Железният изпит

ГЛАВА ДВАДЕСЕТА

Тамара подскочи и огледа стаята, като че очакваше нещо да изскочи от сенките. На лицето на Аарън се изписа тревога, но въпреки това той остана седнал.

- Кал? - попита той. - Това от стаята ли идва?

- Може би - отвърна Кал, като се опита да измисли някакво оправдание за звука, - сигурно е телефонът ми...

- Телефоните не работят тук, Калъм - намръщи се Тамара, - а ти си казвал и преди, че нямаш такъв.

- Да нямаш куче? - повдигна вежди Аарън.

Нещо падна на пода и лаят се усили, придружен от звук на драскане с нокти по пода.

- Какво става? - попита Тамара, след което отиде до вратата на Кал и я отвори. След това извика и отскочи назад към стената. Вълчето не й обърна внимание, а смело влезе в хола.

- Това да не е... - изправи се Аарън и се протегна несъзнателно към гривната на ръката си, тази с черния камък върху нея. Кал си спомни за тъмнината на онази нощ, която бе унищожила обсебените вълци.

След което застана между него и вълчето и разпери ръце:

- Мога да обясня! - каза отчаяно Кал. - Той не е лош! Добро кученце!

- Това нещо е чудовище - каза Тамара и взе един от ножовете на масата. - Кал, не ми казвай, че си го прибрал нарочно!

- Бе се изгубило и скимтеше в студа! - отвърна Кал.

- Хубаво! - развика се Тамара. - Господи, Кал, ти никога не мислиш, нали?

Онези създания са зли! Убиват хора!

- Той не е зъл - каза Кал и хвана вълчето за врата.

- Спокойно, момче - каза му той строго, - това са наши приятели.

Вълчето спря да лае и погледна към Кал с шарените си, подобни на калейдоскоп очи. След което го близна по лицето.

- Видя ли - обърна се към Тамара, - не е зло. Прото се разсърди, че го затворих в стаята си.

- Махни се от пътя ми - вдигна ножа си Тамара.

- Чакай, Тамара - приближи Аарън, - признай си. Странно е, че не напада Кал.

- Та той е едно бебче - възрази Кал, - уплашен е!

Тамара изсумтя.

Кал вдигна вълчето и го залюля като бебе. То изскимтя.

- Виж големите му очички.

- Могат да те изгонят от училище заради това, че си го взел - рече Тамара. -Могат да ни изгонят всичките.

- Без Аарън - рече Кал, а Аарън направи гримаса.

- Кал! - рече той. - Не можеш да го задържиш! Просто не може!

- Ще го направя. - Кал гушна вълчето още по-силно.

- Не може - заяви Тамара. - Дори да го оставим да живее, ще трябва да го изхвърлим от Магистериума. Не може да остане тук.

- Тогава по-добре го убий - заяви Кал, - той няма да оцелее навън. И няма да допусна да го изхвърлите.

Той преглътна.

- Ако искате да го изхвърлят, вървете и ме издайте. Давайте.

Аарън си пое дълбоко въздух.

- Как се казва?

- Пакостник - отвърна веднага Кал.

- Пакостник - отпусна бавно ръката си Тамара.

Кал усети как се изчервява.

- От една пиеса, която татко харесва. Там имаше едни кучета, които правеха пакости.

Пакостник се възползва от възможността, за да се оригне.

Тамара въздъхна и изражението на лицето й се смекчи. Протегна другата си ръка, в която не държеше нож, за да погали вълчето.

- Какво яде?

Оказа се, че Аарън има малко останал бекон, с който бе склонен да се раздели, за да нахрани Пакостник.

А Тамара, след като бе олигавена и видя как вълчето се обръща по гръб, за да го почеше по коремчето, обяви, че трябва да напълнят джобовете си с всички месни продукти, които намерят в Трапезарията, включително безоки риби.

- Трябва обаче да поговорим и за гривната - каза тя и подхвърли една хартиена топка на Пакостник, която той се опита да улови. Хвана хартията под масата и започна да я къса с малките си зъбки.

- Тази, която изпрати бащата на Кал.

Кал кимна. След всичко, случило се около Аарън и Пакостник, бе успял да избута мисълта за черния оникс в подсъзнанието си.

- Не може да е принадлежал на Верити Торес, нали? - попита той.

- Била е на петнайсет, когато е починала - поклати глава Тамара, - но е напуснала училището година преди това. Гривната й щеше да е бронзова, а не сребърна.

- Но щом не е нейната... - преглътна Аарън, неспособен да изрече думите.

- Значи е на Константин Мадън - отвърна Тамара, като се постара да звучи прагматично. - Само така се връзва.

Кал усети как го обливат едновременно горещи и студени вълни. Точно това си бе мислил и той, но след като Тамара го произнесе, не искаше да го повярва.

- Откъде баща ми ще има гривната на Врага на Смъртта? Откъде може да я е взел?

- На колко години е баща ти?

- На трийсет и пет - отвърна Кал, като се чудеше какво общо има това с всичко останало.

- Значи е на същата възраст като Константин Мадън. Сигурно са били на училище заедно. Врагът може би е оставил гривната си, когато е избягал от Магистериума.

