Железният изпит

ГЛАВА ДЕСЕТА

В края на първия месец Кал вече не се вълнуваше дали ще бъде смазан от другите чираци в предстоящото изпитание. Бе му достатъчно да излезе от Стаята на Пясъка и Скуката. Равнодушно седеше в триъгълника около тъмните, светли и още по-тъмни песъчинки, които подреждаха последния милион години. Аарън се опитваше да завърже разговор, но Тамара и Кал бяха прекалено уморени, за да отвърнат с нещо повече от сумтене. Понякога обаче се споглеждаха и се усмихваха един на друг като истински приятели. Уморени, но истински.

По обяд вратата се отвори, но този път не влезе Алекс Страйк. Дойде лично Майстор Руфъс, който носеше в ръката си нещо, напомнящо огромна дървена кутия с тромпет, излизащ от нея. От другата страна имаше чанта с някакви шарени предмети.

- Работете си, деца - каза той и остави кутията на най-близкия камък.

- Какво е това? - прошепна Аарън на Кал, докато гледаше към предмета.

- Грамофон - отвърна Тамара, която все още подреждаше пясъка си, въпреки че гледаше към Руфъс. - Свири музика, но работи с магия, а не с електричество.

В този момент от тромпета на грамофона засвири музика. Бе много шумна и в началото Кал не я разпозна. Звукът бе трополящ, повтарящ се и изключително дразнещ.

- Това не е ли темата на „Самотният рейнджър"? - попита Аарън.

- Това е увертюрата на „Вилхелм Тел"! - извика Майстор Руфъс, за да надвика музиката, която отекваше в стаята. - Чуйте тези рогове! Нека кръвта ви кипне! Подгответе се за магията!

Всъщност, просто им стана трудно да мислят. На Кал му бе почти невъзможно да се концентрира, което правеше вдигането дори на една песъчинка предизвикателство. Тъкмо когато мислеше, че е овладял пясъка, музиката гръмваше и той се разсейваше.

Изсумтя недоволно и отвори очи, за да види как Майстор Руфъс отваря плика си и вади червен червей оттам. Кал искрено се надяваше той да е желиран, тъй като Майсторът отхапа единия му край.

Кал се запита какво ли ще стане, ако вместо да придвижи пясъка, се съсредоточи върху това да счупи грамофона в стената. Вдигна очи и забеляза как Тамара го гледа критично.

- Не си го и помисляй - каза тя, все едно бе прочела мислите му. Бе се изчервила, а тъмната й коса беше залепнала за челото й. Мъчеше се да се съсредоточи върху пясъка въпреки музиката. Един ярък син червей плесна Кал по главата и го накара да изсипе всичкия пясък в скута си. Червеят падна на земята и си остана там. „Значи е желиран", помисли си Кал, тъй като нямаше очи и изглеждаше като от желатин. От друга страна, много неща в Магистериума изглеждаха така.

- Ще се справя - изпъшка Аарън. Той вдигна ръка и пясъкът се завихри. Лицето му бе изчервено от напрежение. Един оранжев червей го плесна по рамото. Руфъс бе отворил плика и ги целеше с червейчета.

- Ах! - извика Аарън. Ударите с червеите не боляха, но бяха наистина изнервящи. В косата на Тамара се бе залепил зелен и тя изглеждаше, сякаш ще се разплаче.

Вратата отново се отвори. Този път наистина влезе Алекс Страйк. Той носеше плик, а лицето му се разшири в странна, почти злорада усмивка, докато гледаше как Руфъс цели с червеи чираците си, които се мъчеха да се съсредоточат.

- Влизай, Алекс! - каза весело Руфъс. - Остави сандвичите там и се наслади на музиката!

Кал се запита дали Алекс не си спомня собствената си Желязна година. Надяваше се да не посещава другите групи чираци, които се занимаваха с яки неща като огнените топки и левитацията. Ако Джаспър узнаеше с какво се занимава Кал днес, никога нямаше да спре да го дразни.

„Това няма значение", напомни си строго Кал. „Мисли за пясъка."

Тамара и Аарън местеха песъчинките, като ги търкаляха и вдигаха във въздуха. По-бавно отпреди, но работеха въпреки желираните червейчета, оплели се в косите им. Тамара сега имаше син в плитката и дори не го забеляза.

Кал притвори очи и се съсредоточи.

