Железният изпит

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА

Тамара, която се бе навела зад Кал, едва не се задави при тази гледка.

- Дрю - изпъшка Аарън, очевидно измъчван от болка. Той се протегна към оковата, която стягаше глезена му, но след това се отпусна назад, когато елементалът на Хаоса повдигна сенчесто пипало. Щом приближи Аарън, пипалото почти придоби плътност и докосна кожата му.

Момчето потръпна и изкрещя от болка.

- Дрю, пусни ме!

- Не можеш ли да се освободиш, велики Макарю? - изсъска Дрю и дръпна веригата, така че Аарън се издигна малко над обсега на елементала.

- Мислех, че си силен, специален. Ала май не е така. Май си съвсем обикновен.

- Никога не съм казвал нищо друго - изхлипа Аарън.

- Знаеш ли какво е да се правиш на неук? На глупак? Да слушаш как Майстор Лемюъл се вайка, задето ме е избрал? Бях по-добре обучен от всички ви, но не можех да покажа нищо, иначе Лемюъл щеше да се сети кой е истинският ми учител. Затова трябваше да слушам нелепата история на Майсторите и да се правя, че съм съгласен с лъжите им, макар така нареченият Враг да искаше да ни направи безсмъртни. Знаеш ли какво е да научиш, че истинският Макар е някакво селско хлапе, дошло от нищото? Дете, което прави само това, което му кажат от Асамблеята?

- Значи ще ме убиеш - каза Аарън - само заради това, че съм Макар?

Дрю се изсмя. Кал се обърна към Тамара и видя, че тя цялата трепери, стиснала ръцете си в юмруци.

- Трябва да влезем и да направим нещо - прошепна той.

Тя се изправи на крака, а гривната й блесна в тъмното.

- Гредите. Ако стигнем дотам, ще можем да издърпаме Аарън от обхвата на онова нещо.

Обзе го паника. Планът бе добър, но знаеше, че няма да може да се покатери или да балансира на болните си крака. Щеше да се подхлъзне. Да падне. По време на целия болезнен път в гората си бе казвал, че ще спаси Аарън. И сега когато той бе пред него, в опасност и безпомощен, Кал не можеше да направи нищо. Отчаянието му бе толкова силно, че той се запита дали не е най-добре да си замълчи, да опита да се покатери и да се надява на най-доброто.

Когато обаче си спомни страха на Селия, когато излезе над водата, за да види как Кал пада към нея, се реши. Ако се направеше на смелчага, само щеше да застраши Аарън допълнително.

- Не мога - каза Кал.

- Какво? - попита Тамара, след което погледна към крака му и се смути. -Добре тогава. Стой при Пакостник. Аз бързо ще се върна. Сам човек и без това би се справил по-добре. Би вдигнал по-малко шум...

Кал си помисли, че поне за известно време бе изглеждал способен на нещо. Тамара явно смяташе, че може и да помогне. Изненада се от това, че е безполезен.

Това бе студена утеха, но по-добре от никаква.

И тогава Кал осъзна, че бърка.

Че може да помогне.

- Ще му привлека вниманието.

- Какво? Не! - поклати глава Тамара. - Прекалено опасно е. Той има елементал на Хаоса.

- Пакостник ще е с мен. А и иначе няма как да освободиш Аарън.

Кал я погледна в очите. Надяваше се да я накара да разбере, че не ще отстъпи.

- Довери ми се.

Тамара кимна. След това се усмихна за миг и мина през вратата. Стъпваше толкова тихо, че след две крачки не можеше да чуе ехото от ботушите й, а само кикота на Дрю и ръмженето на елементала. Преброи до десет - едно, две, три...шест.. девет, ето ти ги десет, - след което отвори рязко вратата.

- Здрасти, Дрю - усмихна се широко Кал. - Това определено не прилича на училище за понита.

Дрю подскочи толкова рязко, че дръпна веригата на Аарън около още метър нагоре. Аарън извика от болка и Пакостник изръмжа.

- Кал? - каза невярващо Дрю, а Кал си спомни нощта в падината до Магистериума. Как Дрю бе треперил и бе викал за помощ. Как глезенът му се бе счупил.

Зад него Тамара започна да се катери по далечната стена, като използва наредените клетки за стълба, промъквайки ботушите си между решетките. Движеше се безшумно като котка.

- Какво правиш тук?

