Железният изпит

ГЛАВА ДВАСЕТ И ПЪРВА

Най-после времето се стопли дотолкова, че можеха да учат навън почти по цял ден. Един ясен следобед Кал и Тамара бяха изпратени в края на гората, за да учат с класа на Майстор Милагрос, докато Руфъс отведе Аарън за специалните му тренировки.

Не се отдалечиха много от портите на Магистериума, но имаше достатъчно зеленина, която да скрива от поглед входа на пещерата. Топлият въздух ухаеше на розмарин, валериан и кучо грозде, което растеше по земята. Скоро долу се образува купчина якета и палта, докато чираците тичаха на слънчевата светлина, гонеха се с огнени кълбета и използваха въздуха, за да контролират движенията си.

Кал и Тамара се присъединиха с ентусиазъм към останалите. Бе забавно да издигаш огнени кълбета, които после да изстрелваш между ръцете си. Кал се опитваше да ги приближи максимално до дланите си, така че да не ги докосва. Гуенда се бе изгорила веднъж и сега бе много внимателна - нейната топка пламък повече се носеше, отколкото да се движи. Макар Кал и Тамара да бяха закъснели, упражнението им напомни тези, с които ги бе тренирал Майстор Руфъс. Особено незабравимите изпитания с пясъка. Затова бързо схванаха.

- Много добре - застана между тях Майстор Милагрос. Бе свалила обувките и тъмната си униформена риза, за да разкрие тениска с дъга по средата.

- А сега искам да създадете две топки. Разделете фокуса си.

Кал и Тамара кимнаха. Да разделят фокуса си, вече им бе като втора природа, но на някои от останалите им бе трудно. Селия успя, както и Гуенда, но едното от кълбетата на Джаспър пукна и опърли косата му. Кал се изкикоти, което му

спечели пълен с неприязън поглед.

Скоро обаче всички подхвърляха две, а после и три топки пламък във въздуха. Не бе като да жонглират, освен ако не го възприемеха като на забавен кадър. След още няколко минути Майстор Милагрос отново ги спря.

- Моля, изберете си партньор - каза тя. - Чиракът, останал без такъв, ще трябва да се упражнява с мен. Ние ще хвърлим топката към съперника си и ще хванем топката, която съперникът хвърля към нас. Затова изгасете всички топки около вас, освен една. Готови?

- Ще се упражняваш ли с мен? - попита свенливо Селия и дръпна Кал за ръкава. Тамара въздъхна и отиде да се упражнява с Гуенда. Така остави Джаспър с Майстор Милагрос, тъй като Дрю се бе оплакал, че го боли гърло, и се бе прибрал в стаята си. Започнаха да си подхвърлят огнените топки през ленивия пролетен въздух.

- Много си добър! - грейна Селия, след като Кал накара огъня да изпише парабола, преди да застане малко над ръцете й. Селия бе от хората, които лесно раздаваха комплименти, но въпреки това му стана приятно да чуе това, макар Тамара да завъртя очи зад гърба й.

- Добре - плесна с ръце Майстор Милагрос, за да привлече вниманието на останалите. Изглеждаше малко сърдита - ръкавът й бе опърлен. Явно Джаспър бе изпратил огнената си топка прекалено близо.

- Вече овладяхте употребата на огън и въздух. Сега е време да добавим нещо по-трудно. Последвайте ме.

Майстор Милагрос ги поведе надолу по хълма към един поток, който ромолеше над скалите. Четири дебели дъбови дънера плаваха над водата, очевидно омагьосани да стоят на едно място въпреки силното течение. Тя посочи дъбовете.

- Искам да се покатерите на един от тези, да използвате водата и земята, за да запазите равновесие, и в същото време да въртите поне три огнени топки във въздуха - каза тя.

Някои от чираците възразиха, но Майстор Милагрос се усмихна.

- Сигурна съм, че ще се справите - рече тя и насочи учениците към един от дънерите. Когато Кал приближи, тя постави ръка на рамото му.

- Кал, съжалявам, но мисля, че ще е по-добре да останеш тук. С този твой крак е опасно да пробваш това упражнение - каза тихо тя. - Измислих вариант, който да ти пасва повече. Нека изчакаме останалите и ще ти покажа.

