Железният изпит

ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА

Веднага след като Аарън изчезна, останалите Майстори подкараха чираците си по редици. Учениците от Желязната година бяха в центъра, а по-старите - навън. Тамара и Кал останаха на разстояние и гледаха как другите тичат наоколо. Кал се запита дали тя се чувства като него. Идеята да намерят Макар сред тях, им се струваше далечна и невъзможна. А сега се оказваше, че този така дългоочакван Макар е техният Аарън. Кал погледна към мястото, където се бяха намирали вълците, преди Аарън да ги запрати в бездната, но единствената следа от тях бяха дирите от огромните им лапи в снега. Те все още сияеха в слабо, дискретно сияние, сякаш са били направени от пламък и част от него все още грееше.

Докато гледаше, нещо мъничко се стрелна между дърветата като прокрадваща се сянка. Той се намръщи и се опита да го види по-ясно, но повече движения не последваха. Каквото и да бе, сякаш никога не е било там. Потръпна и си спомни огромното създание, което мина покрай него, докато тичаше към Дрю. Последните събития го бяха направили изключително чувствителен. Може би му се привиждаха разни неща.

Майстор Милагрос се отдръпна от своите чираци, които вече вървяха в нещо, което можеше да се нарече ред, след което отиде към Тамара и Кал и ги погледна със съчувствие.

- Трябва да тръгваме. Едва ли наоколо има още обсебени, но не можем да сме сигурни. Колкото по-бързо се приберем, толкова по-добре.

Тамара кимна. Изглеждаше по-унила от всякога. Двамата с Кал тръгнаха през снега и се присъединиха към останалите ученици от Желязната година в центъра на групата, след което поеха по пътя обратно към Магистериума. Майсторите бяха заели постове настрани от групата, а блестящите им кълбета се преплитаха с първите светлини на зората. Селия, Гуенда и Джаспър вървяха с Раф и Кай. Джаспър бе поставил коженото си палто върху Дрю, докато бе лежал на земята. Това бе необичайно мил жест от негова страна, заради който обаче трепереше в мразовитата утрин.

- Дрю каза ли ти защо е избягал? - попита Селия. - Намери го преди Алекс. Какво ти каза?

Кал поклати глава. Не знаеше дали това не е тайна.

- Можеш да ни кажеш - подкани го Селия, - няма да се смеем или да се подиграваме.

- Поне не и повечето от нас - допълни Гуенда и повдигна вежди към Джаспър.

Джаспър погледна косо към Тамара, но тя не каза нищо. Макар като цяло да се държеше отвратително, в този момент Кал си спомни колко добри приятели изглеждаха Тамара и Джаспър по време на Изпита. Стана му мъчно. Спомни си как Джаспър се бе опитвал да запали искра в Библиотеката и начина, по който му се бе сопнал. Запита се дали Джаспър не е мислил да избяга като Дрю.

Но тогава си спомни думите му, че само страхливците напускали Магистериума, и съчувствието му угасна.

- Каза, че Майстор Лемюъл се е държал лошо с него - рече Кал, - че го плашил, за да бъде напрегнат и да се справя по-добре.

- Майстор Лемюъл се държи така с всички. Изскача иззад стените, вика, обучава ни посред нощ - обясни Раф, - но не го прави от злоба. Иска да ни подготви.

- Как пък не - отвърна Кал, като си спомни изгризаните нокти и изгубения поглед на Дрю. - Мислиш, че е избягал просто така? Сред снеговете и обсебените от Хаоса вълци?

- Може и да не знаеш колко лошо е било, Раф - намеси се и Тамара. Звучеше угрижена. - Майстор Лемюъл не се държи така с теб.

- Дрю лъже! - настоя Раф.

- Каза, че Майстор Лемюъл не му дава да се храни - възрази Кал, - и е много отслабнал!

- Какво? - попита Раф. - Това не е вярно! Видя го в Трапезарията с нас! А и никога не ми е споделял нищо! Все щеше да каже нещо!

- Може би е решил, че няма да му повярваш - сви рамене Кал. - И май е бил прав.

- Не бих... не искам - погледна Раф към останалите, но те отклониха погледи.

- Майстор Лемюъл е неприятен - рече Гуенда, - възможно е Дрю да е чувствал, че няма друг избор, освен да избяга.