- Аз - отвърна Кал - не правя нищо. Ти си този, който се опитва да нахрани елементал на Хаоса със свой съученик. Какво толкова ти е направил Аарън? Бил те е на някое от седмичните изпитания? Изял ти е лишеите за вечеря?

- Млъквай, Кал.

- Наистина ли смяташ, че ще се измъкнеш?

- Ще се измъкна - Дрю сякаш се възстанови от изненадата си и се ухили неприятно.

- Тази работа с Майстор Лемюъл е била преструвка, нали? Ти не си истински ученик. През цялото време си шпионирал за Врага?

Кал не просто печелеше време за Тамара. Наистина бе любопитен. Дрю изглеждаше по същия начин. С рошава кафява коса, кльощав, с големи сини очи и лице на лунички. В погледа му обаче имаше нещо, което Кал никога не бе виждал.

Нещо отвратително и зло.

- Майсторите са толкова глупави - отвърна Дрю. - Винаги се чудеха какво прави Врагът извън Магистериума, дали спазва нелепото им Примирие. Така и не помислиха, че сред тях може да има шпионин. Дори когато излязох от Магистериума, за да пратя съобщение.

Той ококори сините си очи и за миг Кал видя момчето от автобуса, което се притесняваше, задето го пращат в училище за магове.

- Майстор Лемюъл е толкова лош! Той ме плаши! А глупаците го уволниха!

Дрю се изсмя и маската на невинност изчезна, като разкри студеното, злобно създание, което се криеше зад нея.

Пакостник изръмжа и застана между Дрю и Кал.

- Какво съобщение си пратил? - попита Кал.

За негово облекчение, Тамара почти бе стигнала гредите.

- Казал си на Врага за Аарън?

- Макарът! - отговори Дрю. - Толкова години чакаха Макар! Но не само те. И ние го чакахме.

Той дръпна веригата и Аарън изохка, но Кал нарочно не погледна нагоре. Не биваше. Продължи да гледа към Дрю, сякаш може да задържи вниманието му само върху себе си.

- Вие? - попита Кал. - Кои сте вие? Виждам само един луд тук и това си ти.

Дрю не обърна внимание нито на отговора му, нито на Пакостник.

- Нали не мислиш, че аз ръководя цялата операция? - попита той. - Не бъди глупав, Кал! Видя обсебените от Хаоса, елементалите. Мисля, че сам разбираш кой командва парада.

- Врагът - преглътна Кал.

- Врагът... не е това, за което го мислиш - Дрю дръпна небрежно веригата. -Можем да станем приятели, Кал. Наблюдавам те от доста време. Можем да бъдем на една страна.

- Няма как. Аарън е мой приятел. А Врагът иска да го убие, нали? Той не иска друг Макар да се изправи срещу него.

- Това е толкова забавно. Та ти не знаеш нищо, съвсем нищичко. Мислиш, че Аарън ти е голям приятел. Мислиш, че всичко, което са ти наговорили в Магистериума, е истина. Но не е. Не е истина, Кал. Вземи Аарън например. Обещаха му, че ще е в безопасност. И спазиха ли обещанието си? Ами не. Защото не могат.

Той дръпна веригата и Кал направи гримаса, очаквайки стона на Аарън. Той обаче така и не дойде. Кал погледна нагоре. Аарън вече не висеше там. Тамара го бе издърпала на гредата и бе коленичила над него, а пръстите й трескаво се опитваха да освободят глезена му от веригата.

- Не! - излая Дрю и дръпна веригата в пристъп на ярост. Тамара обаче я бе счупила. Дрю пусна веригата и тя падна със звън.

- Трябва да си ходим - каза Кал, - ще изляза и....

- Никъде няма да ходиш! Никой от вас няма да се измъкне! - кресна Дрю и опря длан в стъкления контейнер.

Не беше, като да го е отключил. Стана много по-грубо. Контейнерът се пръсна и във всички посоки полетяха стъкла. Кал вдигна ръце да скрие лицето си, а стъклените парчета заваляха като дъжд и одраха ръцете му. В стаята зави вятър, а Пакостник започна да скимти. Отнякъде долитаха виковете на Тамара и Аарън, а Кал бавно отвори очи.

