Дъщерята на жрицата

9. Един много малък нож

Чувах как Нико диша в тишината, тежко и учестено, сякаш не му достигаше въздух. Дракан стоеше до решетките като черна сянка, а тъмнината скриваше лицето му. Дали Нико щеше да се окаже прав?

— Какво имаше в шишето? — попитах аз.

— Вино — отвърна ми Дракан. — Той пие твърде много и това не му понася. Нима не ти е казал, сега след като вече сте толкова добри приятели?

Нико издаде някакъв звук — нещо средно между въздишка и смях.

— Тя знае всичко за мен, братовчеде. Познава и кътните ми зъби.

Дракан не помръдна. Стоеше там, мълчалив и мрачен, и почти се сливаше с тъмнината на нощта.

— Ясно. Метнала се е на майка си, значи? Ела тук, малка Жрице. Ще ти отворя.

— Не.

— Не? Какво означава това ?

— Не и преди да му помогнеш. Не и преди да кажеш какво имаше в шишето и как може да се оправи.

Чух как пъхна ключа в ключалката.

— Майка ти не те ли е научила да правиш, каквото ти кажат възрастните? Явно сам ще трябва те изведа.

— Първо ще му помогнеш! Може би умира!

Бях едновременно ядосана и отчаяна.

— Дина, върви си — каза Нико, дишайки тежко. — Тръгвай с него.

— Не! — притиснах ръката му към себе си. — Той трябва да ти помогне! Не искам да умреш!

Вратата се отвори. Дракан влезе в килията и застана под лунните лъчи, но очите му все още не се виждаха, защото качулката скриваше по-голямата част от лицето му. Вече не беше с тъмносиньото наметало от следобеда. Беше с друго — толкова черно, че направо поглъщаше светлината, която го обгръщаше.

— Ела тук, Дина! — гласът му беше спокоен и дори мек. — Ела при мен!

По-рано същия ден, когато минавахме през леговището на драконите, бях толкова уплашена, че си мислех, че човек не може да изпитва по-силен страх. Сега осъзнах, че съм грешала. Точно в този момент се страхувах от Дракан повече, отколкото от драконите. Дори ми се стори, че от него се носеше тяхната остра миризма на гнилоч.

Бавно се изправих и застанах на колене, но без да пускам ръката на Нико.

— Защо не искаш да му помогнеш? — прошепнах аз. Щеше ми се да го бях казала по-високо, но не можех. — Той ти е братовчед.

Дракан пристъпи към нас. Наистина миришеше като дракон.

— Братовчед? — повтори той. Гласът му придоби един странно студен и насмешлив тон. — Не, наричат ме така най-вече от учтивост. Знаеш ли, когато си незаконно дете, никога не те приемат напълно в семейството.

Наметалото му докосна бузата ми и аз се притиснах още по-плътно към Нико. От какво беше направена тази дреха? Беше студена, влажна и грапава, като език на крава.

— Братовчеде — промълви Нико с дрезгав глас. — Какво имаше в това вино?

Дракан застана на едно коляно до мен и сложи ръка на раменете ми. Опитах се да се дръпна, но той ме държеше здраво.

— Да ти кажа ли? Мислиш ли, че малката ти приятелка ще е доволна тогава? — Дракан постави другата си ръка на челото на Нико. — Май наистина не се чувстваш добре, а? Във виното нямаше отрова, скъпи ми братовчеде. Напротив. Това не беше вино, а кръв от дракон.

— Дракон — Нико започна да пъхти още повече от преди. — Драконова кръв?!

— Да. Драконовата кръв не е отровна. Когато я пиеш в малки дози, тя те прави бърз и силен и ти помага да се справяш с редица трудности — той потупа Нико почти приятелски по бузата. — Но ти, разбира се, не си свикнал с нея. И май ти е дошла в повечко.

Изведнъж осъзнах от какво бе изработено наметалото на Дракан. От драконова кожа. Бях виждала как пепелянките от обраслата с пирей долина близо до вкъщи изхлузват старата си кожа и я оставят да лежи като празен калъф. Дали и с драконите не беше така? Или пък той беше убил един от тях, за да вземе кръвта и кожата му? И какво имаше предвид с това, че Нико не е свикнал с драконовата кръв? Дали той самият беше?

Вратата на килията стоеше отворена само на няколко крачки от мен. Мястото, където държаха мама, също не беше много далеч оттук. А още по-близо имаше други хора, които не миришеха на дракон и не пиеха драконова кръв. Какво всъщност чаках?

