Дъщерята на жрицата

4. Леговището на драконите

Дунарк беше стара крепост, която малко по малко се беше разраснала в град. Намираше се на висока скала, извисяваща се сред равнината — сякаш някой великан беше запратил планина по средата на речната долина. Късното следобедно слънце се отразяваше в реката, в морето, в езерата и в пясъчните плитчини, които се виждаха съвсем ясно оттук. А четвъртитата черна скала на Дунарк се издигаше с острите си зъбери и всяваше страх.

— Била ли си тук преди? — попита Дракан, който през целия път не беше проронил нито дума.

— Веднъж — отвърнах му аз. — С мама. Тогава обаче минахме през онази порта ето там.

Аз посочих Източната порта, до която се стигаше по главния път на Дунарк.

— Ние ще влезем отдругаде — каза ми той. — Така ще стане по-бързо.

Малко преди това се бяхме отклонили от главния път и сега дългокракият дорест жребец следваше един по-тесен, почти пътека. На няколко пъти се наложи да прецапаме през тесни канали и малки езерца, защото нямаше мостове. Надявах се избраният от Дракан път наистина да е по-кратък, тъй като нямах търпение да стъпя с крака върху земята. Не бях свикнала да яздя странично на коня и дупето и гърбът ме боляха от непривичната стойка.

Портата на Дракан беше много по-малка от Източната. Личеше си, че не я използваха често. Край пътеката растяха коприва и бодили, а когато пазачът отвори вратата, пантите й изскърцаха. Стражът припряно поздрави Дракан и заключи след нас.

— Как си? Наред ли е всичко? — попита ме Дракан.

— Да, за момента.

Той кимна и пришпори черния жребец напред през тесния проход между старите ронещи се стени на крепостта. Пространството беше толкова малко, че носовете на ботушите ми се опираха в зида. На места той буквално се надвесваше над пътя и го превръщаше в тунел. Това не ми харесваше. Чувствах се приклещена и не разбирах как черният жребец беше толкова спокоен. Все пак конете обичат волни простори, а не проходи и тунели. В редките мигове, когато изобщо успявах да зърна небето, то изглеждаше недостижимо далечно и макар че лъчите на следобедното слънце обливаха върха на зида, не успяваха да докоснат дъното на прохода. Тук долу царяха само мрак, влага и студ. И все пак пътят се виеше с остри завои и чупки нагоре към върха на скалата Дунарк, където се намираха и крепостта, и градът. Когато за първи път дойдох тук с мама, бях малко стресната от необичайно многото хора и животни, каруци и сергии край Източната порта. Сега беше съвсем различно — по целия път от портата до крепостта не срещнахме друга жива душа, освен пазача. Това обаче ми се нравеше още по-малко.

Накрая стигнахме до още една порта с пазач, който поздрави Дракан и ни пусна в някакъв двор, където въпреки всичко можех да дишам нормално — тук нямаше стени, които да ме притискат от двете ми страни. Дракан извика, появи се един мъж и хвана дорестия жребец за юздите. Бях благодарна, че най-накрая ме свалиха от коня. Почти не си усещах единия крак и ми беше трудно да стоя права, но Дракан ме хвана за ръката.

— Оттук, Дина, — каза ми той и ме поведе към някаква каменна стълба, която слизаше надолу и водеше до тежка, обкована в черно желязо врата. Зад нея се простираше дълъг подземен коридор, после минахме по още едни стълби и още един коридор… Помислих си, че човек лесно би могъл да се изгуби в място като това. Накрая Дракан спря пред една решетка.

— Изчакай за малко тук — нареди ми той, свали някакъв ключ от колана си и отключи. Отново заключи внимателно след себе си и се изгуби от погледа ми. Аз стоях послушно и го чаках.

Из въздуха се носеше странна миризма — на животни и на гнилоч. Може би се намирахме близо до конюшните? Но конете не миришеха така. Надзърнах през прътовете на портата, но не можах да видя нищо друго, освен коридор с още решетки в далечината и няколко лъча слънчева светлина — или пък това бяха просто факли? Отвътре се чу тропот и някакви странни свистящи звуци. След малко Дракан се върна и ми отвори. Беше се въоръжил с копие, по-дълго от него самия.

