Железният изпит

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

Кал се събуди на следващия ден, уплашен от мисълта, че Майстор Руфъс ще каже нещо за разпилените си документи, счупения модел и липсващото писмо в кабинета... и най-вече за липсващия елементал. Едва събра сили да отиде в Трапезарията, но щом стигна там, чу спор между Майсторите Руфъс и Милагрос.

- Казвам ти за последен път, Руфъс - повиши глас вълшебницата, като звучеше силно разстроена, - не знам къде е проклетият ти гущер!

Кал не знаеше да се смее ли, или да плаче.

След закуска Руфъс ги отведе до реката, където им показа как да повдигат водата във въздуха и да я разпръскват, без да се мокрят. Не след дълго Кал, Тамара и Аарън бяха вир вода и останали без дъх от смях. Когато денят свърши, Кал бе толкова уморен, че случилото се предишния ден му се струваше далечно и нереално. Върна се обратно в стаята си, за да гадае върху писмото и гривната на баща си, но се разсея, когато Уорън изяде една от връзките му за обувки, засмуквайки я като спагета.

- Глупаво животно - промърмори той. Взе превръзката, която бе носил по време на битката с уивърна, както и писмото на баща си и ги натъпка в най-долното чекмедже, което затвори така, че елементалът да не изяде и тях.

Уорън не каза нищо. Очите му бяха посивели и Кал заподозря, че връзките за обувки не му понасят.

Но най-разсейващи се оказаха новите уроци. Стаята на Пясъка и Скуката остана в миналото. Вместо това имаше нови и нови упражнения, покрай които следващите седмици минаха бързо. Обучението си оставаше трудно и мъчително, но колкото повече неща научаваше от Майстор Руфъс за магическия свят, толкова по-запленен от него се чувстваше Кал.

Майстор Руфъс ги научи да усещат афинитета с елементите така, че да разберат по-добре смисъла на Петостишието, което заедно с останалите Пет Принципа на Магията Кал вече можеше да казва и насън.

Научиха се да палят малки огньове и да карат пламъчетата да танцуват по дланите им. Научиха се да създават вълни в пещерата и да призовават бледата риба (но не и да управляват лодките, което искрено подразни Кал). Дори започнаха да изучават предмета, от който Кал се интересуваше най-много -левитацията.

- Съсредоточете се и се упражнявайте - каза Майстор Руфъс, като ги отведе до стая, постлана с матраци, натъпкани с мъх и борови иглички от гората край Магистериума.

- Няма лесен начин да станеш маг. Всичко е въпрос на съсредоточаване и практика. Свикнете с това.

Редуваха се в опитите си да извличат енергия от въздуха около тях и да се издигат на крайчеца на петите си. Бе много по-трудно да запазиш равновесие, отколкото Кал бе предполагал. Отново и отново падаха един върху друг с кикот на матраците. Веднъж Аарън се озова захапал опашката на Тамара, докато нейният крак пък бе стъпил на врата на Кал. Накрая нещо в Кал се отключи и той успя да увисне на около половин метър над земята, без да пада. Нямаше гравитация, която да натиска крака му, нищо, което да му попречи да полети, освен собствената му неопитност. Замечта за деня, в който ще може да лети по коридорите на Магистериума по-бързо, отколкото би могъл да тича някога. Щеше да е по-готино от скейтборда, по-бързо, по-високо, с още повече каскади.

Тогава погледът му срещна този на Тамара и той се разсея, поради което падна обратно на матрака. Остана там за миг, заслушан в собственото си дишане.

В онези мигове във въздуха изобщо не бе усетил болка в крака си.

Тамара и Аарън така и не успяха да полетят преди края на урока, но Майстор Руфъс изглеждаше много доволен от абсолютната им липса на напредък. Няколко пъти обясни, че не се е смял така от години.

Майстор Руфъс им обеща, че в края на годината ще могат да призовават всеки от елементите, да минават през огън и да дишат под вода. В Сребърната година пък ги очакваха не толкова очевидните сили на отделните елементи -създаването на илюзии от въздуха, виждането на пророчества в огъня, запечатването със земя и лекуването с вода. Мисълта, че може да владее тези сили, вълнуваше Кал, но всеки път, когато се сетеше за края на годината, той си спомняше писмото на баща си до Руфъс, в което го молеше да запечата силите му.

Значи това бе земна магия. Ако стигнеше Сребърната година, може би щеше да разбере как работят печатите.