Елементалът на Хаоса се бе издигнал пред него, хвърляйки сенки навсякъде. Тъмнината бълбукаше от полуоформени лица и зъбати усти. Няколко ноктести ръце се протегнаха към него. Едни от тях бяха люспести, други - космати, а трети - бледи като мъртва плът. Кал се задави и отстъпи крачка назад. Ръката му случайно докосна дръжката на Мири и пръстите му изтеглиха кинжала от ножницата му. Замахна пред себе си.

Мири потъна в нещо, което поддаде под острието като изгнил плод. Вопли и стенания изригнаха от множеството усти на изчадието. На една от ръцете му имаше дълга драскотина, от която течеше мрак, завихрящ се като дим от горски пожар. Друга се опита да го сграбчи, но Кал залегна и тя само блъсна рамото му. Ръката му изтръпна моментално и Мири падна от вдървените му пръсти.

Кал се опря на лакът и се опита да вземе Мири със здравата си ръка. Но нямаше време. Елементалът се спусна към него като локва масло. От едната уста изхвръкна дълъг, лепкав като на жабок език, който се протегна към Кал...

Пакостник зави и се хвърли във въздуха, като скочи право върху елементала. Заби зъби в лигавата повърхност. Ноктите му разкъсаха бълбукащата тъмнина. Чудовището потръпна и отскочи назад. Глави се появиха навсякъде по тялото му, а после изникнаха ръце, които опитаха да сграбчат Пакостник. Вълкът обаче не пусна и остана на гърба на изчадието. Кал видя своя шанс, взе Мири със здравата си ръка и се изправи на крака. След това се стрелна напред и заби ножа си в това, което смяташе за тяло на елементала.

Острието се покри с чернилка, която бе нещо средно между пушек и петрол. Елементалът на Хаоса нададе рев, а тялото му се разтърси от спазъм, който отхвърли Пакостник. Вълкът полетя и се удари в пода в далечния край на стаята, до двойна врата. Изскимтя, след което притихна.

- Пакостник! - извика Кал и се стрелна към вълка. Мина половината път, когато чу ръмжене зад себе си. Обърна се към елементала на Хаоса. Изпълни го ярост. Това същество бе наранило Пакостник. Щеше да го насече на хиляди мазни, отвратителни парченца. Тръгна напред, а Мири блесна в ръката му. Елементалът отстъпи назад, а тъмнината се сви, сякаш повече не искаше да се бие.

- Страхливец! - изкрещя Дрю и го ритна. - Хвани го! Давай, глупава топка...

Тогава елементалът на Хаоса нападна - но не Кал. Той се извъртя към Дрю, който успя да извика само веднъж, преди изчадието да го залее като вълна. Кал остана замръзнал с Мири в ръка. Спомни си ледената болка, която бе усетил при допира с отвратителната субстанция, която представляваше създанието. Сега то заливаше Дрю, който се гърчеше в хватката му. Очите му бяха побелели.

- Кал! - гласът, който го извади от унеса, бе на Тамара, която викаше от гредите. Бе застанала на колене, а Аарън седеше зад нея. Оковите и веригите му стояха на купчина. Той бе свободен, макар китките му да бяха окървавени на мястото, където го бяха вързали, вероятно докато са го отвличали от Магистериума. Кал бе сигурен, че глезените му са в още по-лошо състояние.

- Кал, махай се оттам!

- Не мога! - Кал посочи с Мири в ръка към елементала и Дрю, които се намираха между него и вратата.

- Натам! - посочи Тамара портите зад него. - Потърси нещо. Прозорец, каквото и да е. Ще те чакаме навън.

Кал кимна само веднъж, след което вдигна Пакостник.

„Моля те", помисли си той. „Боже, моля те!"

Телцето в ръцете му бе топло и когато притисна вълка към гърдите си, усети равномерното тупкане на сърцето му. Краката ужасно го заболяха от допълнителната тежест, но на него не му пукаше.

„Ще се оправи", каза си той твърдо. „А сега мърдай!"

Той се обърна назад и видя, че Тамара и Аарън се спускат по гредите надолу към другата врата. Но когато погледна нагоре, елементалът на Хаоса се издигна от мястото си, като не изпускаше Дрю от хватката си. Няколко усти се разтвориха и езици, подобни на камшици, изскочиха напред, за да оближат въздуха с раздвоените си краища.

След това тръгна към Кал.

Кал извика и отстъпи назад. Пакостник потръпна в ръцете му, излая и скочи на пода. След това се затича към вратите в далечния край на стаята. Кал бе плътно зад него. Минаха заедно през тях и едва не ги извадиха от пантите.