— Какво е това място? — попитах го аз притеснено.

— Леговището на драконите — гласеше краткият му отговор. — Не се отделяй от мен и ще си в безопасност.

—_Леговището на драконите?_

За драконите на Дунарк се носеха легенди. Мълвата разказваше за люспести чудовища, които без проблем можели да глътнат цял възрастен. Едно десетгодишно момиченце би било за тях само лек вкусен десерт.

— Не се бой. Знам как да се оправя с тях. Движи се плътно до мен. Нали искаш да видиш майка си?

— Да… но няма ли друг път? Покрай тях ли трябва да минем…

— Да. Хайде. Току-що ги нахраних, така че си имат залъгалка.

Той не ми позволи да продължа да се противя. Хвана ме здраво за ръката и ме поведе през следващата решетка.

Но когато видях първия дракон, спрях внезапно. Беше по-малък, отколкото си мислех. В кошмарите ми драконите бяха с размерите на къща. Но този тук бе по-ужасен и от най-ужасния кошмар. Беше истински. Беше по-нисък от кон, но три пъти по-дълъг. Кожата му беше люспеста като на змия. Имаше дебели криви крака с големи нокти. Очите му бяха жълти, а главата — плоска. От устата му висеше кърваво парче месо, което някога е било заден крак на теле. Останалите чудовища стояха малко по-надалеч и доразкъсваха телето. А ние трябваше да минем покрай тях!

— Хайде, Дина! Върви тихо и спокойно — каза ми Дракан и тръгна напред, като не изпускаше от очи най-близкия дракон.

Той разтвори наполовина пастта си, изсъска насреща му и нас ни удари тежка миризма на гнилоч. Аз се вкопчих в едната ръка на Дракан, а сърцето ми биеше толкова лудо, че не чувах нищо друго, освен туптенето му. Но Драконът явно не гореше от желание да се раздели с къса, който беше захапал, само за да вкуси малко човешко месо. Той стоеше неподвижно, като ни наблюдаваше с жълтите си очи. Пусна ни да минем и дори да се отдалечим на разстояние три пъти по-голямо от него самия. Дракан затръшна зад нас решетката в края на леговището. Звукът от хлопването й ме зарадва така, както никой друг звук не беше ме радвал преди.

— Защо са тук? — попитах аз. — Кой би си ги гледал вкъщи по собствено желание?

— Не ти ли харесват? — Дракан стоеше неподвижно и наблюдаваше най-близкия жълтоок звяр. — Не виждаш ли, че са красиви по свой начин? Силни, гъвкави и опасни. А и можеш да разчиташ на тях. Те са такива, каквито са. Всъщност не са много по-различни от собственото ти зло куче у вас.

Аз изсумтях ядосано. „Изобщо не приличат на Пес!“ На Пес, който обичаше да го галят по корема и зад ушите. Големият топъл и любвеобилен Пес, когото можеше да викнеш да спи при теб, когато мама я нямаше…

— Много малко хора я виждат — каза Дракан, — но зверовете имат своя собствена красота. И са по-добри от цяла глутница кучета-пазачи.

Жълтоокият звяр разтръска глава и погълна къса месо наведнъж — почти четвърт теле — с козината, копитото и всичко останало. За миг шията на дракона се изду и сиво-зелените му люспи заблестяха като развълнувана водна повърхност. Поне телето вече беше мъртво. Представете си само какво ли е да те глътне жив?

Дракан с неохота се отдели от своите „кучета-пазачи“.

— Майка ти чака — каза той. — По-добре да побързаме.

След още една решетка се озовахме в мрачно подземие, което се осветяваше единствено от тесни процепи в горната част на стените. В сумрака, под сводестия таван, се виждаха две врати, но Дракан ме поведе по една зидана стълба към трета порта.

След мрака в подземието и леговището на драконите стаята, в която влязохме, ми се стори ослепително светла. Лъчите на следобедното слънце струяха през големия прозорец и човекът, който стоеше пред него, изглеждаше като тъмен силует в ярката им светлина. Но аз познавах този силует.

— Мамо…

Тя се обърна. Светлината беше толкова силна, че не виждах изражението на лицето й. Но можех да чуя остротата на тона й.

— Дина! Какво правиш тук?