Джаспър, който ги подмина по пътя към потока, се протегна през рамо и се ухили.

Кал усети да го залива мрачна ярост. Все едно се върна в часа по физическо в шести клас, седнал на скамейката, докато останалите се катереха по въжета, дриблираха на баскет или скачаха на въже.

- Мога да се справя - каза той.

Майстор Милагрос пристъпи към брега на потока, а босите й крака потънаха в калта.

- Знам, Кал - усмихна се тя, - но упражнението ще е много трудно за всички чираци, за теб дори повече. Мисля, че не си готов.

Така Кал бе принуден да зяпа как останалите чираци преджапват или неумело левитират до дънерите. Заклатиха се, веднага щом Майстор Милагрос освободи магията, която задържаше дърветата на едно място. Видя от усилията, изписани на лицата им, че се опитват едновременно да движат дънера срещу течението, да останат прави и да левитират топка пламък. Селия падна почти веднага и се пльосна във водата, като намокри униформата си. Мигом започна да се смее. Кал се досети, че плискането във водата не е толкова неприятно в такъв топъл ден.

Изненадващо Джаспър се оказа много добър в това упражнение. Успя да се закрепи на дъба и да остане там, когато призова първата си топка пламък. Завъртя я между ръцете си, ухили се злобно на Кал и му напомни за това, което бе казал в Трапезарията.

„Ако се научиш да левитираш, може би няма да бавиш съотборниците си толкова много с куцукането си."

Кал обаче знаеше, че е по-добър маг от Джаспър, и не можеше да понесе това, че той мисли обратното.

Селия с кикот се върна на дънера си, но краката й бяха влажни, затова се хлъзна почти веднага. Падна обратно във водата и Кал, прихванат от импулс, който не можеше да контролира, се стрелна напред и скокна на опразнения дънер. В крайна сметка, бе карал скейтборд преди, макар и не особено добре. Някак обаче бе успял да се справи. Щеше да се справи и с това.

- Кал! - извика Майстор Милагрос, но той вече бе минал половината път до потока. Бе много по-трудно, отколкото изглеждаше от брега. Дънерът се клатеше под краката му, а той трябваше да разпери ръце и да запази равновесие със земната магия, за да не падне. Селия изплува на повърхността и отметна тъмната си коса.

Когато видя Кал, ахна. Кал толкова се изненада, че магията го напусна. Дънерът се плъзна напред, Селия отскочи с писък към брега, а болният крак на Кал поддаде под него.

Изгуби равновесие и падна във водата.

Потокът бе черен, леденостуден и много по-дълбок, отколкото си бе представял. Кал опита да изплува на повърхността, но кракът му се бе заклещил между два камъка. Ритна отчаяно, но болният му крак не бе достатъчно силен, за да освободи здравия. Прониза го остра болка, докато опитваше да се изтегли, и той изпищя беззвучно под водата. От устата му излязоха мехурчета.

Внезапно една ръка хвана неговата и го издърпа. Кракът го заболя още повече, докато се измъкваше, но след миг се озова над водата, отворил уста за глътка въздух. Човекът, който го бе хванал, плискаше през потока, а Кал чу как останалите чираци викат нещо, докато го хвърляха на брега, кашлящ и плюещ вода.

Погледна нагоре и видя чифт гневни кафяви очи, гледащи го изпод кичури мокра черна коса.

- Джаспър? - попита невярващо Кал, след което се изкашля отново. Понечи да изплюе водата, когато Тамара внезапно се появи и коленичи до него.

- Кал? Добре ли си?

Кал преглътна водата, като искрено се надяваше в нея да няма попови лъжички.

- Нищо ми няма - изграчи той.

- И защо трябваше да се фукаш? - избухна Тамара. - Защо всички момчета сте толкова глупави? След като Майстор Милагрос ти забрани! Ако не беше Джаспър...

- Щеше да е станал храна на рибите - отвърна хладнокръвно Джаспър, докато изстискваше водата от крайчеца на униформата си.

- Силно казано - коментира Майстор Милагрос. - Все пак бях наблизо. Това обаче наистина бе твърде глупаво.