- Майсторите не бива да се държат така - отвърна Селия. - Трябвало е да каже на Майстор Норт или някого другиго.

- Възможно е да смята, че това е начинът, по който трябва да се държат Майсторите - отсече Кал. - Все пак никой не ни е обяснявал как се очаква да се държат.

Никой не можа да му отговори. За известно време продължиха да ходят в тишина, нарушавана единствено от ботушите им, които хрущяха в снега. С крайчеца на окото си Кал забеляза, че малката сянка продължава да ги следва от дърво на дърво. Почти я посочи на Тамара, но тя не бе казала и дума, след като Майсторите отведоха Аарън в Магистериума. Изглеждаше потънала в собствените си мисли.

Какво ли бе това? Изглеждаше прекалено малко, за да е истинска заплаха. Може би това бе мъничък елементал като Уорън, който не иска да се разкрива. Или самият Уорън, който се срамува да се извини. Кал обаче не можеше да го изкара от главата си. Позволи си да изостане, докато не се озова зад останалите от групата. Другите бяха много уморени и след няколко мига той успя да отиде до дърветата, без някой да забележи.

Гората бе притихнала, а златистото сияние на изгряващото слънце правеше снега да изглежда, като че блести.

- Кой е там? - попита тихо Кал.

Една космата муцунка се показа от дърветата. А след това нещо пухкаво и остроухо се появи, за да се втренчи в Кал с въртящите се очи на обсебен.

Вълче!

Съществото изскимтя и отстъпи назад, като се скри от погледа му. Сърцето на Кал затупка. Пристъпи крачка напред и направи гримаса, когато ботушът му счупи една суха съчка. Вълчето не се бе отдалечило много. Кал го видя по-ясно, когато приближи, свито на дървото. Бледата му кафяза козинка се вееше на сутрешния вятър. То душеше въздуха с мокрото си черно носле.

Не изглеждаше особено заплашително. Бе като кученце.

- Всичко е наред - каза Кал и се опита да звучи успокоително, - ела, излез! Никой няма да те нарани!

Вълчето размаха пухкавата си опашка и се завтече към Кал през сухата шума и снега. Стъпваше доста несигурно.

- Хей, вълчо - каза Кал и снижи гласа си. Винаги бе искал да си има кученце, но баща му не даваше. Кал не можа да се сдържи и погали вълчето по главата. То замаха по-бързо с опашка и изскимтя.

- Кал - извика някой. Стори му се, че е Селия.

- Къде си? Какво правиш?

Ръцете на Кал се задвижиха почти несъзнателно, все едно е марионетка. Протегна се и сграбчи вълка, за да го скрие в якето си. Той изсумтя и се хвана за него, като заби мъничките си нокти в ризата му, докато Кал вдигаше ципа нагоре. Погледна надолу - не можеше да се види, че крие нещо, каза си той, макар да изглеждаше, сякаш има малко коремче, като да е преял с лишеи.

- Кал! - извика Селия отново.

Кал се поколеба. Бе напълно сигурен, че да вкара обсебено от Хаоса животно в Магистериума, е нарушение, което се наказва с изключване, а може би и със запечатване на магията. Бе безумно.

Тогава вълчето подаде глава и го близна по брадичката. Спомни си вълците, които бяха изчезнали в мрака. Дали сред тях не бе и майката на кутрето? Дали това вълче не бе сираче...

Като Кал?

Той си пое дълбоко въздух, вдигна ципа на якето си догоре и закуцука към останалите.

- Къде беше? - попита Тамара. Бе излязла от вцепенението си и изглеждаше ядосана. - Уплашихме се!

- Спънах се в един корен - излъга Кал.

- Ами следващия път викни - Тамара изглеждаше прекалено уморена и разсеяна, за да обърне внимание на историята му, но Джаспър го погледна с особено изражение на лицето.

- Говорихме си за Аарън - каза Раф. - За това, че е странно, дето не е знаел, че може да използва магията на Хаоса. Не бих предположил, че е Макар.

- Трябва да е доста страшно - отговори Кал - да използваш същата магия като Врага на Смъртта. Доста си е зловещо, не мислите ли?

