е, писмото, в което Алистър умоляваше Руфъс да запечата магията му.

- Да я запечата? - повиши глас Аарън и Тамара го накара да млъкне. Аарън продължи шепнешком:

- Защо ще иска такова нещо от Руфъс? Това е лудост!

- Не знам - прошепна Кал и се огледа разтревожено. Алекс и другите деца не му обръщаха никакво внимание, докато обикаляха ниската могила и се промъкваха между огромните корени, викайки името на Дрю.

- Нищо не разбирам.

- Гривната е била съобщение до Руфъс - обясни Тамара. - Означава нещо, но просто още не знам какво.

- Ако знаехме чия е... - отвърна Аарън и върна гривната на Кал, който я върза на ръката си под собствената си гривна.

- Някой, който не е завършил тук и е напуснал Магистериума на шестнайсет или седемнайсет. Или пък е умрял.

Тамара ги погледна и се намръщи, взирайки се в малките медалчета със символи по тях.

- Не знам какво означават. Отличие за нещо, но какво? Ако знаехме, щяхме да разберем повече. Нямам представа и какво означава черният камък. Никога не съм виждала такъв.

- Да питаме Алекс? - предложи Аарън.

- Няма начин - поклати глава Кал и погледна разтревожено към силуетите на останалите, които вървяха по снега в тъмното. - Ами ако наистина ми има нещо сбъркано и той разбере само като погледне към гривната?

- Няма ти нищо сбъркано - каза твърдо Аарън.

Но пък той бе от хората, които вярваха в доброто у другите хора.

- Алекс! - извика Тамара. - Може ли да те питаме нещо?

- Тамара, не! - изсъска Кал, но по-големият ученик вече се бе върнал към тях.

- Какво има? - попита той и сините му очи ги пронизаха. - Всичко наред ли е?

- Чудех се дали може да видим гривната ти - каза Тамара, като с поглед накара

Кал да си мълчи. Кал отстъпи.

- Разбира се - съгласи се Алекс и им подаде гривната си. Имаше три слоя метал по нея, последният от които бронзов. Бе обсипан и със скъпоценни камъни. Червен и оранжев, син, индигов и ален.

- За какво служат? - попита невинно Тамара, макар Кал да подозираше, че вече знае отговора.

- Че си свършил различни неща - Алекс прозвуча, все едно го казва между другото, без да се хвали. - Този е за това, че си прогонил елементал, този - за създаване на илюзия...

- А какво би показал черен камък? - попита Аарън.

Очите на Алекс се ококориха. Отвори уста да отговори, когато Джаспър извика:

- Вижте!

Ярка светлина блестеше от хълма срещу тях. Докато гледаха, в нощта се разнесе писък, пронизителен и ужасяващ.

- Стойте тук! - излая Алекс и хукна, като едва не падна по хълма, докато тичаше към светлината. Внезапно нощта оживя. Кал можеше да чуе как другите групи си викат. Нещо се плъзна от небето към тях - люспесто и змиевидно. Ала Алекс не гледаше нагоре.

- Алекс! - изкрещя Тамара, но момчето не я чу. Бе стигнало другия хълм и се канеше да се изкачи по него. Люспестата сянка надвисна над главата му.

Вече всички деца викаха на Алекс, за да го предупредят. Всички освен Кал. Той се затича, като пренебрегна болката в крака си, когато се препъна и едва не падна надолу по хълма. Чу как Тамара вика името му, а Джаспър изкрещя:

- Трябва да стоим тук!

Кал обаче не забави ход. Той искаше да бъде чиракът, за когото го мислеше Аарън, този, у когото няма нищо сбъркано. Щеше да извърши чудеса, които да му спечелят камъни по гривната. Щеше да скочи в устата на лъва.

Тогава стъпи на един разхлабен камък, падна и се пльосна в основата на хълма, като удари лакътя си в корена на едно дърво.

„Това не беше най-добрият старт", помисли си той.

Изправи се на крака и понечи да тръгне отново нагоре. На светлината, спускаща се надолу по хълма, вече виждаше по-ясно какво става. Това бе ярка светлина, осветяваща всяко камъче и дупка. Хълмът се изкачваше стръмно нагоре. Когато Кал стигна върха, той падна на колене и отстъпи няколко крачки, приземявайки се на плоската повърхност.

Нещо огромно мина покрай него и навя прах в очите му. Задави се, докато се изправяше.

- Помощ! - чу тогава тънък глас. - Моля, помогнете!

