Железният изпит

ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА

След края на церемонията Аарън бързо бе отведен настрана от Асамблеята. Майстор Руфъс се изправи, за да съобщи, че денят ще е почивен. Всички изглеждаха по-развълнувани от това отколкото от факта, че Аарън е Макар. Учениците веднага се разпръснаха, като повечето се отправиха към Галерията и оставиха Кал и Тамара да се приберат сами в стаите си по криволичещите тунели, осветени от блестящи кристали.

Тамара говореше развълнувано по целия път, видимо облекчена от това, че родителите й не се бяха скарали публично с Майстор Руфъс. Не забелязваше, че Кал отговаря главно със сумтене и други нечленоразделни звуци. Очевидно смяташе, че Макарството на Аарън ще е чудесно и за трима им. Каза му да не се безпокои за политиката, че ще получат най-хубавите мисии и ще имат привилегии. Тъкмо разказваше на Кал как смята да мине през някой вулкан, когато внезапно млъкна и постави ръце на кръста си.

- Защо си толкова кисел? - попита тя.

- Кисел? - замръзна Кал.

- Някой би помислил, че завиждаш на Аарън. Не е така, нали?

Това бе толкова нелепо, че Кал замръзна за около минута, преди да успее да каже:

- Как пък не! Би било страхотно всички да ме гледат като...

- Тамара?

Джаспър стоеше на вратата. Тамара внезапно се изправи. Кал винаги се впечатляваше от начина, по който успява да изглежда, сякаш е висока два метра, макар всъщност да бе по-ниска от него.

- Какво искаш, Джаспър?

Звучеше ядосана от това, че са прекъснали разпита на Кал. За пръв път Кал сметна, че от Джаспър може и да има някаква полза.

- Може ли да поговорим за малко? - попита той.

Изглеждаше толкова нещастен, че на Кал чак му стана мъчно.

- Имам много допълнителни уроци... трябва да ми помогнеш.

- Само тя, нали? - попита Кал и си спомни нощта в Библиотеката.

Джаспър не му обърна внимание.

- Моля те, Тамара. Знам, че се държах грубо, но искам отново да сме приятели.

- Ти не се държа грубо с мен - отвърна тя, - извини се на Кал и ще си помисля.

- Извинявай - каза Джаспър, докато гледаше към земята.

- За нищо - отвърна Кал. Това не бе истинско извинение. Тамара дори не знаеше за случая, когато Джаспър се бе развикал на Кал в Библиотеката, затова не смяташе, че трябва да му прощава. Досети се обаче, че ако Тамара отиде с Джаспър, ще има време да се погрижи за вълчето. А той отчаяно имаше нужда от време.

- Трябва да му помогнеш, Тамара. Той наистина, ама наистина има нужда от помощ.

След което погледна към Джаспър.

- Хубаво, Джаспър - въздъхна Тамара, - но трябва да се държиш възпитано и с приятелите ми, не само с мен. Без повече злобни подмятания.

- Ами той! - оплака се Джаспър. - Той не спира да ме одумва!

Тамара погледна първо Кал, а после и Джаспър, след което тежко въздъхна.

- Какво ще кажете и двамата да спрете да се заяждате?

- Никога! - отвърна Кал.

Тамара завъртя очи и последва Джаспър надолу по коридора, като обеща на Кал, че ще се видят на вечеря.

Така Кал остана сам в стаята си с обсебеното вълче. Той го вдигна и го прибра обратно в якето си въпреки скимтящите му протести, после отиде до Вратата за Мисиите с всичката бързина, на която бе способен кракът му. Страхуваше се, че ще е заключено за навън, но се оказа, че лесно може да се отвори отвътре. Металните порти бяха затворени, но на Кал не му трябваше да ходи толкова надалеч. Надяваше се, че никой няма да ги види. Кал пусна вълка от якето. Той се разходи, огледа нервно метала и подуши въздуха, след което се изпишка върху няколко замръзнали бурена.

Кал му даде още малко време, преди да прибере вълчето обратно под якето си.

