Железният изпит

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА

Краката на Кал го боляха. Той бе свикнал да чувства болка в единия от тях, но да го мъчат и двата, бе нещо ново. Не знаеше как да балансира тежестта си и макар да си взе от гората една пръчка за бастун, чувстваше, че ще падне, а мускулите му горяха.

Пакостник ги водеше напред, а Тамара бе далеч пред Кал, като от време на време поглеждаше назад и понякога забавяше ход, макар да изгаряше от нетърпение. Кал не бе сигурен колко са се отдалечили. С увеличаващата се болка загуби представа за времето. Но колкото повече се отдалечаваха от Магистериума, толкова повече се тревожеше Кал.

Не защото нямаше доверие на Пакостник. Притесняваше се от това, че Аарън е отишъл толкова далеч. Защо? Дали не го бе отвлякло някакво огромно същество, например уивърн? Дали не се бе изгубил в гората? Не, нямаше как да се е загубил. Пакостник щеше да го изведе.

Какво бе станало?

Изкачиха се по един хълм, а дърветата пред тях оредяха по пътя към магистралата, която разделяше гората. От другия край се издигаше още един хълм, който закриваше хоризонта.

Пакостник излая още веднъж и слезе надолу. Тамара се обърна и изтича до Кал.

- Трябва да се върнеш - каза тя, - краката те болят, а и нямаме идея колко далеч е Аарън. Върви в Магистериума и кажи на Майстор Руфъс какво се е случило. Той ще викне останалите.

- Няма да се върна - каза Кал, - Аарън е най-добрият ми приятел. Няма да го оставя в опасност.

Тамара постави ръка на крака си.

- Аз съм най-добрата му приятелка.

Кал не бе сигурен как точно се измерва приятелството.

- Добре, аз съм най-добрият му приятел, който не е момиче.

- Не, това е Пакостник - поклата глава Тамара.

- Въпреки това няма да си тръгна - отвърна Кал и се подпря на бастуна, - няма да си тръгна отново. Няма да ви оставя. Освен това е по-нормално ти да се върнеш назад, а не аз.

Тамара го погледна и сбърчи вежди.

- Че защо?

Кал каза това, което вероятно и двамата мислеха, но никой не посмя да изрече.

- Понеже ще загазим заради това. Веднага щом Пакостник се появи без Аарън, трябваше да идем при Майстор Руфъс...

- Но нямахме време - възрази Тамара, - а и трябваше да му кажем за Пакостник...

- Ние така и така ще трябва да му кажем за Пакостник. Няма друг начин да обясним станалото. Ще загазим здравата, Тамара, въпросът е колко точно. Затова, че имаме обсебен вълк, затова, че не сме отишли при Майсторите незабавно, след като е станало ясно, че Макарът е в беда. Заради всичко. Нещата отиват на много зле, Тамара. Някой ще трябва да го отнесе. По-добре да съм аз.

Тамара млъкна. Кал не можа да разчете изражението й в сенките.

- Твоите родители искат да останеш в Магистериума - каза той уморено, - не баща ми. Ти си тази, която изкара добре Изпита. Не аз. Ти си тази, която искаше да спазваме правилата и да не мамим - както правех аз. Твоето място е тук. Моето не е. Има значение какво ще ти се случи. А с мен... все тая.

- Това не е вярно - отвърна Тамара.

- Кое не е вярно? - Кал осъзна, че е произнесъл доста дълга реч. Не бе сигурен коя точно част е предизвикала възраженията на Тамара.

- Не съм такъв човек. Може би исках да съм такава, но не съм. Родителите ми ме отгледаха да успея на всяка цена. Тях не ги интересуват правилата, а само благоприличието. През цялото време си казвах, че няма да бъда като родителите си, като сестра си, че ще бъда честна. Но сбърках, Кал. Не ме интересуват нито правилата, нито благоприличието. Не искам да успявам на всяка цена. Искам да направя това, което е редно. Не ми пука дали ще ми се наложи да мамя заради това.

- Сериозно? - погледна я той смаян.

- Да - отвърна твърдо Тамара.

- Това е много яко.

Тамара избухна в смях.

- Какво?

- Нищо, просто не спираш да ме изненадваш.

След това го подръпна за ръкава.

- Хайде!

Слязоха бързо надолу по хълма. Кал се спъна още няколко пъти, подпирайки се тежко на бастуна си, като веднъж едва не се наръга на него. Когато стигнаха магистралата, завариха Пакостник да ги чака задъхан отстрани на пътя, докато един камион мина покрай тях. Кал се загледа подир него. Бе странно да види автомобили след толкова време.

Тамара си пое дълбоко въздух.

- Е, вече никой не идва. Да тръгваме.

Тя пресече магистралата, следвана от Пакостник. Кал прехапа устни и тръгна подире им. Всяка стъпка предизвикваше изгаряща болка в крака и тялото му. Когато стигна от другата страна на пътя, бе плувнал в пот - не заради това, че е бягал, а от болка. Сълзи потекоха от очите му.