Почувства как студеният червей го плесва по бузата, но този път не изтърва песъчинката. Музиката отекваше в ушите му, но той я пренебрегна. Първо една песъчинка, а след това още една, а после още и още пясък.

„Ще му покажа аз на Майстор Руфъс."

Още един час мина, преди да настъпи обедната почивка. Когато започнаха отново, магът им пусна валс. Докато чираците подреждаха пясъка, Руфъс застана на една скала и започна да си решава кръстословица. Дори не забеляза, че останаха часове след края на деня и изпуснаха вечерята в Трапезарията.

Върнаха се уморени и мръсни в стаите си, за да намерят храната, подредена на маса в общата зала.

Кал установи, че е в изненадващо добро настроение. Аарън успя да разсмее и него, и Тамара, докато имитираше как Майстор Руфъс танцува с червей.

На следващата сутрин Майстор Руфъс се появи на вратата им точно след алармата, като носеше превръзки, които да отличат отбора му по време на първото изпитание. Всички извикаха развълнувано. Тамара извика, защото бе щастлива, а Аарън, защото се радваше, че друг човек е щастлив, Кал пък, защото мислеше, че всичките ще умрат.

- Знаете ли какъв е тестът? - попита Тамара, докато нетърпеливо увиваше превръзката около китката си. - Огън, въздух, земя или вода? Може ли да ни подскажете? Поне малко?

Майстор Руфъс я погледна строго, докато тя не спря да говори.

- Никой от чираците не може да получава информация за предстоящите изпитания - каза той. - Това нечестно ще ви даде предимство. Трябва да спечелите сами.

- Да спечелим? - сепна се Кал. Не му бе хрумвало, ча Майстор Руфъс очаква да спечелят. Надяваше се просто да оцелеят.

- Давай по-бодро - скри усмивката си Аарън. Вече бе сложил превръзката си точно над лакътя. Някак успя да я направи да стои готино. Кал върза своята на ръката и бе сигурен, че изглежда като нормална превръзка.

Майстор Руфъс завъртя очи. Кал се обезпокои, когато в крайчеца на устните му се изкривиха в неволна усмивка. Бе тревожно, че започва да разбира израженията на Майстора и да реагира на тях.

Може би по време на Сребърната година Майсторът щеше да им преподава сложни магически теории с едно повдигане на веждата.

- Хайде - каза магът. С драматично завъртане той ги отведе от вратата към това, което Кал започна да възприема като главен коридор. Фосфоресциращ мъх светеше и блещукаше, когато минаваха покрай него. Слязоха по вито стълбище, което Кал не бе виждал, преди да стигнат до пещера.

В другите училища, които бе посещавал, винаги бе искал да ходи на физическо. Тук му даваха такъв шанс. От него зависеше да го оползотвори.

Пещерата бе с размерите на стадион, с огромни сталактити и сталагмити, които напомняха на зъби. Повечето от другите чираци в Желязната година бяха там с Майсторите си. Джаспър разговаряше със Селия и махаше към сталагмитите в единия ъгъл, които се бяха сраснали в сложна форма.

Майстор Милагрос левитираше над земята и окуражаваше едно от децата да я последва. Всички изглеждаха неспокойни, особено Дрю, който си шепнеше нещо с Алекс. Каквото и да бе казал Алекс, Дрю не изглеждаше очарован от него.

Докато вървеше из стаята, Кал се огледа, като се опита да предположи какво може да стане. В единия край на стената имаше огромна пещера с решетки пред нея - като клетка от калцит. Когато я видя, Кал се притесни, че тестът може и да е по-лош от това, което очакваше. Потърка разсеяно крака си и се запита какво ли би казал баща му.

„Тук настъпва моментът, в който ще умреш", вероятно.

А може би бе настъпил моментът, в който да докаже на Тамара и Аарън, че си е струвало да го защитят.

- Чираци от Желязната година! - извика Майстор Норт, докато все повече ученици се появяваха зад Майстор Руфъс. - Време е за първото изпитание. Ще се борите с елементали.

В залата се разнесоха възклицания на вълнение и страх. Сърцето на Кал падна в петите. Шегуваха ли се? Никой от чираците не бе готов за това, сигурен бе. Погледна към Аарън и Тамара, за да види дали и те не мислят като него. Бяха пребледнели. Тамара стискаше превръзката си.

