Железният изпит

ГЛАВА ОСМА

Кал се загледа в Майстора. След две седмици пясък се бе отказал от идеята, че Руфъс ще говори откровено с него. А също и от това, че ще разбере защо всъщност е в Магистериума.

- Седни - каза Руфъс отново. Този път Калъм седна и направи гримаса заради болката в крака си. Диванът бе по-удобен от каменния под, на който бе седял часове наред, и той си позволи да потъне в него.

- Какво мислиш за училището досега?

Преди Кал да може да отговори, се чу звук от фучене. Той премигна и осъзна, че идва от буркана на бюрото. Малкото торнадо вътре бе потъмняло и образувало фигура. След миг придоби формата на миниатюрен маг от Асамблеята. Бе човек с много тъмна коса, който премигна.

- Руфъс, там ли си? - попита той.

Руфъс изсумтя и завъртя буркана.

- Не сега - каза той и фигурката отново се превърна в торнадо.

- Това като телефон ли е? - попита Кал втрещен.

- Нещо такова, да - отвърна Руфъс. - Както казах преди, концентрацията на елементална магия пречи на повечето технологии, пък и предпочитаме да вършим повечето неща по нашия си начин.

- Татко сигурно много се притеснява, че не ме е чул от толкова...

Майстор Руфъс се облегна назад и кръстоса ръце пред широките си гърди.

- Първо - каза той, - искам да чуя какво мислиш за Магистериума и обучението в него.

- Лесно е - каза Кал, - скучно и безсмислено, но лесно.

Руфъс се усмихна ехидно.

- Ти си много умен - каза той. - Искаш да ме ядосаш, защото смяташ, че ако стане така, ще те пратя у дома. Освен това вярваш, че искаш да се върнеш у дома.

Всъщност Кал се бе отказал от този план. Просто с лекота ядосваше хората, затова сви рамене.

- Сигурно ти е чудно защо те избрах - каза Руфъс, - теб, последния в класирането. Най-некомпетентният от всички кандидати. Сигурно си мислиш, че съм видял нещо в теб. Потенциал, който останалите Майстори са пропуснали. Някакво скрито умение. Може би дори нещо, което ми напомня за мен самия?

Гласът му бе станал подигравателен. Кал притихна.

- Взех те - продължи Руфъс, - защото имаш умение и сила. Но и много гняв. И почти никакъв контрол. Не исках да натоварвам някой от другите магове. Нито пък да те изберат по грешна причина.

Той погледна към торнадото, което се вихреше в буркана.

- Преди много години сбърках с един ученик. Тази грешка ми струва скъпо. С теб изкупвам греха си.

Стомахът на Кал се сви като на ритнато кученце. Бе болезнено да му кажат, че е нечие наказание.

- Върнете ме у дома - каза той, - ако сте ме взели само защото не искате да товарите другите магове, върнете ме у дома.

- Не ме разбра - поклати глава Руфъс, - магия като твоята е много опасна. Да те върна в малкия ти градец, е като да пусна бомба отгоре му. Но не се заблуждавай, Калъм. Ако продължаваш да ме дразниш и откажеш да учиш, ще те върна у дома. Но първо ще ти запечатам магията!

- Ще ми запечатате магията?

- Да. Докато един маг не мине през Първата порта в края на Желязната година, магията му може да бъде запечатана. Така няма да имаш достъп до елементите и силата си. Ще ти отнемем и спомените за магията. Ще знаеш, че нещо ти липсва, но не и какво точно. Цял живот ще ти е мъчно, че си загубил нещо, което дори не помниш. Това ли искаш?

- Не - прошепна Кал.

- Видя ли, че пречиш на останалите или че е невъзможно да бъдеш обучен, приключваш. Но ако изкараш годината и минеш през Първата порта, никой няма да може да ти вземе магията. Изкарай тази една година и после можеш да си ходиш. Ще си научил достатъчно, че да не заплашваш света. Помисли за това, Калъм Хънт, докато подреждаш пясъка така, както съм ти казал. Песъчинка по песъчинка.