- Кал - Тамара вдигна ръка и земята под тях се разтърси. След миг бликна струя вода, като че е пробила тръба с вода. Кал постави ръце във водата и наплиска лицето си, а Тамара сви длани в шепи и пийна малко. Бе добре да си починат дори само за миг, колкото краката му да спрат да треперят.

Кал предложи на Пакостник малко от водата, но вълкът вървеше напред-назад, като поглеждаше ту към тях, ту към това, което приличаше на черен път в далечината. Кал избърса водата от лицето си с ръкав и тръгна подир вълка.

Вървяха, без да продумат. Тамара бе забавила ход, за да не го кара да изостава и защото - мислеше си той - вероятно и тя се бе уморила. Можеше да види, че е изнервена колкото и той. Хапеше крайчеца на една от плитките си. Правеше това само когато е изпаднала в паника.

- Аарън ще е добре - каза той, когато излязоха на черния път и тръгнаха по него. От двете страни на пътя имаше горичка.

- Той е Макар.

- Както и Верити Торес, а те никога не намериха главата й - отвърна Тамара. Явно не бе привърженичка на позитивното мислене.

Продължиха още малко напред, докато пътят не се стесни до пътечка. Кал се бе задъхал, макар да се правеше, че не е, а болката изгаряше крака му с всяка крачка. Като че вървеше по стъкло, само дето стъклото бе в самия него и пронизваше нервите под кожата му.

- Мразя се, задето го казвам - рече Тамара, - но не мисля, че е разумно да оставаме на открито като сега. Ако на пътя има елементал, той ще ни забележи. Ще трябва да минем сред дърветата.

А там земята щеше да е още по-неравна. Не го каза, но знаеше, че Кал ще трябва да върви още по-бавно, че ще му е още по-трудно, че най-вероятно ще се спъне и ще падне, особено в тъмното. Но той си пое дълбоко дъх и кимна. Тя бе права. Бе опасно да вървят на открито. Нямаше значение колко трудно ще му бъде. Нямаше да остави нито нея, нито Аарън. Бе дал дума.

Стъпка по стъпка, подпирайки се на стволовете на дърветата, той последва Пакостник, който ги изведе на пътека, успоредна на черния път. Най-после Кал забеляза в далечината сграда. Тя бе огромна и изглеждаше изоставена.

Прозорците бяха заковани, а пред нея имаше огромен черен паркинг. Над близките дървета имаше огромен надпис, изобразяващ грамадна топка за боулинг и една съборена кегла.

Изглеждаше, сякаш надписът не е осветяван от години.

- И ти ли виждаш същото? - попита Кал, притеснен от това дали не полудява от болката. Защо обаче би му се привидяло нещо подобно?

- Да - кимна Тамара, - старо игрище за боулинг. Наблизо сигурно има град. Какво обаче ще търси Аарън тук? Не ми казвай, че ще се упражнява или че се състезава на боулинг. Бъди сериозен.

Кал се облегна на грубата кора на най-близкото дърво и потисна порива си да седне. Страхуваше се, че ако го направи, после няма да може да стане.

- Сериозен съм - отговори той. - В тъмното не си личи, но очите ми се отнасят към това супер сериозно.

Искаше да се пошегува, но гласът му бе напрегнат.

Приближиха се повече. Кал се напрегна, за да види дали светлината се процежда под вратите или дъските над прозорците. Минаха от другия край на сградата. Там бе още по-тъмно, а игрището за боулинг затъмняваше уличните лампи на далечния път. Тук имаше и контейнери за боклук. Изглеждаха празни и прашни на бледата лунна светлина.

- Не зная... - започна Кал, но Пакостник подскочи, удари с лапа по стената и изскимтя. Кал изпъна врат и погледна нагоре. Над тях имаше закован прозорец. На Кал обаче му се стори, че вижда как под дъските се процежда светлина.

- Тук. - Тамара избута един от контейнерите до стената, след което се покатери върху него и помогна на Кал да я последва. Той хвърли бастуна си и се подпря изцяло на ръце. Ботушите му удариха в метала. Звукът отекна в тишината.

- Шт! - прошепна Тамара. - Виж!

През дъските наистина се процеждаше светлина. Бяха заковани с огромни пирони. Тамара ги погледна колебливо.

- Металът е земна магия... - отвори уста тя.

Кал измъкна Мири от колана си. Острието сякаш запя в ръката му, когато той го подпря под главата на единия от пироните и дръпна. Дървото се разцепи като хартия, а пиронът падна в контейнера.

- Яко - прошепна Тамара.

Пакостник скочи на кофата за боклук, а Кал отряза остатъка от пироните и дръпна дъските. Пред тях се разкриха останките от счупен прозорец. Стъклата липсваха заедно с рамките. От другата страна на прозореца и недалеч под тях видя слабо осветен коридор. Пакостник се мушна през процепа и падна на няколко сантиметра от пода, след което се обърна към тях и погледна очаквателно към Тамара и Кал.

Кал прибра Мири обратно в джоба си.

- Да вървим! - каза той и се мушна през прозореца. Падането не бе сериозно, но въпреки това краката го заболяха. Направи гримаса от болка, но Тамара скочи до него. Стори го безшумно въпреки ботушите си.