Кал погледна надолу. Единият от крачолите му бе скъсан, обувката му липсваше, а по глезена му се стичаше струйка кръв. Поне бе здравият му крак. Така останалите нямаше да видят изкривения и обезобразен крайник, който представляваше другият.

- Знам - каза той.

- Можеш ли да се изправиш? - въздъхна Майстор Милагрос.

Кал опита да стане на крака. Тамара веднага застана до него и му подаде ръка, на която да се подпре. Той я пое и се изправи, след което изкрещя от болката, която го прониза. Чувстваше левия си крак, като че някой го е намушкал с нож -ужасна, смазваща болка.

Майстор Милагрос коленичи и опря хладните си пръсти до глезена на Кал.

- Не е счупен, но е лошо навехнат - рече тя след миг и отново въздъхна. - Клас, свободни сте за този следобед. Кал, ще трябва да идем до Лечебницата.

Лечебницата се оказа огромна зала, в която нямаше сталагмити, сталактити и никакви бълбукащи или пушещи неща. Имаше дълга редица легла, постлани с бели чаршафи и подредени така, сякаш Майсторите очакваха голямо количество ранени деца, които можеха да пристигнат всеки момент.

Сега обаче вътре нямаше никого освен Кал.

Магът на смяна бе висока червенокоса жена, която имаше змия, навита на раменете й. Шарките й се сменяха с всяко движение - от леопардови петна на тигрови ивици до розови петна.

- Сложете го там - нареди жената и посочи царствено на чираците, които носеха Кал на носилка, направена от клони, съединени с магията на Майстор Милагрос. Ако кракът на Кал не го болеше толкова, щеше да му бъде интересно да види как използва земната магия, за да събере клоните ведно и да ги преплете.

Майстор Милагрос наблюдаваше как оставят Кал на леглото.

- Благодаря ви, ученици - каза тя, докато Тамара кършеше нервно ръце. - Сега трябва да си тръгнем и да оставим Майстор Амарант да работи.

Кал се изправи на лакти, като пренебрегна ужасната болка в крака си.

- Тамара...

- Какво? - обърна се тя, отворила очи. Всички ги гледаха. Кал се опита да й предаде съобщението си наум.

„Грижи се за Пакостник. Не го оставяй гладен."

- Погледът му се премрежва - каза разтревожено Тамара на Майстор Амарант, - явно умира от болки. Не можете ли да му помогнете?

- Не и докато сте тук. Къш, къш!

Амарант махна с ръка и чираците излязоха навън с Майстор Милагрос. Тамара спря на прага и отново погледна разтревожено към Кал.

Той се отпусна обратно в леглото, обезпокоен за Пакостник, а Майстор Амарант сряза униформата, за да види синините по крака му. Здравият му крак. За миг усети да го залива паника, от която едва не се задуши. Ами ако бе успял да осакати и другия си крак? Ако вече никога не можеше да върви?

Майсторът явно разчете страха, изписан на лицето му, понеже се усмихна и взе малко мъх от стъклен буркан.

- Всичко ще е наред, Калъм Хънт. Оправяла съм къде-къде по-лоши наранявания.

- Значи не е толкова зле, колкото изглежда? - попита Кал.

- О, не - отвърна тя, - точно толкова лошо е, просто аз съм много добра в работата си.

Донякъде успокоен, Кал реши, че е по-добре да не задава повече въпроси, и я остави да покрие крака му с яркозеления мъх, а след това да го натопи в кал. Най-накрая му даде някаква млечна напитка, която намали болката му и го накара да се чувства, все едно лети към покрива на пещерата, сякаш дъхът на уивърна го бе ударил.

Кал се почувства много глупаво, след което заспа.

- Кал - прошепна момичешки глас до ухото му, като размърда косата му и погъделичка врата му, - събуди се, Кал.

А след това чу момчешки глас.

- Може би не биваше да идваме. Той не трябваше ли да се наспи, за да се излекува?

- Да, но така не може да ни помогне - каза първият глас, този път по-високо и по-сърдито. Тамара. Кал отвори очи.

Тамара и Аарън стояха пред него. Тамара бе седнала на леглото и внимателно разтърсваше рамото му. Аарън държеше олигавения, помахващ с опашка Пакостник. Бе направил саморъчна каишка от въже на врата му.