Пуснах ръката на Нико и леко я потупах. После се отскубнах от хватката на Дракан и се втурнах към отворената врата. Само че не стигнах далеч. Дракан протегна единия си крак, аз се спънах в него и се проснах в цял ръст на студения, мокър под. За миг останах да лежа зашеметена, докато той спокойно се изправи, затръшна вратата и се облегна на нея.

— Накъде се беше запътила?— попита ме той. — В началото изобщо не искаше да излезеш, а сега пък изведнъж нямаш търпение да се махнеш.

Нико се беше понадигнал и вече седеше. При всяко вдишване дробовете му пухтяха като мехове.

— Остави я! — промълви той, задъхвайки се.

— За съжаление не мога. Тя ми е нужна. Но ако ти се живее още малко, по-добре мирувай.

— Нужна ти е? За какво? — едва изрече Нико.

Аз все още лежах на пода и търсех с ръка ножа си, същия, с който по-рано тази вечер бях нарязала сапуна. Ножът не бе много голям; острието му не беше по-дълго от показалеца ми, но все пак беше по-добре от нищо. Нямах ни най-малко желание да позволя на Дракан да ме използва, независимо за какво му трябвах. Изправих се с ножа, скрит в ръка, и се втренчих злобно в него.

— Пусни ме! — наредих му аз с категоричността на Жрица на срама, макар че гласът ми малко трепереше.

Той се засмя. Това беше гръмък смях, изразяващ доволство, но не и радост.

— Гласът няма власт над мен — осведоми ме той. — Със същия успех можеш да се опиташ да накараш драконите в леговището отвън да изпитат срам. Дори ще ти е по-лесно.

Той не беше заключил вратата, само я беше затворил. Поех си дълбоко въздух и тръгнах към него. Щях да го накарам да се отмести. Оставих се сама да ме хване и това го свари неподготвен. В момента, в който посегна към мен, започнах да забивам ножа в ръцете му. Той извика, пусна ме и се хвана за едната ръка. По горната й част се стичаха капки кръв, които на лунната светлина изглеждаха почти черни.

— Проклетница! — изръмжа той. Но не се помръдна от вратата.

— Пусни ме да мина или ще те намушкам пак!

Думите ми, изглежда, не го стреснаха особено.

Всъщност по устните му, скрити в сянката от качулката, даже пробягна усмивка.

— Нож — рече той замислено. — Един много малък нож, но все пак нож.

Дракан отново започна да се смее с глас, но този път в смеха му се долавяше нотка на задоволство, на триумф.

— Така стана още по-добре — промърмори той. — Мислех да използвам ръцете си, но с ножа ще ми е по-лесно.

В този момент страшно много ми се искаше изобщо да не му бях показвала ножа. В начина, по който ме гледаше, имаше нещо странно, дори хищно. Нашата стара котка наблюдаваше мишките, които улавяше, със същото изражение. Но когато Пес започна да живее с нас, тя се премести при ковача. И преди да съм успяла да си довърша мисълта, Дракан се помръдна. Не знам какво точно направи. Не можах да го проследя. Беше прекалено бърз. Изведнъж той ме хвана, сложи ръка на гърлото ми, силно ме притисна към себе си, и заби нокътя на палеца си в китката ми, за да ме накара да пусна ножа. Не съм сигурна дали успях да извикам, но все пак от гърлото ми се изтръгна някакъв звук. Опитах се да го ритна и да го ударя с глава по брадичката, но това не беше като да се боря с Давин. Той толкова силно ме стискаше за врата, че ми беше трудно да си поема въздух, а в китката си усещах пареща болка, сякаш някой я гореше с огън. Не можех да го достигна и с ножа, вече едва го държах. Обаче нямаше да му го дам. Затова със сетни сили го хвърлих към Нико. Дракан изръмжа нещо, което не можах да разбера. После ме стисна още по-силно, погледът ми се замъгли и пред очите ми се появиха червени петна. Исках да викна мама или Давин, или Пес, но те не бяха тук, а и вече съвсем бях останала без дъх, та не можех да крещя. Червените петна ставаха все по-тъмни и неясни. Уплаших се, че точно това виждат хората, преди да умрат… Но внезапно отново можех да дишам. Стоях на четири крака на пода и пъхтях по-лошо, отколкото Нико малко по-рано. До мен лежеше Дракан, който едва си поемаше дъх, а от дробовете му се чуваха странни, хриптящи звуци, които отслабваха все повече и повече, докато накрая съвсем заглъхнаха.

Вдигнах глава. Видях Нико, който държеше в ръката си моя малък нож, покрит с кръвта на Дракан.

— Мъртъв ли е? — попитах аз, когато отново можех да говоря.

Нико стоеше и гледаше втренчено ножа в ръката си.