По време на петъчната си лекция Майстор Лемюъл ги научи повече за противодействията. Предупреди ги, че ако се пресилят, докато използват елемента, трябва да поемат от срещуположния елемент, така както са посегнали към земята, докато са се борили с въздушния елементал.

Кал попита как може да посегнеш към душата си, която противодействаше на Хаоса. Майстор Лемюъл му се сопна и му обясни, че ако се изправи срещу маг на Хаоса, няма да има значение към какво се пресяга, тъй като просто щеше да умре. Дрю го погледна съчувствено.

- Всичко е наред - каза той под носа си.

- Млъкни, Андрю - изсъска Лемюъл, - знаеш ли, имало е времена, когато непослушните чираци са били бити с пръчки.

- Лемюъл - разстрои се Майстор Милагрос, забелязала ужасените погледи на чираците си, - не мисля...

- За жалост, тези времена са останали назад в историята - продължи Майстор Лемюъл, - въпреки това, Андрю, уверявам те, че ако продължиш да говориш зад гърба ми, горко ще съжалиш, задето си стъпил в Магистериума.

Тънките му устни се изкривиха в усмивка.

- Сега ела тук и ми покажи как посягаш към водата, докато използваш огън. Гуенда, ще бъдеш ли негова противоположност?

Гуенда излезе напред. След известно колебание Дрю я последва с увиснали рамене. Настъпиха двайсет мъчителни минути, в които Лемюъл му се подиграваше, че не може да угаси пламъка в ръката си, въпреки че Гуенда тикаше купа с вода към него с такъв ентусиазъм, че обувките му подгизнаха.

- Давай, Дрю - не спираше да шепне тя, докато Майстор Лемюъл не й нареди да замълчи. Видяното накара Кал да оцени Майстор Руфъс още повече, макар той често да им изнасяше лекции за задълженията на маговете, които изглеждаха очевидни - да пазят магията в тайна, да не я използват за лична облага или за да навредят някому, да споделят наученото с останалите магове. Явно маговете, овладели елементите до степен на майсторство, бяха задължени да взимат чираци. Това означаваше, че в Магистериума има различни Майстори по различно време, макар да имаше и учители, които оставаха за постоянно. Това, че Лемюъл бе принуден да обучава чираци, обясняваше доста неща от поведението му.

Кал обаче се интересуваше повече от втората лекция на Майстор Рокмапъл за елементалите. Оказа се, че повечето от тях не са разумни същества. Някои оставаха в постоянна форма векове наред, докато други поглъщаха толкова много магия, че се превръщаха в огромни и опасни. Някои дори бяха успели да погълнат магьосници. Кал потръпна при мисълта за Уорън. Какво точно бе освободил в Магистериума? Що за същество ядеше връзките на обувките му под леглото?

Кал научи и за Третата Война на Маговете, но нищо не му подсказа защо баща му искаше да запечатат магията, която има.

Тамара започна да се смее повече, когато свикна с Магистериума, макар често да го правеше с гузно изражение на лицето. А Аарън обратното - стана най-сериозен от тримата. Кал чувстваше, че междувременно е научил много за мястото и вече не се страхуваше, че ще се загуби в Библиотеката, в класните стаи или дори в Галерията.

Вече дори не намираше за странно да се ядат гъби и лишеи, които на вкус бяха като печено пиле или спагети.

С Джаспър все още стояха настрана един от друг, но Селия си остана негов приятел и се държеше, все едно онази нощ не се е случило нищо странно. Кал започна да очаква с тревога края на годината, когато баща му щеше да иска да го задържи у дома завинаги. За пръв път в живота си бе намерил истински приятели, които не го смятаха за смотан или странен само защото куца. Освен това владееше магията и не искаше да се отказва от нея, макар да се бе зарекъл, че ще го направи.

Бе му трудно да следи смяната на сезоните под земята. Понякога Руфъс или някой от другите Майстори ги извеждаха навън за различни упражнения. Винаги му бе интересно да види какво владеят другите ученици. Например, когато Руфъс им показа как да използват елементалната магия, така че да влияят на растенията, Кай Хайл създаде толкова огромно дърво от едно семенце, че на следващия ден Майстор Рокмапъл трябваше да дойде с брадва, за да го отсече. Селия можеше да призовава животни изпод пещерите, макар, за съжаление на Кал, да не откри голи плъхове. А Тамара бе толкова умела в магнетизма, че успяваше да намери пътища, когато всички мислеха, че са загубени.

Когато есента оцвети външния свят, в пещерите захладня. Големи метални паници, пълни с горещи камъни, осеяха коридорите, топлейки въздуха, а в Галерията, където гледаха филми, винаги имаше бумтящ огън.