- Това е просто вид сила - надменно обясни Джаспър, - не Хаосът е направил Врага чудовище. Станал е такъв заради покварата на Майстор Джоузеф, заради когото полудял.

- Кой е този Майстор Джоузеф? Той ли го е обучил? - попита Раф. Звучеше искрено разтревожен, все едно Майстор Лемюъл може да направи и от него злодей.

- Защо не им разкажеш историята, Джаспър? - предложи уморено Тамара.

- Хубаво - рече Джаспър. Звучеше много доволен от това, че го е заговорила.

- За тези, които не знаят нищо, което е доста унизително между другото, истинското име на Врага е Константин Мадън.

- Добро начало - каза Селия, - не всички сме от потекло, Джаспър.

Вълчето се размърда под якето на Кал. Той кръстоса ръце пред гърдите си с надеждата, че никой няма да забележи как якето му се движи.

- Добре ли си? - попита Селия. - Изглеждаш малко...

- Добре съм! - отвърна категорично Кал, а Джаспър продължи.

- Константин имал брат близнак на име Джерико. Като всички магове, минали през Железния Изпит, двамата дошли в Магистериума на дванайсет. В ония години имало много повече експерименти. Майстор Джоузеф, учителят на Джерико, познавал магията на Хаоса в детайли. Но за да успеят експериментите му, се нуждаел от Макар. Самият той не бил такъв.

Джаспър снижи глас, за да прозвучи по-зловещо.

- Представете си колко доволен бил, когато се оказало, че Константин е Макар. Не трябвало да убеждават Джерико дълго, за да му стане противотежест, а другите Майстори нямали нищо против Джоузеф да работи с двамата братя извън часовете. Той бил експертът по магията на Хаоса, макар да не можел да я извършва лично, а Константин трябвало да научи много...

- Това не звучи добре - каза Кал и се опита да не обръща внимание на вълчето, което дъвчеше едно от копчетата на ризата му и така го гъделичкаше.

- Не - намеси се Тамара, - Джаспър, това не е история за духове. Няма нужда да я разказваш така.

- Разказвам я по начина, по който се е случила. Константин и Майстор Джоузеф станали все по-обсебени от това, което можело да се направи с бездната. Взели частици от нея и ги поставили в душите на животните, като така ги превърнали в обсебени от Хаоса - като онези вълци горе. Първоначално изглеждали като истински животни, но станали по-агресивни и ненормални. Хаосът подлудява, когато е поставен в мозъка. Самата бездна е като всичко и нищо едновременно. Никой не може да я удържи в главата си, без да полудее. Най-малко пък катерица.

- Има катерици, обсебени от Хаоса? - попита Раф.

Но Джаспър не отговори, увлечен в собствената си история.

- Може би затова Константин направил това, което направил. Вероятно бездната го е подлудила. Не знаем със сигурност. Знаем само, че се заел с експеримент, който никой не е правил преди. Бил прекалено труден. Едва не загинал и унищожил противотежестта си.

- Имаш предвид брат му - отвърна Кал. Гласът му прозвуча странно в края на изречението, тъй като вълчето бе решило да спре да хапе и да започне да ближе гърдите му. Бе сигурен, че целият е олигавен.

- Да. Загинал на пода в стаята за експерименти. Казват, че духът му...

- Стига, Джаспър - прекъсна го Тамара и прегърна едно момиче от тяхната година, чиято устна трепереше.

- Важното е, че Джерико е умрял. Някой може би си е помислил, че това ще спре Константин, но всъщност той станал по-лош. Бил обсебен от мисълта да върне брат си от мъртвите. Да използва магията на Хаоса, за да съживи починалия.

- Некромантия - кимна Селия. - Строго забранена.

- Но не могъл! Успял обаче да постави магията на Хаоса в живи хора и създал първите обсебени. Изкарал душите им, за да не знаят кои са. Подчинявали му се безпрекословно. Той не търсел това и може би не искал да се получи така, но не спрял с експериментите си. Накрая другите Майстори открили какво прави. Искали да намерят начин да му отнемат магията, но не знаели, че Майстор Джоузеф бил все още лоялен към него. Той го измъкнал, като съборил една от стените на Магистериума, и отвел Константин със себе си. Много хора сметнали, че взривът е убил и двамата. Други пък, че Константин бил тежко ранен. Сега той носи сребърна маска, с която да прикрива белезите си. Оцелелите обсебени зверове, които създал, също се измъкнали заради експлозията. Затова в гората има толкова много от тях.