Майстор Руфъс направи пауза, след което махна с ръка на Кал да си ходи.

- Хубаво си помисли, преди да направиш избора си.

Съсредоточаването върху пясъка бе по-изтощително от всякога, ето защо Кал се зарадва много, когато тримата намериха решение на проблема си. Стори му се, че наистина могат да бъдат отбор, може би дори приятели.

Сега Аарън и Тамара се съсредоточаваха внимателно. Когато погледна към тях, не срещнаха погледа му. Сигурно му бяха много сърдити, помисли си Кал. Той ги бе притиснал да намерят по-добър начин за разрешаване на проблема. И макар да бяха отвели него в кабинета на Руфъс, всички бяха загазили. Може би Тамара смяташе, че той я е обадил. Освен това неговата магия бе пръснала купчинките през първия ден. Той бе в тежест на групата. Всички го знаеха.

„Хубаво", помисли си Кал. „Майстор Руфъс каза, че трябва да издържа само една година. Ще се справя. Ще стана най-добрия маг тъкмо защото всички смятат, че няма да успея. Никога не съм опитвал. Е, сега ще опитам. Ще се справя по-добре от вас и когато искате да стана ваш приятел, ще разберете, че не искам да имам нищо общо нито с вас, нито с Магистериума. Мина ли Първата порта, така че да не могат да запечатат магията ми, ще се върна у дома и никой няма да може да ме спре. Това ще кажа и на татко, стига да се добера до онзи телефон."

Прекара остатъка от деня, като местеше пясъка с ума си, но вместо да го прави както през първия ден, опитвайки да хване всяка песъчинка с отчаяно усилие на волята, той си позволи да експериментира. Опита по-лек допир, като бута песъчинката, вместо да я вдига във въздуха. След това пробва да придвижи повече от една. Вече го бе правил. Трикът бе да мисли за купчината като едно цяло - облак пясък, - а не като за триста индивидуални песъчинки.

Може би щеше да успее да направи същото и сега, ако възприеме тъмните песъчинки като едно цяло. Опита да ги притисне с ума си, но бяха прекалено много и се разсея. Затова се отказа и се съсредоточи върху пет от тях. Успя да ги избута до купчинката.

Отпусна се назад изумен и с чувството, че е постигнал нещо невероятно. Искаше да го сподели с Аарън, но вместо това си замълча и продължи да упражнява техниката си, като ставаше все по-добър и по-добър. Накрая стигна двайсет песъчинки. Не можеше да се справи по-добре от това, колкото и да пробваше. Аарън и Тамара видяха какво прави, но никой не каза нищо. Дори не опитаха да го имитират.

Тази нощ Кал сънува пясъка. Бе седнал на плажа и се опита да прострои замък на един гол плъх, хванат от бурята, но вятърът издухваше пясъка, колкото повече приближаваше водата. Най-накрая в яда си той ритна замъка. Той се разцепи и от процепа се появи огромно чудовище с пясъчни ръце и крака. То го подгони по плажа. Всеки път изглеждаше, че ще го хване, но така и не го настигаше, макар да крещеше с гласа на Майстор Руфъс:

- Не забравяй какво каза баща ти за магията. Тя може да ти отнеме всичко!

На следващия ден Майстор Руфъс не ги остави както обикновено, а седна в далечния край на Стаята на Пясъка и Скуката, взе една книга и хартиен пакет и започна да чете. След около два часа той отвори пакета. Вътре имаше сандвич с шунка и кашкавал.

Изглежда не се интересуваше от метода на Калъм за бутане на повече от една песъчинка. Затова Тамара и Аарън също започнаха да го прилагат. Така работата им се ускори.

Този ден успяха да подредят целия пясък преди вечеря. Майстор Руфъс погледна какво са направили, кимна доволно и след това ритна пясъка отново на една голяма купчина.