Кал отчаяно се опита да си спомни лекцията за единия от елементалите, която Майстор Рокмапъл им бе изнесъл преди два петъка.

„Да се справяме с бегълци елементали, преди да причинят вреда, е една от най-важните задачи на маговете", бе казал той. „Ако се почувстват заплашени, те могат да се разпаднат обратно в елемента си. Трябва им много енергия, за да се материализират отново."

Значи трябваше да уплашат елементалите. Супер. Майстор Норт се намръщи, сякаш сега забелязва, че учениците изглеждат загрижени.

- Ще се справите - увери ги той.

Това се стори на Кал безпочвен оптимизъм. Представи си как всички лежат мъртви, докато отмъстителните уивърни кръжат над главите им, а Майстор Руфъс поклати глава и каза:

- Може би чираците в следващата година ще са по-добри.

- Майстор Руфъс - изсъска Кал, като се опита да говори тихо, - не можем да се справим. Не сме тренирали...

- Знаете всичко, което ви трябва - загадъчно отвърна Руфъс и се обърна към Тамара:

- Какво правят елементалите?

Тамара преглътна.

- Огънят гори - каза тя. - Водата тече, въздухът навява, земята сковава. Хаосът поглъща.

Руфъс постави ръката си на рамото й.

- Вие тримата си спомнете Петте принципа на Магията и какво съм ви научил. Така няма да имате проблеми.

С тези думи той се отдалечи към останалите магове в другия край на стаята. Те оформиха скалите като места и седнаха, очевидно спокойни. Някои от другите магове идваха зад тях. Имаше и още няколко по-големи ученици, които бяха заедно с Алекс. Светлината на пещерата блестеше на гривните им. Това остави чираците от Желязната година в центъра на залата, когато светлините угаснаха. Намериха се обградени от мрак и тишина. Бавно групите от чираци се събраха на една голяма маса, гледаща към решетката, която се отвори, за да разкрие неизвестното.

За един дълъг миг Кал се загледа в тъмнината, докато не се запита дали в нея няма нищо. Може би изпитанието бе в това дали чираците наистина ще повярват, че маговете биха пуснали дванайсетгодишни деца в гладиаторска битка с уивърни.

Тогава видя как в мрака блесват очите на нещо. Огромни ноктести лапи започнаха да драскат по пода и три създания се появиха от пещерата. Те бяха високи колкото двама мъже, застанали един върху друг, и вървяха на задните си лапи, привели тела. Бодливите им опашки се тътреха зад тях. Огромни криле блъскаха въздуха там, където трябваше да са ръцете им. Широки, озъбени челюсти защракаха към тавана.

Кал си спомни всички предупреждения на баща си. Усети, че се задушава. Никога не се бе чувствал толкова изплашен. Всички чудовища от въображението му, които смяташе, че се крият в гардеробите или под леглата, бледнееха пред кошмарните изчадия, които пъплеха към него.

Огънят гори, помисли си Кал. Водата тече, въздухът навява, земята сковава. Хаосът поглъща.

Джаспър, който явно не бе загрижен за оцеляването си, излезе пред чираците и с див вик се хвърли към уивърните. Той вдигна ръка и разпери длан.

Една мъничка огнена топка се изстреля от пръстите му и прелетя над главата на единия от уивърните.

Чудовището изрева и Джаспър се стресна. Той отново разпери длан, но този път от пръстите му излезе само пушек, никакъв огън. Уивърнът пристъпи към Джаспър и разтвори огромната си паст. Гъста синя мъгла избълва устата му. Мъглата полази бавно по въздуха, но бе достатъчно бърза, за да засегне Джаспър. Той се търкулна на една страна, но мъглата го обгърна. След миг се издигна във въздуха като сапунен мехур.

Другите два уивърна полетяха във въздуха.

- По дяволите - каза Кал, - как да се борим с тези неща?

- Не е честно - лицето на Аарън се изкриви от яд.

Джаспър викаше за помощ, отскачайки от издиханията на уивърна. Първото същество мързеливо го перна с опашка и дори Кал почувства жал. Другите чираци бяха замръзнали от ужас и гледаха нагоре.

Аарън си пое дълбоко въздух и изруга:

- Мътните да го вземат.