— Май го убих — промълви той с толкова тънък гласец, сякаш бе на годините на Мели. — Сега със сигурност ще ми отрежат главата.

— Той се опита да ме удуши…

— Той каза… Дракан каза…

— Нико, защо Дракан се опита да ме убие?

Изтръпнах само при мисълта за случилото се.

— „Ще си помислят, че си ти“ — Нико повтаряше думите на Дракан и отново дишането му стана тежко. Той се задъхваше по-силно от преди. — „Ще си помислят, че ти си убил дъщерята на Жрицата на срама“ — раменете на Нико се тресяха, както трепери гърбът на мокро куче, което се опитва да изтръска водата от козината си. — Но накрая той умря.

Нико се заоглежда объркан наоколо.

— Да се махаме — изпъхтя той. — Трябва да се махнем оттук преди хората на Дракан да са дошли.

— Хайде — подканих го аз и се изправих на крака. — Да тръгваме.

Дробовете му просвирваха при всяка стъпка, която правехме, и аз го накарах да се облегне на мен, макар че бях прекалено дребна, за да мога наистина да му бъда опора. Не бяхме изминали и няколко крачки, когато Нико изведнъж спря.

— Леговището на драконите — промълви той. — Трябва да използваме наметалото на Дракан.

Не можех да разбера защо. За какво ни беше тази противна, воняща драконова кожа? Но Нико не искаше да продължи без нея. Накрая му помогнах да се облегне на стената и се върнах в килията.

Дракан продължаваше да лежи насред лунното петно на пода, загърнат в черното си наметало. Изобщо не ми се искаше да влизам вътре. Бях виждала мъртви животни, прасета и агнета и даже едно от мулетата на мелничаря, което един ден просто се строполи между стръките на каруцата, но не и мъртъв човек.

— Нико… — изкряках аз дрезгаво като жаба. — Не съм сигурна, че мога да го направя.

— Остави на мен — отвърна ми той, но аз виждах, че едва се държи на краката си и изстинах при мисълта, че може и той да умре.

— Не. Стой си там. Ще се справя.

Влязох бързо в килията, хванах края на наметалото и го дръпнах. Тялото на Дракан се претърколи, застана по гръб и драконовата кожа се освободи. Държах я колкото се може по-далеч от себе си и се опитвах да не вдишвам миризмата й. Фу, как вонеше само! Но сега поне можех да се махна от килията и трупа. И тогава се сетих, че ако искахме да избягаме, ни трябваха ключовете на Дракан за вратата към леговището. Това означаваше, че щеше да ми се наложи да го докосна.

Много ми се искаше да можех да помоля Нико да го направи. Или пък ако Давин или мама бяха тук. Но бях сама. Нямах никакъв избор. Затова стиснах зъби, пропълзях до трупа, затворих очи, прокарах ръка по колана му и затърсих ключовете.

Изведнъж нещо докосна крака ми.

Аз подскочих и извиках силно, а Нико се дотътри, като се подпираше на стената.

— Какво има?

Не му отговорих. Бях като вкаменена и не можех да откъсна поглед от ръката на Дракан. Той по някакъв начин бе сключил пръсти около глезена ми. Докато стоях и го гледах, Дракан съвсем бавно обърна глава и впи в мен тъмносините си очи.

— Помогни ми — прошепна той тихо, но достатъчно силно, за да го чуя.

Видях раната от ножа на гърлото му и кръвта, която се стичаше от нея.

— Подай ми шишето.

Той отпусна хватката около крака ми и разтвори пръсти, подобно на паяк, който пуска плячката си. Но продължи да ме пробожда с поглед.

— Шишето… — промълвих аз и се огледах.

То лежеше на пода само на няколко крачки от мен, но Дракан не можеше да го стигне. Вътре едва ли имаше повече от няколко глътки. Но за какво му беше то? От мястото, където стоях, чувах измъченото пъхтене на Нико в коридора. Дракан беше толкова лошо ранен, че две глътки щяха да са достатъчни да го довършат. Помислих си, че може би точно това иска. Че е много мъчително да лежиш така полумъртъв. Взех шишето и му го подадох, а той впи пръсти в него.

— Благодаря — каза ми Дракан и бавно надигна шишето към устните си.

Не знам колко драконова кръв беше останала вътре, но той засука като малко дете. После затвори очи.

— Дина — повика ме Нико, колкото силно можеше. — Трябва да тръгваме.

Хвърлих един последен поглед към Дракан. След това се обърнах, без да знам дали е още жив или мъртъв, вдигнах наметалото и ключовете, които бях изпуснала, и излязох в коридора при Нико.