- Утре пробваме пет цвята - заяви той.

И тримата простенаха.

Нещата продължиха в същия дух още седмица и половина. Извън упражненията Тамара и Аарън игнорираха Кал и той им отвърна със същото. Станаха обаче по-добри в местенето на пясък. По-бързи, по-точни, по-способни да се съсредоточават върху много песъчинки. Междувременно, докато се хранеха, слушаха за уроците на другите чираци. Те всички изглеждаха по-интересни от пясъка, особено когато се проваляха. Дрю беше успял да се подпали и да изгори една от лодките, а също и да опърли косата на Раф, преди да го угасят. По време на обучението на класовете на Милагрос и Танака пък Кай Хайл бе пуснал гущер елементал в ризата на Джаспър. Според Кал трябваше да връчат медал на Кай. Гуенда бе решила, че харесва гъбената пица толкова много, че бе поискала още от нея, като създаде такава гигантска гъба, че всички - дори Майсторите -трябваше да напуснат Трапезарията за няколко дни, преди растежът да бъде овладян и да успеят да се върнат там.

На вечеря можеха да ядят само лишеи и пудинг - без гъби. Интересното за лишея бе, че той никога нямаше един и същи вкус, дори да бе в същия цвят -някой път бе като пържола, друг път като риба или подправени зеленчуци. Сивият пудинг тази нощ имаше вкуса на карамел.

Когато Селия седна до Кал, удари китката му с лъжичка.

- Трябва да дойдеш в Галерията - каза тя, - там има страхотни закуски.

Кал погледна към Аарън и Тамара, които свиха одобрително рамене. Тримата не общуваха един с друг, освен когато се налагаше. Кал се запита дали някога ще му простят, или ще си изкарат цялата година така. Остави купата си на масата и след няколко минути се намери сред група смеещи се ученици, които вървяха към Галерията. Кал забеляза, че докато вървят, блестящите кристални стени изглеждаха така, сякаш около тях е навалял сняг.

Запита се дали някой от коридорите не води към кабинета на Майстор Руфъс. Не минаваше и ден, без да се запита дали няма да може да се промъкне там и да използва торнадото като телефон. Но докато Майстор Руфъс не ги научеше как да контролират лодките, Кал трябваше да намери друг път.

Продължиха по непознатата част на тунелите, която изглеждаше, сякаш внимателно се изкачва нагоре, с пряк път над подземното езеро. Този път Кал не възрази срещу допълнителната разходка, тъй като в тази част от пещерите имаше какво да се види - формация от бял калцит, която приличаше на замръзнал водопад, камъни, втвърдили се във формата на пържени яйца, и сталагмити, които бяха минали в синьо и зелено от медта в скалата.

Кал, който се движеше по-бавно от останалите, вървеше най-отзад, а и Селия изостана, за да си поговори с него. Тя му показа неща, които не бе виждал досега - например дупките горе в скалите, където живееха прилепи и саламандри. Минаха покрай голяма кръгла стая с два коридора, които излизаха от нея. Над единия бе написано:

Думата бе издълбана в бляскавия кристал. Над другия надписът гласеше:

- Какво е това? - попита Кал.

- Друг изход от пещерите - отвърна му Дрю. След това се огледа гузно, все едно не бе редно да казва.

Може би Кал не бе единственият, който се затруднява с правилата в магьосническото училище. Когато приближи, видя, че Дрю изглежда уморен като него.

- Не може обаче просто да си излезеш - добави Селия, като погледна Кал изпитателно, сякаш се притеснява, че той наистина ще опита да избяга. - То е само за чираци на мисии.

- Мисии? - попита Кал, докато следваха останалите по пътя към Галерията. Спомни си, че тя бе споменала нещо подобно и преди, докато му обясняваше защо чираците не са в Магистериума.

- Задачи за Майсторите, битки с елементали и обсебени - отвърна Селия. -Работа за магове.