Тамара стана на крака и започна да върви напред-назад.

- Той отхвърлил всичко от училището. Намразил го. Може би баща ти я е намерил някак и я е взел. Може би... не знам. Може би са се познавали.

- Няма начин. Щеше да ми каже - отвърна Кал, макар че още докато го изричаше, знаеше, че това не е вярно. Алистър никога не говореше за Магистериума, освен за да опише колко злокобно място е, като винаги използваше най-общи фрази.

- Руфъс каза, че е познавал Врага. Тази гривна е била съобщение до Руфъс -рече Аарън. - Трябва да е означавала нещо за баща ти и за Руфъс. Логично е и двамата да са го познавали.

- Но какво е било съобщението? - попита Кал.

- За теб - отвърна Тамара, - да запечатат магията ти. Нали?

- За да ме върнат вкъщи и да съм в безопасност!

- Може би - каза Тамара, - а вероятно е било, за да може другите да са в безопасност от теб.

Сърцето на Кал прескочи един удар.

- Тамара - намеси се Аарън, - ще е добре да обясниш какво имаш предвид.

- Съжалявам, Кал - каза тя и изглеждаше искрена. - Врагът обаче е успял да измисли обсебването с Хаоса тук, в Магистериума. Никога не съм чувала за обсебено животно, което да се отнася добре с някого, който не е обсебен.

Аарън отвори уста да възрази, но Тамара вдигна ръка.

- Помниш ли какво каза Селия първата нощ в автобуса? Че се носи слух за това, че някои обсебени имат нормални очи? Ако някой е роден така, може би няма да бъде кух отвътре. Може би ще изглежда нормален. Като Пакостник.

- Кал не е обсебен от Хаоса! - извика Аарън. - Онези неща, които говореше Селия, изобщо няма доказателства, че са верни. Освен това Кал щеше да знае, ако е обсебен. Аз съм Макар и щях да разбера. Кал не е обсебен. Просто не е!

Пакостник скочи към Кал, усещайки, че нещо не е наред. Изскимтя и очите му се завъртяха.

Думите на Алистър отекнаха в Кал.

„Кал, трябва да ме послушаш. Дори не знаеш какъв си всъщност!"

- Какъв съм тогава? - попита той и притисна лицето си в меката козинка на вълчето.

Но по лицата на приятелите си прочете, че те не знаят.

Докато седмиците отминаваха, не получиха нови отговори. Бе лесно за Кал да потисне въпросите и да се съсредоточи върху уроците си. Аарън вече тренираше не просто за маг, а за Макар, а Майстор Руфъс трябваше да раздели времето си. Макар редовно да се обучаваха заедно, Кал и Тамара често оставаха сами да търсят отговори за магията в библиотеките, да четат историята за Втората война на Маговете и да разглеждат илюстрации на битки и снимки на участниците в тях, да преследват малки елементали в Магистериума и накрая - сами да управляват лодките през пещерите.

Понякога, когато Майстор Руфъс отвеждаше Аарън за цял ден, Кал и Тамара отиваха при друг Майстор. Шумотевицата около това, че Аарън е Макар, бе засенчена от новината, че Майстор Лемюъл е бил принуден да напусне Магистериума. Обвиненията на Дрю бяха чути от Асамблеята. Маговете там прецениха, че на Майстор Лемюъл не може да се има доверие, въпреки това, че той не се призна за виновен, а Раф го защити. Чираците му бяха разпределени при другите Майстори, като Дрю остана с Майстор Милагрос, Раф при Майстор Рокмапъл, а Лаурел при Майстор Танака.

Дрю излезе от Лечебницата седмица след новината за Майстор Лемюъл. На вечеря той отиде при другите маси и се извини на всички чираци и няколко пъти на Аарън, Тамара и Кал. Кал се запита какво ли бе искал да му каже Дрю в онази нощ, но Дрю почти не оставаше сам, а Кал не знаеше как да зададе въпроса.

„Има ли нещо, което не е наред с мен? Нещо опасно? Как може да не знам?"

Понякога Кал се чувстваше толкова отчаян, че искаше да пише на баща си и да го пита за гривната. Така обаче щеше да се наложи да признае, че е скрил писмото на Алистър от Руфъс, а и не бе чул нищо от баща си, освен че получи още един пакет с желирани бонбони и ново вълнено яке, които пристигнаха за Коледа. Към тях имаше и картичка, на която бе написано:

Нищо повече. Кал се почувства кух и прибра картичката в чекмеджето с другите писма.

За щастие, Кал имаше с какво да се занимава. Пакостник! Да храни растящ вълк на Хаоса и да го крие, изискваше доста внимание въпреки голямата помощ от страна на Тамара и Аарън. Освен това трябваше да преглъща коментарите на Джаспър, който всеки път, когато крадеше храна от Трапезарията, му казваше, че вони на хотдог. Сложно бе и излизането през Портите за Мисии за разходка. Но когато зимата отстъпи на пролетта, на Кал му стана ясно, че Аарън, а дори и Тамара приемат Пакостник и за тяхно куче. Той често се връщаше от Галерията, заварвайки я да си чете на дивана с вълка, свил се в краката й като завивка.