Студът не притесни Кал. Напротив, чувстваше, че някак се закалява. Бе сигурен, че е пораснал поне с два сантиметра. А и вече можеше да върви по-надалеч въпреки куцането си, вероятно защото Майстор Руфъс обичаше да ги развежда през пещерите или каменистите пътища над земята.

Нощем понякога Кал сваляше гривната на нощното си шкафче и прочиташе и двете писма на баща си. Искаше му се да може да му разкаже какво прави, но така и не го стори.

Зимата бе напреднала, когато Майстор Руфъс обяви, че е време сами да изследват пещерите, без неговата помощ. Бе им показал как да си намерят пътя през дълбоките пещери, като осветяват отделните скали със земната магия и си изграждат маршрут, по който да се върнат.

- Значи искате да се загубим нарочно? - попита Кал.

- Нещо такова - каза Руфъс, - идеалният вариант е да последвате указанията ми, да намерите стаята, която трябва да откриете, и да се върнете, без да се губите. Но последното си е ваш проблем.

- Звучи забавно - плесна с ръце Тамара и се усмихна дяволито.

- Заедно - каза й Майстор Руфъс, - няма да тичаш и няма да ги оставяш сами в тъмното.

- Ами добре - съгласи се тя, но усмивката й помръкна.

- Да се състезаваме - каза Кал, като се сети за Уорън. Ако успееше да използва някои от преките пътища, които гущерът му бе показал, можеше и да я изпревари, - да видим кой ще финишира пръв.

- Вие не ме ли чухте? - попита Майстор Руфъс. - Казах...

- Ще бъдем заедно - отвърна Аарън, - бъдете сигурен. Няма да позволя да се разделим.

- Надявам се - отвърна Майстор Руфъс, - ето сега задачата ви. На второто ниво на пещерите има място, наречено Басейна на Пеперудите. То се пълни от извор над земята. Водата е силно минерализирана, което я прави идеална за изковаването на оръжия като ножа на колана ти.

Той направи жест към Мири и накара Кал да докосне несъзнателно дръжката му.

- Острието бе направено тук, в Магистериума, с вода от Басейна на Пеперудите. Искам вие тримата да намерите стаята, да донесете вода и да се върнете тук.

- Ще получим ли кофа? - попита Кал.

- Мисля, че и сам можеш да си отговориш, Калъм.

Руфъс извади един навит пергамент от униформата си и го даде на Аарън.

- Ето я картата. Следвайте я внимателно, за да стигнете до Басейна, и не забравяйте да осветявате камъните по пътя си. Но невинаги може да разчитате на картата, за да се върнете.

Майстор Руфъс се облегна на една огромна скала, която се оформи като кресло под него.

- Ще се редувате да носите водата. Ако я изпуснете, ще трябва просто да се върнете за още.

Тримата чираци се спогледаха.

- Кога започваме? - попита Аарън.

Майстор Руфъс извади една тежка, дебела книга от джоба си и се зачете.

- Ами веднага.

Аарън разгъна картата на камъка пред него и се намръщи, след което погледна към Майстор Руфъс.

Кал приближи и надникна към картата иззад рамото на Аарън.

- Може би ще е най-бързо, ако минем през Библиотеката.

Тамара завъртя картата и се разсмя.

- Сега поне северът сочи на север. Това ще ни помогне.

- И все пак през Библиотеката ще е най-бързо. Това не ни помогна много.

Аарън завъртя очи и сгъна картата.

- Хайде да тръгваме, преди да извадите компаси и да започнете да измервате разстоянията с ластик.

Първоначално излязоха в познатите тунели на пещерата. След това слязоха в

Библиотеката по пътеките надолу. Беше си като да изследват подводница. Самото дъно ги изведе към по-долните нива на пещерите.

Въздухът натежа и стана по-хладен, наситен с мириса на минерали. Кал веднага усети промяната. Коридорът, в който се намираха, бе тесен и извит, с нисък таван. Аарън, който бе най-висок от тримата, почти трябваше да се наведе, за да продължи да върви.

Най-накрая тунелът ги изведе до по-голяма пещера. Тамара докосна една от стените и накара един кристал да засияе. Последваха зловещите, подобни на паяжина пукнатини, за да стигнат до буен оранжев поток, от който се носеше мирис на сяра. Огромни гъби растяха от двете страни на потока. Бяха в неестествено ярки цветове - зелено, тюркоазено и лилаво.

- Какво ли ще стане, ако ги изядем? - запита се Калъм, докато вървяха между гъбите.