Огледаха се наоколо. Вътре нямаше игрище за боулинг. Бяха в коридор, чиито под и стени бяха направени от почерняло, сякаш обгорено дърво. Кал не можеше да си обясни как и защо, но усети присъствието на магията. Въздухът бе натежал от нея.

Вълкът слезе надолу по коридора и подуши въздуха. Кал го последва, а сърцето му бясно затупка. Каквото и да си бяха представяли, когато тръгнаха подир Пакостник от Портата за мисиите, не включваше такова място. Майстор Руфъс щеше да ги убие, когато се върнеха. Щеше да ги обеси на пръстите на краката им и да ги накара да правят упражнения с пясъка, докато мозъците им не изтекат през носа. И то в случай че успееха да спасят Аарън от това, което го бе хванало. Ако не успееха, Майстор Руфъс щеше да бъде още по-безмилостен.

Кал и Тамара останаха притихнали, докато минаха през стая с леко отворена врата. Кал не можа да не надникне вътре. За миг му се стори, че гледа към манекени. Някои от тях стояха изправени, а други се подпираха на стената. После обаче осъзна две неща. Първо, че всички са затворили очи, което бе странно за манекен, и второ, че гърдите им се надигаха и спускаха ритмично, сякаш дишат.

Кал замръзна ужасен. Какви бяха тези неща?

Тамара се обърна и го погледна въпросително. Той й махна към стаята и съзря как лицето й се изкривява от ужас, когато видя какво й сочи. Вдигна ръка към устата си. След това бавно се отдалечи от вратата и даде знак на Кал да направи същото.

- Обсебени от Хаоса - прошепна му тя, когато се отдалечиха дотолкова, че да спре да трепери.

Кал не знаеше откъде може да е сигурна, при положение че не е видяла очите им, но реши да не се интересува чак толкова. Вече бе толкова изплашен, че щеше да подскочи при първото движение. Не му трябваше още ужасяваща информация.

Ако обсебените от Хаоса наистина бяха тук, това явно бе някаква крепост на Врага. Всички истории, които Кал бе чувал за нещо, случило се уж отдавна, което не бива да го безпокои, сега нахлуха в главата му. Врагът бе отвлякъл Аарън, понеже Аарън бе Макар. Бяха пълни глупаци, задето го бяха пуснали да излезе сам от Магистериума. Разбира се, че Врагът бе научил за него. Сега искаше да го унищожи. Вероятно щеше да убие Аарън, ако вече не го бе сторил. Устата на Кал пресъхна и той си наложи да се съсредоточи върху заобикалящата ги среда въпреки паниката. Таванът на коридора ставаше все по-висок, докато навлизаха в сградата. По стените черното дърво се превърна в обикновено, а над него имаше странен плакат - плетеница от лози, които изглеждаха, сякаш в тях се движат насекоми. Кал потрепера, постара се да игнорира всичко и продължи тихо напред.

Минаха през няколко затворени врати, преди Пакостник да застане пред двойна порта и да изскимти, след което се обърна очаквателно към Кал и Тамара.

- Шшт! - каза му тихо Кал и вълкът притихна, след което удари с лапа по пода.

Портите бяха огромни, направени от здраво тъмно дърво, което също

изглеждаше обгорено. Тамара постави ръка на дръжката, завъртя я и надникна вътре. След това я затвори и се обърна към Кал с широко отворени очи. Не мислеше, че я е виждал толкова уплашена. Дори когато видя Обсебените.

- Аарън - прошепна тя, но не звучеше въодушевена или изобщо щастлива. Изглеждаше, сякаш ще повърне.

Кал мина покрай нея, за да погледне.

- Кал! - изсъска предупредително Тамара. - Недей, там има някого.

Но Кал вече се бе привел, притиснал око до цепнатината между портите.

Стената от другата страна бе огромна и се издигаше до грамадни подпорни греди, опасващи тавана. Стените бяха отрупани с празни клетки, подредени една върху друга като щайги. Железни клетки, чиито решетки бяха изцапани с нещо тъмно.

Аарън висеше от едната греда. Униформата му бе разкъсана, а лицето му бе издраскано и окървавено. Като цяло обаче изглеждаше невредим. Висеше с главата надолу, а тежка верига, закачена за тавана, придържаше оковите към единия му глезен. Той се съпротивляваше и люлееше веригите насам-натам.

Под Аарън имаше момче - малко, слабичко и познато. То гледаше нагоре, а на лицето му грееше лукава усмивка.

Стомахът на Кал се сви. Това бе Дрю. Той гледаше към окования Аарън и се хилеше. Около китката му имаше навита верига, която използваше, за да приближи Аарън към огромен стъклен контейнер, пълен с плъзгаща се, кънтяща тъмнина. Когато Кал я загледа, тя сякаш се размърда и промени формата си. В сенките се образува оранжево око, което започна да гледа с пулсиращи зелени вени.

- Знаеш какво има в контейнера, нали Аарън? - попита Дрю, а чертите му се изкривиха от садистична усмивка. - Приятел. Елементал на Хаоса. Ще те изсмуче целичкия.