- Хайде - каза той на вълчето, - трябва да се приберем, преди някой да ни види. И преди някой да изхвърли остатъците от закуската.

Върна се обратно по коридора, като се снишаваше всеки път, когато минеше покрай други чираци, така че да не забележат шаващия силует под якето му. Едвам стигна до стаята си, преди вълчето да се освободи. След това събори приборите и изяде остатъците от закуската на Тамара.

Най-накрая Кал успя да прибере вълчето в стаята си, където му отнесе купа вода, две сурови яйца и една студена наденичка, останала на масата. Вълкът изяде всичко, дори черупките на яйцата. След това си поиграха с една от завивките.

Точно когато Кал успя да измъкне завивката и вълчето отново подскочи, чу как външната врата се отваря. Някой влезе в хола. Спря, за да разбере дали на Тамара отново не й е станало ясно, че Джаспър е мухльо, и се е прибрала рано, или пък Аарън се бе върнал. В тишината чу как нещо се хвърля към стената. Вълчето се скри под леглото и изскимтя.

Кал открехна вратата си и видя Аарън да седи на дивана, сваляйки един от ботушите си. Другият бе в далечния край на стаята. На стената, където се бе ударил, имаше кална следа.

- Добре ли си? - попита Кал.

- Не знаех, че някой от вас е тук - изненада се Аарън.

Кал се прокашля. Чувстваше се особено. Запита се дали Аарън ще остане с тях сега когато вече бе Макар, или щяха да го отведат в училище за супергерои, които спасяват света.

- Тамара излезе някъде с Джаспър. Май отново са приятели.

- Все тая - отвърна Аарън без особен интерес. Това бе от темите, на които обикновено би разговарял. Но Кал искаше да поговори с Аарън и за други неща -например за вълчето, за странното поведение на родителите на Тамара и черния камък на гривната му, за това как се отнасяше той към съобщението на баща му до Руфъс... Кал не знаеше откъде да започне. И дали изобщо трябва да започва.

- Е - каза той, - сигурно се вълнуваш много за тази... магия на Хаоса.

- Мда - отвърна Аарън, - направо нямам думи.

Кал веднага усети сарказма, но за миг не повярва, че чува това от устата на Аарън. Но ето, Аарън бе там и гледаше ботуша си със стиснати челюсти. Очевидно бе ядосан.

- Искаш ли да те оставя сам, за да хвърлиш и другия си ботуш? - попита Кал.

- Извинявай - пое си дълбоко въздух Аарън и потърка лицето си. - Просто не знам дали искам да бъда Макар.

Кал бе толкова изненадан, че изгуби ума и дума.

- Че защо? - съвзе се накрая той. Аарън бе идеалният за тази роля. Той бе точно това, което хората си представяха, когато чуят думата „герой" - мил, храбър, готов да застане между обсебен вълк и приятелите си, вместо да избяга, както биха направили нормалните хора.

- Не разбираш - отвърна Аарън. - Всички мислят, че това е добра новина. Последният Макар е било онова момиче и то е загинало на петнайсет. Вярно е, че е нямало Примирие, но пак е умряла. И то по ужасен начин.

Това съвпадаше с всичко, което бащата на Кал му бе разказал за маговете.

- Ти обаче няма да умреш - каза твърдо Кал. - Верити Торес е загинала в много страшна битка. Ти си в Магистериума, Майсторите няма да допуснат да загинеш.

- Не можеш да знаеш това - отвърна Аарън.

„Затова умря майка ти. Заради магията", каза бащата на Кал в ума му.

- Защо тогава не избягаш? - попита внезапно Кал.

Аарън вдигна глава. Това привлече вниманието му.

- Няма да избягам!

- Защо не? - попита Кал.

- Няма къде да ида - зелените очи на Аарън светнаха. Изглеждаше ядосан.

- Как така? - попита Кал, но се сети и сам. Аарън никога не говореше за семейството си, за това как е живял вкъщи...