И тогава Пакостник рязко спря. Кал почти падна върху него и едва запази равновесие.

Огледа стаята. Тя изглеждаше, сякаш е попаднал в лабораторията на д-р Франкенщайн. Стъкленици, пълни с течности в пъстри и странни цветове, бълбукаха навсякъде. От тавана висеше огромна машина, която се въртеше непрекъснато, а клетките бяха пълни с всевъзможни елементали с различни размери, някои от които сияеха ярко.

Тогава Кал чу ниско, гърлено ръмжене зад себе си.

Елементалът на Хаоса ги бе последвал в стаята и се плъзгаше към тях -огромен, тъмен облак, покрит с нокти и зъби. Кал отново се затича, като събори стъклениците на пода. Тръгна към нещо, което му приличаше на колекция от странни оръжия, окачени на една от стените. Ако нападнеше елементала с онази голяма брадва...

- Спри! - извика мъж с черна роба, който се появи иззад огромен рафт с книги. Лицето му бе скрито в сенките, а в ръцете му имаше огромен жезъл, който завършваше с оникс. Когато го видя, Пакостник изскимтя и се скри под най-близката маса.

Кал замръзна. Странникът вдигна жезъла, без да спре поглед върху него.

- Достатъчно! - каза той с дълбокия си глас, след което посочи с оникса към елементала.

От върха изригна мрак, който удари звяра. Тъмнината уви елементала и го погълна в нищото. Създанието нададе един последен отвратителен вой и изчезна.

Странникът се обърна към Кал и внимателно свали качулката на робата си. Лицето му бе скрито от сребърна маска, която покриваше очите и носа му. Отдолу Кал видя брадичка и врат, обсипан с множество белези.

Те бяха пресни, но маската се стори позната на Кал. Бе я виждал и преди, макар и само на илюстрациите в книгите. Бяха му я описвали. Това бе маска, имаща за цел да покрие следите от експлозия, която едва не бе погубила носителя й.

Маската, която символизираше ужаса.

Маската, носена от Врага на Смъртта.

- Калъм Хънт, надявах се, че ще ме навестиш - каза Врагът.

Кал бе очаквал всичко друго, но не и това. Отвори уста и прошепна.

- Ти си Константин Мадън - отрони той. - Врагът на Смъртта.

Врагът пристъпи към него - калейдоскоп в черно и сребристо.

- Изправи се - нареди той, - нека те погледна внимателно.

Кал бавно стана на крака и погледна към Врага на Смъртта. Стаята бе притихнала. Дори скимтенето на Пакостник звучеше слабо и далечно.

- Виж се само - каза Врагът със странно задоволство, - жалко за крака, наистина, но това в крайна сметка няма значение. Предполагам, че на Алистър така му е било по-изгодно, отколкото да се пробва с лековитата магия. Открай време си бе инат. Но сега вече е късно. Мислил ли си за това, Калъм? Че ако Алистър Хънт не бе толкова голям инат, нямаше да бъдеш сакат?

Кал не бе мислил за това. Но сега мисълта го прониза като ледена висулка. Той отстъпи крачка назад, докато не докосна една от дългите маси, обсипани с буркани и стъкленици, след което замръзна.

- Очите обаче...

Врагът звучеше изключително доволен, макар Кал да не разбираше какво в очите му го радва толкова. Зави му се свят.

- Казват, че очите са прозорец към душата. Разпитах Дрю хубавичко за теб, но така и не се сетих да го питам за очите.

Той се намръщи, а сбръчканата кожа под маската се напрегна.

- Като стана дума за Дрю - рече той, - къде е това момче?

След това повиши глас:

- Дрю!

Настана тишина. Кал се запита какво би се случило, ако хване една от стъклениците и я хвърли към Врага? Дали щеше да си спечели време? Дали можеше да избяга?

- Дрю! - извика магът отново. Този път в гласа му се долови нещо ново. Тревога? Той профуча покрай Кал нетърпеливо и мина през двойната врата, за да влезе в залата, от която бе дошъл Кал.

Настъпи дълъг миг на пълно мълчание. Кал се огледа отчаяно наоколо в търсене на други врати и начини да се измъкне от стаята по друг път, различен от този, по който бе дошъл. Такива нямаше. Имаше само рафтове със стари, прашни книги, маси, потрупани с алхимически материали, огнени елементали в медни ниши, разположени високо по стената, така че да осветяват помещението със сиянието си. Елементалите погледнаха към Кал с празните си черни очи, когато от стаята се чу протяжен крясък на печал и отчаяние.

