Дъщерята на жрицата

6. Четно или нечетно

Вратата се хлопна с трясък и чухме стъпките на Дракан надолу по стълбата. Накъде ли се беше запътил? Дали щеше отново да мине покрай драконите?

— Мамо, тези дракони истински ли са?

— Дракони?

— Там, в леговището.

— А, тези ли? Не знам, всъщност аз не ги видях. Беше тъмно, а и вървях насред голяма група мъже с факли. Но се носеше гадна миризма и всички бяха много нервни. Оттам ли минахте? Само двамата?

Аз кимнах. Бях чула всяка дума от разказа на Дракан за убийствата и извършителя им, но драконите бях видяла със собствените си очи и все още усещах миризмата им в ноздрите си. В този миг се страхувах от тях повече отколкото от — как се казваше?— онзи Никодемус, когото Дракан наричаше чудовище.

— Ела тук. Плитката ти се е разплела.

Тя винаги се разплиташе. Така става, като имаш коса като конска опашка. Днес обаче мама беше по-внимателна, докато сплиташе отново едната от двете ми дълги дебели плитки.

— Изплаши ли се от драконите? — попита ме тя.

— Бяха противни. С люспи като на змии. И разкъсаха едно цяло теле само за секунда.

Мама стегна кожената връвчица колкото се може по-здраво около края на плитката ми. Знаех, че въпреки това плитката пак щеше да се разплете, може би дори още преди Дракан да се върне. Мама остана зад мен още миг и допря бузата си до косата ми.

— Не се страхувай — успокои ме тя. — Той е ядосан, защото не му казвам това, което иска да чуе. Но няма да ти стори зло. Не би посмял.

— Мамо… Но той те погледна право в очите.

Тя въздъхна и ме прегърна.

— Да. Аз самата не знам какво означава това. Факт е, че не изпитва срам. А господарят Никодемус, когото са набедили за убиец… Той съжалява за много свои постъпки, но не и за тази. А е толкова млад, Дина, само на седемнайсет — малко по-голям от Давин. Никой не ми вярва — нито Дракан, нито блюстителят на закона, но аз съм убедена, че той е невинен.

— Кои са жертвите?

— Самият владетел на крепостта — старият граф Ебнезер, снаха му Адела, вдовица на по-големия му син, който загина преди половин година при разбойническо нападение, и внукът му Биан.

— Но защо… някой ще иска да ги убива?

— Никодемус е по-малкият син на графа. Говори се, че той искал да се ожени за Адела след смъртта на брат си, но граф Ебнезер не му позволил. Затова той се напил и в момент на умопомрачение убил баща си, а след това и Адела — или защото го отхвърлила, или защото отказала да прикрие деянието му. А що се отнася до сина й, малкия Биан… може би заради това, че видял всичко. Или пък чисто и просто не е можел да спре. Всичко изглежда очевидно. Открили са го мъртво пиян в преддверието, целия в кръв и с ножа в ръка. Нямал никакъв спомен от случилото се и нищо не можел да обясни. Блюстителят на закона е убеден във вината му, както аз — в невинността му. Не го е извършил той.

Тя ме обърна, за да вижда лицето ми, точно както беше направила и с Дракан. Беше бледа и имаше тъмни кръгове под очите. Най-вероятно изобщо не беше мигвала, откакто тръгна от къщи в бурята.

— Това, което Дракан иска, е ужасно. Да накараш някого да повярва, че е сторил такова чудовищно злодеяние, и то когато е невинен… Това би било престъпление, също толкова зловещо като самите убийства. Разбираш ли?

Аз кимнах.

— Но ти можеш ли? Можеш ли да го накараш да повярва, че е бил той?

Лицето на мама изведнъж стана строго и сурово.

— Защо питаш?

— След като съм твоя ученичка, трябва да знам на какво е способна една Жрица на срама.

— Може и да мога, може и да не мога. Но дори не искам да опитвам. Разбираш ли? Не мога да сторя нещо, от което самата аз ужасно ще се срамувам. Затова… — тя сложи ръце върху раменете ми. — Дина, ако Дракан наистина изпълни заканата си… трябва да проявиш смелост и да ми се довериш. Никодемус е само едно голямо дете със съвсем обикновени прегрешения. Той не е чудовището, което го изкарват.

Когато Дракан се върна, слънцето почти беше залязло, а небето бе нашарено от златисти и пурпурни облачета. В началото той се спря на прага и ни наблюдаваше. Ние седяхме на прозореца и играехме на „Четно или нечетно“ с няколко дребни монети, които мама намери в кесийката си.

— Четно — предположи тя, сякаш изобщо не беше забелязала Дракан.

— Нечетно — отвърнах й аз и й показах трите монети, които стисках в ръка.

Мисля, че това го ядоса. Той направи няколко крачки и тръшна вратата след себе си.

— Е? — рече Дракан.

— Какво „е“? — попита мама, което го вбеси още повече.

— Очаквам отговор, госпожо. Къде ще прекара нощта дъщерята на Жрицата.

— Вкъщи, надявам се. В собственото си легло. Господарю Дракан, тази комедия продължи твърде дълго. Прекрасно разбирам колко сте разгневен и ужасен от това злодеяние, но аз изпълних дълга си на Жрица на срама и сега искам да си отида у дома.

— Не, госпожо, аз не разигравам комедии. Мисля, че спокойно можем да осъдим Никодемус и без помощта на Жрицата. Но искам той да осъзнае, че е виновен. Дина, ела тук.

Погледнах колебливо мама, но светлината беше вече толкова слаба, че не можех да прочета изражението на лицето й.

— Оставете момичето на мира. То нищо не е сторило.

— Нито пък Биан — каза Дракан тихо и ме хвана за ръката. — Ела, Дина, да вървим.

Аз се задърпах. Лесно беше да си смел на дневна светлина, но сега, когато мракът се спускаше, исках да остана при мама. Но Дракан имаше други планове. Той ме дръпна толкова силно, че въздухът изсвистя през зъбите ми.

— Е? — попита отново Дракан — Можете да сложите точка на това още сега. От вас зависи, госпожо.

Мама вдигна глава.

— Върви с него, Дина — рече ми тя спокойно. — И помни какво ти казах. Никодемус нищо няма да ти стори.

Въпреки това се страхувах. Но мама изглеждаше толкова горда и спокойна, че ми се прииска да й дам повод да се гордее и с мен.

— Не е необходимо да ме държите, господарю — казах му аз с най-хладния и учтив тон, на който бях способна. — И сама мога да ходя.

Мама се усмихна. Върху лицето на Дракан се изписа такова изражение, сякаш му беше влязло нещо в кривото гърло. Все пак ме пусна и аз тръгнах към вратата с уверена и спокойна крачка, без да се обърна.