Докато Кал и другите зяпаха, той се стрелна напред и се хвърли към опашката на най-близкия уивърн. Успя да я хване, докато пада, и уивърнът нададе писък на изненада, който прозвуча като гръмотевица. Аарън продължи да стиска опашката, докато тя се размахваше насам-натам, все едно язди див мустанг. Джаспър си стоеше в мехура и се издигна над земята към сталактитите, докато викаше и размахваше крака. Уивърнът плесна опашката си като камшик и Аарън полетя.

Тамара простена. Руфъс протегна ръка и от нея се изстреляха парчета кристали, които се събраха във въздуха и оформиха длан, която хвана Аарън на сантиметри от пода и след това се сключи в здрава хватка.

Кал почувства известно облекчение. Не бе осъзнал, че до този момент се притесняваше дали Майсторите изобщо ще им помогнат, или просто ще ги оставят да умрат. Аарън се опита да се измъкне от пръстите. Няколко от чираците оформиха група и тръгнаха към втория уивърн. Гуенда създаде искра между ръцете си, синя като пламъка по гърбовете на гущерите. Уивърнът се прозя и пусна мъгливите си издихания. Един по един чираците се издигнаха във въздуха и закрещяха. Селия изстреля ледена висулка, докато се изправяше. Пропусна и удари пространството вляво от уивърна, който изрева.

- Кал! - той се обърна към шепнещата Тамара само за да я види как се скрива зад група сталагмити. Кал понечи да тръгне към нея, но спря, когато видя Дрю, замръзнал в края на групата.

Кал не бе единственият, който го бе забелязал. Третият уивърн присви очите си хищнически и се приведе към изплашения чирак.

Дрю размаха ръце и докосна с длани земята, като шепнеше изнервено. След това бавно се издигна от земята, докато не застана очи в очи срещу уивърна.

„Прави се, че е ударен от пушека", осъзна Кал. „Умно момче".

Дрю призова кълбо вятър в ръката си и се прицели. Уивърнът изпръхтя изненадан и разсея Дрю, който се завъртя във въздуха. Без да губи време, уивърнът стрелна главата си напред и щракна със зъбатата си паст, като хвана крайчеца на панталона на Дрю. Платът се разкъса, а Дрю зарита отчаяно.

Кал изтича да помогне точно когато вторият уивърн се спусна към тавана, право към него.

- Бягай, Кал! - извика Дрю. - Бягай!

Предложението не бе лошо, само дето Кал не можеше да бяга. Болният му крак се изкриви, когато се опита да се отдалечи от неравната земя, и той се спъна. Успя да се изправи, но не достатъчно бързо. Студените черни очи на уивърна се фокусираха върху него, а ноктите му се разпериха, когато приближи. Кал хукна да бяга, но не бе достатъчно бърз. Докато гледаше през рамо, се спъна и падна върху чакъла и твърдия камък.

Завъртя се по гръб и видя как уивърнът надвисва над него. Една част от Кал му нашепваше, че Майсторите следва да се намесят, преди да стане нещо лошо, но най-вече бе уплашен. Уивърнът изпълваше целия му поглед. Разтвори челюсти, за да разкрие острите си зъби и люспестата паст...

Кал вдигна ръка. Почувства как около него избухва гореща вълна. Камъни и скали изригнаха от земята и блъснаха гърдите на уивърна.

Звярът полетя назад и се удари в стената на пещерата, след което падна на земята. Кал премигна и се изправи бавно на крака. А след това се огледа.

Ох, помисли си той, като видя разрухата около себе си. Пламтяха пожари, а децата се въртяха във въздуха, загубили концентрация и подхвърляни от собствената си магия. Най-после разбра защо бяха тренирали толкова дълго с пясъка. Магията му се получаваше автоматично. Знаеше как да се концентрира.

Уивърнът му се изправяше, но Кал вече бе готов. Той се съсредоточи и размаха ръка. Три сталактита се отскубнаха и приковаха уивърна към земята за крилете.

- Ха! - каза Кал.

Звярът изграчи и Кал отстъпи назад. Знаеше, че няма да може да избегне издиханията на чудовището...

- Дай ми Мири! - извика Тамара, която изникна от сенките. - Бързо!

Кал изтегли ножа и го подхвърли към нея. Устата на уивърна се разтвори и от нея започна да излиза пушек. С две бързи крачки Тамара мина покрай пушека и понечи да удари уивърна в окото. Точно преди да удари, чудовището изчезна в облак син пушек и се разпадна в елемента си с гневен писък.