- ДРЮ!

Пакостник зави. Кал взе една от стъклениците и закуцука към двойните врати. Болката пронизваше крака му като бръснач. Искаше да се свлече на пода и да потъне в несвяст. Но вместо това се опря на арката на вратата и се загледа.

Врагът бе на колене. Дрю лежеше в скута му, безжизнен и бездиханен. Кожата му вече бе започнала да посинява. Никога повече нямаше да се събуди.

Сърцето на Кал прескочи един удар. Не можеше да откъсне поглед от Врага, който се бе привел над тялото на Дрю, забравил жезъла на пода до себе си. Белязаните му ръце галеха отново и отново косата на момчето.

- Миличкият ми син - прошепна той, - бедничкият ми, мъничкият ми син.

„Син", помисли си Кал. „Дрю е синът на Врага?"

Внезапно Врагът вдигна глава. Кал усети погледа му въпреки маската. Очите гледаха към Кал, почернели от ярост.

- Ах, ти, негоднико - изсъска той, - ти пусна елементала, който уби детето ми.

Кал преглътна и отстъпи назад, но Врагът вече бе станал на крака, вдигнал жезъла си. Замахна към Кал и той се олюля. Стъкленицата падна от ръката му и се разби на пода.

Кал се свлече на едно коляно, а раненият му крак го заболя както никога досега.

- Аз, не... - започна той, - не исках, бе инцидент...

- Стани! - изръмжа Врагът. - Стани, Калъм Хънт, и се изправи срещу мен.

Кал бавно се вдигна на крака и се загледа в човека със сребърната маска, застанал в другия край на стаята. Целият трепереше - от болката в краката си, от напрежението в тялото си, от страха, от адреналина и порива да побегне.

Лицето на Врага бе изкривено, а в очите му се четяха гняв и скръб. Кал искаше да отвори уста, да се защити, но нямаше с какво. Дрю лежеше неподвижен, загледан в стъкленицата, от която бе изпълзяла гибелта му. И вината бе на Кал. Нямаше какво да обяснява. Нямаше и как да се защити. Пред него бе Врагът на Смъртта, унищожителят на цели армии. Той нямаше да се поколебае да убие едно обикновено момче.

Ръката на Кал стисна дръжката на Мири. Оставаше му само едно.

Той си пое дълбоко въздух и зачака смъртта. Надяваше се Тамара и Аарън да са се измъкнали от обсебените, да са излезли през прозореца и да са се върнали по пътеката към Магистериума. Надяваше се, че Врагът ще пощади Пакостник и ще го приеме като свое обсебено от Хаоса зомби куче. Надяваше се, че баща му няма да се сърди, задето е умрял в Магистериума точно както го бе предупреждавал, че ще стане.

Надяваше се, че Майстор Руфъс няма да вземе Джаспър на негово място.

Магът приближи толкова, че Кал чуваше тежкото му дишане, виждаше как бе изкривил тънките си устни, също и отблясъка на очите му, начина, по който цялото му тяло трепереше.

- Ако ще ме убиваш - каза Кал, - давай.

Магът вдигна жезъла си... и след това го хвърли настрана. После падна на колене и сведе глава, сякаш да помоли Кал за милост.

- Господарю мой - прошепна той, - простете ми. Не видях.

Кал го загледа объркано. Какво имаше предвид?

- Това явно е изпитание за моята вярност. - Врагът си пое дълбоко въздух. Бе видимо, че се контролира с огромно усилие на волята. - Щом вие, моят Господар, сте решили, че Дрю трябва да умре, значи смъртта му не е била напразна.

Думите излязоха с мъка от устата му.

- Сега аз имам лична причина да продължа нашето пътуване. Господарят е мъдър. Толкова мъдър.

- Какво? - попита Кал с треперещ глас. - Нищо не разбирам? Какъв Господар? Нали ти си Врагът на Смъртта?

И тогава, за ужас на Кал, магът вдигна ръце и свали сребърната маска. Разкри се старо, уморено, обсипано с бръчки и белези лице. То бе странно познато, но не бе лицето на Константин Мадън.

- О, не, Калъм Хънт - каза той, - не аз съм Врагът на Смъртта. Ти си!