Кал се огледа. Ярката светлина я нямаше. Само звездите и луната осветяваха хълма. Върхът бе покрит с корени и храсталаци.

- Кой е там? - попита той.

- Кал? - отвърна някой, хлипайки.

Кал тръгна по посока на гласа, като си проправяше път през храстите. Хората под него викаха името му. Той ритна няколко камъка настрана и се плъзна надолу по малък наклон. Намери се в малка падина, покрита със сенки и осеяна с трънаци. В другия й край лежеше свита фигурка.

- Дрю? - извика Кал.

Слабичкото момче опита да се обърне. Кал видя, че кракът му е попаднал в капан, потънал в нещо, подобно на змийска дупка. Бе изкривен по грозен начин.

Зад него две кълбета сияеха в слаба светлина.

Кал погледна назад и осъзна, че те кръжат над мястото, където бяха другите ученици. Почти не виждаше останалите и не бе сигурен, че те изобщо го виждат.

- Кал? - сълзите блестяха по лицето на Дрю на лунната светлина. Кал приближи повече.

- В капан ли си? - попита той.

- Да - прошепна Дрю, - опитах да избягам, но стигнах дотук. Пак се посрамих.

Зъбите му тракаха. Носеше само тънка риза и дънки. Кал не можеше да повярва, че е опитал да избяга от Магистериума така.

- Помогни ми - прошепна Дрю през зъби, - трябва да избягам.

- Защо? Какво не е наред? Какво ще правиш?

- Не знам - изкриви лице Дрю, - но ти не знаеш що за човек е Майстор Лемюъл. Той установи, че се справям по-добре, когато съм под напрежение. Много по-добре. Знам, че е странно, но аз съм си такъв. Винаги се справям на контролно по-добре, отколкото на упражнение. Той реши, че ще ме направи по-силен, ако ме държи под напрежение през цялото време. Сега не мога да спя. Почти не ми дава да ям и никога не знам какво предстои. Непрекъснато ме оценява и призовава видения на чудовища и елементали, когато съм самичък в тъмното. Аз искам да се справя по-добре, да бъда по-силен маг, но просто...

Той погледна настрани и гърлото му потрепера.

- Не мога.

Кал се взря по-внимателно. Беше вярно, че Дрю не бе момчето, дошло в Магистериума. Бе слаб, много по-слаб. Виждаше как дънките висят свободно по краката му, стегнати с колан на последната му дупка. Ноктите му бяха изгризани и под очите му имаше сенки.

- Добре - каза Кал, - така обаче няма да стигнеш доникъде. Той се протегна и докосна с ръка глезена на Дрю. Стори му се горещ.

- Заболя ме! - извика Дрю.

Кал огледа глезена изпод дънките на Дрю. Бе подут и тъмен.

- Май си го счупил.

- Така ли мислиш? - паникьоса се Дрю.

Кал се пресегна отвътре към земята, на която бе коленичил. Земята сковава. Почувства как тя отговаря на докосването му и създава пространство, в което магията да се излее, така както водата пълнеше дупките по брега. Кал призова магията към себе си, в ръката си, а после я изля в Дрю.

Дрю изпъшка.

- Извинявай - дръпна ръката си Кал.

- Не - погледна го с удивление Дрю, - сега не ме боли. Стана!

Кал никога не бе правил подобна магия. Лекуването бе нещо, за което Майстор Руфъс им бе разказвал, но не се бяха упражнявали. Той обаче успя.

Може би наистина нямаше нищо сбъркано в него.

- Дрю! Кал! - извика Алекс, последван от сияйна светлина, която осветяваше краищата на косата му като ореол. Той слезе бързо надолу по хълма и едва не падна върху тях. Лицето му бе пребледняло на лунната светлина.

- Дрю е в капан - отдръпна се Кал, - мисля, че глезенът му е счупен.

Алекс се наведе до по-малкото момче и докосна земята, хванала крака му. Кал се почувства глупаво, задето не се е сетил да го направи. Земята се отдръпна и Алекс изтегли Дрю за раменете, измъквайки го от капана. Дрю изпищя от болка.

- Не ме ли чу? Глезенът му е счупен... - отвори уста Кал.

- Няма време, Кал - Алекс вдигна Дрю за ръце, - трябва да се махаме оттук.

- К-какво? - Дрю изглеждаше прекалено замаян, за да реагира нормално. -Защо? Какво става?

Алекс огледа нервно околността. Внезапно Кал си спомни всички предупреждения за нещата, които живееха в горите край пещерите.

- Обсебените - отрони той. - Те са тук.