- Нищичко ли не забелязваш? - попита Аарън. - Не се ли чудиш защо родителите ми не присъстваха на Изпита? Защото ги няма, затова! Мама почина, баща ми избяга, когато бях на две! Идвам от приемен дом. От няколко по-точно! Писна им да се грижат за мен, да се чудят дали помощите от правителството ще са достатъчни, затова ме подхвърляха от едно място на друго. Срещнах момичето, което ми разказа за Магистериума, в последното сиропиталище. С нея можех да разговарям, но после брат й завърши и я взе нанякъде. Ти поне си имал баща си. Магистериумът е най-хубавото нещо, което ми се е случвало. Не искам да напускам.

- Съжалявам - промърмори Кал, - не знаех.

- След като ми разказа за Магистериума, да дойда тук, стана моя мечта -продължи Аарън, - едничкият ми шанс. Знаех, че някой ден ще трябва да платя на Магистериума за всичко, което направиха за мен. Но не мислех, че ще е толкова скоро.

Произнесе последните думи шепнешком.

- Това е ужасно - отвърна Кал, - не бива да мислиш, че им дължиш нещо.

- Напротив - отвърна Аарън и Кал разбра, че никога няма да може да го убеди в обратното. Спомни си как Аарън бе застанал на подиума, как му ръкопляскаха, как му казаха, че е единствената надежда на всички. Човек като Аарън никога не би излъгал тази надежда. Дори да можеше. Затова бе герой. Бяха го поставили точно където искат.

И понеже Кал му бе приятел - все едно дали Аарън го искаше, или не, -трябваше да направи така, че той да не извърши някоя глупост.

- Не става дума само за мен - отвърна уморено Аарън. - Аз съм магьосник на Хаоса и ми трябва противотежест, друг човек. Кой би искал такова нещо?

- Това е голяма чест - отвърна Кал. - Да бъдеш противотежест на Макар.

Поне това бе разбрал от бърборенето на Тамара.

- Последният човек, служил за противотежест, починал, когато Макарът му загинал в битка - отвърна Аарън, - а всички знаем какво се е случило преди това. Как Врагът на Смъртта убил брат си. Не мисля, че ще има много желаещи.

- Ами, аз бих бил желаещ - каза Кал.

Аарън млъкна. На лицето му се изписа неверие, едва ли не смята, че Кал се шегува или го казва само на инат. След това осъзна, че Кал е сериозен.

И се ужаси.

- Ама не може! - отговори Аарън. - Не ме ли слушаш, като говоря! Можеш да загинеш!

- Ами не ме убивай - отвърна Кал. - Това може да е добро начало и за двамата. Да се постараем да не умираме. И двамата.

За миг Аарън не каза нищо. Кал се запита дали не се чуди как да му каже, че е благодарен за предложението, но има друг човек наум. Това бе голяма чест, беше казала Тамара. Аарън не бе задължен да взима Кал. В крайна сметка, Кал бе съвсем обикновен.

Понечи да отвори уста и да каже нещо, когато Аарън вдигна поглед. Очите му блестяха странно и Кал си помисли за миг, че може би Аарън не е юнакът, който винаги печели. Може би в сиропиталището бе самотен, ядосан и тъжен.

Като Кал.

- Добре - каза Аарън, - ако искаш. Когато настъпи моментът...

Но преди Кал да отговори, вратата се отвори и Тамара влезе в стаята. Лицето й светна, когато видя Аарън, след което отиде при него и го прегърна толкова силно, че той едва не падна от дивана.

- Видя ли лицето на Майстор Руфъс? - попита тя. - Толкова се гордее с теб! Цялата Асамблея отиде при теб, дори родителите ми. Всички те поздравяваха. Теб! Беше невероятно!

- Наистина беше невероятно - отвърна Аарън и понечи да се усмихне.

- Сега да не си вирнеш носа? - удари го с възглавница тя.

Кал срещна погледа на Аарън над възглавницата и двамата се ухилиха.

- Няма начин - каза той.

В този момент вълчето реши да се разлае от стаята на Кал.