- Не бих пробвал - отвърна Аарън и вдигна ръка.

Бе се научил преди седмица да призовава топка син пламък и много се вълнуваше от това. Сега почти постоянно правеше топки сияен пламък дори когато нямаха нужда от светлина. Задържа огъня в една ръка и картата в другата.

- Натам - каза той и посочи към един коридор вляво, - през Стаята на Корените.

- Стаите си имат имена? - попита Тамара, докато стъпваше внимателно между гъбите.

- Не, аз й го измислих. Няма как да я забравим, ако си има име, нали?

- Предполагам - сбърчи вежди Тамара.

- По-добро име от Басейна на Пеперудите - отвърна Кал. - Кой би нарекъл така място, в което се изковават оръжия? Трябва да го нарекат Убийственото езеро или Водата на промушванията, а защо не Смъртоносния дол?

- Друго си е да посочиш очевидното - сухо отвърна Тамара.

В следващата зала имаше дебели сталагмити, бели като зъбите на акула и скупчени заедно, като че наистина са челюстите на отдавна погребано чудовище. Докато минаваха под един ужасяващо остър навес, Кал, Аарън и Тамара пресякоха тесен, кръгъл отвор. Тук скалата бе проядена от пещери, все едно е гигантски мравуняк. Кал се съсредоточи и кристалът в далечния ъгъл засия, така че да не забравят пътя.

- Това място има ли го на картата? - попита той.

- Аха - присви очи Аарън, - всъщност почти стигнахме. Остава ни едно помещение на юг.

Той мина през една тъмна арка, след което се върна, зачервен от вълнение.

- Намерих го!

Тамара и Кал го последваха. За миг притихнаха. Дори след невероятните помещения на Галерията и Библиотеката Кал осъзна, че са на специално място. В едната от стените имаше процеп, от който се изливаше вода. Тя се събираше в огромен басейн, който сияеше в синьо, сякаш е осветен във вътрешността. Стените бяха осеяни с яркозелени лишеи, а контрастът на синьо и зелено накара

Кал да се почувства, като че е в огромна мраморна плоча. Въздухът ухаеше с мириса на някаква непозната и силна подправка.

- Хм - каза Аарън след няколко минути, - наистина е странно, че са го нарекли Басейна на Пеперудите.

Тамара отиде до ръба.

- Мисля, че това е защото цветът на водата е като на онези сини пеперуди, как ги наричаха?

- Сините монарси - отвърна Кал. Баща му винаги бе обичал пеперудите и имаше цяла колекция от тях, препарирани в стъкло под бюрото му.

Тамара вдигна ръка. Басейнът потрепери и във въздуха се появи сфера вода. Макар да трепереше и да бълбукаше по повърхността, запази формата си.

- Ето - каза Тамара леко задъхана.

- Супер - отвърна Аарън, - за колко време мислиш, че можем да я задържим?

- Не зная - тя отметна една от плитките си и се опита да скрие напрежението на лицето си, - ще ви кажа, когато концентрацията ми започне да отслабва.

Аарън кимна и изглади картата на една от влажните стени.

- Сега трябва само да намерим пътя...

В този момент картата избухна в пламъци. Аарън извика и отдръпна пръсти от почернелите страници, които засияха във въздуха. Те се разпаднаха на късчета пепел и обсипаха пода. Тамара извика и веднага изгуби фокус. Водата, която бе събрала, се разплиска по униформата и се събра на локва в краката им.

Тримата се спогледаха ококорени. Кал изправи рамене.

- Предполагам, че това е искал Майстор Руфъс - каза той. - Трябва да последваме осветените камъни или знаци, за да намерим пътя обратно. Картата ни трябваше, колкото да стигнем дотук.

- Би трябвало да е лесно - рече Тамара, - вярно, че аз осветих само на едно място, но вие осветихте повече, нали?

- Ами и аз осветих едно - отвърна Кал и погледна обнадеждено към Аарън. Аарън не отвърна на погледа.

- Хубаво - намръщи се Тамара, - ще намерим пътя за навън. Ти носи водата.

Кал сви рамене, отиде до езерото и се съсредоточи в образуването на водна сфера. Кал привлече въздуха около себе си, за да задвижи водата, и усети порива на елементите в себе си. Не бе добър колкото Тамара, но се справи. Топката му прокапа съвсем малко, когато надвисна над земята.

Аарън се намръщи и каза:

- Май дойдохме по този път.

