Дъщерята на жрицата

21. У дома

Щеше да е хубаво историята да приключи на това място — тук, сред тръстиката, където стояхме аз, Роза, Нико, мама, а Вечерницата ни гледаше от небето. Но в реалния живот историята винаги продължава. И затова ще трябва да ви разкажа какво се случи после.

Минаха почти две седмици преди да се приберем в Биркене. Пътуването би могло да отнеме само половин ден, ако разполагахме с бодри коне, но ние нямахме такива, а и краката ни бяха много уморени. Раната ми се бе възпалила и ме втрисаше, та аз едва можех да стоях права. Деверът на гарнизонния готвач ни отведе до едно съвсем мъничко селце, само с четири къщи, по средата на блатото Дун на запад от Дунарк — точно в противоположната на Биркене посока. Там се криехме, докато се възстановя. На връщане към къщи не галопирахме по главния път, а се влачехме по друмища, диги и скрити пътеки, които едва различавахме.

Но най-накрая пред нас се извиси хълмът със светлозелените брези, които са дали на селото името му. Ех, как копнеех да легна в собственото си легло в Липовата къща, да се събудя до Давин и Мели, да стана и да сляза долу в кухнята при овесената каша и маминия сок от черен касис.

Само че не можех, защото Липовата къща вече я нямаше. Когато излязохме от последния завой, не ни посрещнаха белосани постройки, а само руини с овъглени греди и дъски, които стърчаха към небето като бодли на подплашено животно. Всичко беше опустошено. Бяха се опитали да подпалят плодовите дръвчета в овощната градина. Бяха счупили капака на кладенеца и вътре плуваше подпухналият труп на петнистото козле. Щяха да минат години преди водата в кладенеца отново да стане годна за пиене. Бяха убили всички животни, които бяха успели да заловят, и бяха оставили повечето на земята. Навсякъде имаше мъртви зайци и кокошки. Само една единствена кокошка бе оцеляла. Разхождаше се из руините и кудкудякаше, а като ни видя, се уплаши и избяга.

В началото стояхме като вкаменени. След което мама нададе един хриплив вик и се втурна към селото. Добре знаех за какво си мислеше. Никой не се съмняваше, че това е отмъщението на Дракан. И мама бе ужасена от мисълта, че можеше да е открил Давин и Мели.

— Трябваше да го убия — процеди Нико през зъби. — Тогава това нямаше да се случи.

— Не можеш да си сигурен — отвърнах му аз, но мислите ми бяха на съвсем друго място. — Къде забравяш майка му?

Самата аз горещо желаех Нико да беше използвал острието на меча тогава. Ако нещо се бе случило на Давин и Мели…

Но те бяха добре. Когато хората на Дракан дошли, Давин и Мели били при ковача Рикерт и при Елин и успели да се скрият в сеновала, преди насилниците да стигнат селото. Дракан беше изкушавал хората с красиви слова и пари, но Биркене въпреки всичко не беше предало децата на Жрицата. Дори Пес бе невредим, макар че Давин е трябвало да го стиска за муцуната половината следобед, за да не се нахвърли с лай върху Дракан.

Вечерта седяхме в кухнята на Елин и Рикерт и се опитвахме да свикнем с мисълта, че вече няма място, което да наричаме „дома ни, Липовата къща“. Усещането беше странно. Един след друг при нас се отбиха всички жители на селото с дарове, храна и вещи, които „тъй или инак не им трябвали“. Държаха се така, сякаш те бяха отговорни за това, че от Липовата къща бяха останали само овъглени руини. А не беше така. Даже напротив. Хората бяха спасили най-важното. Никога преди не бях питаела толкова топли чувства към семейството на мелничаря, както тази вечер. Но това не променяше факта, че не можехме да останем в Биркене.

Сега всички бяхме бездомни. Вдовицата не можеше да се върне в къщата си зад църквата „Света Адела“, нито пък Роза можеше да се прибере при майка си в малкото жилище над портата в Скиденстад. Вероятно учителят Маунус тъжеше най-много от всички — по лабораторията си с прахчетата, течностите и колбите. А пък Нико — той в известен смисъл бе изгубил цял град.

— Разбира се, може да се качим при баба — предложи Вдовицата плахо… — Горе, в планините.

— Да, бихме могли — отвърна учителят Маунус, но изглежда мисълта не му се нравеше особено. — Бихме могли. Но ако исках да прекарам живота си, като вардя овце и пия малцова ракия, никога нямаше да се преместя в Дунарк.

— Баба ще ни посрещне добре. А дори и Дракан няма да посмее да влезе в разпра с един скайлендърски клан. Там ще сме в безопасност.

— Безопасност — въздъхна мама. — Добре звучи точно сега.

Учителят Маунус казва, че тук — горе, има повече овце, отколкото хора. Може и да е прав, но все пак тук има и хора. Имат по-различен говор от този на жителите на равнината, но това не пречи да се разбираме. Току-що завършиха новата ни къща и покриха покрива й с чимове трева — така строят тук. Всички от клана Кенси ни помагаха. После си устроихме празненство и аз и Роза разучихме танца на мечката и сьомгата. Това е бърз, див и забавен скайлендърски танц, при който мъжете въртят момичета и си ги предават от ръка на ръка. В началото бе весело, но после досадната болка се върна в ухапаната ми от дракона ръка. Тя все още не бе оздравяла напълно и както обикновено, си спомних с яд за Сила, дъщерята на мелничаря.

Тази нощ за първи път ще спим в новата къща. Вътре се носи приятен аромат на мокро дърво. Липовата къща още ми липсва, най-вероятно този копнеж никога няма да отмине, но мисля, че животът тук ще ми хареса. Все пак с мен са мама, Давин и Мели. Мама, Давин, Мели и Роза.