- Значи казваш, че Врагът на Смъртта е станал това, което е, заради Магистериума - обобщи Кал.

- Не! - възрази Джаспър. - Не съм казвал такова...

Тогава пред тях се появи Портата за Мисиите, която успокои Кал поради мисълта, че ще му бъде много по-лесно да скрие вълчето само да стигне до стаята си. Поне от тези, които не живеят с него. Трябваше да намери храна и вода за вълчето... и после щеше да му мисли.

Вратите бяха отворени. Минаха под надписа „Знанието и действието са едно и също" и навлязоха в пещерите на Магистериума, когато полъх на топъл въздух сблъска Кал с друг проблем. Навън бе замръзнал, а тук, докато вървяха към стаите, започна бързо да се поти в закопчаното си яке.

- Какво тогава е искал Константин? - попита Раф.

- В смисъл? - разсея се Джаспър.

- Каза, че не е искал да създаде Обсебените. Защо не?

- Защото е искал да върне брат си - обясни Кал. Не можеше да повярва, че Раф е толкова тъп. - Не му трябва някакво зомби.

- Те не са като зомбитата - сопна се Джаспър, - обсебените от Хаоса не ядат хора. Просто нямат спомени. Или пък представа за самоличност.

Вече бяха стигнали стаите на учениците от Желязната година. По коридорите имаше накладени мангали, пълни с горещи камъни. Кал напълно се сгорещи, а и вълкът дишаше тежко във врата му. Изглежда бе заспал.

- Откъде знаеш толкова за Врага на Смъртта? - попита Раф, леко напрегнат.

Кал не чу отговора на Джаспър, понеже Тамара изсъска в ухото му.

- Добре ли си? - попита тя. - Целият си почервенял.

- Добре съм.

Тя го погледна внимателно.

- Какво си натъпкал в ризата си?

- Шала - отвърна той, като се надяваше, че тя няма да се досети, че няма такъв.

- И защо? - намръщи се тя.

- Беше ми студено.

- Кал...

Тогава обаче стигнаха стаите си. С огромно облекчение Кал почука с гривната на вратата и пусна себе си и Тамара вътре. Тя се канеше да се сбогува с останалите, когато той затръшна вратата зад тях и хукна към спалнята си.

- Кал! - възмути се Тамара. - Не смяташ ли, че трябва... не знам... да поговорим? За Аарън?

- След малко - изохка Кал, като едва не падна в спалнята си, докато затваряше вратата с шут. След това се просна по гръб точно когато вълчето подаде главичка от яката му и се огледа наоколо. Освободено, то изглеждаше развълнувано от възможността да се разходи из стаята, тупуркайки с нокти по каменния под. Кал се помоли Тамара да не чуе как вълкът души под леглото му, гардероба и горнището на пижамата, която бе хвърлил по-рано след събуждането си.

- Трябва да те изкъпем - каза той на вълчето. То се завъртя по гръб, вдигна крачета във въздуха и размаха опашка, оплезило език в крайчеца на устата си. Когато погледна странните му движещи се очи, си спомни думите на Джаспър.

„Те нямат спомени или представа за самоличност".

Този вълк обаче си беше много характерна личност. Това означаваше, че

Джаспър знае много по-малко за обсебените от Хаоса, отколкото си мислеше. Може би бяха такива, след като Врагът ги бе създал. Може би оставаха такива до смъртта си. Вълчето обаче бе родено с Хаоса в себе си. Така бе израснало и не бе това, за което го смятаха.

Тогава си спомни думите на баща си и потрепера, без това да има нещо общо с температурата.

„Дори не знаеш кой си."

Кал прогони тази мисъл, качи се на леглото, изрита ботушите си и притисна лице във възглавницата. Вълчето скочи до него. Миришеше на борови иглички и прясно изровена пръст. За миг Кал се запита дали няма да го ухапе. То обаче го обиколи два пъти, след което притисна мъничкото си телце към стомаха му. Затоплен от обсебеното от Хаоса вълче, Кал заспа почти веднага.