Тамара последва Аарън, а Кал - нея. Водната топка се завъртя над главата му, все едно си носеше личен буреносен облак. Следващата стая бе подобна. Подземният поток, цветните гъби. Кал мина покрай тях внимателно. Страхуваше се, че водната топка ще падне върху главата му.

- Виж осветените камъни там... - каза Тамара.

- Мисля, че това е само биолуминесценция - отвърна Аарън разтревожен. Потропа по тях и сви рамене.

- Не зная.

- Аз пък знам. Отиваме натам.

Тя тръгна решително напред. Кал ги последва - първо наляво, после надясно и после пак наляво. Озоваха се в пещера, в която огромните сталактити бяха пораснали във формата на листа. „Не изпускай водата", помисли си той, докато се провираше между скалите. „Не се предавай, Кал."

Навсякъде имаше остри камъни. Кал почти се блъсна в една стена, понеже Тамара и Аарън бяха спрели.

Спореха.

- Казах ти, че това са само светещи мъхове - рече Аарън, видимо ядосан. Бяха в голяма стая, в чийто център имаше каменна цистерна, която кротко бълбукаше, -а сега се загубихме.

- Да си беше спомнил кои камъни си осветил...

- Аз четях картата - възмутено отвърна Аарън. Кал почти се успокои, когато видя, че и Аарън може да се ядоса и да се цупи. След това обаче двамата погледнаха към него и Кал почти изпусна въртящото се кълбо, с което балансираше. Аарън трябваше да вдигне ръка, за да стабилизира водата. Тя остана между тях, като прокапа малко.

- Какво? - попита Кал.

- Ти имаш ли идея къде сме?

- Не - призна си Кал и огледа гладките стени, - но все трябва да има начин да се върнем. Майстор Руфъс не би позволил да се загубим и да умрем.

- Не очаквах такъв оптимизъм точно от теб - отвърна Тамара.

- Много смешно - направи гримаса Кал.

- Стига - скара им се Аарън, - спрете и двамата. Никъде няма да стигнем, ако се дърляме.

- Но пък ако следваме теб, ще стигнем далеч - отговори Кал, - колкото се може по-далеч от мястото, където трябва да бъдем.

Аарън поклати глава разочарован.

- Защо трябва да си толкова проклет? - попита той.

- Защото ти си прекалено добър - отговори искрено Кал, - затова трябва да бъда проклет и за двама ни.

Тамара въздъхна, след което се разсмя.

- Защо не си признаем, че и тримата оплескахме нещата.

Аарън изглеждаше, сякаш не иска да си признае, но накрая кимна.

- Така е. Забравих, че не трябва да ползваме картата по пътя на връщане.

- И аз съжалявам - рече Кал, - но Тамара, ти не беше ли добра в намирането на пътя? Нещо свързано с магнетизма?

- Мога да опитам - отвърна Тамара. Гласът й прозвуча някак глухо.

- Това обаче само ще ми покаже накъде е север, не как се пресичат коридорите. Но накрая все ще попаднем на нещо познато.

Бе страшничко просто да се лутат из тунелите и да мислят за пропастите, в които могат да паднат, за бълбукащата кал и врящата пара, която се издигаше от нея.

Кал обаче нямаше по-добър план.

- Ами добре - каза той и тръгнаха.

Баща му го бе предупредил тъкмо за това.

- Знаеш ли какво ми липсва от дома? - попита Аарън, докато вървяха през втвърдени скали, напомнящи разкъсани гоблени. - Знам, че ще ви прозвучи супер тъпо, но ми липсват хамбургерите. И пържените картофки. Дори ароматът им.

- На мен ми липсват лежането на тревата и видеоигрите - каза Кал. -Най-вече видеоигрите.

- На мен ми липсва губенето на време в Интернет - призна Тамара и изненада Кал, - не ме гледай така. Израснах в град като тези, от които сте и вие.

- Не като този, от който съм аз - изсумтя Аарън.

- Имам предвид - каза тя и пое дежурството над голямата топка вода, - че израснах в град, пълен с хора, които не бяха магове. Имаше книжарница, в която няколко магове си оставяха съобщения един на друг, но извън това всичко бе нормално.

- Просто съм изненадан, че вашите са ти позволили Интернет - отвърна Кал. Това бе толкова скучен начин да си губиш времето. Когато си я представяше да се забавлява извън Магистериума, Кал смяташе, че тя язди пони за поло. Въпреки че не бе сигурен с какво то се отличава от нормалното пони.

- Абе, не ми даваха много-много... - усмихна му се Тамара.

Кал искаше да научи нещо повече за това, но когато отвори уста, дъхът му спря при вида на невероятната стая, която се появи пред него.