- Мислех да го разходя - каза Аарън, - но понеже си сам в Лечебницата, решихме първо да те видим.

- Донесохме ти и малко вечеря от Трапезарията - каза Тамара и посочи покритата със салфетки чиния на нощното му шкафче. - Ти как си?

Кал размърда предпазливо крака си в калната шина. Вече не го болеше.

- Чувствам се като идиот.

- Вината не е твоя - каза Аарън по същото време, в което Тамара отвърна:

- Такъв си си.

След това се спогледаха, а после отново отправиха очи към Кал.

- Наистина не беше добра идея - отсече Тамара, - пък и открадна дънерчето на Селия. Добре, че те харесва.

- Какво? - ужаси се Кал. - Не ме харесва!

- Напротив - ухили се Тамара, - може да я цапардосаш с дънер по главата и пак ще каже: „Много си добър с магията, Кал".

След това погледна към Аарън, на чието лице бе изписано изражение, което подсказваше, че той е съгласен с Тамара и му е много смешно.

- Така или иначе - каза Тамара, - не искахме да се удавиш под някакъв дънер. Имаме нужда от теб.

- Така е - съгласи се Аарън, - ти си ми противотежест, нали?

- Ами да, понеже се кандидатира пръв - отвърна Тамара. - Трябваше да направиш конкурс!

Кал се притесни, че Тамара ревнува, задето Аарън е избрал него, но по-скоро смяташе, че въпреки симпатиите си към Кал Аарън е трябвало да се прицели по-високо.

- Пробвай с Алекс Страйк. Той едва ли ще откаже, пък и е доста сладък.

- Оф - завъртя очи Аарън, - не ща Алекс. Държа си на Кал.

- Знам - отвърна Тамара, - а и той ще се справи.

Последното бе неочаквано и Кал се усмихна благодарно. Макар да лежеше по гръб с крак, потънал в кал, бе щастлив от това, че има приятели.

- А пък аз се притеснявах да не забравите Пакостник - каза Кал.

- Никакъв шанс - отговори бодро Аарън, - той изяде ботушите на Тамара.

- Любимите ми ботуши - въздъхна Тамара и перна към Пакостник, който лесно се изплъзна и се отправи към вратата, след което погледна жално към Кал и изскимтя.

- Мисля, че иска да отиде на разходка - каза Кал.

- Аз ще го изведа - затича се Аарън към вратата и нави свободния край на въжето около китката си. - По коридорите няма никого, понеже е вечеря. Скоро се връщам.

- Ако те хванат, ще кажем, че не се познаваме - обади се бодро Тамара, когато вратата се затвори зад тях. След това взе чинията от нощното шкафче на Кал и вдигна салфетката.

- Сложих от любимите ти лишеи - каза тя, докато поставяше чинийката на стомаха му.

Кал взе един сух зеленчуков чипс и отхапа предпазливо от него.

- Чудя се дали няма да свикнем дотолкова с тези лишеи, че да не искаме пица или сладолед у дома. Ще избягам в гората, за да ям мъх.

- Всички в родния ти град ще те сметнат за луд.

- Те вече ме мислят за такъв.

Тамара хвана една от плитките си и я нави на пръст.

- Лесно ли ще се прибереш у дома лятото?

- Какво имаш предвид? - Кал вдигна очи от лишеите си.

- Баща ти - отвърна тя, - той мрази Магистериума и в червата си, но ти не. Или поне не мисля, че го мразиш. Ще се върнеш догодина, нали? Това, което той не иска да се случва?

Кал не отговори.

- Нали ще се върнеш догодина? - притеснена, тя се приведе напред. - Кал?

- Иска ми се - призна той, - много ми се ще, но татко няма да ме пусне. Може би си има причина, но не иска да разбера. Ако нещо не е наред с мен, по-добре е да не разбирам.

- Единственото, което не е наред, е, че си счупи крака - каза Тамара, но изглеждаше разтревожена.

- И че съм фукльо - опита се да разведри обстановката Кал.

Тамара хвърли къс лишей по него и двамата се заприказваха как всички понасят новия статут на звезда, с който се сдоби Аарън. Включително самият Аарън. Тамара се притесняваше за него, но Кал бе сигурен, че той ще се справи.