Тамара полетя напред.

Кал я хвана за крака. Бе малко като да държиш балон, понеже тя продължи да се носи във въздуха. Въпреки това му се усмихна. Бе цялата покрита с камъни и пясък, а косата й бе разрошена и падаше по лицето й.

- Виж - махна тя с Мири. Кал се обърна, за да види как Аарън, вече освободен от ледената хватка, изпраща порой малки скали към уивърна. Селия, застанала на един корниз, целеше с още камъни. Във въздуха те се превърнаха в огромна скала, която разпръсна съществото с един удар, преди да се разбие в далечната стена.

- Остава само един - изпъшка Кал.

- Не - ухили се Тамара, - аз свалих двама. Макар ти да ми помогна малко с втория.

- Дали да не взема да те пусна? - подръпна я за крака Кал.

- Добре де, помогна много! - разсмя се Тамара, а стаята избухна във взрив от аплодисменти. Майсторите ръкопляскаха и гледаха към него - осъзна Кал, а също и към Тамара, Аарън и Селия. Аарън дишаше тежко и гледаше към мястото, в което уивърнът бе изчезнал, сякаш не вярваше, че е метнал тази скала. Кал знаеше как се чувства.

- Юпии! - размаха ръце Тамара, докато отскачаше. След миг, когато чираците, полетели до тавана, бавно започнаха да падат, Кал пусна глезена на Тамара, за да й позволи да стъпи на краката си. Тя му върна Мири, докато другите чираци се приземиха, някои от тях със смях, а други като Джаспър - мрачни и притихнали.

Сред цялата врява Тамара и Кал си проправиха път към Аарън. Хората ги поздравяваха и ги тупаха по гърба. Кал винаги бе мислил, че такова е чувството, когато печелиш мач по баскетбол, макар никога да не бе печелил. Дори не бе играл.

- Кал - каза някой зад гърба му. Обърна се и видя ухиления Алекс.

- Бях сигурен във вас - каза той.

- Защо? - премигна Кал. Не бе като да са си говорили много.

- Защото сте като мен. Сигурен съм.

- Да бе - отвърна Кал. Това бе нелепо. Алекс бе сред тези, които на друго място биха бутали Кал в локвите. Магистериумът бе различен, но не можеше да е чак толкова различен.

- Пък и аз не направих почти нищо - продължи Кал. - Стоях си, докато загрея, че трябва да бягам, а после, че не мога да го направя.

Видя как Майстор Руфъс минава през тълпата, за да дойде при чираците си. Бе се усмихнал леко, което за него си беше равносилно да прави цигански колела.

- Няма нужда да бягаш - ухили се Алекс, - тук ще те научат как да се биеш. Повярвай ми, ще станеш много добър.

Кал, Тамара и Аарън се върнаха в стаите си с чувството, че за пръв път, откакто бяха стъпили в Магистериума, нещата започват да се нареждат. Бяха се справили по-добре от останалите чираци и всички го знаеха. А най-хубавото бе, че Майстор Руфъс им е взел пица. Истинска пица в картонена кутия, с разтопено сирене и глазура, която не бе от лишеи, гъби или други странни подземни израстъци. Хапнаха в хола и на шега се сборичкаха за това кой ще изяде най-много. Спечели Тамара, защото ядеше най-бързо. Пръстите на Кал бяха леко мазни, когато отвори вратата към спалнята си. Преситен с пица и газирани напитки, той се чувстваше по-добре от всякога.

Но това се промени, когато видя какво има на леглото му. Това бе колет. Картонен, запечатан колет, върху който името на Кал бе изписано с паешкия, неповторим почерк на баща му.

За миг Кал остана загледан в колета. След това го приближи бавно и го докосна, като прокара пръсти през опаковащите ленти. Баща му винаги ги използваше, за да запечатва колетите и за да пренася нещо извън града. Бе невъзможно да се отворят.

Кал извади Мири от колана си. Острието на ножа разкъса картона, сякаш е от хартия. Отвътре изпаднаха дънките на Кал, жилетки и ризи, пакети желирани бонбони, будилник и бройка от „Тримата мускетари", която Кал бе чел с баща си.

Когато Кал взе книгата, от нея изпадна бележка. Той я вдигна и прочете:

Бе се подписал с пълното си име, като че Кал е далечен познат. Хванал писмото в една ръка, Кал се отпусна на кревата си.