„Аха", помисли си Кал. „Да набера куче грозде и да убия някой уивърн на връщане. Супер."

Не искаше обаче да ядосва Селия, тъй като тя единствена все още разговаряше с него, затова си запази мислите.

Галерията бе голяма, с таван, който се издигаше поне на трийсет метра над главите им. В единия й край имаше езеро, което се простираше в далечината, с няколко малки острова по повърхността. Няколко деца се плискаха във водата, която течеше бавно. На една от кристалните стени течеше филм. Кал го бе гледал и преди, но бе сигурен, че събитията, които ставаха на екрана сега, не се бяха случили в неговата версия.

- Обожавам тази част! - обади се Тамара и изтича до мястото, където децата се бяха наредили по редове на големи гъби, напомнящи кадифени кресла. Джаспър се появи и седна точно до нея. Аарън изглеждаше леко объркан, но ги последва.

- Трябва да опиташ газираните напитки - каза Селия и придърпа Кал към каменистия ръб, където, подпрян на три сталактита, имаше огромен стъклен разпределител, пълен с нещо, което приличаше на вода. Тя взе една чаша, напълни я от изкривения чучур и я пъхна под единия от сталактитите. Във водата капна синя течност и в чашата се завъртя миниатюрен водовъртеж, който смеси водата и сиропа. На повърхността се появиха мехурчета.

- Опитай! - накара го Селия.

Кал погледна подозрително, но после взе чашата и отпи от течността. Почувства се, сякаш в устата му има кристалчета от боровинки, ягоди и карамел.

- Това е фантастично - каза той, след като успя да преглътне.

- Зеленото ми е любимо - усмихна се Селия, докато отпиваше от чашата, която наля за себе си, - има вкус на разтопена близалка.

Имаше и различни закуски, оставени на ръба - купи с ярки камъчета, очевидно направени от захар, бретцели, оформени като алхимически символи и поръсени със сол, а също и нещо, което приличаше на тъмнозлатист чипс. Кал опита един. На вкус бе почти същото като пуканки с масло.

- Хайде - каза Селия и го хвана за ръката, - ще изтървем филма!

След което го отведе до кадифените гъби. Кал я последва с известно нежелание. Отношенията му с Тамара и Аарън все още не бяха изгладени. Бе смятал, че ще е по-добре да ги избягва и да изследва Галерията сам. Никой обаче не му обръщаше внимание - всички гледаха филма на далечната стена. Джаспър постоянно шепнеше нещо в ухото на Тамара, което я караше да се смее, а Аарън си говореше с Кай от другата страна. За щастие, имаше достатъчно деца наоколо, така че Кал можеше да не сяда прекалено близо до тях или останалите чираци в групата, без да изглежда, че го прави нарочно.

Когато Кал се отпусна на стола, видя, че филмът не точно се прожектира. Солиден блок от оцветен въздух кръжеше до каменната стена. Цветовете в него се сменяха невъзможно бързо и създаваха илюзията за екран.

- Въздушна магия - каза си той.

- Алекс Страйк прави филмите - прегърна коленете си Селия, загледана в екрана, - сигурно го познаваш.

- Че откъде мога да го познавам?

- Той е ученик в Бронзовата година. Един от най-добрите. Понякога помага на Майстор Руфъс.

В гласа й прозвуча възхищение. Кал погледна през рамо. В сенките зад редовете гъби имаше по-висок стол. Високото кестеняво момче, за което бе сметнал, че продава сандвичи, стоеше на него, загледано в екрана отпред. Пръстите му се движеха напред-назад, все едно е кукловод. Докато ги движеше, сенките на екрана се размърдваха.

„Това е яко", обади се един предателски глас в главата на Кал. „И аз искам да правя така".

Но той потисна гласа. Минеше ли Първата порта на Магията, щеше да напусне. Никога нямаше да изчака Медната, Бронзовата или която и да е било година след тази.