След това Тамара започна да му разказва колко развълнувани са били родителите й от това, че е в същата група с Макар, което бе хубаво, тъй като тя искаше да се гордеят с нея. Но беше и лошо, понеже означаваше, че ще са още по-притеснени дали тя се представя като отлична ученичка, или не. Идеите им за това какво значи „отлична" невинаги съвпадаха.

- Какво ще стане с Примирието сега когато имаме Макар? - попита Кал, като си спомни речта на Руфъс и начина, по който маговете от Асамблеята бяха реагирали на срещата.

- Нищо - отвърна Тамара, - никой не иска да нападаме Врага на Смъртта, докато Аарън е толкова млад. Е, почти никой. Но когато Врагът научи за него, ако вече не е научил, никой не може да каже какво ще предприеме.

След няколко минути Тамара погледна към часовника си.

- Аарън вече го няма доста време - каза тя. - Ако се забави още малко, вечерята ще свърши и ще го хванат по коридорите. Може би трябва да го потърся.

- Добре - отвърна Кал, - ще дойда с теб.

- Мислиш ли, че това е добра идея? - повдигна вежда Тамара и погледна към крака му. Не изглеждаше никак добре, увит в мъх и покрит с кал. Кал размърда предпазливо пръсти. Нищо не го заболя.

След това седна на леглото и от калната шина се счупиха няколко парченца.

- Не мога да седя повече, ще се схвана, а и кракът ме сърби. Искам да подишам свеж въздух.

- Хубаво, но ще вървим бавно. Ако нещо те заболи, спираш да си починеш, след което се връщаш.

Кал кимна и стана на крака, подпирайки се на рамката. Веднага щом се изправи, шината се счупи на две и падна, като остави глезена му оголен заради скъсания панталон.

- Отива ти - каза Тамара и се отправи към вратата. Кал бързо обу чорапите и ботушите си, които бяха пъхнати под леглото му. След това прибра крачолите на панталоните си така, че да не се веят, и взе Мири, като я пъхна в колана си. После последва Тамара и излезе от залата.

Коридорите бяха притихнали, сякаш всички ученици бяха в Трапезарията. Кал и Тамара се опитаха да издават възможно най-малко шум, докато вървяха към Портите за Мисията. Кал се чувстваше замаян. И двата крака го боляха малко, макар да не смяташе да каже това на Тамара. Сигурно изглеждаше нелепо със скъсаните си от коляното надолу панталони и с разрошената коса, но, за щастие, нямаше кой да ги види. Намериха Портата за Мисиите и се измъкнаха в мрака.

Нощта бе топла и ясна, а луната грееше, очертавайки силуетите на дърветата и пътеките около Магистериума.

- Аарън! - извика предпазливо Тамара - Къде си, Аарън?

Кал се обърна назад и огледа дърветата. Изглеждаха малко зловещи. Сенките около тях бяха неестествено дълбоки, а клоните шумоляха призрачно на вятъра.

- Пакостник! - извика той.

Настъпи тишина, след което Пакостник излезе от дърветата. Очите му се въртяха диво като фойерверки. Той отиде при Кал и Тамара, а въжената му каишка се влачеше по земята след него. Кал чу как Тамара ахва.

- Къде е Аарън? - попита тя.

Пакостник изскимтя и се изправи на задните си лапи, като размаха предните във въздуха. Подскачаше с настръхнала козина, а ушите му трепереха. Той изскимтя и се завъртя около Кал, като побутна дланта му със студения си нос.

- Пакостник - Кал зарови пръсти в козината на вълка и опита да го накара да се успокои, - добре ли си, момче?

Пакостник изскимтя отново и се измъкна от хватката на Кал, като изтича до гората. Спря и ги погледна през рамо.

- Иска да го последваме - разбра Кал.

- Мислиш ли, че Аарън е ранен? - попита Тамара и се огледа уплашено. - Дали онзи елементал не го е нападнал?

- Хайде - каза Кал и тръгна по тъмната земя, като пренебрегна бодежите в краката си.

Вече сигурен, че двамата го следват, Пакостник се стрелна напред, профучавайки между дърветата като кафяво петно на фона на лунната светлина.

Тамара и Кал го последваха с цялата бързина, на която бяха способни.