Когато филмът свърши - Кал бе сигурен, че Дарт Вейдър не е танцувал с Евоките на финала на „Междузвездни войни", но пък бе гледал филма само веднъж, - всички изръкопляскаха. Алекс приглади косата си назад и се ухили, след което кимна на зяпналия го Кал.

Всички се пръснаха в стаята, за да се забавляват с други игри. Кал помисли, че това е нещо като аркада, но без надзор. Имаше горещ басейн с вода, който бълбукаше в различни цветове. Някои от по-големите ученици, сред които сестрата на Тамара и Алекс, заплуваха вътре, като се забавляваха със създаването на малки водовъртежи по повърхността.

Кал потопи краката си за малко и се почувства по-добре след цялото ходене през деня, след което се присъедини към Дрю и Раф да хранят прилепите, които седяха на раменете им и щастливо хрупаха парчета плодове. Дрю не спираше да се смее, докато меките криле на прилепите галеха бузата му. По-късно Кал отиде при Кай и Гуенда, за да играе на странна игра, в която се целеха с топка син пламък. Въпросната се оказа студена, когато го удари в гърдите. По сивата му униформа останаха ледени кристали, но той не възрази. Галерията бе толкова забавна, че той забрави за Майстор Руфъс, баща си, запечатването на магията и дори за това, че Аарън и Тамара го мразят.

„Трудно ли ще бъде да се откажа от това", запита се той и си представи, че е маг, който си играе в потоците и създава филми от нищото. Но после се сети как баща му седи сам в кухнята и се почувства ужасно. Когато Дрю, Селия и Аарън решиха да тръгват към стаите, той се присъедини към тях. Ако останеше до по-късно, щеше да си е недоспал на сутринта, а и не бе сигурен, че ще намери пътя без тях. Докато се връщаха, за пръв път от много дни Кал се почувства спокоен.

- Къде е Тамара? - попита Селия, докато вървяха.

Кал я бе видял да говори със сестра си, когато се канеха да тръгват, но Аарън го изпревари.

- Спореше със сестра си?

- За какво? - изненада се Кал.

- Според Кимия Тамара не трябва да си губи времето в Галерията по време на Желязната година, а да учи.

Кал се намръщи. Винаги бе искал брат или сестра, но внезапно осъзна, че не му трябват.

- Какъв е този шум? - напрегна се Аарън зад него.

- Идва от Портата за Мисиите - отвърна Селия. Изглеждаше разтревожена. След миг Кал също го чу - трополенето на ботуши по камъка и ехото на гласове, отекващо в каменните стени. Някой викаше за помощ!

Аарън хукна по коридора, водещ към Портата. Останалите се поколебаха, преди да го последват, а Дрю изостана толкова много, че се изравни с куцукащия Кал. Коридорът се изпълни с хора, които профучаха покрай тях и едва не събориха Кал. Някой го хвана за ръката и той се намери дръпнат до стената.

Аарън. Аарън се бе залепил до стената и гледаше, свил устни, докато група по-големи деца - някои от тях със сребърни гривни, а други със златни - не се появиха в коридора. Някои бяха носени на саморъчни носилки, направени от клони. Едното от момчетата бе подпирано от още двама чираци. Цялата му униформа изглеждаше изгоряла, а кожата под нея бе червена и на мехурчета. Всички имаха следи от изгаряния по дрехите и сажди по лицата. Повечето кървяха.

Дрю изглеждаше, сякаш ще се разплаче.

Кал чу как Селия, която се бе притиснала в стената до Аарън, прошепва нещо за огнени елементали. Кал видя едно момче на носилка, което се гърчеше в агония. Ръкавът на униформата му бе изгорял, а ръката му блестеше отвътре като жарава.

„Огънят гори", помисли си Кал.

- Хей, Железните години! Не ви е мястото тук! - намръщи се Майстор Норт и се отдели от групата на ранените. Кал не бе сигурен как ги е забелязал и какво търси тук.

Но всички го разбраха.

И се разбягаха.